СТРАННАТА СМЪРТ НА ЕВРОПА

The strange death of Europe. Immigration, Identity, Islam

Author: Douglas Murray

Publisher: Bloomsbury Publishing

Year: 2017

 

СТРАННАТА СМЪРТ НА ЕВРОПА. ИМИГРАЦИЯ, ИДЕНТИЧНОСТ, ИСЛЯМ

Автор: Дъглас Мъри

Издателство: Bloomsbury Publishing

Година: 2017

Отзив от Мартин Табаков

Европа е предизвикана. Политическата конструкции на Стария континент и неговата икономическа матрица се сблъскват с редица проблеми и рискове. А те са от вътрешно и външно за Европа естество. На изток Русия „замахна“ и „откъсна“ парче земя от Украйна. На запад Великобритания договаря своето напускане на Европейския съюз. Самият ЕС вече се движи на различни скорости – високите предавки на държавите от Еврозоната и Шенген, по-ниските на страните, които не са в тези общности. Континенталният север се отличава с финансова стабилност и все още щедри социални системи, югът – с по-скромни бюджетни възможности и нарастващи дефицити. В допълнение, почти три десетилетия по-късно все още е налице непренебрежимо неравенство в жизнения стандарт между посттоталитарните държави и западните такива. На този фон, демократично-плуралистичният консенсус в Европа е „счупен“, изправяйки в антагонистична неприязън консервативни електорати срещу либерални елити. Само по себе си, последното е достатъчно парадоксална ситуация, съществуване „наопаки“.

Разделителните линии в ЕС обаче далеч не се изчерпват в различни – „циментирани“ и хомогенизирани – блокови пространства. Напротив, деленето има висока резолюция и много по-детайлен мащаб: „общият знаменател“ става все по-трудно разпознаваем в отделните държави сами по себе си. Доскоро популярният и реформаторски настроен президент на Франция е с блокирана дейност от синдикатите. Германия, нарицателна с големите си коалиции и политическа стабилност, е изправена пред риска да бъде управлява от правителство на малцинството. В Испания референдумът за независимост на Каталуния пък постави въпроса за връзката между идентичността и демокрацията в рамките на националната държава.

„Пъзелът“ Европа става трудно сглобяем. Един път, фрагментите от мозайката нямат консенсус вътре в себе си. Втори път, фрагментите враждуват помежду си и не споделят еднаква рамка. Трети път, налице са алтернативни геополитически панорами, които имат готовност да пренаредят пъзела по техен интерес. Купата със сено е прилично натрупана. А клечката кибрит се оказа мигрантският (и бежански) поток от Северна Африка и Близкия изток, който направи от „пукнатините“ в политическата архитектура на Европа цели пропасти. Мигрантският поток така сблъска различните ценности тъкани на Европа, че изтърканите й мембрани се развиха в язва.

Европа има проблем. На този фон, повече от полезно и приветливо е, когато текущите й здравословни кризи биват адресирани. При това, с отношение, което не е безразлично. И с тези, които са смели. Такъв е случаят на новата книга на Дъглас Мъри, „Странната смърт на Европа“. Самият автор е добре известен британски журналист и писател, спечелил познаваемостта на името си чрез редица публикации в реномирани медии, включително и в консервативното списание “The Spectator’. Самата книга е като лекарското становище, с което всеки един пациент е свободен да не се съгласи, но със сигурност трябва да има предвид.

В своя труд Дъглас Мъри прави дисекция на болежките на европейския континент (и по-конкретно, на западната му част). Авторът извежда два основни фактори, поради които счита, че Европа боледува тежко. Първият фактор е именно масовата миграция към Стария континент. Вторият, дефицитът на вяра в Европа спрямо собствената си традиция и легитимност. При масовата миграция акцентът е, че идващите конгломерати от хора не споделят културата на приемащата ги среда. По отношение на кризата на традицията и легитимността, тя се обвързва с дефицита на вяра спрямо способността на специфичното европейско наследство да гарантира съответното бъдеще. Въпреки че може да се полемизира с автора кое е симптомът и кое болестта, то със сигурност двете неща са свързани: обезателната приветливост към различността не може да стане, ако преди това не си ревизирал приветливостта към самия себе си.

В рамките на книгата, мигрантският поток бива разглеждан контекстуално и исторически. Авторът има предвид, че това не е първият миграционен процес спрямо Европа, който, освен хуманитарен, има и икономически аспект. Основните съображения спрямо този актуализирал се процес на организиран човешки пренос обаче биват аргументирани не толкова с икономически, колкото с политически и културни категории. Икономическата среда по-лесно интегрира евтина работна ръка, отколкото политическата и културна среда могат да абсорбират алтернативни светоусещания. Дори допълнителното натоварване на социалните системи на европейските държави не може да се сравнява с дългосрочния ефект от създаващите се капсулирани общности. Последните обикновено са ценностно и идеологически сбити, резервирани спрямо възможността за социално-културна интеграция. Поне това са примерите, които Дъглас Мъри дава, позовавайки се включително на пристигналите в различни европейски държави хора в предишните десетилетия (след Втората световна война).

Вследствие на което възниква и се натрупва естествен конфликт: този между „приемащата“ среда и „посещаващата“ субектност. Посещаващите са продукт на други исторически и социално-културни обстоятелства, които често превръщат носителите й в резистентни единици, които имат бойкотен характер спрямо всичко това, което не кореспондира с житейския им опит, формиран до етапа на пристигането им.

В този контекст, важно е да подчертаем, че Дъглас Мъри не отрича правото за социална мобилност, нито приема, че различните култури не могат да се променят или адаптират априори. Това, срещу което възразява авторът, са следните две положения. Първото: когато е налице умишлен отказ от социална интеракция на гостуващата култура спрямо приемащата среда, което, от своя страна, усилва тенденцията на раздробяване на отделните общества и спомага тяхното гетовизиране. Второто: когато възможната интеграция се обяснява с необходимост от ценностна неутралност на приемащата среда, така че гостуващата култура да не се чувства неуютно. Или с други думи, приемащата среда е заставена да снема собствените си ценности, за да угоди на алтернативни ценности.

Това е модел, който, в стратегически план, ще доведе до това Европа да остане Европа само в заглавието, доколкото, вече по думите на Дъглас Мъри, някои от абсолютните основи на Западната цивилизация са отворени за предоговаряне (стр. 99). Защо се стига дотук? Поради установяването на разбирането, че „докато всички култури са равни, европейските култури са по-малко равни от другите“ (стр. 312).

Последното обосновава експлицитната критика на мултикултурализма от страна на автора. Едно от най-големите достойнства на книгата всъщност се крие в ясното формулиране на следния въпрос, на който мултикултурализмът започна теоретично и практически да буксува: „Трябва ли либералните общества да толерират нетолерантността?“ (стр. 103). Какво се случва, когато си толерантен спрямо култура, която не е толерантна спрямо теб и не споделя самата толерантност като ценност? До какви ценности натрупвания води това и в каква степен се изменят културните отношения между приемащата среда и гостуващата субектност?

Ако отговорите на тези въпроси предполагат включването – било на по-късен, било на  по-ранен етап – темата за дискриминацията, която така или иначе е част от речевия арсенал на демократично-плуралистичното общество, то мултикултурализмът също съдържа в себе си дискриминация, но с обратен знак. Винаги, когато налага като норматив различното, временното, спорадичното, вместо отколешното, характерното, конвенционалното, мултикултурализмът се оказва дискриминационен. Това не е културният плурализъм, който признава различните идентичности и правото на всяка една от тях да съществува, а налагането на една идентичност за сметка на друга. Но това не е характерният случай, в който доминантната или домакинстващата култура нихилизират другите култури, а точно обратното. По този начин мултикултурализмът от обществена концепция се превърна в политическа идеология, а като всяка една идеология и тази изопачава света според собствените си катехизиси, а не според потребностите на реалността.

За да се случи това, първата жертва, която Европа е дала, е била собствената й традиция. Нещо повече, Стария континент е делегирал легитимността си. А без традиция и произтичащата от нея легитимност, континентът ще продължи да произвежда само паспортни европейци, но не и европейци по дух, култура и историческа приемственост. Затова „до средата на този век, докато Китай вероятно ще прилича на Китай, Индия вероятно все още ще прилича на Индия, Русия на Русия, Източна Европа на Източна Европа, Западна Европа, в добрия случай, в голяма степен ще бъде версия на Обединените нации“ (стр. 309).

Всеки има правото да отстоява себе си, включително като комплект от традиции и порядки. Затова по-интригуващото в книгата на Дъглас Мъри не е констатацията, че пристигащите се „имунизират“ от света на посрещащите, а питането защо европейската среда отхвърля себе си с такава лекота. Трудно е да се обясни подобен отказ от себе си, подобна абдикация от идентичността си. Особено когато континуитетът към миналото предполага по-гладко житейско настояще. Особено когато така просто е по-лесно. Какви потребности са наложили тогава това да „воюваш срещу собствения си дизайн“ (стр. 310)?

Това е „екзистенциалната умора“ на европейския човек (от западната част на континента). Мъри признава, че мотивът за залеза на европейската цивилизация, подплатен с бремето и комплексите на европейския човек, не е нов. Самата екзистенциална умора е съчетание на редица неща. Но най-вече – това е чувството за греховност и вина на господстващия човек. Срамежливост от историчността. Завехващата – демографски и морално, потентност на европейската култура. С други думи, наследството се превръща в тежест, която затиска човека в земята, земя, която престава да бъде родина и се превръща в гроб. А утаечният човек става пръст.

Абдикацията от устоите, личностни и колективни, вталяват европееца и обществото му. Европейският човек не върви исторически, а се шляе конюнктурно. Това е така, понеже ориентирите му са демонтирани. Такъв GPS за европейската цивилизация, например, е било християнството. Най-големите достойнства на християнството, разбира се, не могат да бъдат намерени в екстраполацията му върху социалните и политически процеси (както прави Дъглас Мъри), а в личния и спасителен космос на индивида. Но дори и чрез социално-политически подход, положителната функция на християнството за индивида и обществото е явна. Това, по думите на автора, е разбирането на християнската религия като „основополагащото предание“ на европейската цивилизация (стр.  212). Съответно, когато преданието бива отместено и отдръпнато, низвергнато и „скъсано“, европееца „блокира“ духовно. Без християнство Европа е като държава без Конституция. Философиите и идеологиите обогатяват и разнообразяват човешката мисъл. Но те не са равносилни на „основополагащото предание“. Все пак разликата между локвата и морето е дъждът – той може и да придаде самочувствие на локвата, но за морето е само пренебрежим гъдел.

Песимизмът, с който е пропита книгата на Дъглас Мъри, със сигурност не е християнско усещане. Условия за оптимистично настроение се появяват обаче в едно необичайно място – Централна и Източна Европа. Въпреки че атеизмът е бил част от официалната догма на тоталитарните режими в региона, религията не е била изкоренена в такава степен, в каквато това е станало доброволно в демократичните и плуралистични държави от другата страна на Берлинската стена. Опитът на държавите от Източна и Централна Европа е по-различен и в друг аспект, отвъд религиозното: той не е толкова безкритичен спрямо разместването на социалните, културни и демографски пластове. Защо това е така? Може би, обяснява Дъглас Мъри, тези общества не са абсорбирали вината и умората на Западна Европа. Или пък, без да са преживявали масова миграция през следвоенния период, те са съхранили чувството си за национална кохезия. Или пък помнят трагичните измерения на живота, в който всичко, което са имали, може да бъде пометено много лесно от една или друга посока (стр. 230-231).

Истинското достойнство на книгата на Дъглас Мъри „Странната смърт на Европа“ обаче е не в силата на някои нейни специфични изводи, а в кумулативния й характер. Тя борави с тези, които не са оригинални сами по себе си, но са обобщени и подредени в едно книжно тяло. В никакъв случай разгледаният труд не е неутрална книга – една от целите, които авторът вероятно си е поставил и със сигурност е изпълнил, е да предизвика отношение. Това е от книгите, които със сигурност ще имат повече симпатизанти и отрицатели, отколкото реални читатели. А само по себе си, това може да бъде предизвикано от провокативна книга, но не и от профанна такава.

Бидейки книга с позиция, „Странната смърт на Европа“ – доколкото приоритет й е тезисната ангажираност – не е имунизирана от критика. Най-лесни за опровергаване биха били обаче онези съображения спрямо нея, които: 1) елементаризират книгата като клиширана ерупция срещу исляма; 2) възприемат книгата като обикновено стилистично обогатяване на анти-елитарния протест срещу политическото статукво; 3) не отчитат, че това е книга, чийто таргет не е университетската среда, а широките маси. Схващане в изброените посоки по-скоро би подсказало за едно програмирано, рутинно и шаблонно полезрение на субектната аналитичност –  по-идеологизирано, по-тясно и по-скрупулно, отколкото е обектният „книжен терен“. Трудът на Дъглас Мъри е по-дълбок от всички изброени съображения, най-малкото, поради факта, че самият автор изпада в някои вътрешни противоречия, което подсказва, че авторовата мисъл е по-сложна, отколкото ще й бъде вменено от идеологизираната критиката.

Ако се отчитат горе-изтъкнатите съображения, то това би отговорило на критиката, артикулирана вече в посока на това, че книгата е по-скоро декларативна и политическа, отколкото експертна. Или спрямо тази, че трудът е афиширан в един жанр, а се реализира в друг. Ако има обаче критика, която не може да бъде онивинена, то тя се изразява най-вече в това, че фактологията, с която се борави, е понякога използвана или не в целия й мащаб, или извън контекста й.

Отвъд това, трябва да се отчита многообразието и изобилието на книги, написани с обратен знак, защитаващи противоположните тези, при това, с много по-големи компромиси при аргументирането им. Затова, най-малкото, което може да се каже, е, че „Странната смърт на Европа“ на Дъглас Мъри е тезисно разнообразие, което разнообразие, по логиката и нормата на текущия свят, трябва да бъде посрещнато толерантно.

Comments: no replies

Join in: leave your comment