Краят на една доктрина не е край на Европа

Екатерина Михайлова завършва Право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Доктор по Право и почетен професор на НБУ. Автор на две монографии. Народен представител в шест парламента и заместник-председател на 40-ото и 41-вото Народно събрание (2005–2013).

 

The end of a doctrine is not the end of Europe

 

Abstract

The liberal consensus is an implicit agreement between centre-right and center-left parties in Europe to rule together and not to allow far-right and far-left parties into power. It is also connected to the introduction of transnational sovereignty and international mechanism for protection of human rights. This system is currently worn out because the elites have largely lost public trust. The consensus began to shake when nationalist parties won the elections in Hungary and Poland and revived the idea of national sovereignty. And as mainstream center-right parties in countries like Bulgaria and Austria are starting to make alliances with nationalists rather than center-left partners, the fabric of the liberal consensus seems to be falling apart.

 

Краят на една доктрина не е край на Европа

 

Какво е либералният консенсус?

Либералният консенсус в европейски контекст e консенсусът между лявоцентристки и дясноцентристки партии, постигнат с цел да се гарантира умерено либерално и демократично управление, от което крайните десни и леви представители на спектъра да бъдат държани настрани; имплицитно съгласие около определени ценности, обективирано чрез договаряне на елити. В юридическо отношение консенсусът обхваща неща като разделението на властите, народния суверенитет, основните права и свободи на гражданите. Това са най-общо идейни постижения на Просвещението, които стоят в основата на демократичните институции каквито ги познаваме и които днес са конституционно скрепени.

Този модел оцеля десетилетия наред в Европа, но в последните години е обект на сериозна атака, както от дясно, така и от ляво. Има политически движения, които канализират общественото недоверие към договорката на елитите и оспорват либералните идеи заложени в тази договорка. Разбира се, пробиви в консенсуса са се случвали преди време – още през 2000 година имаше коалиция между Народната партия и Партията на свободата в Австрия, когато крайната десница, водена от Йорг Хайдер на практика стана втора политическа сила. Тогава това беше не само национален, но и международен скандал, последван от дипломатически санкции. Днес положението е по-различно в две посоки. Най-напред, една вероятна коалиция между НП и ПС в Австрия няма да бъде посрещната отново с такова възмущение и обратен натиск. И тази промяна в отношението е осезаема навсякъде в Европа, освен засега във Франция и Германия. Като че ли вече не се опитваме толкова да възпрем тези движения, колкото да ги опитомим и да ги нормализираме в рамките на съществуващия модел (Николов-Зиков и Тодорова 2017: 471-473).

Може да вземем България за пример – когато за първи път се появи „Атака“ преди повече от 10 години, това беше стряскащо, неразбираемо явление, а днес е част от управляващата коалиция, при това със значително по-малка електорална тежест, отколкото имаше тогава. Това иде на покаже, че не просто крайната десница е станала по-силна, ами самият политически дискурс се променя. И тук трябва да говорим за втората новост. Тя е, че в последните няколко години има мащабна кампания срещу съществуващия политически модел, която не цели просто да вкара нови субекти в управлението, а генерално да преосмисли ценностната натовареност на европейската демокрация. Защото е необходимо да признаем, че през десетилетията, в които този консенсусен модел доминираше, той се изпълни неусетно с конкретни идеи и ценности, които надхвърляха базовите просвещенски принципи, застъпени в конституциите. Тоест, моделът постепенно загуби своята идеологическа неутралност и усещането на хората е, че десницата е направила повече компромиси отколкото е трябвало. Тези компромиси разгневяват избирателите и те подкрепят крайнодесни партии с надеждата консенсусът да бъде коригиран поне малко в дясна посока.

Тази надежда нерядко остава излъгана разбира се, защото неясно артикулираното недоволство на хората дава отлична възможност на опортюнисти да капитализират политическа подкрепа само като жонглират с етикетите. Скоро слушах едно интервю, в което български народен представител много свободно говореше за консервативните ценности и за консерваторите и либералите в партията на Путин в Русия, без изобщо да осъзнава, че се оплита нелепо в понятията. Фактът, че има такива политици, които некомпетентно, но авантюристично се впускат да направят кариера от общественото недоволство, не е нов за нас. Такива явления има всъщност във всички краища на спектъра и е имало винаги в историята на политиката. Те заслужават критика, но сами по себе си не изчерпват въпроса нито за автентичността, нито за основателността  на настроенията, които представляват. Тоест, това че те се провалят поради некомпетентност или недобросъвестност в задачата да представляват своите избиратели не означава, че техните избиратели не са реално съществуващи хора с реално съществуващи тревоги. Нещо повече, за една немалка част от хората, не само в България, винаги е имало проблем в една или друга степен да изповядват либералните ценности, с които е натоварена европейската демокрация.

Когато преподавам конституционно право и изборни системи например, често срещам трудности при обясняването на концепции като всеобщото избирателно право и прякото гласоподаване. Много студенти посрещат тези идеи с инстинктивно недоверие и често ги критикуват като изтъкват, че не всички граждани са достатъчно образовани или съвестни (напр. някои продават гласа си). Тоест, извън целия разказ за масите, които се бунтуват срещу елитите, реакционни настроения могат да бъдат наблюдавани и сред интелигентни млади хора, обучаващи се в елитни университети. Разочаровани и погнусени от политическата реалност, те коментират често идеи от миналото като възможни решения – идеи като имуществен и образователен ценз, които са се дискутирали около приемането на Търновската конституция. Истински смут настава, когато заговоря за препоръките на ОССЕ и Венецианската комисия, според които държави като България и Великобритания трябва да разрешат на лицата под запрещение да гласуват – тази идея среща пълно неразбиране. За да приключвам спорове с тях, понякога ми се е налагало да прибягвам до аргументи като „това са международни стандарти и ако искаме да бъдем демократична, призната и легитимна държава, трябва да ги спазваме”. Но това не са устойчиви доводи, те не могат да гарантират консенсуса ако се свеждат само до фактическото надмощие на либералния ред – необходимо е хората да вярват в тях и да ги чувстват справедливи. Парадоксално, но идеи като всеобщото и пряко избирателно право, които до преди век са вдъхвали легитимност и доверие в демокрацията, сега събуждат недоверие в нея.

На Запад, това важи дори в по-голяма степен за либерално, отколкото за консервативно настроените хора (още един парадокс), защото в последните години именно прогресивните каузи се провалят на избори и референдуми, което води до извода, че „масите” са твърде ретроградни или недостатъчно информирани, за да взимат добри решения. В някакъв смисъл, част от политическите и правни идеи съставляващи либералния консенсус, влязоха в сблъсък, при което възникна спор за субординацията на тези ценности в рамките на модела. Струва ми се, че т.нар. естаблишмент застана зад идеи като върховенството на правото и универсалните човешки права, докато популистките сили се опитват да поставят народния суверенитет на върха. Но не трябва да забравяме, че и двете идеи са либерални.

Либералният консенсус на няколко скорости

Не може да се пренебрегне очевидния факт, че в този разлом относно субординацията на ценностите, има географски обособени лагери. Видимо в Източна Европа доминира идеята за народния суверенитет преди всичко. Това се дължи на няколко фактора. Държавите от бившия Източен блок са изпитвали по травматичен начин на гърба си международни политически проекти, които са подчинявали народния им суверенитет. Това важи главно за Полша и другите страни от Вишеградската четоворка. Другата причина е, че е много трудно да либерализираш чрез демокрация; ако доминиращата ценностна система не е либерална, либералните реформи могат да бъдат посрещнати от контрадвижения, които на демократични избори винаги ще побеждават. Хънтингтън нарича това „индигенизация на второто поколение“ в малко по-различен контекст (Хънтингтън 1996: 131), но го намирам за напълно приложимо към страните от Втория свят. Те не могат възприемат например мултикултурализма или правата на хомосексуалистите по демократичен път и затова реагират негативно срещу всяка наднационална институция, която заплашва да им го наложи по недемократичен начин. Освен това, те нямат историческите и културните връзки с незападния свят, който имат западноевропейските страни; отсъства и колониална вина. Това е важна и проблемна разделителна линия между Изток и Запад в Европа.

Другата разделителна линия, която се оформя е между континентална Европа и англосферата. Брекзит и избирането на Тръмп отново проблематизираха националния суверенитет, който се оказа по-силно застъпен в англоамериканския свят, отколкото в Западна Европа. Разбира се, Западният  свят остава единен в почти всичко друго, има общи разбирания за повечето проблеми и все още идентифицира общи външни врагове. Ясно е обаче, че системата на международно сътрудничество ще претърпи някакви корекции – ЕС заради Великобритания, а ООН заради САЩ.

От корекции има нужда целия либерално-демократичен модел, за да се запази сътрудничеството и кохерентността на Запада. Трябва да се потърси ново общо кратно, защото либералните ценности подлежат на ревизия или различна субординация в Източна, Западна Европа и Англосферата, а необходимостта от икономическа и военна кооперация между тях остава константа. Нещо повече, тази необходимост нараства, защото Западът е обсаден от авантюристи и сатрапи, които чакат неговото отстъпление и крах. Русия и Турция са най-актуалния пример. Русия води пропагандна война срещу ЕС и САЩ, като се опитва да създава впечатление, че се конкурира глобално и като се надява Западът да отслабне и да се разпадне вътрешно,  а тя да си припише триумф. Турция заличи всички илюзии, че някога ще може да бъде част от ЕС, а през това време е все по-проблемен и ненадежден партньор в НАТО. Затова ми се струва, че новото общо кратно, което ще обедини Запада, няма да бъде от политико-правен характер, а по-скоро от културен.

Кризата на лидерството

В тези преломни времена, когато едновременно се появяват нови предизвикателства и неочаквано се проблематизират отдавна забравени теми, Европа се нуждае от нови лидери. Лидери, които да адаптират консенсуса, да начертаят границите на Европа, да намерят правилното общо кратно, с което да се реши задачата „Обединена Европа”. Тази нужда се усеща много остро около изборите в европейските държави тази година. Вижда се, че народите са изморени и гладни за нов оптимизъм, за някой който да им покаже посоката. Ангела Меркел е безспорно силен и успешен политик, независимо дали успее да сформира четвърти кабинет. Но тя е защитник на статуквото, а не визионер. Заявки за лидерството, което се търси в момента, дават млади политици като Еманюел Макрон и Себастиан Курц – единият либерален, другият консервативен, но и двамата искат корекции в досегашните модели, търсят преосмисляне. Това отношение апелира много силно към народите.

Макрон има обаче някои смущаващи идеи. Желанието му да ограничи свободното движение на работници, да реанимира идеята за Европа на няколко скорости и да увеличи пропастта между страните от еврозоната и тези извън нея, индикира липса на солидарност и откровено нетърпение спрямо другите европейски страни.

Себастиан Курц изглежда по-европейски, по-малко взрян в собствената си страна, защото вижда, че неговите приоритети свързани с имиграцията могат да бъдат решени само на европейско равнище. Той компенсира липсата си на опит с добри политически инстинкти. Например асимилирането на част от програмата и реториката на крайната десница му помогна да изведе Народната партия на първо място и да се защити от евентуално „изпреварване отдясно” – нещо, което Меркел не можа да направи и така загуби много гласове от Алтернатива за Германия, което и доведе до настоящото й незавидно положение. Видимо, Курц има интелигентност и кураж. Остава да разберем дали ще успее да изпълни историческата роля за Австрия и Европа, която сам би искал.

Импровизирай, адаптирай, преодолявай

Европа е доказала, че умее да се променя и същевременно винаги да запазва нещо автентично в себе си. Кризата или краят на една доминираща доктрина не може и не бива да бъде разбирана като криза или край за Европа. Нещо повече, европейците ще отблъснат от себе си всяка идея, която се опитва да обвърже своята съдба прекалено тясно с тяхната. Перифразирайки полският философ и историк на идеите, Лешек Колаковски (Kolakowski 1988: 75), бих казала, че в крайна сметка търсенето на вечни решения е също толкова изконна черта на европейското мислене, колкото е и отричането на легитимността на това търсене. Управляването на промяната е много по-важно от противодействането й на всяка цена, защото без съмнение европейският консенсус е по-ценен от либералния.

Литература

  1. Николов-Зиков П. и Тодорова Ир. (2017) Политическият консерватизъм. От Бърк и Местр до Орбан и Тръмп. София: Издателство Ciela.
  2. Хънтингтън С. (1996) Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан.
  3. Kolakowski L. (1988) Metaphysical Horror. Chicago: University of Chicago Press.

Comments: no replies

Join in: leave your comment