ПореднияТ край на либерализма

Любомир Стефанов е главен асистент и доктор в Нов български университет, департамент „Политически науки“ от 2011 г. В момента води курсове в английската бакалавърска програма „Политика и общество“, бакалавърската програма по политически науки, магистърска програма по “Европейска интеграция” и магистърска програма „Стратегическо лидерство” (на английски). Основните му интереси са в областта на общата външна политика и политика на сигурност на ЕС, многостепенното управление в ЕС, политическите партии, религията и политиката, политическите системи, представителството и качеството на демокрацията, политическата комуникация и политическите институции, изкуствата и политиката. Д-р Стефанов е участвал в множество академични и теренни проекти и проучвания в областите си на специализация. Той е публикувал редица статии по темата за българската партийна система, американската политическа и партийна система, външните отношения на ЕС.

 

THE UPCOMING END OF LIBERALISM

 

Abstract

The end of liberalism as we know it has been long awaited and foretold by the many “friends” of the liberal idea. However, it still there-alive, vibrant and more actual than ever due to its unique understanding of the human nature and the principles around which the socio-political life of human society is structured. Liberalism has often, if not always being hold responsible for the “weaknesses” of modern political democratic governance and its institutions by its critiques. So a distinction must be drawn and some further clarifications introduced in order for the both phenomena to be differentiated and properly understood before one addresses their respective failures and their origins and causes.

 

ПореднияТ край на либерализма

 

Мине се не мине десетилетие през последните стотина години и либерализмът бива обявен за изчерпан и мъртъв. Усилията да бъде доказана кончината му се превръщат в гротесков напън, който а-ха да произведе алтернатива и все не успява. За сметка на това дава началото на човеконенавистни идеологии и политически режими претворяващи ги на практика – националсоциализма, известен като нацизъм или хитлеризъм; комунизма и зрелия социализъм; маоизма; фашизма. В опитите си да създадат алтернатива на идеите на либерализма до сега всички желаещи са постигнали само едно – затвърдили са достойнствата на неговите принципи и идеи.

На онези, които ще бъдат скандализирани от последващите редове, ще препоръчам да бъдат снизходителни и търпеливи, защото инакомислието движи човечеството. Съгласявайки се, че някой може да мисли по различен начин от теб и гарантирайки му правото да прави това свободно не те прави мекушав либерал както се опитват да ни внушат апологетите на най-новата вълна от вестители на гибелта на либерализма от т. нар. alt-Right та чак до религиозните фундаменталисти от всички религии, а напротив, осигурява ти равнопоставеност в правенето на същото. За това преди да продължа ще поднеса на вашето внимание скромното мнение, че смятам свободата на словото и свободата на мисълта за две различни права, които трябва да бъдат отстоявани по категоричен начин.

Мисленето на либерализма като фундаменталното зло и първопричина за състоянието на упадък в съвременните общества не е новост. Последния път когато подобна вълна от неразумност обзе света последваха двете Световни войни и ядрената зима на Желязната завеса. Парадоксално е, че в десетилетията когато човека откри неподозирани тайни за Вселената, структурата на материята, химичните и физични реакции и зависимости между съставните й части, използва това знание преимуществено за собственото си унищожение в чудовищни размери. Тези пориви към самоунищожение бяха и са, между впрочем, най-категорично обуздавани от идеите на модерната либерална представителна демокрация. Именно тя и нейният вдъхновител-либерализмът, издигнаха в универсална ценност човешките различия и правото на самоопределение. Противно на своите идейно-политически конкуренти, които, за да се наложат и утвърдят в обществата-гостоприемници ликвидираха и потискаха всяка форма на несъгласие и девиация от партийната норма с терор в името на непогрешимите лидери/вождове и партийната доктрина.

Задължително е да се отбележи че либерализма е схващан и мислен днес като alter ego на представителната демокрация, особено от нейните/неговите критици. Това методологическо уточнение е необходимо, защото те са допълващи се страни, но не на една и съща монета. Либерализма като идеологическо течение е на практика реализиран в най-голямата си цялост от модерната представителна демокрация, но това не означава, че той може да бъде представляван само и единствено от нея. Както всяка идеология, особено от такъв макро калибър, идейни препратки към принципите на либерализма могат да бъдат намерени на практика във всички модерни политически системи, дори и тези с полу-демократично управление – избирателни права и частна собственост имат дори в Китай (макар и само някои) и Русия (на практика всички).

Централната за модерната представителна демокрация догма, че правителствата се осланят на легитимността получена чрез всеобщи, тайни и честни избори на база на равни и всеобщи избирателни права влиза в челен сблъсък с разбирането на либерализма, че универсалните изборни правомощия за всички лица водят до огромната опасност да бъде генерирана диктатура на мнозинствата. Но както Аристотел, така и Дьо Токвил хилядолетия по-късно ще защитят демокрацията от тази форма на тирания като препоръчат волята на конюнктурните мнозинства да бъде обуздана с върховенство на закона и разделение между правомощията на институциите призвани да го прилагат, респективно. По този начин се гарантират правата на малцинствата и политическите опоненти – неща, от които либерализма не е особено заинтригуван стига властта на властимащите да бъде достатъчно грижливо ограничена по своя обсег.

Прочее, цялата съвременна история на либерализма е белязана от дълбоко проникналото недоверие към държавната власт, тъй като либералите, не без основание, са загрижени, че държавната власт може да бъде използвана за лична употреба или като цяло, корумпирана. Техният основен страх е изкушаващата възможност за впрягането ресурса на публичната власт за “изправянето” на някои естествени неравенства в обществото, преимуществено от икономически характер. За либерализма богатството основано на предприемчивост и частна собственост е също толкова неотменимо естествено право на индивида, както и свободната му воля. За демокрацията солидарността между гражданите в едно общество е ценност от по-висш категориален порядък.

Според класическия либерализъм, целта на всяка политика и управление не би следвало да бъде общото благо. Ако властта и управниците задават стандарта за това кое е добро и кое не за членовете на обществото, то това би ограничило техните естествени права и възможности сами да решават и избират какво е в техен интерес. Следователно публичната власт и нейната намеса в частния живот на индивидите трябва да бъде ограничена така, щото да не ги възпрепятства да преследват собственото си благо по начин, разбира се, който да не нарушава естественото право на останалите членове на обществото да правят същото. Все пак либералите от “класическия период” на либерализма вдъхновени от Джон Лок, Адам Смит и Джон Ст. Милс са търговци, предприемачи и членове на аристокрацията които не могат, а и не желаят да бъдат приравнявани с останалите обществени прослойки. За тях “равен” означава човек на тяхното икономическо и социално-политическо положение и институции които гарантират всеобщо равенство без критерии им се струват противоестествени.

За представителната демокрация като политически режим, равенството е фундаментален постулат на който се опира цялата логическа конструкция на системата. Един човек-един глас е принципа, който легитимира властта на върховния суверен – гражданите в държавата. Институциите на властта тук не дискриминират, а гарантират достъп; не поддържат и не възпроизвеждат елити, а осигуряват представителност според степента на влияние и тежест на различните обществени групи. Демокрацията в съвременната й форма не разделя индивидите на можещи и не можещи, на предприемчиви или не, на образовани или неграмотни, както би правил класическия либерализъм, за да стимулира и поддържа естественото състояние на конкуриращи се интереси, които движат едно общество напред. Демокрацията гарантира универсални човешки, а не индивидуални или групови права и свободи, и поради това тя е единствения политически режим, който не дели хората по вторични или първични белези, а се отнася към тях като към равнопоставени свободни личности.

Но за да еволюира невидимата ръка на държавата във всеобщи права и задължения либерализма ще еволюира на свой ред от елитарна политическа идеология поставяща условия пред достъпа до гражданските права, мислени като имуществен, образователен и дори полов ценз до идеологията адаптираща се към и във времето и настояваща за универсални права и задължения на всички индивиди в едно общество, основано на върховенство на закона. Идеята която ще промени идеологията е концепцията за равенството и неговите политически импликации стартирали с Декларацията за независимост на колониите от Северна Америка (1776 г.), през Декларацията за правата на човека и гражданина (1789 г.) и 13-тата поправка в Конституцията на Съединените американски щати (1865) и намерили своя логически завършек с Универсалната харта за правата на човека на ООН от 1948 г.

Индивидуалната свобода и универсалните човешки права са сред най-големите и забележими приноси на либералната политическа мисъл. Отстояването им е превърнато във висша кауза и заслужава всяка цена. Либертарианците смятат, че властта на политически представители има за цел единствено да гарантира личните права и свободи, като същевременно тя трябва да възпира същите тези управляващи от злоупотреби с нея най-общо казано и поради това гледат на правителството като на “необходимото зло” визирано от Томас Пейн (1776). Подобна логика, но далеч по-обстоятелствено аргументирана откриваме и в прословутите Federalist papers, а именно в 51-то есе, чието авторство се приписва на Алекзандър Хамилтън или Джеймс Медисън (1788) където се твърди, че “ако хората бяха ангели, нямаше да има никаква нужда от правителство. Ако ангелите управляваха хората нямаше да има нужда нито от външни, нито от вътрешни ограничения на властта. Затова най-голямата трудност при изграждане на управление което ще дава власт на хора над хора се състои първо в овластяването на управляващите да контролират управляваните и после в задължаването на същите тези управляващи да се самоконтролират.”(The Federalist essay 51).[1] За Бенджамин Франклин, друг от бащите-основатели на САЩ нещата са още по-ясни и категорични: „Тези, които биха се отказали от основната Свобода, за да си купят малко временна Сигурност, не заслужават нито Свобода, нито Сигурност” (Pennsylvania Assembly 1756: 19-21)[2].

Този на пръв поглед непреодолим парадокс между свобода и сигурност е решен по брилянтен начин от първопроходниците на либералната демокрация в САЩ. Именно за да се предпазят от всевластие на дадена група или групи от индивиди те въвеждат системата на проверки и баланс в управлението, базирана на фундаменталната идея на Монтескьо за разделението на властите. Но сам по себе си този принцип не би бил достатъчен, за да се гарантира, че либералната демокрация няма да се превърне в диктатура на мнозинството – нещо от което се опасяват както Аристотел, така и Алексис дьо Токвил. Решението е колкото просто, толкова и трудно за изпълнение – върховенство на закона без оглед на всякаква позитивна или негативна дискриминация по каквито и да е било естествени или придобити белези. Тук естествено трябва да направим уговорка, че до средата на 20 век е трудно да причисляваме САЩ към списъка с държави принадлежащи към групата на развитите демократични общества, защото не бива да се забравя, че на практика до налагането на закона за Гражданските права от 1964 г. афроамериканците и местното предколониално население – “индианците”, както и други малцинствени групи нямат същите права като останалите американски граждани.

След това своеобразно идейно приключване на Гражданската война от 1861-65 г., активиста за равни права на афроамериканците Мартин Лутър Кинг младши заявява, че значението на новия закон е като втора еманципация за тях. И за да бъде оценено значението на този акт за края на легалната сегрегация по какъвто и да е признак, той трябва да бъде анализиран в едно цяло със Закона за избирателните права от 1965 г. и Акта за справедливо жилищно настаняване от 1968 г. премахващ дискриминацията при продажбата, наема или финансирането на жилищна собственост на американски граждани по какъвто и да е признак. В крайна сметка обаче ранните либерали, сред които и бащите основатели на САЩ не са били нито лицемери, нито идеалисти, а пълнокръвни прагматици и хора на своето време, за които демокрацията в съвременната й форма е била невъобразима, нежелана и дори немислима.

Това се дължи на факта, че първопроходниците-либерали си поставят за основна цел освобождаването на индивида от двата основни бича ограничаващи правата му в онзи момент, а именно религиозната свобода и аристократичните привилегии. Идеята им, гениална по своята прозорливост, но ужасяващо трудна на ниво практическа реализация, променя политическата история на човечеството – правителството трябва да бъде ограничено от гражданите, които му отстъпват  част от суверенитета си, за да управлява техните публични права като общество от равни, създавайки и предпоставяйки по този начин механизъм за последващ обратен контрол върху избраните политически представители. Това решение, застъпено първоначално от Джон Лок, Джеймс Медисън и др. предполага наличието и поддържането на система на управление представляващо мнозинството от индивидите, чието легитимно реализиране минава единствено по линията на периодични избори сред гражданите. Проблемът произлизащ от тази концепция се корени в подробността кой ще бъде причислен към общността овластена с избирателни права, тъй като основният страх на ранните либерали се корени във факта, че всеобщото избирателно право ще произведе нестабилност и диктатура на мнозинството, разбирана като допускане до процеса на взимане на решения на хора, които нямат частна собственост, ergo няма развит инстинкт за публична отговорност. Този своеобразен консерватизъм на либералите отваря на свой ред вратата пред последващите революции от 19 век, които ще отворят врата пред равното участие не всички граждани на дадена общност в процеса по самоуправление без наличието на всякаква цензура или ограничаващи предварителни квалификации, превръщайки избирателните права в универсална ценност за човешкото същество като продължение на свободната му волеизява.

Към този момент либерализмът може и да изглежда сериозно пострадал от поредицата погрешни решения и политики, но това е следствие основно от една друга пришивана му концепция – тази на неолиберализма, появила се на практика през 30-те години на 20 в. По съществото си обаче тази теория преимуществено икономическа, а не политическа, въпреки опитите на фон Хайек и особено Милтън Фридман да политизират теорията на Адам Смит от 1776 г., което автоматично я разграничава от либерализма на теоретично равнище. Дори и най-големите критици на неолиберализма срещат трудности как да го дефинират опитвайки се да го напъхат в широките граници рамкирани най-образно от предпочитания на пазарната логика пред тази на правителствените регулации, на икономическите стимули за индивидите пред значението на културните норми за техния успех и на частната инициатива пред колективното действие. И поради това учудващо за мнозина може би като неолиберали могат да бъдат оценени както Рейгън и Тачър, така и Пиночет; както Демократическата партия на президента Клинтън в САЩ и Британския Нов Лейбъризъм на Тони Блеър, така и икономическото отваряне на Китай за света и реформата на социалната държава в Швеция според Дани Родрик (The Guardian 2017)[3]. Накратко, с цялата условност на практическото опосредстване на термина, неолиберализма отхвърля дерегулацията, либерализацията, приватизацията или фискалната дисциплина. Поради това може би днес той е схващан като основния виновник за идеите и практиките стоящи зад икономическото неравенство и несигурност в глобален мащаб, причинител, в голяма степен, и на уронването на традиционните политически ценности и идеали и в този ред на мисли дори отговорен за възхода на популизма в съвременния му облик.

След края на Студената война, когато модерната представителна либерална демокрация бе провъзгласена за победител от Франсис Фукуяма следствие колапса, основно икономически, не както се оказа в последващите десетилетия идеологически на Съветския съюз, стартира един мощен процес на преструктуриране на световните порядки и ред, а именно глобализацията. Посрещана като панацея за десетилетното идеологическо разделение и произтичащите от него политически и най-вече икономически неравенства, идеята за света като едно голямо село, комуникиращо си чрез най-новите технологии и обменящо всевъзможни блага безпрепятствено се превърна в двигател на международните отношения. Както се оказа в началото на 21 в. с благата на свободния пазар и конкуренцията вървеше и все по-нарастващото социално-икономическо неравенство не само между гражданите на дадени общества, но и между националните държави.

Успокояващите мантри, че върховенството на закона осигурява справедливост за всички и среда в която всеки може да успее, се оказаха недостатъчни, за да убедят стотиците милиони новопроизведени граждани от бившата Съветска империя, Централна и Източна Европа, Югоизточна Азия, Африка и Латинска Америка, че ако опитват достатъчно упорито по всевъзможни начини ще успеят да си осигурят благоденствие по легален начин. Политическото представителство и универсалната приложимост на концепцията за човешките права се оказаха на практика неприложими в среда доминирана и изкривена от човеконенавистни режими и техните апаратни и партийни мрежи. На практика либерализма и неговите идеи станаха първоизточник на “естествено неравенство” неразбираемо за общества държани десетилетия и дори столетия в изкуствената среда на мизерното равенство, което политическите свободи и права гарантирани от демократичните институции не успяха да обяснят и да канализират, чрез съответните механизми. Напротив, изглеждаше, че тъкмо те са средоточието на неравенството и произтичащата от него несигурност.

Иронично, но за компрометирането на модерната либерална демокрация и либералния ред в голяма степен считам отговорни идеите на производния на пръв поглед концепт на неолиберализма. Именно объркването с либерализма се превърна във фундаментално объркване насочило критиците на демокрацията и либерализма в абсолютно погрешна посока, тъй като по съществото си неолиберализма е по-скоро десен и консервативен, отколкото ляв и прогресивен (The Guardian 2017; виж също: Scruton 2007: 103:394-396)[4]. Но за потърпевшите от него и производната му глобализация, това няма почти никакво значение, тъй като това което те научиха по трудния начин бе, че няма универсални решения, особено за икономически недоразвити или изостанали общества, съждение което автоматично бе прехвърлено в своята валидност и към политическия носител на неолиберализма – демокрацията.

Всъщност, както твърди Дани Родерик, неолибералните идеи не са грешни по съществото си предполагайки, че политическите идеали зад тях са реално постижими в среда на растяща и стабилна икономика. Тяхната грешка се дължи по-скоро на допускането, че има универсална рецепта за постигането й и от тук, генерирайки изцяло погрешно схващане за функционирането на икономическата среда. Или ако трябва да бъдем още по-прецизни в идентифицирането на фундаменталната му грешка според Стивън Меткалф (ibid) тя се дължи на легитимирането на принципа, че свободната конкуренция е единствения възможен начин да бъде структурирано обществото.

Подобна теза подкрепяща липсата на лесни универсални решения, но с доста по-дълбоки аргументи изказват и Аджемоглу и Робинсън (2013), в търсенето си на отговора защо нациите се провалят. Според тях това се дължи на институционалната уредба изградена в обществото и на характера на техните функции – инклузивни или екстрактивни. Въпреки наличието на дадени исторически предпоставки вариращи от традиционна местна култура и обичаи до географско положение, според тях обществата и техните институционални “кораби” избират различен курс защото интерпретират по различен начин критични ситуации в които изпадат и съответно модифицират институции си да отразят новата реалност по подобаващ начин. И така дори и при наличието на еднакви условия и предизвикателства в крайна сметка обществата избират различни посоки и начини за тяхното адресиране от тук и експлицитното противоречие с твърденията, че демокрацията е безалтернативна форма на модерно политическо управление.

По същество, краят на либерализма, такъв какъвто го познаваме неминуемо настъпи. Особено след вълната от терор заляла Европа след атаката срещу редакцията на левия френски хумористичен вестник Шарли ебдо. Никой не може да очаква, либералната представителна демокрация да остане безразлична или да не предприеме нищо след подобна атака, която по своя цел и замисъл далече надхвърля просто физическия акт на публично масово убийство и материални щети. Никой не се заблуждава, че всъщност обектът на атаките от Париж, Ница, Берлин, Санкт Петербург, Лондон, Манчестър и Барселона е именно либералната идея и нейния мироглед, модерната европейска цивилизация в нейната цялост. Именно ценностната система на Европа е поставена на прицел от всички външни, а за съжаление и вътрешни врагове, защото тъкмо нейната уникалност опираща се на принципи гарантиращи и регламентиращи уникални човешки права и задължения е онова, което критиците й смятат парадоксално за нейна слабост.

Всъщност Европа реагира и то по напълно логичен и съотносим с нейната идеологическа доктрина начин на новото предизвикателство на 21 в. Точно така, както го е правила и след ужаса на Втората световна война и след колапса на нехуманните комунистически режими в ЦИЕ. Със сигурност не достатъчно бързо или всеобхватно, но категорично премерено и адекватно. Защото силата на Европа и либералната представителна демокрация се крие именно там, където критиците й съзират слабост – в премерените действия, които са базирани на внимателна оценка и задълбочена преценка за въздействието им. Тази системна последователност днес е интерпретирана като слабост от крайно левите до крайно десните критици на демокрацията и либерализма, но тъкмо нейната премереност е това което отличава действията на демократичните политии от тези на авторитарните, теократичните, тоталитарните и хибридните режими.

Силовите светкавични решения с незабавен ефект са изкушаващи особено във време на голяма трагедия. Но използването на свръх-мерки прегазващи и погазващи установения ред в дадено демократично общество, на практика води до целения резултат – отмяна на правата, които отличават тези общества от другите недемократични такива, които ги атакуват. Да, либералите също са хора на действието, доста често и на революционното и бързо такова, водещо често до хаос и безредие, но те са и хора на премереното и умереното действие които си дават сметка в името на какво прилагат или не дадена мярка. Непремереното свръхреагиране в условия на криза и драматични изпитания може да постави на изпитание ядрото на всяка една социална човешка общност. За либералната демократична такава обаче, за да запази същността си е валиден съвета на Бенджамин Франклин (1755), че тези индивиди, които с готовност биха се отказали от същинската свобода, за да се сдобият с малко временна сигурност не заслужават нито една от двете (Pennsylvania Assembly 1756: 19-21)[5].

Индивидуалните човешки права, стоящи във фундамента на либерализма са неотменими за едни по силата на човешкия разум, а за други поради това, че са дар от Бога, не могат и не трябва да бъдат накърнявани защото са естествени и структуроопределящи за функционирането на човешкото общество. Лок (1689) дори ни учи, че гражданите трябва да използват сила при нужда ако са изправени пред опасността техните права да бъдат ограничени или нарушени безпричинно от управляващите. Необходимо е съгласието на всички заинтересовани граждани при вземането на такива сериозни решения с дълготраен ефект каквито са характера на мерките за противодействие на вълната от тероризъм заляла Стария континент. Веднъж взети обаче, те се превръщат във всеобща норма, защото както съветва Аристотел “най-добра е целта на политическото изкуство”(Аристотел 1993: книга 1, глава 9), тъй като то “полага най-голяма грижа именно да направи гражданите от сой – добри и способни да вършат прекрасни дела”. Включително и на представителите на малцинствата, имигрантите, мигрантите и бежанците които искат да станат част от Европа спазвайки и уважавайки нейните ценности и правила.

И ако либерализма, както и демокрацията имат своите идеологически и практически алтернативи в реалния живот, защо тогава преимуществено държавите, нациите и индивидите по целия свят се стремят към тях[6]? Да отричаме либерализма тогава, означава ли да отричаме и модерната либерална представителна демокрация? Защото в зависимост от отговора на този въпрос можем да класифицираме критиците и на двата феномена. Права за всички или за някои? Глас за всички в самоуправлението или за тези с пари и висок социален статус? Избори или унаследяване на властта? Образователен ценз или равен шанс за прогрес и самоусъвършенстване? И в края на краищата справедливост за всички или някои ще бъдат по-равни от други?

Краят на либерализма, такъв какъвто го познаваме със сигурност настъпи. И то не защото идеите му са престанали да вдъхновяват или са се изчерпали откъм съдържание. Напротив, достатъчно е да погледнем към страните от т.нар. Трети свят, за да видим, че именно либералните обяснителни модели са тези, които са търсени при опитите за промяна на статуквото на пост-колониализма. Също така е видно, че в т.нар. развити демокрации също текат процеси по преоткриване на либералните постулати, доказали се в критични за тях времена като работещи ефективно идеи. Само да припомним на сподвижниците на новата крайна левица и ултра десница, че не революцията и не Отечеството извадиха от пепелищата и ужасите на Втората Световна война Европа и успяха да я превърнат в едно по-добро място за живеене, в което да искат да живеят все повече хора. Но края на либерализма в настоящия му вид категорично не означава край на неговото идеологическо наследство и неговото практическо реализиране, поне в демократични политически системи.

Литература

  1. Acemoglu, D. and Robinson J. А. (2013) Why nations fail: The origins of power, prosperity, and poverty. Crown Business.
  2. https://founders.archives.gov/documents
  3. Locke, J. (2014) Second Treatise of Government: An Essay Concerning the True Original, Extent and End of Civil Government. John Wiley & Sons.
  4. Pennsylvania Assembly (1756) Pennsylvania Assembly: Reply to the Governor.- In: Votes and Proceedings of the House of Representatives, Philadelphia.
  5. Scruton, R. (2007) The Palgrave Macmillan dictionary of political thought. Springer.
  6. The Federalist 51 (1788), The Structure of the Government Must Furnish the Proper Checks and Balances Between the Different Departments. In: Web Congress.Gov/ Resources, https://www.congress.gov/resources/display/content/The+Federalist+Papers#TheFederalistPapers-51) (8 January 2018).
  7. The Guardian, https://www.theguardian.com
  8. Thomas P. (1776) Common Sense.
  9. Аристотел (1993) Никомахова етика. В: Уеб страница на проф. Богданов Б., (http://bogdanbogdanov.net/pdf/278.pdf) (8 Януари 2018).
  10. Дневник, http://www.dnevnik.bg/analizi

[1] https://www.congress.gov/resources/display/content/The+Federalist+Papers#TheFederalistPapers-51  (8 January 2018)

[2] https://founders.archives.gov/documents/Franklin/01-06-02-0107#BNFN-01-06-02-0107-fn-0005 (достъпен на 06.11.2017г.)

[3] https://www.theguardian.com/news/2017/nov/14/the-fatal-flaw-of-neoliberalism-its-bad-economics?utm_source=esp&utm_medium=Email&utm_campaign=The+Long+Read+-+Collections+2017&utm_term=252910&subid=19547848&CMP=longread_collection (достъпен на 22.11.2017 г.)

[4] https://www.theguardian.com/news/2017/aug/18/neoliberalism-the-idea-that-changed-the-world?utm_source=esp&utm_medium=Email&utm_campaign=The+Long+Read+-+Collections+2017&utm_term=240063&subid=19547848&CMP=longread_collection (достъпен на 25.10.2017 г.)†

†това объркване, само по себе си е предоставя материал за отделна статия, но засега е достатъчно да имаме предвид, че либерализма днес като политическа идеология е мислен по-скоро като ляв в следствие налагането в глобален аспект на американското разбиране на идеите му и неглижирането на оригиналните му английски корени (Scruton,2007, стр. 103 и стр. 394-396)

[5] https://founders.archives.gov/documents/Franklin/01-06-02-0107

[6] По данни на Economist Intelligence Unit от 167 държави 76 могат да бъдат квалифицирани като демократични в различна степен (EUI-Democracy in the World Index for 2016)

Comments: no replies

Join in: leave your comment