Едно общество може да съществува единствено, ако има общи ценности

Себастиан Курц е роден на 27 август 1986 г. във Виена, Австрия, където завършва средното си образование. През 2005 г. започва да следва право във Виенския университет, но по-късно се отказва, за да се фокусира върху политическата си кариера. От 2008 до 2012 г. е председател на младежката организация на Австрийската народна партия, впоследствие става част от общинския съвет на Виена, а през 2011 г. е назначен за държавен секретар по интеграцията. Курц става най-младият външен министър в Европа на 27-годишна възраст. През май 2017 г. е избран за председател на Австрийската народна партия (ÖVP), която под негово ръководство печели най-много места в Националния съвет, след изборите през 2017 г. На 20 октомври 2017 г. автрийският президент, Александър ван дер Белен го номинира за канцлер. Публикуваният тук текст е превод на речта на Себатиан Курц пред партийния конгрес на Австрийската народна партия от 1 юли 2017 г. в Линц, Австрия.

 

A SOCIETY CAN ONLY EXIST WITH COMMON VALUES

Abstract

Sebastian Kurz is one of the successful young faces in the European conservative political spectrum. Born in 1986 he becomes the youngest Foreign minister in Europe at the age of 27. In 2017 he has been elected Chairman of the Austrian people’s party (ÖVP). Later in 2017, after winning the parliamentary elections Kurz has been nominated Federal Chancellor of Austria. The text published here is a translation in Bulgarian of Kurz’s full speech to the Austrian people’s party congress held on 1st of July 2017 in Linz, Austria.

 

Едно общество може да съществува единствено, ако има общи ценности

 

Скъпи приятели, Благодаря Ви!

Уважаеми делегати, скъпи приятели,

Ако нямате нищо против ще започна речта си.

Скъпи приятели,

Благодаря Ви, че сте тук, в Линц! Благодаря Ви и за горещите приветствия, с които ме посрещате. Както видяхме във видео материала преди малко: Нашата народна партия има много дълга и същевременно бурна история. Това, което видеото обаче не показа, но също е част от истината е, че всеки от нас е изживял своя собствена, много лична история с нашата народна партия. Често – всеки от нас го знае – в спомените остават не спокойните фази и приятните моменти, а напротив  – дълго не забравяме онези малко трудни фази, времената на предизвикателства, които сме преживели. Всички Вие вече ме познавате от сравнително дълго време и вероятно знаете, как започна моята история. Знаете за времето, което до този момент е оказало най-силно влияние върху мен в политическо отношение. Това без съмнение беше периодът, когато започвах работа в държавния секретариат по интеграция. Сигурен съм, че мнозина от Вас знаят добре как започна всичко.

Спомням си всичко, сякаш беше вчера. Тогава Михаел Щпинделегер сподели с мен, че иска да създаде държавен секретариат по интеграция. В началото се отнесох към идеята много позитивно. До момента, в който той каза: „И най-добре ще бъде ти да се заемеш веднага със създаването на този секретариат”. Тогава се опитах да му обясня, че при моята 24 годишна възраст това няма как да се получи, че медиите направо ще ме екзекутират. След като нищо от това не помогна, помолих за кратка отсрочка и позволение да се посъветвам с някого. Обадих на Сеп Прьол. Всички го познавате…И както си го знаем, той не се колеба много по телефона, а веднага заяви: „Себастиан, не се случва често да ти предлагат подобно нещо, не се случва често…трябва да се направи, трябва.”

След известно време обаче, дори и намиращият се в обичайното си добро настроение Сеп Прьол се поспря и попита: „ Себастиан, всъщност държавен секретар на какво?” И тогава, много внимателно и дори колебливо му казах: „ Ами,… по интеграцията”. Последва дълго мълчание от другата страна на линията. След кратко поемане на дъх обаче старият Сеп се завърна и каза: „Виж какво Себастиан, най-важното в случая е да кажеш на Щпинделегер, че би поел всяка друга работа – само не и интеграцията.” Какво се случи след това…..

Всички знаем, какво се случи после. На следващия ден сутринта станах държавен секретар. И то точно по интеграцията. Вероятно мнозина от Вас също знаят и как продължи историята. Признавам си честно, че аз със сигурност никога няма да го забравя. След назначаването ми се надигна вълна от критика. Медиите бяха отрупани с негативни заглавия. Дер Щандарт дори излезе със заглавието: „ Това е майтап с всички, които приемат сериозно интеграцията”. По това време, когато вървях по улиците във Виена, най-дружелюбното нещо, което ми се случваше беше, хората просто да ме игнорират или да минат на другие тротоар, когато ме забележат.

Беше изключително тежко време. Приятелката ми и родителите ми страдаха заедно с мен. Тогава обаче изживях и още нещо. Нещо, за което и до днес съм дълбоко благодарен – това беше усещането за една невероятна сплотеност. Ето защо лично за мен е изключително радостно, че мнозина от тези които още тогава ме подкрепяха са тук и днес. Получих тяхната подкрепа в момент, в който за мен беше много тежко. Благодаря Ви за това. Никога няма да го забравя.

Най-трудното тогава беше, че въпреки всичките ни усилия, въпреки старанието ни критичното отношение спрямо нас през първите седмици и месеци някак си не отслабна. А и погледите на хората по улиците – те също не станаха по приятелски – поне в началото.

Спомням си, как непрекъснато лазех по нервите на моя прес-говорител, като го питах: „Хей, има ли някакви изследвания на общественото мнение? Трябва да знам, наистина ли е толкова зле, колкото изглежда?” Той винаги ми отговаряше: „Не, няма. Не разполагаме с нищо.” Понеже продължих да бъда настоятелен, по някое време и въпреки огромното си нежелание, той дойде при мен с един вестник, сложи го на бюрото и каза: „ Не знам обаче, дали резултатите са представителни.” Когато разгледах вестника, забелязах, че в графиката, представяща одобрението, стълбовете за някои министри показват слаба положителна оценка. За други, се движеха около нулевата линия, а за трети имаха негативни стойности. Съвсем в дясно, с едни дълъг стълб в негативните стойности беше одобрението за Норберт Дарабос – тогава министър на отбраната. А още по-вдясно от данните за Норберт Дарабос беше моят стълб. Той беше дори малко по-дълъг в негативните стойности. При един втори поглед забелязах, че в края на моя стълб е поставена малка стрелка. Тя означаваше, че на страницата не е имало достатъчно място, за да се събере цялата дължина на стълба в негативните стойности. В този момент прес-секретарят ми нямаше Бог знае какво за казване.

Тогава, вероятно и по неволя, се оказа, че имам една единствена възможност. Именно в този момент взех решението: Повече няма да чета нищо, написано за мен. И преди всичко няма да гледам всички допитвания до общественото мнение. За сметка на това просто ще се опитам, да правя това, което смятам за правилно. Тогава постъпих по този начин. Опитвам се да го правя и днес и нямам никакво намерение да се променям в бъдеще.

Скъпи приятели,

Няма спор, че трябва да се прави, това, което е правилно. Знаем от собствения си политически опит, че това не винаги е най-лесният начин на действие. На първо място се изисква кураж, за да се осмелиш изобщо да изкажеш на глас нещата такива, каквито са. Когато наблюдавам ситуацията в страната ни и когато се опитваме да се сравняваме с другите държави, стигам до усещането, че тук, в Австрия сме малко по-напреднали в склонността си да поразкрасяваме и замазваме реалното положение на нещата.

Станали сме по-добри от световни шампиони по действията без някакъв план и не винаги сме достатъчно готови да осъзнаваме и признаваме проблемите си. Много по-добри сме в това, да си казваме, че така или иначе всичко е супер: имаме най-добрата система за социална политика, икономиката ни е сред най-конкурентоспособните – справяме се! Какво обаче става с готовността ни за промени – тя често отсъства в нагласите ни.

И за да не възникнат недоразумения днес, и за да се разбираме правилно, искам да заявя: Обичам тази страна, но едновременно с това съм убеден, че ако наистина обичаме страната си и искаме нейното добруване, то тогава не трябва да се задоволяваме с постигнатото до момента. Напротив, трябва всички заедно да опитаме да работим за това, да постигнем още по-добри резултати. Мисля, че не е достатъчно да си казваме: имаме най-добрата система за социална политика в света, осъзнавайки, че всяка година правим нови инвестиции в нея, а качеството и реално не се повишава. Също така смятам, че не е достатъчно да заявяваме, че сме се справили с кризата по-добре от други, въпреки, че има все повече страни, дори и в Европа, които макар и стъпка по стъпка все пак ни изпреварват. И преди всичко не е достатъчно да се кълнем в културата на отворени врати спрямо имигрантите без да мислим за това как ще се случи тяхната интеграция в последващите години. Моля, нека престанем с разкрасяването на ситуацията и по-добре да кажем как наистина стоят нещата в страната ни

Иска ми се на ден като днешния да се върнем към спомените. Това е напълно в реда на нещата, въпреки, че днес той не е тук. Ако се върнем около десет години назад, ще се окажем във времето, в което германските медии още излизаха със заглавия „Австрия – това е по-добрата Германия”. Господин посланик, ако ми позволите да се изразя по този начин: всеки, който познава малко по-добре германците знае със сигурност, че въпреки всичко подобни оценки тогава никак не са им били по сърце. Днес, когато един австрийски министър отива на среща в Брюксел, той го прави още със съзнанието, че Германия и Австрия, двете страни заедно, са икономическите локомотиви на Европа. Проблемът обаче е, че ние австрийците все още се чувстваме като такива, но другите вече не ни възприемат по този начин. А най-лошото е, че това наистина вече не е така.

Днес сме на 22 място в Европейския съюз по икономически растеж. Що се отнася до нивото на безработица: Винаги сме били страната с най-ниска безработица в Европа. Междувременно вече сме на едва десето място по този показател.

Вярвам, че трябва да сме наясно с нещо: Този, който веднъж попадне сред средняците много бързо ще се срине. Всеки предприемач, а днес тук виждам мнозина, знае, че подобни тенденции и развития не бива да се приемат с лека ръка. Това, което важи за едно предприятие, важи и за конкурентоспособността на цяла една страна. Когато пътувам в качеството си на външен министър забелязвам непрекъснато, че подобен срив може да се случи сравнително бързо.

Имаме подобен пример в самата Европа. Преди 30 или 40 г. гърците имаха ниво на държавна задлъжнялост от 30 процент от БВП. Днес този показател гони 200 процента. Това обаче далеч не е просто игра с цифрите, а води страната до рекордно високи данъци при едновременно съкращаване на пенсиите с 20 процента.

От друга страна, и слава Богу, е възможно и обратното развитие – бързият икономически възход. Бил съм в Сингапур. През петдесетте години Сингапур още се водеше развиваща се държава. Днес, не толкова по-късно – е сред най-богатите страни в света.

Когато виждаме цялата тази статистика трябва да сме наясно и с още нещо….Всички тези числа не се отнасят за едно ефимерно измерване или класация – става дума за хората и техните семейства. Става дума за това дали един човек има работа, или не. Става дума за това, дали един човек, тук, в Австрия живее добре, или не. Ето защо нашият стремеж трябва да бъде пределно ясен: Всички ние искаме да върнем Австрия в челните позиции. И то не заради някакви класации, а заради всички нас – хората.

Скъпи приятели,

Само държава, която се развива успешно в икономическо отношение може да гарантира и социална сигурност. За да бъдем пределно честни: Всеки, който споделя мнението, че системата ни за социална политика е безупречна трябва да бъде също толкова честен и да признае, че дори и там съществува някой и друг проблем. Един от тези проблеми, който аз виждам е, че според мен дебатът за социалната ни система е доминиран твърде много от въпроса за инвестициите и се пропуска да се говори за постигнатите резултати. Говорим само за това, колко средства ще излеем в системата, но твърде рядко си задаваме въпроса, колко от тези средства достигат наистина до хората. Създадохме системи, които се занимават преди всичко със собственото си оцеляване и запазване. Междувременно, по отношение на финансирането сме създали толкова много фондове, че според мен мнозина от нас с право ще признаят, че сме загубили поглед върху цялото.

Ето какво е положението: Нека вземем за пример пациент във Виена, който постъпва в болница с диагноза рак и се нуждае от химиотерапия. Същият пациент, който се нуждае и от кръвна картина бива изпращан в лаборатория извън болницата, защото кръвната картина се поема от здравната каса в тази лаборатория, но не и в болницата, в която постъпва. За пациента това означава, че трябва да отиде два пъти до там и обратно, въпреки, че е болен и без особено смислена причина.

Или пък да вземем за пример една майка, която се грижи за дете с увреждания и се нуждае от пригодена за деца с увреждания седалка за автомобил. За да получи помощта тя трябва да се обърне към три различни служби. Въпреки това трябва да минат още няколко месеца, докато майката наистина получи средствата.

Вярвам, че целта ни трябва да бъде, да направим всичко възможно, за да сме сигурни, че хората, които се намират в трудна житейска ситуация, няма да бъдат поставяни в още по-трудно положение заради бюрокрацията. Също така ми се струва много важно да подкрепяме точно хората, които дават своя особено голям принос, полагайки грижи за близките си у дома.

Знам това от собственото си семейство. Майка ми, например пътува многократно през седмицата между Виена и Долна Австрия, за да бъде при баба ми, която се нуждае от грижи и която, слава Богу, е много добре обгрижвана там. Но всеки, който се грижи за по-възрастни хора или има нуждаещи се от грижа роднини знае, че дори и при едно добро обслужване, някак си остават много допълнителни неща за правене.

Освен това има и много хора, които се грижат за роднините си без никаква подкрепа. И тези хора често изпадат в ситуации или се сблъскват с предизвикателства, в които имат усещането, че вече не могат да се справят сами. Над 80 процента от социалните грижи и патронаж в Австрия се поемат от членове на семейството – в домашни условия. Вярвам, че е наше задължение да направим всичко възможно, за да подпомогнем тези хора по най-добрия начин. Да направим така, че да осигурим възможността тези хора да не бъдат просещите в нашата социална система, а просто да получат подкрепата  от която се нуждаят. Защото системата, която сме създали трябва да служи на хората, а не обратното.

Съзнавам, че всеки в Австрия, който каже нещо критично в областта на социалната политика започва да бъде гледан малко накриво. Има обаче един въпрос, по който ако не само си критичен, но и се осмелиш да изговориш истината  –  ще предизвикаш далеч не само неодобрителни погледи. И това е темата с миграцията. Тогава много бързо се озоваваш притиснат в ъгъла. Добре си спомням, когато през зимата на 2015 г. , преди началото на бежанската криза Хани Микъл-Лайтнер и аз казахме, че броят на имигрантите се покачва бързо. Спомням си също така добре, че желанието на мнозина тогава беше, тази тема да не се поставя на обсъждане в съвета на министрите. Помня, че мнозина тогава бяха на мнение, че ще се справим с това единствено посредством механизмите на обичайното разпределение. Помня също, че бях подложен на критики, защото не се присъединих към хората, организирали празнично посрещане на имигранти на Вестбанхоф. Спомням си, че критиките бяха най-силни, когато с Хани опитахме да затворим западно-балканския коридор.

Ето защо, когато днес слушам дискусиите около Средиземноморския коридор, всичко което чувам ми звучи доста познато. Хубавото в тази ситуация обаче е едно: този път знаем как ще приключи всичко. Знаем и какво е необходимо да се направи. Знаем, че е невъзможно да се запази функционирането на една система, в която трафикантите на хора решават, кой да дойде в Европа. Невъзможно е да се запази една система,която води до все по-голямо претоварване на Централна Европа. И преди всичко, не трябва  да крепим една система, която води до това, че всяка година все повече хора загиват във водите на Средиземно море.

Това според мен не е нито по християнски, нито е социално. И аз заявявам пределно ясната си позиция по този въпрос: Средиземноморският коридор трябва да бъде затворен! И е по-добре това да стане днес, отколкото утре.

Скъпи приятели,

Няма значение дали говорим за социалната област, за икономика или имиграция. Вярвам, че това, което е от първостепенна необходимост е да се казва истината. Едва след това можем да определим какво искаме да постигнем: с нашата страна, с нашето общество и от каква държава се нуждаем, за да го постигнем. И естествено, част от това е да определим собственото си разбиране за политиката.

Бих казал, че разбирането ни за политиката започва с представата ни за човека. Ние, ние искаме една Австрия, в която съществува вяра към хората. Искаме една Австрия, която прави хората силни, а не ги поставя в зависимости. Искаме също така една Австрия, в която всеки може да открие таланта си и да го развие, да се развие като личност. Най-важното, което е необходимо, за да постигнем тази цел е най-сетне отново да започнем да приемаме хората насериозно.

Защото….През последните седмици пътувах много и честно казано почти не можах да повярвам, какви неща виждам.. Оказа се, че в Австрия създаваме наредби, според които персоналът по почистването в едно предприятие подписва декларация за уведомление, че не трябва да пие почистващите препарати. Или пък, когато постановяваме с държавни предписания, че готвачите в ресторантьорството и хотелиерството трябва да подписват декларация, че са информирани за факта, че ножовете са остри и режат. В такива случаи се питам, каква представа за човека се крие зад подобен подход? Скъпи приятели, това със сигурност не е представата за човека, която ние споделяме.

Смятам, че сме стигнали до момента, в който узнавайки всичко това не трябва да го приемаме с безразлично свиване на рамене и да си казваме: „Е, да! Така е.“ Напротив! Трябва да започнем отново да работим заедно, за да възпитаме и наложим една култура на собствената отговорност. Вярвам също, че се нуждаем и от ново разбиране за това, какво е успех и какво е провал.

В Австрия нещата седят така, че когато някой е успял, първата реакция е: Това едва ли е станало по честен начин. А когато някой се провали, тогава се оказва, че всички всъщност сме знаели, че това ще се случи и никой не иска да има повече вземане-даване с този човек.

Мисля, че имаме нужда да променим подхода. А именно, да започнем да приемаме успелия човек за пример. А когато някой от нас се провали, той се нуждае от едно единствено нещо – от втори шанс. Вярвам, че трябва да развиваме точно тази култура. Ако се вгледаме в себе си, ще открием в нас много от нейните елементи – вероятно всеки от нас е бил възпитаван в детството си, в семейството си по този начин. Не знам как е било при всеки отделен човек. Със сигурност възпитанието е било различно. Що се отнася до мен – аз съм безкрайно благодарен за начина по който ми беше позволено да отрасна.

Независимо каква е била ситуацията, родителите ми винаги са ми давали невероятно чувство за сигурност. Едновременно с това обаче те се стремяха да ми покажат, че всеки в семейството трябва да дава своя принос. Дори и в случаите, когато с баща ми се опитвахме да възразяваме на това.

Вярвам, че подобно на това както е устроено семейството, където всеки допринася с нещо, така трябва да бъде устроена и държавата – всеки да дава своя принос. И ако успеем да изградим в една държава отношения, подобни на тези в семейството – то тогава това е моята визия за една преуспяваща Австрия

Трябва да се запитаме все пак: Добре де, но къде все още съществуват подобни отношения? Съществуват ли в големия град? Или някъде другаде – в малките общини? Къде все още може да се усети тази сплотеност? Забелязва се много бързо, къде все още се среща това днес – преди всичко в провинцията, където слава Богу хората все още се познават помежду си, където хората са ангажирани заедно в обществени дейности: към Червения кръст, към доброволната пожарна команда. Там, където хората се събират в църквата или на редовните социални сбирки, след това. Там, където преди всичко съществува едно много важно нещо, което прави нашата страна, такава, каквато е: а именно многобройните клубове и ангажираните и участващите в тях доброволци.

Въпреки, че това функционира наистина прекрасно в провинцията – особено в сравнение с градовете – вчера на националната конференция на Съюза на общините останах с впечатлението, че там съществуват определени притеснения, дали ще може да бъде запазена тази сплотеност и за в бъдеще. Дори усетих у някои делегати страх. Страх от процеси като мобилност, глобализация и дигитализация.

Останах с впечатлението, че мнозина гледат на тези процеси много, наистина много критично. Ако трябва да бъда честен, смятам, че това е излишно. Защото това, че вероятно можем да сме по-сплотени чрез възможностите на интернет далеч не означава, че ще престанем да сме заедно в живота извън мрежата. И наистина, съвсем честно: Зависи от самите нас да успеем да се възползваме от възможностите на 21 век и едновременно с това да не загубим това, което ни дава облик в страната – а именно, сплотеността на нашето общество.

Смятам, че това което може далеч по-сериозно да застраши нашето общество…това е възможността да изгубим нашите базови ценности. Ето защо, точно когато обществото ни става все по-разнообразно в резултат на имиграцията, всички ние, дори и най-горещият привърженик на мултикултурализма трябва да осъзнаваме следното: така, както едно семейство може да съществува единствено ако стъпва на обща основа, така и едно общество може да съществува единствено, ако има общи базови ценности.

Още в началото, когато станах държавен секретар по миграцията реших, да се вслушам в мнението именно на тези хора, които са се преселили в Австрия  –  поканих някои приятели и познати….

Сред поканените имаше познат, роден в Австрия, но с турски корени. Когато попитах за интеграцията той каза следното: Ами, да! Всичко това с интеграцията…всичко това е хубаво. Но вие австрийците имате един проблем. Ние, ние изобщо не сме наясно в какво трябва да се интегрираме”. Тогава си помислих две неща. Първото: Как е възможно някой, който е австрийски гражданин и е роден в Австрия все още да казва: „Вие австрийците”. И второ: След като дори и той пита: „В какво точно всъщност трябва да се интегрираме?” – то тогава наистина е крайно време да осъзнаем, какво изгражда нашия базов обществен консенсус, какво ни прави общество.

И след като си зададем този въпрос настъпва моментът, да намерим отново смелост и да изговорим този обществен консенсус. А именно, че в Австрия може да успее само този, който се старае и полага усилия. Че при нас равнопоставеността между мъжете и жените е нещо естествено и подразбиращо се от самосебе си, и че това ще остане така. И че при нас съществува нулева толерантност спрямо политическия ислямизъм и екстремизъм. И всичко това е така не само днес, но и ще продължи да бъде така и за в бъдеще.

Скъпи приятели,

Това, от което се нуждаем, това което ни завършва като личности, е нашата ясна представа за човека, съзнанието за това в какво общество искаме да живеем. Разбира се, нуждаем се също и от ясна представа за нашата държава, за нашата република.

И, скъпа Едит,

Благодарение на твоя Алойз и на мнозина други, които днес са тук, ние, като австрийци, като Република Австрия вече двадесет години, слава Богу сме част от тази обединена Европа.

Европейският съюз е част от нашата идентичност и ние сме европейци в най-дълбоките си убеждения – както тогава, преди двадесет години, така и днес. Не е достатъчно обаче да си убеден европеец. Това, което се изисква още е съзнанието, че трябва да продължим да променяме и подобряваме този Съюз. Скъпа Едит, мога да те уверя, че ние носим това съзнание.

Това, което свързва всички страни-членки на Европейския съюз е идеята за западната, либерална правова държава – на западната, либерална демокрация. Именно тя е основата на това, че всички ние като население разполагаме в една възможно най-висока степен със своята свобода. Наблюдавайки развитието на Европа и най-вече на Австрия през последните години обаче трябва да се каже, че тази висока степен на свобода в момента е застрашена.

А именно – и за да бъдем честни – това е заплаха от нов вид и естество. Обхватът на регулациите, които постоянно се увеличават. Покачва се делът на държавните разходи от брутния национален продукт. А данъците и разходите постоянно се увеличават. Това, което се свива е свободата за отделния човек. Вярвам, че всички ние, като ангажирани с политиката хора следва все някога да се запитаме: Колко дълго може да продължава това? Кога ще се срине системата? Колко дълго може да се увеличават данъците и кога този подход вече няма да работи?

Днес в Австрия ситуацията е такава, че един автомеханик трябва да работи почти девет часа, за да може да си позволи един час от услугите на един инсталационен техник. И обратното: инсталационният техник, освен ако не работи на черно – се нуждае дори от 13 часа работа, за да може да заплати един час от труда на автомеханика.

Има много малко държави в света, където разликата между брутната и нетната заплата е толкова голяма, колкото е в Австрия. Резултатът е, че става все по-трудно да се създаде нещо, че в нашата страна е все по-трудно да направиш нещо.

Според мен държавата трябва най-сетне отново да позволява свобода на инициативата. И това е възможно, когато намалим данъците, разходите и таксите. Напоследък се твърди, че целта от 40 процентен дял на държавните разходи спрямо брутния национален продукт е твърде амбициозна. Аз обаче съм твърдо убеден, че това е постижимо. Трябва да положим усилия за една по-ограничена държава, която обаче успява да изпълнява задачите си и едновременно с това използва пестеливо парите на данъкоплатците.

Трябва да работим преди всичко за това – да създадем една държава, която налага възможно най-малко правила. Но и да се стремим всички, без изключение да спазват правилата, които съществуват.

Скъпи приятели,

Ако искаме да променим и да раздвижим нещо, то като политик ми се струва, че трябва да върнем още една част от влиянието си на федерално ниво. Светът около нас се е променил много. Страната ни също се е променила. Когато обаче погледнем към националната ни политика, често остава впечатлението, че почти нищо не се е променило.

Ако в момента се вгледаш внимателно – веднага ще забележиш следното: Националната политика е белязана на първо място от стремеж за взаимно омаскаряване и желание да изкараш другия лош. Казвам това и Ви моля, да не се притеснявате – аз не съм наивник. Наясно съм, че това ще преобладава в предизборната кампания и, че омърсяването на опонента ще достигне нови висоти.

Наясно съм и че вече всички са ни взели на прицел. Въпреки това, съм дълбоко убеден и няма да променя позицията си, че правилното решение е, да не участваме в подобна омърсяваща кампания.

Скъпи приятели,

Когато преди около шест седмици Райнхолд Митерленер стана четвъртия председател на партията, оттеглил се в рамките само на десет години, ми костваше много смелост да се реша и да поема новата си позиция в Народната партия. Съзнавам също, че с предложенията си за промяна в устава не само станах обект на критика, но и изисках от Националния съвет на партията също да покаже смелост и да ме подкрепи. Днес обаче мога да заявя: Изключително съм благодарен, че Националният съвет подкрепи тогава моите предложения. Благодарен съм и на Вас, които днес подкрепяте тези промени.

Навремето направих това предложение, защото бях и продължавам да съм дълбоко убеден, че нещо трябва да се промени, че има нужда от промени – дори и в нашата Народна партия. Искам да бъда честен с Вас: вярвам, че това няма да е последната промяна , от която се нуждаем.

Убеден съм обаче на сто процента, че ако се променим, ще можем да станем отново по-силни. Само тогава можем да станем достатъчно силни, за да имаме потенциала и възможността да променим тази страна.

А това, скъпи приятели е целта, която преследвам. Искам заедно с Вас да променим нашата страна и точно за това днес моля за Вашата подкрепа.

Превод от немски език: Живко Минков

Comments: no replies

Join in: leave your comment