КРАЯТ НА Мултикултурната демокрация

Светослав Малинов е завършил Английска езикова гимназия „Гео Милев”. Магистър по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и по политическа философия към Университета в Йорк, Великобритания, доктор по политология и доцент по история на политическите идеи в СУ „Климент Охридски”. Специализира политическа теория и история на политическата мисъл в Норвегия (1990–1991), Италия (1992), САЩ (1993–1994,1997) и Великобритания (1995–1996). Автор на книгите Консервативни опити (2010), Критика на политическия рационализъм. Изследване върху политическата мисъл на Едмънд Бърк (2003), както и на множество научни статии в областта на политическата теория. Автор е на първите преводи на български език на политическите произведения на класиците Джон Лок, Едмънд Бърк и Френсиз Бейкън. От 2009 г. Светослав Малинов е депутат в Европейския парламент, член на Европейската народна партия.

 

THE END OF MULTICULTURAL DEMOCRACY

Abstract

The liberal consensus is not going all together. Rather, what we observe is a crisis of multicultural democracy. Contemporary democracy is threatened by radical Islam and slowly realizing that it cannot tolerate the intolerant. Europe must control the long term influx of migrants by investing in security, welfare and institutional development in North Africa and the Middle East.

 

КРАЯТ НА Мултикултурната демокрация

Темата на броя, за който бях поканен да пиша, e „краят на либералния консенсус”. Трябва да призная, че не работя с понятието „либерален консенсус”, макар да виждам, че се използва масово и да съм наясно какво означава за онези, които го използват. Измежду много начални точки да се обясни „що е либерален консенсус“, могат да бъдат откроени две. В единия случай се говори за либерален консенсус в САЩ след Втората световна война, който бива атакуван в края на 60-те години и чийто защитници са видни политолози като Робърт Дал. Втората употреба на понятието е ориентирана към описание на статуквото в Западния свят, което по някакъв начин бива притискано и разрушавано в момента. Не работя с подобни понятийни парадигми и ми е трудно да влизам в тях. Осезаемо е, че колегите се опират на знаменитата статия на Франсис Фукуяма за края на историята, в която той заявява, че битката на идеите е приключила в полза на либерализма и на либералната демокрация –тази опростена схематизация лесно доби популярност, особено в Източна Европа, където доброто познаване на Маркс направи хегелианските основания в тезата на Фукуяма много достъпни и разбираеми.

Вместо либерализъм, използвам мултикултурна държава или либерален мултикултурализъм. Вярно е, че този либерален мултикултурализъме в сериозна криза и може би няма да се възстанови никога в първоначалния си вид. Либералният мултикултурализъм се крепи на презумпцията, че е възможно в рамките на една държава различни етно-културни групи да съжителстват без да жертват своята идентичност. Натрупаният човешки опит показва, че тази презумпция не може да бъде универсален модел, независимо, че може да си остане работеща за някои общества. Концепцията за мултикултурализма предполага културен плурализъм, в който държавата в много голяма степен е ценностно неутрална. От тази неутрална позиция, тя арбитрира и подрежда едно съжителство, основано на формално равноправие, в което културната идентичност не се самоограничава, а още по-малко се жертва. Тази концепция е все по-трудно защитима на практика, най-вече поради наличието на радикален ислям в западните общества, който е нетолерантен както към западния начин на живот, така и към умерения ислям. По един мъчителен начин се стига до извода, че за да е устойчива мултикултурната държава изисква някакви граници на проявяването на идентичността и цялото групово и индивидуално поведение, обвързано с нея. Стига тази граница да можеше да не се престъпва, либералната демокрация щеше да е най-добрата форма на управление в диференцирани общества. За танго може и да са нужни двама, но за разрушаване на мултикултурализма понякога е достатъчен и един.

За съжаление този модел е прекалено крехък, прекалено зависим от добронамереността и консенсуса, защото е достатъчно само една група да го отрече, за да бъде поставен той цялостно под въпрос. Той е съвършено изграден като рационална постройка, но за да бъде възприет и приложен, не е достатъчно само разумното му обосноваване– необходим е базисен консенсус, съдържащ конкретни правила и граници на поведение, създадени чрез придържане към определени ценности. Няма никакво съмнение, че радикалният ислям не признава такива граници и така прави невъзможна цялата постройка. Той едновременно внася разделение както между радикалните и умерените мюсюлмани, така и между немюсюлманите, разделяйки ги на защитници и противници на мултикултурализма.Това, което виждаме в Европейския съюз през последните години – атентатите, които се извършват от хора, родени и израснали в Европа (а не от бежанци) – показва, че в недрата на Европейския съюз вече се е породила невъзможност за мултикултурализъм.

В това време на сътресения, нормално е да се обърнем към изначалните основания на реда, в който живеем. Рационалната либерално-демократична система никога не може да се абстрахира от своите основания. На днешните либерали им е неприятно да говорят за това, защото искат да се чувстват освободени от историческите корени на идеите, които изповядват. Истината е, че за да може да се стигне до либералната концепция за разумния, свободен индивид, преди това е имало културна среда, която е позволила това мислене, т.е. толерирала го е и не го е унищожила в зародиш, както става в други култури. Очевидно е, че днешната мултикултурна демокрация намира своите основания в класическия либерализъм от Просвещението, а той от своя страна намира основание в християнството. Нека да дадем пример с „бащата на либерализма“, Джон Лок. Според него всеки човек има естествени неотменни права – с което би се съгласил всеки съвременен либерал. Но защо? Защото всички сме равни пред Създателя, т.е. „създадени“ сме равни, и в такъв случай нарушаването на едно индивидуално човешко право е като кражба на собственост, защото всички сме Негови чада, т.е. всички Му принадлежим. Човек е неприкосновен спрямо посегателствата както на другите, така и на Държавата. Защитен е изначално по силата на това, че е Божия креатура – включително не може да са се самоубие или самоволно да се предаде в робство. Нима има либерал, който да разсъждава така? Виждате ли колко голяма разлика се е отворила между класическия и съвременния либерализъм? Не можеш да прегръщащ ствола и да се радваш на плода, но да отрежеш корените. Всяка концепция, която радикално се опитва да се еманципира от своите корени, е обречена на неуспех. Историята винаги се завръща по най-неочаквани начини.

Отказът на либералите да признаят своите основания води до нелепости, защото в момента те са изправени пред едно изключително тежко противоречие – или да се самоотрекат или да преминат на радикални анти-ислямски позиции. Съществува обаче и трета опция. Все пак голяма част от нещата, които ни се поднасят под формата на либерален консенсус, не са либерални постижения. Тезата, че всяко човешко същество, чиито живот е застрашен, заслужава закрила и въобще изравняването на човеците като Божии твари не е либерална идея, а консервативна.

В този смисъл, когато Меркел каза: „Добре сте дошли“ тя, разбира се, имаше предвид не всички, които просто искат да дойдат в Европа, а всички, които имат нужда от закрила, за да оцелеят. Изразът „Добре сте дошли всички, които имате нужда и са застрашени“ може да бъде изказан и от либерал. Може обаче да бъде изказан от дъщеря на пастор в ГДР, която е убедена християнка. Защо да се смята, че този тип толерантност е либерална, а пък другата, консервативната позиция да се визуализира като мъжествен воин с меч в ръка, който съсича нашествениците? Налице е объркване относно какво е либерално и консервативно, но аз не смятам, че хората изобщо се движат от такива неща. Кризата има главно практически измерения и едва след това философски.

В момента всъщност се тестват границите на европейската правна рамка. Ние трябва да сме горди, че живеем на един континент, в който голяма част от моралните задължения на човека са се превърнали в правни. Включително моралното задължение да се помага на пострадалия, на изпадналия в безизходица. Ние сме както морално, така и правно задължени да помагаме на хората чийто живот и този на техните близки е застрашен. Това, с което не мога да се съглася е, че ние сме морално или правно задължени да следваме онази светла повеля в Декларацията за независимостта да удовлетворяваме стремежа на хората към щастие и по-добър живот. Такова задължение не може да бъде обосновано. В този смисъл много ясно трябва да се разграничат застрашените от просто желаещите по-добър живот; трябва да помогнем на едните, но не непременно и на другите. След това с реална политика да подобрим живота в онези страни, които и за в бъдеще ще раждат отчаяни хора със заплаха за живота, не само поради военни конфликти. Това е голямата промяна в момента в Европа. Ние трябва да разграничим тези групи и много категорично да излъчим послание към света на границите на Европа, че добре са дошли онези, които наистина са застрашени, но не завинаги; а онези, които не спасяват живота си, а просто търсят щастието си – не са добре дошли и вероятно ще бъдат върнати.

Изразено в конкретни политики, защото това е важното в момента, това означава усилени действия за умиротворяване на държавите, където има конфликти; инвестиции там, където идентифицираме потенциални конфликти и съответно потенциални потоци на бежанци; както и политика на репатриране (връщане) в зоните, където конфликтите са приключили. Репратриране на всички тези, които нямат дълбоко основание да пребивават тук; които не са застрашени, а просто им е трудно и неприятно да живеят в своите страни. Трябва да разберем, че Европа няма такива задължения към човечеството.

Мултикултурната концепция за държавата е рационална концепция, която дълго време позволяваше сполучливо съжителство и трябва да продължи да бъде един от вариантите за съществуване и организация на общества, в които има различни етнически групи. В този контекст, когато се говори за мултикултурализъм, рядко се споменава България, която има много по-успешна мултикултурна практика отколкото можем да кажем, че се намира във Франция към момента. Затова да се обявява края на мултикултурализма завинаги е също толкова погрешно, колкото и да се вярва в универсалната му приложимост. В някои държави такъв модел има исторически корени, а и спецификите на съжителстващите групи го позволяват. Във Великобритания и Германия през последните години обаче се случи така, че Дейвид Камерън и Ангела Меркел трябваше да признаят на глас, че мултикулурализмът се е провалил. Така е, мирното съжителство не се получи и моделът има нужда от корекции в съответствие с натрупания човешки и институционален опит.

Не се получи именно моделът на съжителство, защото както се споменава по-горе, терористите са второ и трето поколение европейски граждани, а не бежанци. Казано на езика на полицията, те притежават пълен обем права, задължения и документи на европейски граждани и те не подлежат на охраната и превенцията, на която подлежат бежанците и други компактни групи. Те формално са родени и социализирани в центровете на европейската цивилизация и същевременно са й дълбоко чужди – това е драмата на нашия век. Как е възможно да си роден и израснал в Париж и на някаква възраст да стигнеш до извода, че трябва да отидеш в центъра на своя град и да убиеш парижани? Ако вината можеше да се прехвърли на бежанците, щеше да е безкрайно лесно. Радикализацията на млади мюсюлмани, родени в европейски общества – това е темата, която трябва да ни занимава.

Къде са границите на Европа?

Тръгнем ли да търсим основанията и да правим корекциите, нека да не бързаме също така да казваме, че Европа е християнска и мюсюлмани или мюсюлмански държави нямат място там, защото няма да се учудя, ако един ден държава, в която мнозинството са мюсюлмани стане член на Европейския съюз. Иначе казано, да не екстраполираме проблема с радикалния ислям или с Турция върху всички мюсюлмани или мюсюлмански държави. Европейският съюз не се дефинира единствено и само културно. Той е избрал ясни политически и икономически критерии пред религиозните и културните граници. Скритата презумпция е, че за да изпълни тези критерии държава като Турция трябва радикално да се промени. Турция просто няма да е Турция, такава каквато е сега, ако изпълни критериите за членство. Политическото бъдеще е в много голяма степен непредсказуемо и не трябва да бързаме с очертаването му. Преди седем години например, Турция беше по-близо до Европейския съюз, отколкото е била България през 1968. Бъдещето е непредсказуемо и особено в Европа е показало, че в рамките на едно поколение невъзможното може да стане възможно политически. Европейският съюз е бил абсолютно невидим в бъдещето за всеки нормален, интелигентен и проницателен гражданин през 1946 г година на територията на Западна Европа. Нещо повече, европейската визия за континента артикулирана по това време в Германия от Конрад Аденауер, би могла да бъде обявена за лудост. Лудост е било да мислиш, че Франция, Белгия, Германия и Холандия могат да са в един съюз.

Няма никакво съмнение обаче, че в момента Турция не просто не отговаря на критериите за членство, а и от две години насам се отдалечава по начин, който ни задължава да прекратим преговорите. Не сме задължени обаче да казваме, че никога те няма да бъдат подновени. Не се знае какво ще стане в бъдеще с Турция, както не се знаеше през 2011 какво предстои да стане с Русия – тогава имаше разговор да бъде поканена партията „Единна Русия“ на Путин в ЕНП.

Междувременно Украйна е безкрайно далеч поради споменатите формални критерии. Културната близост не решава проблема за членство. Освен това Украйна има и географската трагедия да има сухопътна граница с Русия. Едно от изискванията е да няма никакви конфликти, изчистена граница, добросъседски отношения – защото това пренася автоматично лошите отношения с граничната държава на равнище Европейски съюз. Този проблем трябва да бъде решен убедително за десетилетия напред, за да може да се мисли за членство. Ето защо, независимо от сериозната етническа и културна близост с ЕС Украйна е толкова далеч от членство, колкото и Турция. Това, което Европейският съюз може да направи е, чрез инструментите за сближаване да позволи на украинците да усещат присъствието и добронамереността на Европа. И това вече се прави с гарантиране на определени права като безвизовото пътуване.

Конкурентите на Европа

Европа трябва да отчита какво правят другите световни сили и да се съизмерва с тях, но не бива да попада в мисловния капан на Тръмп да вижда всички като конкуренти.

Разбира се, очевидно е, че страни като Русия не могат да бъдат партньори поради обективни причини. Но това не ги издига моментално до статут на конкуренти. Русия е страна с БВП колкото Италия. Занимава се с пропаганда срещу Европа, именно защото не може да се състезава реално с нея и търси начин с информационна война и подривни действия да се сдобие поне с някакви лостове. Така създава поредица от проблеми, поражда напрежение, опитва да се намесва във вътрешната политика и тук трябва да признае, че се опитва да го прави чрез новите технологии – нещо, за което Европа и светът се оказаха неподготвени. Едва сега започнаха да се взимат мерки срещу злоупотребата с тези технологии в политическия процес. Истинският конкурент в цивилизационно отношение е Китай, чиито спокойно разгръщащ се потенциал е много по-сериозен от агресивната истеричностна Русия.

Голямата заплаха

Това, от което е редно наистина да се страхуваме, по парадоксален начин е свързано с най-голямото постижение на ЕС. Европа е най-доброто място за живеене на планетата. Не е най-доброто място за забогатяване, не е най-доброто място за силни млади индивиди, които искат бързо да успеят. Но е най-доброто като цяло за всички свои граждани, защото осигурява максимална сигурност, максимално качество на услугите, максимална социална защита. Това е и най-големият проблем. Европа е толкова привлекателна, че тепърва ще бъде атакувана от бежанци и мигранти.Ние сме свидетели само на началото на големите вълни от преселници. Защото дори и на най-ниското стъпало на своето социално съществуване, Европа дава стандарт на живот, който огромна част от човечеството няма да може да си позволи никога или поне в обозримо бъдеще. Когато си глава на семейство в Сомалия, Мали или Бангладеш, ти се чувстваш длъжен да емигрираш в Европа, дори с риск за живота си. Ние не си даваме сметка, че това е проблем, който не можем да разрешим, подобрявайки качеството на живота в Европа. Напротив, това е дълбоко парадоксален проблем – колкото по-добре живеем, толкова по-желан ще бъде ЕС и толкова повече хора ще искат да живеят в него без да имат право на това. И това не важи само за африкански или близкоизточни мигранти – валидно е още за украинци и за руснаци. Трябва да се направи абсолютно всичко възможно да се намалят драстичните разлики в стандарта на живот по границите на Европа.

Европа трябва съвсем съзнателно да инвестира поне в част от онези райони, откъдето ще дойдат бъдещите желаещи да живеят на нейната територия и ще рискуват живота си за това. Защото беднадеждносттае огромна в тези човешки общности, където няма държавност, няма сигурност и заплахата от смърт е всекидневие дори без да има военни конфликти. Това трябва да се схване в цялата му дълбочина, защото е бъдеще, което не трябва да позволяваме просто да ни сполети. Европа ще бъде атакувана дори и да няма и един изстрел в Африка и Близкият изток да е напълно умиротворен. Гладът, недостигът на питейна вода, болестите и промените в климата ще предизвикват перманентна хумантарна криза в тази райони. Ние трябва да започнем бавно и постепенно да подобряваме условията за живот в Африка. Не защото сме либерали, а защото е в интерес на Европа. Справедливо е да се отбележи, че вече започна мащабна инвестиционна кампания в Северна Африка от Европа и това решение беше взето без дебати на срещата на върха в Малта. Това е истинско дългосрочно решение. Не просто „план Маршал” за Африка, но също изграждане на институции, образоване на кадри, създаване на стратегическа инфраструктура за сигурност.Не можем да чакаме всички тези общества да се справят сами.

Някои ще побързат с обвинения в неоколониализъм, но това е тъкмо обратното – така ще се върнат част от парите, които европейските държави са натрупали по времето на своите колониални завоевания. Например Белгия е хубаво да върне под формата на инвестиции част от парите, изтръгнати с безпрецедентно насилие от бившата им колония, Белгийско Конго. Изграждането на държавност и институции не е колониализъм, а доброволен жест на споделяне на вековния опит за изграждане на самоуправление и благоденствие. Това е рядък случай на историческо съвпадане на интереси, страхове и надежди на толкова различни като развитие държави.

Comments: no replies

Join in: leave your comment