Значение за славянската идея на сръбско-българските отношения

Стефан Бобчев е български юрист, публицист, и политик от Народната партия. Роден е в град Елена през 1853 г. Народен представител в единадесет парламента. Министър на народното просвещение в правителството на Иван Гешов (1911-1912). Един от инициаторите за създаване на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Основава и Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС) и е негов директор до 1937 г. Умира в София през 1940 г. Публикуваният текст е взет от брошурата му „Значение за славянската идея на сръбско-българските отношения“ С., 1929.

 

ON THE IMPORTANCE OF THE SERBIAN – BULGARIAN RELATIONS FOR THE SLAVIC IDEA

Abstract

Stefan Bobchev is Bulgarian jurist, publicist and politician form the People’s party. He was born in the city Elena in 1853. Bobchev was eleven times elected representative in Bulgarian Parliament and held the office of Minister of education in the Government of Ivan Geshov (1911-1912). Bobchev is one of the founders of the Sofia University “St. Kliment Ohridski” and also of the Free University of political and economic sciences (today University of national and world economy) and held the director’s office of the economic University till 1937. Bobchev died in 1940 in Sofia. The text published here is an extract from his brochure “On the importance of the Serbian – Bulgarian relations for the Slavic idea”. Sofia, 1929.

 

Значение за славянската идея на сръбско-българските отношения

В последните няколко месеци сръбско-българските отношения, които и по-преди не бяха добри, се изостриха. Те станаха тежки. Тежки и за двете страни. Убийствата на българи по граничната линия в западните чисто български покрайнини, откъснати от Царибродско, Трънско, Босилеградско и отсъдени на Сърбия в Ньой, зачестиха. Те зачестиха дотолкоз, че обърнаха вниманието на европейския печат, на дипломацията. Може да се каже, че българското общество, както и българското правителство се отнесоха към създаденото положение загрижено, но търпеливо и обективно. Но у нас се заинтересуваха дипломати и правителството не можеше да остане пасивно. То трябваше да даде обяснения. И ги даде на тези дипломати, които искаха осведомления и правеха „приятелски“ бележки.

Убийствата можеха да се премахнат много лесно, стига да пожелаеше Югославия. Всичко беше в нейни ръце, стига да приемеше Пиротските споразумения. Югославските управници обаче не утвърдиха тези спогодби. Те мълчаха за тях, а пандурите действаха на границата. Мръднеха ли нанякъде двувластници, за да си гледат полската работа, по тях стрелят. Трепят ги като пилци. „Те пътували – казват сръбските власти – без разрешение. Санкцията била стреляне“. Възмутително! Но сръбският печат оправдава това поведение. Оправдава го с обвинения. Намерва го за най-естествено.

В средите на Славянското Дружество тези кървави „конфликти“ произведоха и произвеждат дълбоко, тежко впечатление. Те се питат какво да се прави, за да се вразумят сръбските управници. Молби, увещания, представления, оплаквания? Та и оплаквания пред кого? Българската общественост отчаст каза своята дума: Нека ОН направи една анкета. Сръбският печат протестира против анкета. Това щяло да бъде нарушение на независимостта, суверенността на Югославия. Никой нямал право, казват, да се меси във вътрешните работи на Югославия. Там всичко било в ред и доволно. Там всичко било сръбско. Там нямало малцинства. Ако имало виновни за някакви атентати, това са „македонските комити“. Обуздайте ги. Премахнете ги. Унищожете ги! И всичко ще утихне!

Така казват – така и пишат. Въпросът, прочее, се измести. Той взема невъзможна за обсъждане насока. Особено от славянско гледище. Сърбите заявяват, че те дължат всичко на славянската идея, която ги освободи, спаси и възвеличи. Те признават, че Македония не е сръбска. Югославяните всички са сърби… Ако някои се опират, и те ще станат: ще се претопят. Оттам всичкото недоразумение.

Налага се, прочее, една светлина върху въпроса. Това е задачата на тази ни статия. Впрочем с тези бележки ние изказваме повечето една болка на душите си…

Поглед към недавнашното минало

Обтегнаха се отношенията между сърби и българи след междусъюзническата, още повече след голямата световна война. Сърбия стана наистина една велика държава. Тя има една обширна територия, каквато и най-големият сръбски шовинист не е бълнувал! Тя се помисли за още по-силна и по-могъща, отколкото е в действителност.

Поставена наред с великите победителки държави от Съглашението; имаща за себе си тяхното съчувствие, между другото и заради големите жертви и страдания, които наистина понесе по време на войната; встъпила в Малкото съглашение и засилена вследствие на това, Сърбия се превъзнесе. Превъзнесоха се собствено управниците, помислиха, че тям е позволено да пренебрегват не всяко международно писано и неписано задължение, но и всеки политически и човешки морал. Откак се състави въз основа на свобода, равенство и федеративни начала Югославия, наречена официално с тройното име „Кралство на С.Х.С.“, сръбските управници и духовни водачи не искат да знаят, нито да чуят за федеративност, за права на малцинства, за друга народност, освен сърбите. Те прогласиха една чудна идеология: Югославия е Сърбия. Кралството на С.Х.С. е в действителност велика, единна Сърбия. Никакви Хърватско, Далматинско, Словенско, Черногора. А за Македония дума да не става: няма Македония, има Южна Сърбия. В Македония няма друг елемент, освен сръбският. Българи – никакви. И всеки, който смее да говори и да пише инак, той се преследва. Той се преследва като изменник, като смъртен враг на единното триименно кралство. Той даже не е и югославянин (?). Той не е и балканец! Ако беше такъв, той щеше да се съгласи, че Югославия, т.е. Велика Сърбия трябва да се простира далеч: от Триглав до Чаталджа, от Дубровник до Варна.

Създаде се и се разви един нов великосръбски манталитет. Един страшен антиславянски, антидемократичен, античовешки манталитет. Всичко е позволено на великото сръбство в Югославия, ако то има за цел да смаже всичко несръбско. Несръбското трябва да се претопи, да се асимилира, да изчезне, в краен случай да се изтреби, унищожи. Този скръбен манталитет от войните насам обхвана и проникна всички среди, управляващи Сърбия.

Оттук преследвания на българския елемент не само в Македония, но и в българските покрайнини, откъснати от България и присъединени в Ньой към Сърбия. Оттук гледането на всеки буден македонец, който не се казва сърбин, като на комита, бунтовник, изменник, опасен враг на Югославия. Оттук процесите, които не се свършат против македонци, що не се отричат от българщината си, които приказват български, които се казват българи.

Всичко българско в Македония и в западните чисто български покрайнини се преследва: книга, език, име. В кралството на С.Х.С. не може да има български търговец, български индустриалец, защото под това име се крие български атентатор, крие се „комита“. Че в България смело, свободно – както и подобава за братска страна – са настанени сръбски търговци, занаятчии, предприемачи, много пъти повече облагодетелствани отколкото са местните граждани – това никак не стеснява сръбските управници. Тъй трябва да бъде. А може би да казват на ума си: „българите са будали, нима ще им подражаваме?“.

Не! За българите жестоки преследвания и закриване на границата. Известно време не допуснаха да иде някой българин не вече в Македония, но в Сърбия. Българи, които искат от гарата да се отбият за час-два да видят Белград, не бива!

Напразно от България се носеха помирителни, даже приятелски увещания! Напомняния, покани. Редки мъдри сърби, добри славяни, се отзоваваха на тези опити. Протегнатата обаче ръка – да се тури край на враждебностите, се отхвърляше от всички. Има, казваха в Белград, много, има още много грехове да изкупвате… И България продължаваше да изкупува и плаща за „грехове“, макар и не нейни… И за чудовищни репарации, обезщетения, възнаграждения.

Наистина, при срещи на български интелигенти, професори, учени, публицисти със сръбски в Белград или другаде, изказват се формални любезности. Много пъти тези любезности бяха даже чистосърдечни. Това зависеше от лицата, които се срещаха и които се разбираха. Но управленческата политическа линия не се променяше.

В някои добри случаи всички, които се връщаха от Белград, казваха радостно: „Да не се отчайваме! Има разумни сърби – славяни! Те ще пораснат на брой; те ще създадат условия не само за едно успокояване (dѐtente), но и за споразумяване (entente).

Аз лично бях свидетел на подобни любезности (в Белград през 1927 г.), на мъдри заявления – за взаимно разбиране. След завръщането ми от византоложкия конгрес аз писах, говорих, проповядвах в нашите среди за хубавите проблески. Не скривах обаче, че в сръбските управнишки среди е заседнала дълбоко онази опасна за славянската идея психология, за която е дума по-горе. Не скривах и това, което искрени приятели ми казваха чистосърдечно: „Не бързайте да искате едно сближаване, едно споразумение. Има време и за това. Това време не е дошло! И прибавяха с една поне наглед трогателна наивност: „Нашите баби и майки още носят шамии по жертви на българските жестокости“. Че носят черни шамии не се съмнявам, но и у нас не носят ли дълбоки жалейки? – възразявах аз.

Знам случай, когато интелигентни сърби, професори, учени и публицисти – макар искрено желаещи едно разбиране, сближение – не смееха, буквално не смееха да проявят своите съчувствия за едно помирение, за едно подобрение на взаимоотношенията. И те думаха: „Прекрасно!… Но почакайте!“.

Имаше и има сякаш невидима една фатална противославянска ръка, която не даваше и не дава досега да се премахнат причините за недоразуменията… Тази ръка създаде вероятно и новите „конфликти“.

Фактическата страна на новите конфликти

Чисто българските покрайнини от Царибродско, Трънско и Босилеградско, които Ньой откъсна от България, не били според някои сръбски дипломати желани за Югославия. Те им били натрапени от съюзниците на Съглашението. Сами сръбските управници били готови да ги отстъпят с добром на България и един даже близък ден ще сторят това, защото виждат крайно голямата несправедливост: да се откъсват от живия български организъм късове и да се прилепят към чужда земя.

Неудобно ни е тук да казваме нещо повече. Обаче, ако съдим от действителността, трябва веднага да заявим, че тези „приятелски“ и „успокоителни“ на ухо шепнания от някои сръбски дипломати, изгледва че не да били и не са пущани с друга освен задня цел: да се мами наивният и верующ българин в несбъдни възможности!

По-искрени, даже до цинизъм, бяха и са онези сръбски управници и някои техни дипломати, които предупреждаваха без заобикалки: „Догдето не се откажете от Македония; догдето не се заречете да не поменувате името ѝ, даже да не мислите за нея; догдето не спрете да помислювате даже за минало време, че там е имало нещо българско – до тогаз между нас и вас няма да има мира! И когато българското правителство уверяваше най-искрено, че то не се меси във вътрешните работи на СХС; че то прави всичко зависещо от него, за да не се допуснат из България в Сърбия никакви враждебни действия – и тогаз сръбските управници подновяваха домогванията си и вземаха строги мерки даже против македонските бежанци в България: да се закрият македонските организации; да се арестуват и ограничат известни деятели.

И понеже за българското правителство не беше възможно да извърши невъзможното, сръбските управници започнаха да вземат още по-крайни против България мерки: те не само не спираха емигрантските въоръжени нахлувания в страната ни, но те ги насърчаваха и улесняваха, те почнаха в пограничните места на нашите западни покрайнини всекидневни притеснения и насилия. Свика се сръбско-българска конференция в Пирот, на която се възложи да намери известен начин за миролюбиво разрешение на пограничните препирни и сношения. Конференцията работи усилено и изготви спогодби и решения. Българското правителство прие и утвърди пиротските спогодби. Сръбското правителство не само не ги утвърди, но то допусна да се вършат и дори засилят притесненията, насилията и убийствата на границата, които зачестиха! Чужди кореспонденти, дошли в България, отбелязаха и потвърдиха тези ужасни вилнения на крайгранични власти и пандури. Един безпристрастен немски кореспондент – тоя на „Берлинер Тагблат“, г-н Теодор Беркес, от много години в Белград – си изпати за своята любов към истината. Той беше безцеремонно изгонен от Сърбия.

В едно писмо (24.06.1929) до френската „Лига за защита на правата на човека и гражданина“, българската лига изброява редица убийства, вършени безогледно над деца и старци, жени и мъже – в продължение на април, май и юни, само защото са българи и са искали да упражнят правата си на двувластници. Българсака лига поиска международна анкета.

(Писмото на Българската лига за защита правата на човека и гражданина е подписана от председателя Д. Мишев и секретаря Жак Ашер. В края има приложен мартиролог на избитите българи. Българската лига прибавя една таблица на откъснатите от България и присъединени към Нишкия и Пиротския окръзи околии и селища. От този списък се вижда, че културно (по училища, учители и ученици) откъснатите от България селища стоят много по-високо от другите. Например, само откъснатите Царибродски села с Цариброд имат повече ученички, отколкото в целия Пиротски окръг. Всички български училища в присъединените села на едно население от 64510 души, на брой 116 (с 209 учители, 6892 ученици и ученички) са били закрити и на тези села не само не се допуска да имат български училища, но не се допуска да се казват и мислят, че са българи. Те са вече сърби!)

Подобни позиви към разни високи международни и национални институти са обърнати из България още: 1. От Българското дружество за мир и за общ. народите до ОН в Женева; 2. От Българския учителски съюз до изпълнителното бюро на Международната учителска федерация в Париж; 3. От Славянското дружество до славянските културни организации и видни славянски деятели; 4. От бюрото на Българската социалдемократическа парламентарна група до Международното социалистическо бюро в Париж (за международна анкета). Нашето правителство не е направило подобно предложение, но сръбските управници бързат да го зашеметят с нови искания, демонстрации, ноти и писма, за да се осуети всяка анкета. Появиха се на средата нови грехове на България: защо, питат, давате амнистия на Радославов и Тончев? Забравихте ли, че те са причинители на катастрофите и на сръбските злочестини? Че сърбите искаха по един списък да им се предадат за наказание тези и други виновници и виновни за войната и във войната?

Тактиката на сръбските управници е постоянно една и съща: те не дават да се направи каквото и да било оплакване срещу югославското управление. Така беше и при конституционния режим, така е и сега при диктатурата на генерал Живкович и дружина. Особено зачестяват диверсионни обвинения, придирвания и искания, щом се усети, че за България се продума добра дума или се крои да ѝ се помогне в неволята със заем или другояче, с някое подобрение на нейното тежко пложение.

Психологическа и политическа страна на въпроса

Крайно интересно е, че сръбските управници поне на страниците на своите официози не скриват интимните си замисли и дръзко изказват своите възгледи по сръбско-българските отношения. Те нито се опитват да опровергават обстоятелствата, фактите на убийства и насилия. Те нито съжаляват за това, че по този начин между двете съседни страни постоянно се създават все по-остри причини за най-отчаяни и грозни бъдни отношения. Силни в своето победителско положение, одързостени с помощта, която им се дава или само обещава от някои съюзници, уверени в безнаказаност за своите деяния, смятайки, че „никой няма право да се меси във вътрешната им политика на суверенна държава“, обаяни от солидарността им с „Малкото съглашение“, сръбските управници чрез свои официози не само обясняват, но и прогласяват явно няколко положения, очертаващи напълно тяхната психология. Ние знаем почти буквално от сръбския печат някои от тези положения, за да се илюстрира невъзможността им и домогванията на сръбския шовинизъм. (Вж. Трговински Гласник от 12 юли т.г., Правда, Време и Политика)

  1. Ние с българите спорим за много работи, пише Т.Г., но център на спора е Македония. Българите искаха и искат Македония като тяхна, населена с българи. Заради нея вършат преориентировки във външната си политика. Но тъй като не смятат за удобно да признаят това, те искат с обвинения и инциденти да докажат, че положението, създадено от мирните договори, е неудържимо и че ревизията им е необходима.
  2. Тази политика на българите (обикновено се сипе върху главата на изменника на славянството – Ляпчев) се налага от една ръка, която стои над тях. Знаем съветите, които им се дават. Но българите забравят, че да се иска „международна анкета“, намесата на Европа в нашия спор – това напомня Фердинандова България. Кобург повика Европа на Балканите; това прави сега и председателят на българския министерски съвет, г-н Ляпчев. Един българин, един балканец кани Европа да проучи нашите отношения. Още веднъж ръководителите на България изменят на интересите на Балканите. Принципът: „Балканите за балканските народи“ отново се погази. Правят това в София, гдето нямат срам и не чувстват вредата.
  3. Мамят се българите, ако мислят да спечелят нещо с намесата на Европа. Нека те помнят едно: мирните договори могат да се изменят само със сила, а не другояче. Нито едно югославянско правителство не ще позволи на чужденци да се месят в сръбските вътрешни работи, а още по-малко може да позволи на някого отвън да определя нашето държане спрямо съседите.
  4. Колкото за Пиротската спогодба, която сръбското правителство не е утвърдило, тя ще може да се утвърди само при два условия: българите да махнат от границата всички онези, които не са свързани с граничните места чрез служебна работа или чрез местожителствата си; да се свърши чрез ликвидация въпросът за двувластните имоти, които са днес и ще са в бъдеще извор на погранични конфликти.

И така: за Македония дума да не става, тя е сръбска; 2. не смейте да искате международна анкета – това е върховна измяна на принципа „Балканите за балканците“, т.е. за сърбите; 3. договорите са вечни – неразривни и неизменни, освен ако отворите война и победите; 4. Пиротските спогодби не могат се приложи, ако не се унищожат двувластните имоти и се създаде т. нар. заповедна зона.

И това се пише и проповядва от официози, следователно това е и мисълта на управниците – изявявана от тях наляво и надясно. Впрочем, това се установява и от най-новите две ноти, подадени на българското правителство от пълномощния министър на Кралство СХС в София. В тях се полагат не само същите искания, изтъкват същите доводи, но до известна степен и тонът е същият. Той си остава дълбоко обиден за една суверенна, при това братска съседна страна!

Нови фази

Българското правителство веднага след приятелските съвети на Англия и Франция, дадени същевременно в Белград и София, се опита да се разбере с Югославия. Преди всичко българското правителство обясни официално, че то е одобрило още на 16 април спогодбите, приети в Пиротската конференция. При това то е представило на югославското правителство изработените от българската делегация три правилника, почиващи върху пиротските решения: един за движението на двувластниците, други за службата на границата и за учредяването на постоянна смесена анкетна комисия, и трети – за полицейските мерки по облекчаване преминаването на границата при пътуването между двете държави. Прочее, откак Пиротската конференция завърши своята задача и представи решенията по спогодбите да се одобрят от Белград, както и да се приемат трите правилника, изработени от българската делегация по съгласие със сръбската – българското правителство своевременно одобри тези спогодби и правилници. То чакаше да сторят същото в Белград. Напусто. Най-напред в Белград мълчат, после изтъкват нови искания и настояват върху най-тежки мероприятия, неприети в Пирот: 1. да се ликвидира с двувластните имоти, т.е. те да се откупят; 2. да се създаде неутрална зона между двете съседни граници от 10 километра. Това се проповядваше ежедневно в сръбския печат. Това се казва и в нотата на г-н пълномощния югославски министър от края на юли. Но не стигаше само това. Властническият „победителски“ дух на Белград се прояви в нови неуместни, оскърбителни за България искания, които също най-напред бяха пуснати в официалния печат (между други в Трговински Гласник)… Югославският пълномощен министър в София на 24.07 подаде писмо – в действителност нота – срещу гласуваната от Народното събрание на 30 юни амнистия. Нотата се позовава на чл. чл. 118, 119 и 120 от Ньойския договор, които предвиждат съденето от съглашенски съдилища на лица и поданици на победените държави, провинени в нарушения на правила, предвидени в международните договори в съвременната война. Сега, в тази странна нота, Белград пита как съгласува българското правителство амнистията с Ньойския договор.

Правителството на България отговори. И отговорът му е изчерпателен, обоснован юридически и международно-правно.

Първото и съществено нещо, което в случая изтъква и българското правителство в отговора си (2 август) на нотата за амнистията, е: Дадената на 30 юни от българското Народно събрание амнистия не противоречи в нищо на Ньойския договор, защото тази амнистия не засяга престъпления, визирани от посочените чл. чл. 118, 119 и 120 на договора.

По този начин би могъл да се сматря за изчерпан въпросът, бидейки той неоснователно повдигнат. Но, както твърде уместно се казва в българския отговор: законът на Народното събрание за амнистията е един акт, произхождащ от суверенното право на държавата да предприеме действия, които не противоречат на международните задължения и мерят, както е с този закон, умиротворението и успокоението на страните. Какво има да възрази на това „братска“ и „славянска“ Сърбия?

Но туй, което в този въпрос за амнистията е най-тежко и обидно за човещината, за правото, за съвестта – то е, че сръбските управници смятат да повърнат на новото време похватите на средните векове: да няма прошка, да няма амнистии, да се продължават кървавите разправии за политически престъпници. Нож, бесилки, изтезания, мъчения! – ето това е, което искат от Белград. Това е, което искаше и вършеше тиранията на средновековна Австрия в нейните владения в Италия; това, което се мислеше, че е съвсем изоставено, забравено след научните трудове на Бекари и други криминалисти; това, което новото право смяташе за погребано веднъж завинаги – страшните страници у Силвио Пелико в неговите „Тъмниците ми“ – всичко туй нова Югославия не се стеснява да иска да го възкреси.

И на втората нота на Белград за пограничните „инциденти“ българското правителство ще отговори, вярваме, с достойнство. Може най-после да се подкачат нови „преки“ преговори, каквито иска Белград и съветват правителствата на Великите сили за разрешаване на споровете по „убийствата“ на границата. Вярваме обаче, че българското правителство ще настои преди всичко да се уважат Пиротските спогодби, подписани от двете страни, към които спогодби има изработени и три правилника. Тези спогодби разрешаваха спорните погранични въпроси. Но Белград мълча по тях три месеца и половина. По-право, той не мълча, той действа. Пандурите му проливаха невинна кръв на границата… Сега, когато светът е ужасен от тези жестокости – няма ли да се дойде до едно разбиране?

Заключение

С дълбока тъга на душата си взехме перо и сложихме на книга предходните бележки. Изложените факти и данни извикват дълбока болка у всяко славянско сърце; те убиват всяко радение за славянско сближение и славянска взаимност. Нам се не ще нито да виним кого и да било, нито да дирим и да слагаме отговорности върху които и да било.

Но ние не можем да не попитаме: ако принципът „Балканите за балканците“ не допуска чужда намеса – в исканията за каквато се обвинява напразно България – то този същият принцип позволява ли да се обезродяват, тъпчат, унищожават балкански народи с кристализирано народностно усещане и разбиране? Южното славянство, част от голямата славянска челяд, допуща ли на носителите на светли идеи за велика и културна Югославия да заплашват с беди и неволи една, нека приемем, даже грешна страна, каквато е „победена“ България? Не изкупи ли вече тази България „своите чужди“ грехове и не стигат ли вече тези жестоки отношения към нея? Ако дирене на международна „помощ“ е вероломство, то сигурно никакво право нямат сърбите да сочат вероломство у българите, преди да се погледнат и поизучат фактите на далечното и близко минало! Прочее, оставете настрана „вероломствата“!

Българските политически среди не един път напомняха, че България протяга ръка за съседско и братско споразумяване… Посочиха се предпоставките. Отговаря се: „престанете да говорите за Македония“, а в това време в Македония се чуват вопли и неволи на славяни, македонски българи. Имат право сръбските управници да се сматрят силни и могъществени, но значи ли това, че тям всичко е позволено? Че имат право да третират България като подневолна, васална и да я заплашват всякак? Съюзите, с които е свързана Югославия, наистина я правят „недосегаема“, „неуязвима“. Но откъде накъде Югославия се бои от обезоръжена, малка, ограничена, смазана всякак България? Ако сърбите говорят за морал и осъждат в неморални действия българите, задето искат от ОН международна анкета, тогаз какъв е този морал, който запретява на обидени, на онеправдани, на страждущи „да изохкат“ и да подирят законен, мирен международен лек на болките си? Какво вероломство има в това? Към кого да се обърнат българите, когато „славянски братя“ искат да им вземат душата… И „славянски братя“ помагат за това, макар с мълчанието си?

Славянската идея се разпъва на кръст. Средите около Славянското дружество в България, винаги готови да поддържат всяко разумно разбиране и съседско сближение с Югославия, са в пълно смущение. Как да говориш за славянска идея при това поведение на сръбските управници! Как да гледаш спокойно, когато славяни не само тъпчат славяни, но ги и изтребват, правят всичко за погубването им?!

Никой обаче у нас в славянските среди не се отчайва. Бурите идват много пъти и отминават, без да се разразяват, а техните гръм и мълнии само прочистват въздуха. Затъмненията никога не означават изчезване на светлината… Опомняне не може да не дойде! И славянската идея, като светла, дейна, налагаща се поради интереси културни, стопански, демократически, всечовешки ще светне, ще се наложи. Тя ще тържествува. Рано или късно – защото идеята за славянско единение е вечна в историята, вечна в миналото и безсмъртна в бъдещето. Ще дойде ден, а може би и да е скоро, когато всички славяни ще се убедят, че само съюзите с чужденци не са надеждни и трайни, че не мечта, а реалност трябва да стане славянската идея за солидарност! Тя е преддверие на онова, което се гони чрез ОН и онова, което се носи като блян за едни Европейски съединени щати.

 

София, 5 август 1929 г.

Comments: no replies

Join in: leave your comment