Нашата политическа и културна съдба

Петър Мутафчиев е български интелектуалец и историк, един от създателите на българската медиевистика. Роден е през 1883 г. в село Боженци (Габровско). Професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Българската академия на науките. Автор на трудовете „Българи и румънци в историята на дунавските земи“(1927), „Из нашите старопланински манастири“(1931), „История на българския народ“ в два тома (1943). Умира през 1943 г. Предложеният тук текс е откъс от „Книга за българите”, която той пише между 1928 и 1936 г., но остава незавършена

 

 

OUR POLITICAL AND CULTURAL FATE

Abstract

Petar Mutafchiev is Bulgarian intellectual and historian, one of the founders of medieval studies in Bulgaria. He was born in 1883 near the city of Gabrovo. Mutafchiev was professor at the Sofia University “St. Kliment Ohridski”and member of the Bulgarian Academy of sciences. His most well-known books are: “Bulgarians and Romanians in the history of the Danube territories”(1927), “History of the Bulgarian people”in two bands (1943). Mutafchiev died in 1943. The text published here is an extract form his “Book on Bulgarian people”written between 1928 and 1936 but left unfinished.

 

Нашата политическа и културна съдба

Възходи и падения

Когато човек поиска да вникне в историята на българския народ и да разбере смисъла на най-характерните явления в нея, той остава с впечатлението, че тя представя странна смесица от несъвместими крайности и противоречия. Всичко в нея изглежда неестествено и парадоксално. Постепенността, съществен белег на всяко нормално развитие, тук почти изцяло липсва; като че ли едничката неизменна черта в целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост.

Тая особеност изпъква еднакво отчетливо във всички периоди на историческото ни битие – в далечното минало, както и в ново време – и във всички области на националния ни живот. Равномерно движение не се забелязва нигде в него, липсва и трайност в постиженията. Поради това истинско развитие тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения и от периоди на пълна неподвижност и немощ.

Най-ясно изпъква това непостоянство в политическата ни съдба. Епохите на величие и могъщество в живота на средновековната българска държава не настъпват като последици от бавен и следователно естествен възход. Те идват стремително, изумяват с развърнатите в тях сили и осъществените успехи, за да завършат винаги със сгромолясвания толкова по-неочаквани и страшни, колкото по-трескави са били предшестващите ги подеми и по-големи достигнатите при тях висини.

Освен това тук наблюдаваме и друго, не по-малко характерно явление. Едва ли има народ, чиято история да се е повтаряла с тъй удивителна последователност, както нашата. През средните векове народът ни едно след друго създаде две свои царства. И двете пропаднаха, за да бъдат последвани от многовековно робство под чужденците. И при единия, и при другия случай обществото ни се разлагаше и държавата ни гниеше поради противоречия и недъзи, които в основата си бяха едни и същи. А още по-удивително е, че по едни и същи пътища и при еднакви с миналото болезнени явления потече животът и на Третото ни царство.

Тия паралели, а оттук и изводите, на които навеждат, стават още по-ясни, когато се проследи от най-далечно време до днес държавният живот на българския народ.

Изникнала като незначително териториално цяло – убежище на доведените от Аспаруха туранци, българската държава, както и много други варварски формации преди нея в тукашните земи, е изглеждала осъдена на ефимерно битие, обективно погледнато, нейните дни са могли да се считат за преброени. Оказва се обаче тъкмо противното: едва изминал четвърт век от появата и и тя изпъква като решаващ фактор при събитията в полуострова. Известно е, че още при първия наследник на Аспаруха българите се намесват във вътрешните дела на Византия и възстановяват на престола детронирания император Юстиниан II. От тоя момент значението на младата българска държава нараства необикновено бързо. Няколко години по-късно българите нанасят в Тракия тежко поражение на арабите, които държаха в обсада Цариград, и тъй ускоряват оттеглянето им от стените на босфорската столица. Не е чудно, че наскоро след това въоръжената подкрепа на българския владетел търси един друг претендент за византийския престол: в средата на византийското общество вече се бе сложило убеждението, че успехът на всяко предприятие от тоя род зависи от поведението на повелителя зад Хемус.

При все това българската държава в даденото време още не бе изминала опасностите, които спътничат затвърдяването на всеки нов политически организъм. Те тепърва имаше да се явят. Кризата за нея настъпи, когато скиптърът на цариградските самодръжци бива поет от неуморимия и неукротим Константин V. След като бе сломила завоевателния напор на арабите, на империята сега предстоеше да възстанови властта си и на Балканския полуостров. Изпълнението на тая задача изискваше, на първо място, да бъдат смазани българите и Константин се обърна срещу им с всички средства на възродената византийска мощ. В тая борба на живот и на смърт българската държава обаче имаше да се справя освен със страшния натиск на своя южен съсед и с междуособици, които я раздрусваха из основи. Въпреки всичко това обаче тя не само че издържа докрай, но излезе из изпитанията прочистена, обновена и много по-крепка, отколкото бе преди. И едва приключен за нея тоя период на самоотбрана, когато тя минава в неудържимо настъпление към всички страни. Тогава при Крума българите едно след друго унищожават аварската държава, като включват в пределите си всички нейни земи от Тиса до Днепър и Северните Карпати, завладяват на запад цялата Моравска област, проникват на югозапад към Македония, а в Тракия след редица блестящи победи над императорските армии спират до бреговете на Босфора.

Тоя възход продължава и при близките Крумови приемници, когато българските граници се разширяват към областите около Сава и Драва, а на юг обхващат почти цяла Македония. Върхът на това стихийно нараснало могъщество бива достигнат през епохата на Симеона, при когото България се издига като първа политическа сила в Източна Европа.

Но едва тоя цар слязъл в гроба и изградената с толкова усилия и жертви велика България се залюлява из основи, очаквайки удара, който би я довършил. Явяват се тогава руските дружини на Светослава и азиатските полкове на Цимисхия и тя пада пред тях безславно, почти без съпротива – прегазена, а не повалена. Пред картината на тъй настъпилата поруха човек би могъл да помисли, че един народ, който се оказал до такава степен неспособен да защити наследството на своите деди, е приключил със своята историческа мисия, обречен да прекара остатъка на своето битие под игото на чужденците. Оказва се обаче тъкмо противното, след първата изненада настъпва друга, още по-неочаквана. Още неизтекли десетина години от гибелта на Преславското царство и същите българи, които тъй малодушно бяха превили врат под ярема на чужденеца, сега се навдигат и заради независимостта си развръщат сили и проявяват жертвоготовност, които изумяват. Цели десетилетия кипи борбата им със страшния Василий II. След трагичната кончина на Самуила те не с по-малка издръжливост и себеупование продължават съпротивата си, като превръщат в поражение всеки успех на своя противник. Наглед всичко остава непроменено. Въпреки това обаче все тъй неочаквано идва моментът, когато всичко повторно се сгромолясва: българите отпущат ръце и остават да паднат мечовете, с които бяха бранили родната си земя, отварят сами вратите на крепостите, които неприятелят дотогава напразно бе се опитвал да овладее.

Известно е, че тоя преврат настъпва със смъртта на Ив. Владислава. Но нима тоя цар, който бе достигнал престола чрез престъплението, а в късото си царуване не бе оставил примера нито на един подвиг – нима той въплъщаваше в себе си последните останки на българската издръжливост и сетното упование на народа ни в отчаяната борба за независимост? Истински създател на Охридското царство бе Самуил. Неговата могъща личност бе и знамето, под което тогавашните българи се бореха и мряха. И толкова крепка бе волята им да останат господари в земята си, че тая воля не бе поколебана от смъртта на великия цар – едно нещастие, което се чувстваше двойно по-тежко, защото бе дошло след катастрофата при Беласица. Не бе разклатена тая воля и когато чрез измяна и престъпление бе погубен Гаврил-Роман[1], син на Самуила и негов верен сътрудник. Отгде тогава промяната, която настъпва веднага след Иван Владислава? Нали от рода на охридските царе все още оставаха мъже, като напр. Владиславовият син Фружин[2], които зовяха на борба докрай? Нали освен това и мнозина от старите войводи на Самуила, презирайки всички лични изгоди, които им обещаваше примирението с чуждата власт, оставаха верни на заветите на царствения си вожд и сами със свои средства се опитаха да продължат съпротивата срещу завоевателя. От друга страна, през четиригодишния период от смъртта на Самуила до тая на Иван Владислава (1015–1018) военните сили на тогавашна България не бяха понесли що-годе чувствителен удар; ненакърнени оставаха през него и нейните материални средства. Областите, които образуваха ядката на Охридското царство, още не бяха загубени и то здраво се крепеше в земите около Витоша, Брегалница, Морава и почти цяла Задвардарска Македония. Скършен е могъл да бъде само националният дух. Коя бе причината на тоя прелом?

Може би българите бяха вече загубили вяра в своите водачи и което е най-важно – вярата в себе си, в своята способност да опазят държавната си независимост от един противник, какъвто бе тогавашна Византия? Но в такъв случай защо едва две десетилетия по-късно същите българи из земите от Дунава и Сава до Адриатика и Пинд се вдигнаха като един човек, за да се наредят под въстаническите знамена на Петър Деляна? Нали много по-малко усилия са нужни, за да се запази нещо, което все още съществува, отколкото да се възстанови то, след като е било вече всецяло загубено? И как може да се обясни тоя стихиен ръст на националното и държавно съзнание и на предизвиканата от него готовност на жертви едва ли не у едно и също поколение на един народ, което преди това бе се показало напълно примирено от робската си участ?

След като тоя първи опит за освобождение пропада, три десетилетия по-късно българите на запад отново се вдигат. И колко далечни са били полюсите, между които се е люшкало народното ни съзнание, се вижда от тоя факт: след като неотдавна при провалата на царството ни българите бяха останали глухи към зова на верните си водачи – да бранят със сетни сили държавната си независимост, сега те сами търсят човека, когото биха могли да поставят начело на освободителната си борба. Тем дори не е бил нужен вожд, в когото безусловно да вярват; достатъчно е той само да бъде лице с известно име. И тъй като не го намират в собствената си среда, те издигат един чужденец – Константина Бодин, син на сръбския княз Михаила.

Повече от век изтича, след като и това въстание бива удавено в кърви. През тоя период обаче животът ни се озовава в противоположната крайност. Все по-големи напасти се струпват през това време върху нашата земя. На север и изток вилнеят печенеги, узи и кумани, на запад и юг – кръстоносци и нормани. Византийското иго става все по-сурово и тежко. Въпреки това народът ни почти безропотно носи бедите си. И никакъв знак не дава, от който би могло да се съди, че е способен на нов опит, за да се отърве от гнета на чужденците. Сега той вече не само че не търси водачи, след които да тръгне на нова борба. Такива избраници сами се явяват, но толкова голямо е вцепенението му, че те се виждат принудени да си послужат с изкуствени средства, за да го събудят и раздвижат. Познати са обстоятелствата, при които Петър и Асен вдигат знамето на новото въстание. За да увлекат масата след себе си и да й вдъхнат вяра в сполуката на замисленото дело, не е било достатъчно да се позоват на спомените за някогашната българска държавност; не е било достатъчно да раздухат и тъмното недоволство срещу потисниците чужденци: трябвало да бъде използвано и религиозното суеверие на робите. Само тъй двамата братя смогват да ги увлекат в новата борба за национална независимост.

Още погледнато от един народ до такава степен примирен със своята съдба, едва ли би могло да се очакват бранни подвизи. Поради това и първите стъпки на въстанието не са му предричали особен успех. Няколко месеца след избухването му изглеждало дори, че то напълно е потушено.

Но и тоя път става нещо необикновено. Въпреки несъмнените духовни и материални предимства на империята срещу въстаналите българи движението им развръща сили и взема размери, с които не й било невъзможно да се справи. След като Дунавска България бива напълно освободена и всички пристъпи на императорските армии срещу и отбити, още през първото десетилетие на освободителната си борба българите минават линията на Балкана, завладяват Софийско, в Тракия техните дружини достигат Беломорието, като с натиска си повалят и пилеят всички изпращани срещу им императорски войски. Тъй едва-що родена, българската държава изстъпва като съперник на Византия на владението на полуострова. Едно след друго тогава българите на Калояна изхвърлят маджарите из Моравската област, нанасят под Одрин смъртен удар на Латинската империя, ускоряват края на Солунското латинско кралство, пресичат сръбските опити за разширение в югозападните земи, а при Иван Асеня II унищожават и Епирската империя на Теодор Комнина. Само няколко години бяха нужни на тоя народ, минал в тъмно битие близо две столетия под чуждо иго, за да се превърне в необуздана и всепомитаща стихия. Животът на само едно ново поколение бе достатъчен, за да създаде той от нищо една държава, която се разпростираше почти над целия Балкански полуостров.

Друг пример на тъй гръмотевичен възход европейската история не познава. Но ако има нещо още по-удивително и необикновено от това стихийно нараснало могъщество, то е бързината, с която се проваля. Едва изтекли пет-шест години от смъртта на Иван Асеня II и създадената от него велика България се проваля. Тя загубва три четвърти от пространните си територии и – което е още по-забележително и странно – загубва ги, без да бе загубила нито една битка за запазването им. Тъй може да рухне делото на една национална общност, вътрешно съвсем парализирана или разглобена, с пресушени източници на жизнена енергия. Но ако именно в това състояние бе изпаднал тогава българският народ непосредствено след епохата, в която бе развърнал толкова много физически и нравствени сили, на какво се дължеше то? Вече изчерпани ли бяха тия сили и какво ги бе тъй бързо изхабило?

Към втората половина на XIII в. от първа по мощ държава в полуострова Асеневска България бе вече станала последна. Обхваната от неизлечима слабост, тя неудържимо вървеше към своя край. Отсега нататък късите периоди, през които изглеждаше, че се съвзема, представяха само моменти, в каквито всеки гаснещ организъм събира сетните си жизнени запаси и ги изразходва в напразни усилия да преодолее загнездения в него смъртен недъг. Ако това състояние продължи за нея още цял век, то бе само защото не се явяваше ударът, който щеше да доведе до неизбежната развръзка.

Навярно ще се възрази при тоя случай, че всред тогавашния европейски свят едва ли имаше народ, който би могъл да устои срещу османския натиск. Той сложи край не само на средновековна България, но и на държави, много по-стегнати, жизнени и силни. Какво чудно, че тя се събори пред него, когато същата участ постигна и всички нейни съседи?

Чудното наистина не е това, то е другото. Всички останали, чиито земи лежаха върху пътищата на турското завоевание, му оказаха дълга и ожесточена съпротива. Тя не спаси държавите им, но в нея те паднаха достойно и с чест, тъй както пада всеки народ, който скъпи своята независимост и заради нея е готов да жертва всичко. Сърбите паднаха, след като завещаха на историята си името Косово; власите оставиха след себе си имената Ровине и Раковица; маджарите – Никопол, Белград и Мохач. Дори и албанците създадоха епопеята на Скендер бега – Георги Кастриот. Всички тия имена ще греят винаги в миналото на ония народи, за да сочат на поколенията им на какво са били способни техните деди, когато е трябвало да бранят родината си; в тия имена лежи нравствен капитал, който никога не може да бъде изчерпан, и завети, каквито не се забравят. В тъмите, които тогава се спущаха над нашата земя и обричаха народа ни на многовековно робство, блесна ли поне едно подобно име с трагично сияние за изпълнен докрай дълг? За гърците никога не ще потъне в забрава подвигът на последния византийски император Константин XI, през чийто труп минаха ордите на Мохамед II, за да забият полумесеца на “Св. София” в Цариград. У сърбите още по-малко ще бъде заличен споменът за княз Лазара, паднал на Косово, гробницата на средновековната им държава. Знаем ли ние как и при какви обстоятелства бе изигран последният акт от трагедията на нашето племе и где трябва да търсим гробовете на Шишмана Търновски, Срацимира Видински или на добруджанския княз Иванко – тримата сетни представители на средновековната българска държавност? Един паметник из тая епоха съдържа благочестив помен за неколцина може би български боляри, които “мъжествено се борили с безбожните турци и пролели кръвта си за православната вяра християнска” (Попруженко 1928: 99)[3]. Освен имената им ние не знаем нищо повече за тях, нито пък где и при какви обстоятелства са паднали в защита на родината си. Техният пример и саможертва, също както някога и ония на неколцината верни Самуилови войводи не са били в състояние да посочат пътя към дълга на сънародниците им.

Несправедливо би било да се вини народната памет за това, гдето не е запазила никакъв що-годе ясен спомен за борбите, всред които се провали средновековната ни държава. Трайни дири оставят в съзнанието на народите само събития, които са поразили съвременниците си със своето величие и кървав блясък. Сигурно не такива са били събитията. които ни обрекоха на многовековно робство. Родено сред светкавичния блясък на бранни подвизи, Търновското царство завърши съществуването си както Преславското, дори много по-безславно от него.

Но тая трескавост в развитието и предизвиканото от нея люшкане между крайности отличава не само някогашното ни държавно битие. Същите особености изпъкват и в целия ни тогавашен живот – материален и духовен.

Българският народ е започнал историческото си съществувание при стопански условия и битови форми, много по-примитивни. Старото българско общество е живяло от земеделие и скотовъдство, като всяко семейство задоволявало нуждите си от онова, което само произвеждало. Макар нашите земи да лежаха на предела между тогавашния варварски Север и цивилизования Средиземноморски юг и поради това да вземаха още доста рано, през IX–X в., живо участие в международната стокообмена, капитализъм, подобен на тоя, който познаваме напр. у някои републики в средновековна Италия, у нас никога не се появи. Доколкото международната търговия засягала националното ни производство, нейното влияние винаги оставало повърхностно: то никога не поставя масата на производителите в зависимост от пазара. За богатствата, каквито напр. не бяха редки в съседната ни Византия, у нас и дума не е могло да става. Колко ограничена е била тогава ролята на паричния капитал, се вижда от простото обстоятелство, че през епохата на Първото ни царство ние не сме имали собствени монети, а през Второто такива се явяват едва по времето на Иван Асеня II. Затвореното самозадоволяващо се стопанство си оставало през течение на цялото средновековие господстваща форма в народния ни бит.

Също тъй прост е бил и вътрешният строеж на тогавашното ни общество. Дълбоко социално разчленение в него отначало поне, изглежда, че не е съществувало. Наистина още твърде рано, в текстовете из VIII–IX в., у прабългарите се споменуват боили и багаини, но нямаме никакви данни, от които би могло да се заключи, че те са заемали изключително социално положение или разполагали с особени политически привилегии, права и власт над останалото население. Още по-погрешно би било да си ги представяме като затворени в себе си групи, изключващи всякаква възможност за преход от една към друга или от отделни елементи из простата маса към тях. Боилите са били навярно влиятелни първенци на родовете, на каквито са се разпадали доведените от Аспаруха прабългари, когато пък богаините може би са представяли категория заслужили войници. Що се отнася до местните славяни, най-доброто доказателство, че съсловно деление сред тях първоначално не е съществувало e това, гдето в езика им липсвал и терминът за означение на знатен човек. Името „болярин” у тях е произведено от прабългарското боил. Князе наистина се споменуват у българските славяни още в епохата на преселението им в полуострова, обществено съсловие обаче тия князе не са могли да представят, тъй като са били началници на отделни независими, а понякога враждебни едно на друго племена.

С течение на времето тия първоначални отношения се променят. Постепенно възниква социално неравенство, а наред с него и съсловно разграничение. При запазените в старото българско общество патриархални отношения обаче болярите в него и до първите десетилетия след покръщението си оставали наистина заможни и политически влиятелни люде, но не са разполагали нито с особено големи привилегии, нито пък са представяли съсловие, разполагащо с изключителна политическа власт.

В това отношение развитието у западните романо-германски народи представя съвсем друга картина. Под въздействието на късноримски традиции и поради редица особености на древногерманския бит общественото разчленение там се е извършвало по-силно и последиците му са били по-дълбоки. Така изниква в Западна и Средна Европа феодализмът. Неговата същност бе съсловната йерархия и съединението на земевладението, т. е. на социалната сила в политическата власт, а изразът му пълното господство на един слой привилегирани над масите обикновено и обезправено население.

У нас феодализмът едновременно като система на политическо господство и социално потисничество и като строй на строга съсловна йерархия никога не се създаде. Липсваше той и по-късно, когато свободното и стопански независимо селячество бе на изчезване. Тогава голяма част от земите в държавата принадлежеше на болярите, но феодали те не бяха, тъй като не разполагаха с политически права над зависимото от тях в стопанско отношение селячество. От друга страна, през епохата на Второто ни царство се явяват областни князе, разполагащи с пълна власт над подчинените им области. Но феодали те също не бяха, понеже в стопанскоправен смисъл владелци на земята в тия области те също тъй не бяха. Докато освен всичко това в романо-германския свят всевъзможните феодали представяха елементи в една стройна политическа система, почиваща на йерархията и взаимните задължения на сюзеренство и васалитет, тук във Византийско-славянския югоизток появата на областни княжества бе резултат на отстъпничество и следователно означаваше разложение на съответните държавни организми.

У нас следователно липсваха обективните исторически условия, които пораждат дълбоки социални противоречия, а оттук и остри антагонизми. При все това, докато във Византия и западноевропейските земи, гдето тия противоречия бяха по-големи, царуваше пълен социален мир и едва към края на средновековието почнаха да се навдигат там движения на обществено потиснатите маси срещу привилегираните слоеве, у нас тая реакция се явява столетия по-рано, още през X в. Не по-малко забележително е, че още тогава това недоволство добива идеологичен израз в цяло учение – богомилството, което отричаше целия тогавашен обществен и политически строй. Въпреки това, че едва-що бяхме поели пътища, по които други отдавна вървяха, ние преди тях се озовахме в състоянието на презрели общества, гдето наслоените противоречия са тъй изострени, че отстраняването им е възможно само чрез революционни методи. Тъй духът на отрицанието и разрушението се възземаше у нас, преди да имаме що-годе исторически опит и време за положително творчество. И събираше онова, което още не бяхме успели да изградим.

Но необикновеното и странното в нашето историческо битие избиваше и в други негови области.

Покрай старата Византия ние първи измежду народите на Европейския югоизток започнахме устроен политически живот. Първи ние създадохме своя държава. В културно отношение ние стояхме по-високо от останалите си съседи, а имайки в сравнение с тях по-дълго държавно съществувание, трябвало би държавната традиция да бъде у нас по-силна отколкото у тях. В продължение на цели векове ние бяхме господарски народ, спрямо когото те, где частично, где изцяло, представяха подчинена маса. Поради всичко това у нас най-рано се пробужда държавно и национално съзнание; следователно би трябвало това съзнание у нас да бъде по-дълбоко и по-крепко, отколкото у тях, а преживените нещастия и превратности да не изличат от паметта ни онова, което сме били и можем да бъдем. Трябвало би по-нататък като народ да чувстваме своето превъзходство над съседите си и повече от тях да бъдем привързани към всичко, което е наше достояние и образува същественото в народността ни.

При все това действителността е съвсем друга. Пространни земи, в които някога са живели българи, днес са обитавани от чужденци. В повечето случаи това не е защото тамошното българско население е било прокудено или изтребено, а защото е било асимилирано от тия чужденци, загубило е сред тях своя език и националното си съзнание. Сами народ, който в продължение на векове е бил носител на култура, а при някои случаи и политически заповедник над някои от съседите си, ние днес: виждаме спечелени от тях не само в държавно, но и в етническо отношение територии, които са влизали в състава на етническата ни общност. Във Влашко, Банат, Трансилвания и Моравско простото съжителство на българите с чуждия етнически елемент е било достатъчно, за да се поддадат те на неговото влияние и загубят народността си. Как трябва да се обясни тоя факт? При общото и еднакво за всички времена и народи правило, че се топят народи, които исторически не са достатъчно утвърдени и, обратното, че са силни в това отношение и устояват на чуждата асимилация другите, които имат зад себе си едно по-дълго и по-богато минало и опората на по-богата културна традиция?

Всичката неестественост и болезненост на нашето развитие, при което отделни моменти на творчески подем се сменят с периоди на вековен упадък, може би нигде не се вижда тъй ясно, както в литературния живот на средновековна България.

До последната четвърт на IX в. българите са били безкнижен народ, който вместо писмо си служел с „черти и резки”, както ни разказва Черноризец Храбър. След покръщението обаче идват тук с новата славянска азбука учениците на Кирила и Методия и в българската земя закипява трескава книжовна и просветна дейност. В едва-що християнизираната страна изникват училища, в един съвсем къс период се подготвят хиляди учители, проповедници и книжовници, които пишат книги или превеждат и преработват други на народния си език. В обществото, до тоя момент живяло с представите за едно примитивно езичество, бързо се явяват учени люде, запознати с тънкостите на християнското богословие и православната догматика. Независимо от църковно-литургичната и богословска книжнина, явяват се и сборници, в които е събрана голяма част от тогавашната мъдрост. Преди да бе минало полустолетие от покръщението, ние имахме литература, която тук. в Европа, отстъпваше само на гръцката и латинската. От книжовното богатство, създадено у нас в тоя къс период, се ползвахме не само ние, българите, но и целият славянски свят.

Тая творческа дейност се оказва обаче нещо съвсем преходно и нетрайно. Със Симеоновата смърт тя секва също тъй неочаквано и бързо, както бе почнала. И до края на Първото ни царство, като се изключи Презвитер Козма, който напразно спомняше заветите на миналото и се мъчеше да раздруса мисловността на съвременниците си, нито едно име не изгрява на българския литературен хоризонт. Почти в пълна книжовна летаргия протича животът на българите и през по-голямата част от съществуванието на Второто ни царство. Изключение от това не прави и епохата на Асеневци. Преживяваният тогава национален и държавен подем не намира никакъв израз в литературната област и не остава там никакви следи.

Ще се каже може би, че по времето на Асеневци всичките сили на нашия народ бяха хвърлени в борби за национално обединение и държавно разширение и че поради това условия и възможност за духовни занятия са липсвали? Но нима също тъй смущавано от дълги войни не бе времето на Симеона? А при това не цялата епоха на Асеневци бе изпълнена с войни. При Иван Асеня напр., когато Второто ни царство достигна върховете на могъществото си и българската държава опря до бреговете на три морета, дълги години протекоха в пълен вътрешен и външен мир. Защо набраната у българския народ енергия не намери израз в полето на книжовното творчество, както това бе през редките мирни години на Симеоновото царуване?

Но странното в случая не се изчерпва с всичко това. След Иван Асеня II започва най-тъмният период от средновековната ни история. Велика България се разпада и нейното разложение не е само външно. Дълбоко разядено е и самото българско общество, недъзите в което непрестанно растат. Тъй протича столетие и половина. Но когато през последните десетилетия на XIV в. българската държава, териториално намалена, а освен това разпокъсана на няколко части, раздрусана от антагонизми, социални сътресения и политически крамоли, вече бе възправена пред окончателната си гибел, когато пред все по-нарастващата несигурност и страха от утрешния ден обществото ни бе загубило всяка вяра в себе си и всяко упование в бъдещето, а народните маси, обхванати от тъпо отчаяние, се оставаха да бъдат увличани от секти, които отричаха и държава, и ред, и морал, все тъй неочаквано и противно на всяка допустимост в земята ни се навдигаха вълни на духовно и литературно движение, чиито отблясъци прехвърлиха далеч границите на нашата страна. Това бе движението, вдъхновявано и водено от последния Търновски патриарх Евтимий. Известно е, че след провалата на Търновското царство учениците на Евтимия потърсиха убежище и възможност за работа у други народи, гдето дадоха тласък за тяхното по-нататъшно духовно и културно развитие. Тъй късните цветове на средновековния български дух изникват из почва, в която всичко гние, и се разпукват в атмосфера,пълна със зловредни изпарения. Чужденците посяха семената им. И те израстват там вече при по-благоприятни условия, за да се разцъфтят с пълното великолепие на своите багри. Едно общество, над което съдбата бе написала страшната си присъда, като че ли за да завърши противоречията, из които бе изхабило своето битие, в предсмъртните си гърчения даваше живот на онова, което в разцвета на жизнените си сили не бе в състояние да роди.

Религиозният живот на народа ни е текъл в миналото сред не по-малки противоречия и крайности.

Прабългари и славяни се явяват в историята с представите на едно примитивно езичество. Както изглежда, то още твърде рано почнало да се руши. Ако се съди по някои езикови заемки в църковната ни терминология (напр. комка, олтар), от християнската проповед славяните ще да са били засегнати още преди преселението им в полуострова. Що се отнася до прабългарите, знае се, че още Кубрат, създателят на Велика България в Донско-кубанските степи, е бил християнин.

Разпространител на християнство всред тогавашния източноевропейски свят бе Византия. Измежду всички останали народи ние живеехме най-близо до нейния църковен център. Поради това трябвало би да се очаква, че византийското православие ще бъде възприето у нас в най-чистия му вид, че влиянието му върху масите ще бъде най-широко и че неговата догматика ще бъде пазена в средата на българското общество по-ревниво, отколкото гдето и да Ви било другаде.

Известно е, че в действителност това не бе тъй. При все че православната проповед още дълго преди покръщението бе въздействала тук върху съзнанията, достатъчни бяха само няколко десетилетия, след като новата религия бе възприета, за да се издигне срещу нея силна реакция – мирогледът на богомилството. Столетия подред то увличаше масите и против него оставаха безплодни не само всички църковни проклятия, но и всички преследвания на светската власт. Народът, който даде най-видните славянски богослови, първите славянски светци и най-богатата православна книжнина, се оказа най-малко способен да се проникне от догмите и мирогледа на православието и пръв го отрече.

Но странното не е само в това. Не по-малко характерен и интересен е фактът, гдето същото богомилство в Русия напр. не се появи. В съседната ни Сърбия пък, гдето бе прескочило, то бързо изчезна, задушено още в първите преследвания срещу му. Сърби и руси следователно, които получаваха от нас православната си просвета, се оказаха по-пригодни да се проникнат от нейния мироглед и догми, отколкото ние, техните учители. По-неподатливи се оказаха те през средновековието и на всевъзможни други враждебни на православието учения, които намираха винаги най-благоприятна почва в нашата среда. Накрай дори самото богомилство се оказа недостатъчно, за да побере загнездения у нас дух на отрицанието. Той диреше израз във все по-нови крайности, каквито бяха адамитството, демонологията и др. И като че ли, за да изпъкнат още по-силно противоположностите, между които се разпъваше съзнанието на тогавашните българи, увлечението от тия учения съвпадаше с времето, когато се подвизаваше Теодосий Търновски, след Ивана Рилски най-видната православно-монашеска фигура на древна България.

Но казаното не е достатъчно, за да се добие пълна картина за нашата културна и политическа съдба. Наред с непостоянството и нетрайността, от които е проникнато цялото ни историческо битие, тук има и нещо друго, не по-малко характерно: периодичното повторение на едни и същи явления в него. Би могло да се каже дори, че ако в нашия лишен от приемственост и трайност исторически живот има нещо неизменно и постоянно, то е именно ритмичното редуване на състояния и прояви, напълно сходни с преживените в миналото. При всеки един от големите периоди на своята история ние като народ сме повтаряли онова, което по-рано е било. Ако в това отношение при един или друг случай се явява известна разлика, тя е в подробностите, дължими на времето и условията, но не в същността. В основните си моменти историята на Второто ни царство е повторение на тая през Първото. Още по-забележително обаче е, че и най-новият период от нашето развитие се отличава със същите черти, които са ни познати от нашето средновековие.

Известно е какво представяше народът ни по времето, когато Паисий е замислял своята „Българска история” – една тъмна маса от роби, лишени от всякакви спомени за миналото си и от всяко съзнание за своята общност, от всякакви обединяващи идеали и стремежи, обречени сякаш да бъдат тор в нивите на другородците. И само един век бе достатъчен, за да се извърши тук истинско чудо. В разстояние на няколко десетилетия българската земя бе покрита с училища, създаде се нова книжнина и в упорита борба за национално обособение бе извоювана духовната независимост. С това бе достигнат и върхът на развитието ни през предосвободителната епоха.

Осъщественият в него ръст на постиженията не можеше да не роди идеята за политическото освобождение. И именно в опита да бъде извоювано то се прекърши линията на едва-що започналия ни възход. Станалото в случая не бе това, гдето не бяхме в състояние със собствени сили да отърсим от себе си чуждото иго. Всъщност никой от останалите балкански народи не бе извоювал сам свободата си. В една или друга степен и сърби, и гърци я дължаха на намесата на чужди сили или на стечението на благоприятни външни обстоятелства. И едните, и другите обаче водиха заради нея хероична борба и падаха само след като бяха дали всичко, изчерпали сетните свои възможности и средства. Не беше тъй и у нас. Това, което характеризира най-големия от нашите революционни опити, Априлското въстание, е толкова лекомислието, с което бе подхванато, колкото и проявените в него малодушие и страх. Не са само една патетична фраза думите на поета, че „сред многото подлост и общий позор”, в които това въстание се провали, само отделни имена останаха да греят с кървавото сияние на подвига и доброволната жертва. На какво се дължеше това падение, настъпило непосредствено след една епоха, тая на духовното ни възраждане, която блестеше с проявеното от народ и водачи съзнание, дисциплина и жертвоготовност.

Политическата си свобода ние получихме като дар от други. Поради това съвсем естествени бяха опасенията, че едва ли ще бъдем способни да я запазим и че държавата ни ще стане оръжие на нашата освободителка, а може би накрай и руска провинция. Именно съображения и страхове от тоя род бяха главната причина за разпокъсването на Сан-Стефанска България: ограничено в областта между Дунава, Балкана и Рила, малкото българско княжество не представяше тъй голяма опасност за силите, които се бореха срещу руското разширение на юг.

Всички тия опасения в нашето бъдеще може би напълно оправдателни за народ, чийто живот следва обикновените пътища на развитие, се оказаха по отношение към нас съвършено неоправдани. Още през първото десетилетие на свободното си съществувание ние не само показахме, че скъпим независимостта си и заради нея сме в състояние да се отречем от всичко, но сме и народ, пълен с жизнени сили. Светът с учудване и възторг следеше усилията, които развърнахме, за да спасим срещу сърбите Съединението и да отбием посегателствата на официална Русия. Завършили тия първи свои задачи, ние и в областта на културното строителство проявихме дарования, каквито никой не предполагаше у нас. Дошли последни в семейството на свободните балкански народи, ние скоро и в много отношения ги опредихме, нашето първенство бе признато почти от всички, считаха ни за японци, прусаци и белгийци на Балканите и всеобщо бе убеждението, че нам принадлежи културната и политическата хегемония в Европейския югоизток. Ние сами вярвахме в това свое призвание и усърдно се приготвяхме, за да го осъществим. Настъпи обаче съдбоносното време и въпреки беззаветната готовност, с която целият ни народ даде всички поискани от него усилия и жертви, всичко бе провалено.

Кризата, в която изпаднахме оттогава насам, обхвана целия ни живот. Хвърлено в духовна и политическа безпътица, обществото се затресе и от вътрешни антагонизми. С разбити идеали и понизен морал, загубили поради това всяка вътрешна опора и вяра в себе си, ние се залутахме без цел и посока, за да се превърнем в обетована среда за чужди внушения и за увлечения от всевъзможни крайности, отричайки в себе си всичко, дори и правото си на съществуване като народ.

Не напомня ли всичко това последните години на Преславското царство, когато Презвитер Козма със страстно слово се мъчеше да извади от вцепенение народниците си? Не напомня ли то и десетилетията преди провала на Търновското царство, когато, умъртвило у себе си живите струи на националната стихия, отрекло всякакви морални ценности и всякакви задължения или отговорности пред бъдещето, обществото ни търсеше и оправдание на тъпото си равнодушие пред гредущите опасности в ученията на мистицизма и на най-уродливи секти? И ако приликата в случая се налага, не означава ли тя всред предизвиканата от недавнашните катастрофи и още далеч непреодоляна криза, в която се гърчи нашият живот, че трагичната история на племето ни, изживяло досега на два пъти епохи на възход и падение, може всецяло да се потрети?

На читателите ще се стори може би, че в картината на нашия исторически живот, нахвърлена върху предидущите страници, багрите са твърде сгъстени, тъмните петна премного усилени и контрастите прекомерно подчертани. Възход и упадък, разцвет и немощ, казал бе някой, са състояния, каквито е преживявал всеки народ, и съвсем не е чудно, че те се срещат и в нашата история. В своето историческо битие всеки народ е имал периоди на сила и творчество и други, през които жизнените струи у него са намалявали, а понякога и почти съвсем пресъхвали. Преломите или големите завои в пътищата на историята не са нещо изключително и рядко; животът не само на един народ е бил връхлитан от кризи, при които той е трябвало да се бори за самото съществувание. Катастрофите, които са забавяли, прекъсвали или даже повръщали назад развитието на народите, защо не могат да бъдат считани като свидетелство за някаква обикновена съдба: те са нещо, от което една общност, чието битие се мери със столетия, едва ли може винаги да бъде застрахована.

Известно е, от друга страна, че всеки жизнен процес поражда болестотворни елементи. В биологията това са токсините, които се образуват във всеки жив организъм, а в историята и социологията – това са силите на разложението и отрицанието, които всяко движение напред събужда и всяко историческо съсловие откърмя в недрата си. Съществува даже цяло философско учение, което обяснява историческия процес и осъществяваните в него превръщания именно чрез тая вътрешна диалектика. Според това учение всяка фаза на историческото развитие още при зараждането си понася в себе си и своето отрицание. Това последното расте заедно с развитието на съответния исторически създаден организъм или на установения в него ред и не могат да се освободят от тъй създаденото противоречие, без да изменят на себе си, т. е. – без да се самоотрекат. При това, след като изпълнят мисията, за която са били създадени, те губят своя смисъл и оправданието си, изчезват, за да отстъпят място на нови общности или нов ред, носители на който са откърмените в недрата им сили на отрицанието. Всяко историческо достигнато съсловие се събаря следователно под тежестта на противоречията, които неизбежно понася в себе си. От степента на тия противоречия и силата на съответните елементи, които образуват положителната същност на всеки съществуващ елемент, зависи неговата жизненост и трайност. Както и обратното – от способността на силите на отрицанието да минат към творчество на нещо ново зависи дали даден колективен организъм ще спомогне да прекрачи прага към едно ново битие, или ще се разпадне.

Всички теоретични съждения от рода на горните обаче малко помагат да си разясним въпросите, които тук ни занимават. Истина е, че от противоречия и дълбоки кризи не е бивал пощаден организираният живот на никой народ. Но все пак тия, от които е проникната нашата история, са тъй необикновени по своята острота и дълбочина, а освен това и тъй еднакви по същност и ритмични в появите си, та би могло да се каже, че те са собствено, които образуват постоянното и същественото в нея. Тук липсва естествено движение и постепенност, липсва и устойчивост. Паденията са толкова внезапни и външно поне изглеждат тъй изненадващи, колкото и издиганията, които ги предхождат.

Сръбската история като пример за бавно, но прогресивно развитие

За да ни станат по-ясни особеностите, които в това отношение характеризират нашия исторически живот, достатъчно е да го съпоставим с тоя на западните ни съседи — сърбите. Племената, от които се създаде сръбският народ, се явяват в Балканския полуостров през епохата, когато в него се настаняват и българските славяни. Военният и политическият натиск, упражняван от Византия върху Сърбия, никога по сила и продължителност не достигна тоя, на който имахме да устояваме ние. Поради особеното положение на земите си, отдалечени от политическото средище на империята, сърбите не бяха изложени както нас на нейните козни или въоръжени атаки, тъй както и в усилията си към държавно строителство и разширение те не се явяваха за нея тъй опасни, както ние. Външните пречки за политическото им организиране следователно бяха несравнено по-незначителни, отколкото за нас. И при все това цели векове сърбите живееха с най-примитивни държавнополитически форми — разпокъсани на племена, изтощавани от съперничествата на племенните си водачи и поради това принудени да търпят игото на чужденците. Вътрешни антагонизми осуетяваха или обричаха на нетрайност всички техни опити за държавно обединение. Но постепенно и с цената на тежки мъки това състояние бива преодоляно, самосъзнанието у сърбите нараства, а заедно с това у тях се формира и закрепва идеята за единна държава. С дълги усилия, едва в края на XII в. тя бива създадена. Тъй организираният живот на сърбите всъщност започва едва тогава, когато ние вече имахме зад себе си цялата история на Първото ни царство и вече полагахме началото на Второто. Животът на тая сръбска държава и дълго време след това не блестеше с никакви особени постижения. С ясно съзнание на ограничените й сили и възможности нейните представители се приспособяваха към условията й, използувайки всяко благоприятно стечение на външните обстоятелства. Те знаеха да се примиряват с необходимостта и не считаха за несъвместимо на достойнството си да дирят покровителство и опора на един или друг измежду по-силните си съседи. Така бавно, но сигурно и безшумно, средновековната сръбска държава закрепва вътрешно, започва след това да се разширява и външно, докато най-сетне, към края на XIII в., става най-силната държава в полуострова. Наистина половин век по-късно тя се разпада. Но нейното разложение е само механическо. Поради различия от културен и етнически характер редица нейни области се откъсват и заживяват засебно, но всяка една от тия малки държавици представя организъм, вътрешно стегнат и пълен с жизнени сили. Доказателство за своята жизненост те дават в борбата с турците: единствено те бяха, които тук в полуострова оказаха истинска съпротива на завоевателите и направиха всичко, за да спасят свободата на своите народи.

Картина, подобна на тая, която представя външнополитическата история на сърбите, ни рисуват явленията и в техния вътрешен живот. И тук наблюдаваме едно развитие, бавно и лишено от блясък, но затова пък — постепенно и здраво. Удивителни постижения, каквито имахме ние, тук липсваха, но липсваха също тъй и противоречията, кризите и пълният застой, с каквито бе изпъстрен историческият живот на средновековна България. Тук всичко започва скромно и безшумно, но винаги със същата постепенност се разраства до значителни размери. Затова е и трайно. Характерен пример при тоя случай ни дава литературният живот на някогашните сърби. Първоначално те се задоволяват с трохите от книжовното богатство, които ние българите бяхме създали. Началото на тяхната книжовност идва доста късно, едва от първите десетилетия на XIII в. Но от тоя момент литературното развитие у сърбите не спира дори до последните години преди турското завоевание. Както повечето средновековни държави, Сърбия също имаше да страда от социалната и политическата сила на едно вироглаво болярство. Но и когато в своите увлечения излагаше на трусове държавата, то изобщо си оставаше проникнато от съзнанието за нейната ценност. И ако жертви на неговото недоволство ставаха няколко владетели, това най-често биваха такива, чиято политика зле пазеше държавните интереси. В самата маса на народа пък у сърбите никога не назряха отрицания, подобни на тия, с които бе тъй богата нашата история. Ние вече знаем, че богомилството в Сърбия никога не пусна корен. При все че средновековната съсловност там бе тъй силна, както почти навсякъде другаде, моралното единство у сръбския народ не бе разстроено от нея. Заедно с това обществената дисциплина и чувството за йерархия оставаха тук винаги особено силни. В това отношение твърде забележително е свидетелството на Константина Костенечки. Както е известно, Константин бил българин, един от по-младите ученици на Патриарха Евтимия. След като Търново паднало, той, както и мнозина други книжовници — българи, трябвало да дири убежище в чужбина и се настанил в Сърбия, гдето намерил благосклонен прием при двора на тогавашния сръбски княз Стефан Лазаревич. След смъртта на тоя последния той му написал биографията. В това свое съчинение Константин между другото отбелязва почитта, която сърбите хранели към своите първенци, дисциплината и послушанието у народа спроти неговите водачи. Изгнаникът, който наблюдавал тия черти в живота на обществото, гдето намерил сетно убежище, навярно си спомнял тъкмо противоположните тем явления, които бяха ускорили гибелта на неговата собствена родина.

Естествено е, че в тъй стегнатото сръбско общество привързаността към държавата трябваше да бъде особено крепка. Също тъй и националното съзнание у сърбите бе развито още тогава до степента на истинска държавно- и народноохранителна сила. Поради това сръбският народ през течение на вековете не само че не даваше жертви на чуждата асимилация, но претапяше маси другородно население в земите, из които се разпространяваше.

Същите характерни особености, както старата, съдържа и новата сръбска история. Изграждането на новата им държава струваше на сърбите многогодишни тежки усилия. Еднаж загубеното те повторно се бореха да отвоюват. През много завои трябваше да минат те, много горчивини и унижения да изпитат, много пречки и опасности да преодолеят, докато я закрепят. С такт и умение те се приспособяваха към обстоятелствата, примиряваха се с тях, гдето бе нужно;или търсеха да ги използуват, да си осигурят чуждото покровителство или снисхождението на по-силните от тях и така постепенно довършваха делото, започнато при борбата им за национално освобождение. И тоя път сръбската държава заживя скромно, без да буди вниманието на света към себе си, погълната от грижите за вътрешно закрепване и за отбиване на външни посегателства, но винаги с ясното съзнание за своята историческа мисия. Нищо в живота на сръбския народ през течение на много десетилетия не излиза вън от рамките на обикновеното. Изключения правят може би само несполуките и военните поражения, които сърбите търпят, но които не са в състояние да убият вярата в собствените им сили. В културно отношение те също не отбелязват никакъв особен напредък. А притиснати от близкото съседство на една могъща и враждебна империя, каквато бе бившата Австро-Унгария, те и в стопанско отношение се задушаваха върху бедната си земя.

И въпреки това в тъмнините на своето невзрачно битие и всред хиляди несгоди те се готвеха за великия час, когато щеше да се решава съдбата на народите. Тоя час дойде и замина. И в него те, слабите и презрените, на които бяхме свикнали да гледаме с пренебрежение, се оказаха не само по-крепки, но и много по-зрели от нас, които живеехме с илюзията за своята сила и превъзходство.

Един руски учен, Хилфердинг, който към средата на миналия век написа знаменитите си “Писма върху историята на сърби и българи”, пръв бе забелязал някои оттук изнесените черти в нашия исторически живот. “В цялото развитие на България, пишеше тогава той, има нещо скорозрейно и нетрайно, нещо болезнено и неестествено. Скорозрейността и болезнеността, това е може би най съществената черта на българската история. . .”

Хилфердинг бе изучавал историята само на Първото ни царство. И въз основа само на тия изучавания бе стигнал той до горното заключение. Той не бе се занимавал с историята на нашето Второ царство и навярно не знаеше, че в нея същите черти са проявени още по-изразително и силно. Още по-малко можеше да предугажда той тогава през епохата на нашето Възраждане, че по също такива пътища ще тръгне и най-новото битие на нашия народ. При това Хилфердинг бе само констатирал фактите, но не бе се опитал да ги обясни.

На какво се дължи тъй странната ни съдба, която не може да бъде случайна, щом като с такава закономерност се проявява през всички периоди на историческото ни съществувание?

Обикновено всеки народ е сам ковач на съдбините си. Но ако това е тъй, горните въпроси не засягат ли преди всичко самите нас като народ. С всичките ни духовни и физически особености и качества? Липсва ли ни способността за трайна организация? Не достигна ли ни това, което наричат обществен инстинкт и държавнишки смисъл? Лишени ли сме от елементарната издръжливост, присъща на всеки жив организъм? Или пък бързото изтощение на творческите струи в народа ни се дължи на това, че запасите от сили у нас винаги са се оказвали твърде оскъдни?

[1] Цар Гавриил Радомир (1014-1015)

[2] Цар Пресиан II (1018)

[3] Синодик царя Борила (изд. М. Г. Попруженко). С., 1928, с. 99.

Comments: no replies

Join in: leave your comment