КОСМОПОЛИТНА ДЕМОКРАЦИЯ

Христо Тодоров е роден през 1958 г. в София. Завършва философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитава докторска степен по философия през 1992 г .От 2003 г. е професор в Нов български университет а след това е и ръководител на департамент „Философия и социология”. Проф. Тодоров е специализирал в Тюбинген, Бохум (като стипендиант на фондация „Александър фон Хумболт”) и Берлин. Бил е и гост-професор в Европейския университет Виадрина във Франкфурт на Одер. Проф. Тодоров е автор на повече от 90 научни публикации на български, немски, английски, френски и испански. Превежда от немски език и 7 книги.

 

COSMOPOLITAN DEMOCRACY – WHO BEARS THE RESPONSIBILITY?

 

Abstract

Irrespective of the particular definition we give to the term, there is at least one principle reason that makes impossible the recognition of the “cosmopolitan democracy” as a democracy model among all other existing models of democracy. The cosmopolitan democracy does not satisfy the minimum requirements arising out of the meaning of the term “responsibility”. The responsibility however is a necessary element of any democracy worthy of this name.

 

КОСМОПОЛИТНА ДЕМОКРАЦИЯ – КОЙ НОСИ ОТГОВОРНОСТ?

 

Идеята за световно гражданство е много стара идея. Тя не е загубила своята привлекателност от античността до наши дни. Тази привлекателност идва от простата мисъл, че дори и най-тежките конфликти между хората могат да бъдат избегнати ако всички са членове на една единствена политическа общност, която обхваща цялото човечество. Освен тази обща идея в наше време са формулирани няколко други аргумента в полза на космополитната демокрация, които вземат за отправна точка слабостите и недостатъците на национално-държавната по форма демокрация с оглед предизвикателствата на глобализацията. По-нататък ще се спра на най-важните от тези аргументи.

Преди всичко обаче бих искал да формулирам тезата, която ще се опитам да обоснова тук: независимо от това какво конкретно си представяме под „космополитна демокрация“, поне по една причина от принципно естество космополитната демокрация не е възможна като един от моделите на демокрация измежду други модели. Космополитната демокрация не може да отговори на минималните изисквания, които произтичат от значението на понятието „отговорност“, а отговорността е необходим елемент на всяка демокрация, която заслужава това име.

Демокрация

Демокрацията е форма на управление, при която членовете на дадена политическа общност решават сами или чрез свои свободно избрани представители, какви да бъдат правилата и нормите на техния съвместен живот. В условията на съвременната демокрация тези правила и норми не са дадени предварително, а се договарят, изясняват и установяват в хода на съвещателен процес. Понякога за установяването и утвърждаването им е необходимо гласуване.

Членовете на една демократична общност са задължени да се подчиняват само на онези правила и норми, които те свободно и доброволно са одобрили. Самото одобряване на правилата и нормите, както и начините на тяхното прилагане става или непосредствено, с личното участие на самите членове на общността или чрез свободно избрани представители, на които се делегира правото за вземане на решения. В това с състои съществената разлика между пряка и представителна демокрация.

При представителната демокрация правото и властта за вземане на решения от името на цялата общност се делегира на представителите винаги за определено време. Обратно на монархическата форма на управление, където мястото на политическата власт е по начало винаги заето („Кралят умря, да живее кралят!“), при представителната демокрация мястото на властта е по идея вакантно и се заема от управляващите само временно. След изтичането на предварително установения мандат на управляващите, въпросът за властта да се вземат решения се решава наново. Тъкмо защото е общоизвестно кога е краят на мандата, по правило смяната на управляващите става по ненасилствен път без кръвопролития.

Властта на избраните представители обаче е ограничена не само във времето, но и по съдържание. Тя не може да прекрачва границите, установени от законите. Ето защо, за да може изобщо да функционира, демокрацията, поне в съвременните й форми, предполага добре изградена и добре работеща правова държава.

Въпросът за това на кого ще бъде делегирано правото за вземане на решения, е винаги въпрос на доверие. По тази причина доверието е не само най-ценното благо, но и единственият капитал в условията на демокрацията. „Смъртният грях на либералните демокрации и модерните правови държави е разрушаването на доверието. … Демократичната политика не е борба за власт. Тя е съревнование за доверие.“ (Ottmann 1993: 369) По логиката на демокрацията доверие се дава на онези кандидати за ролята на представители, за които гражданите в най-голяма степен вярват, че ще вземат решения и ще действат в името на общото благо. Тази вяра се основава първо на убеждението, че кандидатите могат (тоест имат познанията и способностите) да действат в името на общото благо и второ, че искат (тоест честно и почтено са оставили настрана своите частни интереси) да действат така. За да придобият правото да действат от името на общността, кандидатите трябва да убедят другите, че могат да носят отговорност за общите дела.

Отговорност

В понятието „отговорност“ се отразяват две важни страни на човешкото действие. От една страна отговорността е мяра на свободата. Същевременно обаче тя е и мяра на властта – за колкото повече неща се носи отговорност, толкова повече власт е необходима, за да може тя да се поеме и реализира (Spaemann 2001: 229). От разбраната по този начин отговорност се поражда една област на независимо действие. Така например когато казваме, че някой носи отговорност за сигурността на дадено лице, с това предполагаме, че за изпълнението на тази задача той се нуждае от определена свобода на действие. От гледна точка на времето тук става дума за т. нар. „проспективна отговорност“ (Schlink 2010: 1048). При нея винаги стои въпросът, кой за какво ще отговаря. От друга страна обаче под отговорност се разбира задължението да се дава отчет за извършените действия. Това задължение е цената, която действащият трябва да плати за свободата на действие, която му е отредена. То изисква той да отговаря и за неизпълнението на своите задължения и да понесе сам възможните отрицателни последици от своите действия или бездействия. От гледна точка на хода на времето в този случай говорим за „отговорност ex ante“ (Schlink 2010: 1048). Тук въпросът винаги е кой е виновен.

Обикновено ние не реагираме на желателните последици от нечии действия или бездействия, тъй като по правило тези последствия са очаквани и не създават проблеми. В отделни изключителни случаи, разбира се, е възможно да отличим тези последици с похвала и признателност, но това няма нищо общо с понятието „отговорност“.

Подобно на останалите философски понятия, понятието „отговорност“ представлява обобщен предикат. Предикатите са онези езикови изрази, които в констативните изказвания имат функцията да характеризират и класифицират предмета, за който се говори в изказването. Понятието отговорност е обобщение на многоместен предикат, чийто анализ изглежда по следния начин: А е отговорен за р пред В съгласно правило (норма) R (срв. Schlink 2010).

Под А се разбира езиково компетентен човешки индивид, чието личностно развитие му позволява да се отнася съзнателно към норми, тоест да формира нормативна нагласа към действителността. Сложен и много спорен въпрос е дали групи от хора могат да носят отговорност и в какъв смисъл, но тъй като този въпрос стои встрани от това разглеждане, тук няма да се занимавам с него.

Под р се има предвид както еднократно действие, включващо и решението за неговото извършване, така и траеща във времето или повтаряща се дейност от гледна точка на техните последици. Интригуващ е въпросът дали и в каква степен хората освен за своите действия могат да носят отговорност още и за своите убеждения и нагласи (срв. Nida-Rümelin 2011: 33–52). Това обаче също има само косвено отношение към въпроса за общата семантична структура на отговорността. От централно значение е обаче това, че не може да се носи отговорност за всичко – отговорността за всичко е равно на отговорност за нищо. „Нашата нравствена отговорност е конкретно определена, а не произволно манипулируема само тогава когато тя е същевременно и ограничена, тоест когато не изхождаме от това, че винаги трябва да носим отговорност за съвкупността от последиците на всяко действие и всяко бездействие. (Spaemann 2009: 70)

Под В се разбира лице (или група), към което действащият има задължения. Тези задължения произтичат от самия факт, че те са част от една и съща морална и/или политическа общност. Въз основа на тези задължения въпросното лице (или група) има правото да търси отчет от действащия за неговите действия и бездействия. Задължението трябва да е поето съзнателно и доброволно. Съзнателното поемане на определено задължение е и поемане на отговорност. С него човек се задължава не просто да извърши или да не извърши определено действие, но и да понесе упреците, санкциите и наказанията от страна на другите в случай, че предвидимите последици от действието или бездействието впоследствие се окажат отрицателни. Носенето на отговорност се състои в изтърпяването на неблагоприятните последици от дадено действие или бездействие, за което даден нормативен ред предписва задължение. Това обяснява, защо отговорността се оприличава на товар. Товар е, защото с поемането на отговорност ние се откриваме към възможността другите да ни упрекват или наказват и така неизбежно ставаме уязвими. Тук обаче е важно да се подчертае дебело, че за определени действия не може да се носи отговорност пред всички. Отговорност се носи само пред хора, които имат право да ти я потърсят. Това с особена сила важи за демократичните политически общности, които няма как да бъдат учредени и да просъществуват без да имат свои идентичности. Като управление на народа демокрацията неизбежно трябва да е наясно с това, кои са онези, които принадлежат към народа.

През 1979 г. в своята книга „Принципът на отговорността“ в рамките на една „етика за ерата на технологиите“ Ханс Йонас развива идеята, че в тази епоха сме длъжни да носим отговорност не само пред живите, но и пред все още неродените. Тук се има предвид една много специфична употреба на понятието морална отговорност, при която се има предвид следното задължение: днес ние трябва да действаме така, че неродените поколения също да имат необходимите за човешкия живот природни условия. Неродените поколения обаче не могат да ни потърсят отговорност. В този смисъл отговорността пред тях може да бъде само морално задължение на живите към самите себе си, но не и политическо задължение.

Задълженията към хората, пред които носим отговорност, възникват на фона на дадени заедно с отношенията в дадена общност правила и норми. Тъкмо те са обозначени с R. Ако човек не знае, какъв е нормативният ред, не го разбира, не го смята за валиден или пък не смята, че редът се отнася за него самия, той не може да бъде държан отговорен за неговото нарушаване. Без тези правила и норми, които действащите хора са длъжни да спазват, не би имало критерий, според който да решим дали задълженията действително се изпълняват.

Има различни форми на носене на отговорност. Затова говорим за морална, правна, административна, политическа, социална и пр. отговорност. Както беше отбелязано по-горе политическа отговорност се носи чрез лишаване от доверие. Политическата общност „наказва“ субектите на политическо действие като ги лишава от доверието да вземат решения и да действат по-нататък от нейно име. Ако предложеният анализ на семантичната структура на понятието отговорност е верен, то тогава ще може да се направи заключение, че отговорността, и по-специално политическата отговорност, е обвързана с определени лица и общности.

Космополитна демокрация

Съвременните застъпници на космополитната демокрация искат да отделят демокрацията от националната държава. Настояването за космополитна демокрация в условията на глобализация е тясно свързана с критика на отслабването на националната държава. Ще спомена в обобщен вид няколко важни критични аргумента. Първо, при днешната висока степен на транснационално преплитане на интереси, дейности и отношения, все повече важни екологични, демографски, стопански, финансови, политически и културни процеси не могат да бъдат контролирани от правителствата на националните държави и поради това са извън демократичен контрол. Наистина правителствата могат да вземат своите решения суверенно, тоест без намесата на други държави, те обаче могат все по-малко да влияят върху рамковите условия на своите решения и преди всичко върху условията на тяхното осъществяване. Това е действително ограничение на суверенитета на държавите.

На второ място, държавният суверенитет търпи и едно ограничение от съвсем друг вид. Съществуват могъщи международни политически и финансови институции като ООН, Международният валутен фонд, Световната банка и др., които просто имат силата и властта да налагат определени решения на правителствата на националните държави. Нека обаче да не изпускаме от внимание, че това става със съгласието и одобрението на тези правителства.

На трето място, възникването на силно интегрирани обединения от държави като Европейския съюз може да се разглежда като продължение и задълбочаване на същата тенденция. При такива съюзи държавите-членки приемат доброволно ограниченията на своя суверенитет, ставайки страна по международни договори. Така например въвеждането на обща валута в страните от еврозоната ограничи съществено възможностите на държавите да водят самостоятелна финансова политика. Същото важи и за политиката на сигурност и отбрана. Най-важните решения на страните-членки на НАТО в областта на отбраната произтичат непосредствено от техните съюзнически задължения. Всичко това обаче не става принудително.

Четвърто, социалната политика на националните държави, и особено на икономически по-слабите от тях, е поставена под постоянен натиск от страна на по-силните социални държави да подчинят своята социална политика на по-високи стандарти. Тук като инструмент на влияние главна роля играят т. нар. „социални права“. Първоначалната и най-проста група човешки права, както е известно са негативните основни права на човека, чрез които се защитават от произволни посегателства и намеси такива блага като животът, достойнството, телесната неприкосновеност, собствеността, свободното самоопределение на индивидите и пр. Тези права важат безусловно, защото те предпоставят единствено задължението хората да не извършват определени действия. За разлика от тях социалните права са обусловени от способността и готовността на определени хора да отделят част от създадените от тях материални блага в полза на други хора. Така ефективността на социалните права зависи от наличието на определена икономическа мощ и от определено ниво на солидарност. В рамките на транснационална общност като европейския съюз и двете неща са проблем, който трябва да се решава чрез диалог и търсене на съгласие.

В националната държава високото равнище на солидарност се гарантира от чувството на принадлежност. В „постнационалната епоха“ обаче, епохата на голяма мобилност и мощни миграционни потоци, това чувство за принадлежност е заплашено да се размие и така да се подкопае основата на обществената солидарност. За това допринасят и определени политически искания. Партии и хора от лявата част на политическия спектър в богатите страни на ЕС проявяват склонност да „забравят“ за обусловения характер на социалните права и поддържат позицията, че определени социални блага трябва да са гарантирани безусловно за всички, включително за бежанците и за икономическите емигранти, без оглед на това дали имат статут на граждани и дали са дали свой принос към солидарните социални системи. Това подхранва усещането за несправедливост у мнозинството и налива вода в мелницата на радикалната националистична десница.

От тези и други такива аргументи като че ли от само себе си се налага заключението, че рамката на националната държава е станала тясна за демокрацията  и на нейно място трябва да възникне демокрация, която не признава национални граници. Как би изглеждала такава транснационална или дори космополитна демокрация ще зависи от устройството на нейните институции. Демократичното устройство на институциите обаче предполага ефективно вменяване и понасяне на политическа отговорност. От направения по-горе анализ следва, че ефективно носене на политическа отговорност е възможно само за определени неща и в рамките на определена общност. Така, дори в случай, че изобщо е възможно обхващащо целия свят политическо управление („световно правителство“), то няма как да бъде демократично.

 

Литература

  1. Bernhard S. (2010) Die Zukunft der Verantwortung.- Deutsche Zeitschrift für europäisches Denken. Heft 738, S. 1047–1058.
  2. Nida-Rümelin J. (2011) Verantwortung. Stuttgart: Philipp Reclam jun.
  3. Ottmann, H. (1993) Verantwortung und Vertrauen als normative Prinzipien der Politik.- In: Schnädelbach H. und Keil G. (Hrsg.), Philosophie der Gegenwart – Gegenwart der Philosophie. Hamburg: Junius Verlag, S. 367 –376.
  4. Robert S. (2001) Zur ethischen Dimension des Handelns. Stuttgart: Klett-Cotta Verlag.
  5. Robert S. (2009) Moralische Grundbegriffe. München: Verlag C. H. Beck.

Comments: no replies

Join in: leave your comment