В навечерието: Консервативното бъдеще на Европа

Тома Биков е политик и анализатор. Завършил е Актьорско майсторство в Югозападния университет и Политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Народен представител от 2017 г. Автор на книгите „Досието на Доган“ и „Другата история на България - 157 модерни апокрифа“.

Тома Биков е политик и анализатор. Завършил е Актьорско майсторство в Югозападния университет и Политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Народен представител от 2017 г. Автор на книгите „Досието на Доган“ и „Другата история на България – 157 модерни апокрифа“. В рубриката ни „В аванс“ Ви предлагаме неговата, посветена на актуалните политически процеси в Европа статия, която предстои да излезе в следващия брой на Conservative Quarterly.

Година преди изборите за Европейски парламент унгарският премиер Виктор Орбан и неговата консервативна партия ФИДЕС спечелиха две трети мнозинство в унгарския парламент. В същото време унгарските социалисти останаха на трето място с едва 10 процента от гласовете на избирателите. На второ място е националистическата формация Йоббик, която спечели малко повече гласове от социалистите, но преди изборите изглеждаше като основна алтернатива на Орбан. В парламента влязоха и няколко малки либерални партии, чиито депутати няма да имат значение за бъдещата конфигурация на управлението.

Въпреки прогнозите на някои либерални анализатори, че е възможно партията на Орбан да се срине, унгарският премиер спечели убедително трети мандат при това при рекордно висока избирателна активност от 70 процента. След тази победа би било добре на Орбан и на консервативните движения, които се развиват в цяла Европа да се гледа не като на инцидент, както правят част от либералните мислители, а като на тенденция, която очертава общоевропейски обществени процеси.

На този фон изборите за Европейски парламент, които предстоят догодина, имат потенциал да променят радикално политическата картина в цяла Европа. Социалистическите и социалдемократическите партии в страните от Европейския съюз преживяват тежка криза, от която по всичко личи няма да излязат. От няколко години Партията на европейските социалисти(ПЕС) губи позиции в почти всички европейски държави, като в същото време се отчита бум на увеличаване на подкрепата за консервативни партии и движения. Социалистите практически изчезнаха в няколко големи европейски държави като Франция и Полша, а влиянието им в страни като Унгария, Австрия, Италия, Чехия и Холандия практически е сведено до минимум. След последните избори в Германия, социалдемократите понесоха най-тежката си загуба от 1945 година насам, като след създаването на поредната голяма коалиция с партията на Ангела Меркел ХДС, шансовете им да се сринат до третото място на предстоящите Евроизбори е значителен. В същото време консервативната партия „Алтернатива за Германия” продължава да набира скорост и тази тенденция ще продължи и по време на Евроизборите. И тук идва въпросът, колко депутати социалисти ще има в следващия Европарламент при положение, че на национално ниво, социалистическите и социалдемократическите партии не са в състояние не просто да печелят избори, но и да играят ролята на реална алтернатива на управляващите дясно-консервативни мнозинства?

Либералните движения също са в криза и остават затворени в рамките на индоктринираното говорене, което заклеймява като фашизъм и ксенофобия всяко мнение, което излиза отвъд рамките на тяхната идеология. Този подход по никакъв начин не дава възможност на либералите да увеличат и без това рехавата си подкрепа.

Дясната ЕНП остава със стабилна подкрепа във всички европейски държави, като нейни представители управляват голяма част от Европа. Проблемът на ЕНП обаче е, че в нея съществуват две линии – консервативна около Виктор Орбан и либерална около Ангела Меркел.

До момента в Европарламента ЕНП предпочиташе да управлява или в голяма коалиция с ПЕС, или в по-малка коалиция с либералите. Целта на тези коалиции беше да бъде изолирана групата на Консерваторите и реформистите и крайните националисти гравитиращи около партията на Марин льо Пен. След изборите за Европарламент през 2019 година обаче, гласовете и на социалистите и на либералите вероятно няма да са достатъчни, за да могат да бъдат заобиколени кансервативните движения. В този смисъл, шансът в следващият Европарламент да няма друга възможност освен да бъде излъчено мнозинство, което да разчита на подкрепата на представителите на ЕНП и на консерваторите е много голям. Това със сигурност ще породи сътресения в самата ЕНП, в която либералното крило ще трябва да преглътне съюз с партии и движения, които е заклеймявало като евроскептични и ксенофобски.

В подобна ситуация ключов фактор ще се окаже именно Виктор Орбан. Партията на Орбан е член на ЕНП, но поддържа тесни връзки с консерваторите и най-вече с управляващата в Полша партия „Право и справедливост”. След последните парламентарни избори в Унгария, лидерът на ФИДЕС е един от най-стабилните премиери във вътрешен план, който се ползва с огромно обществено доверие. Това му позволява да има самочувствие на европейски терен и дори да диктува политическата мода в Европа. От години Орбан демонстрира различията си с германския канцлер Ангела Меркел, като до момента той играе ролята на алтернатива на нейната либерална линия в рамките на ЕНП. Линията на Меркел обаче претърпя сериозен неуспех в Германия. Въпреки спечеления четвърти мандат за християндемократите, позициите на Меркел отслабнаха, както в собствената й партия, така и в германското общество като цяло. Този частичен неуспех вероятно ще блокира част от възможностите на Меркел да противодейства на Орбан. От своя страна унгарският лидер поддържа добри контакти с баварските коалиционни партньор на германския канцлер ХСС, които също имат не малко различия с нея. От началото на мигрантската криза баварците демонстрират несъгласието си с либералната линия на Меркел и поведението им се доближава сериозно до това на Орбан.

Потенциалът на евроизборите да се превърнат в кулминация на трансформацията на европейската политическа система е много сериозен. И тук не става въпрос само за техническото бъдеще на европейските политически семейства. Предстоящият вот би могъл да очертае нови линии на европейската идентичност и да ги превърне в официални за целия ЕС.

Европа с граници, вместо Европа без граници.

През последните няколко години Европа ясно очерта своите граници. След мигрантската криза, анексията на Крим от Русия и Брекзит, Европейският съюз по естествен път получи отговор на въпроса, с кои държави граничи и докъде може да стигне географията на процеса на евроинтеграцията. Мигрантската криза очерта южната граница на съюза, която отделя Европа от Турция и ислямския свят. Кримската криза очерта ясно източната граница, която отделя Европа от Русия и която на този етап минава през Украйна. Малко след това Брекзит очерта и западната граница на съюза, която остави Великобритания извън него. В процеса на очертаване на тези граници, консервативните движения в Европа, в голямата си част се трансформираха от евроскептични в европатриотични. По този начин една от основните тези на либералния европейски елит, че е възможно Европа да съществува без граници беше отхвърлена и на нейно място по естествен път се наложи идеята за обща охрана на европейските граници.

Очертаването на европейските граници не е просто технически въпрос. Този процес до момента мина през три общоевропейски кризи, които бяха преживяни от европейските граждани травматично и до голяма степен по сходен начин. След тези три общи за цяла Европа травми проличаха и първите симптоми на новата обща европейска идентичност. Важно е да се отбележи, че по принцип симптомите на общата идентичност се проявяват по време на травматични моменти, а не в спокойни времена. Анексирането на Крим от Русия беше дотолкова неприемливо за всички страни от ЕС, че те постигнаха консенсус и наложиха икономически санкции на руската държава. В този консенсус, който съществува и до днес участваха и Орбан, и Меркел, и европейските консерватори и реформисти, и социалистите, и либералите. Тези, които не се включиха в консенсуса се маргинализираха и останаха изолирани от процесите в Европа, независимо от идеологията, която изповядват. Кримската криза и нарушаването на международния ред отстрана на Русия накара Европа да се почувства заплашена от североизток. Прибалтийските държави Литва, Латвия и Естония, както и Полша се върнаха към спомените си за съветската окупация и получиха подкрепа и солидарност от целия ЕС. С тази криза, дори либералните кръгове в Европа, които през 90-те години на миналия век изграждаха илюзията, че Русия може да се демократизира по европейски модел и да стане част от ЕС или най-малкото да се превърне в европейска държава, скъсаха с тези си илюзии. Това е така, защото колкото и да се опитват да отграничат руското общество от официалната държавна политика на Путин, дори либералите осъзнават, че тази политика се ползва с високо обществено доверие отстрана на огромната част от руските граждани и тя е в синхрон с техните възгледи. Този факт, освен всичко останало, е и удар по тезата за универсализма на либералната идеология. Защото се оказа, че проблемът между Русия и Европа не е технически, а културен и светогледен. В този смисъл, източната граница на Европа, която днес минава през Украйна е не просто географско разграничение от Русия, но и политически и културен маркер, който разделя ярко гражданите на Европа от гражданите на Русия.

Кризата свързана с Брекзит също беше приета травматично от европейските общества. Великобритания беше един от основните икономически двигатели на ЕС, но също така и една от основните спирачки пред политическото обединение на Европа. В продължение на няколко века една от основните външнополитически линии на Великобритания беше недопускането на обединение на Европа. Великобритания, подобно на Русия винаги е възприемала европейското единство като заплаха за своите интереси. Затова от Наполеоновите войни, когато застава срещу Франция до Първата и Втората световна война, когато противодейства на Германия заедно с Франция и Русия, Великобритания изповядва максимата, че не бива да се допуска една държава да обедини около себе си цяла Европа. Затова през последните няколко века Великобритания осъзнато и целенасочено винаги е играла балансираща роля, като е заставала на страната на по-слабия, за да възпре доминация на една държава на европейския континент. В рамките на ЕС, Великобритания продължаваше тази линия и като държава член имаше всички инструменти да противодейства, както на доминацията на Германия, така и на пълната европейска интеграция. С Брекзит, този инструмент за влияние беше захвърлен по куриозен начин от самото британско общество. Въпреки, че цената за излизането на Великобритания няма да бъде никак ниска за ЕС, в дългосрочен план липсата на тази държава ще позволи на останалите да се интегрират много по-бързо и по-ефективно. В Брекзит има и емоционален момент, който тепърва ще очертава допълнително дълбочината на границата между Европа и Великобритания. В този процес става въпрос не за неразбирателство между елитите на Великобритания и останалите европейски държави, а за решение на британския народ от една страна и реакция на останалите европейци след това. Ако въпросът с членството на Великобритания в ЕС беше решаван от елитите, а не на референдум, то със сигурност нямаше да се стигне до Брекзит. Когато този въпрос обаче беше решен на емоционален вот и то в момент, в който цяла Европа беше изправена пред предизвикателството на мигрантската криза, то последствията от това решение предизвикаха емоционална негативна реакция сред по-голямата част от европейците. Именно тази реакция прави процеса на дезинтеграция на Великобритания от Европа необратим в краткосрочен и средносречен план.

Най-силното предизвикателство пред Европа беше свързано с ескалацията на мигрантската криза. На първо място това предизвикателство беше толкова видимо, защото ставаше въпрос за културен и цивилизационен сблъсък, който стимулира очертаването на обща европейска идентичност на принципа – „те и ние”. Във всички европейски държави беше произведена сходна обществена реакция по отношение на мигрантския наплив, като в тази реакция на заден план останаха различията между различните отделните общества в Европа. Предизвикателството на чуждата културна и светогледна нагласа на мигрантите от ислямския свят, породи взаимодействие между различните европейски общества и държави. Вследствие на този процес, за пръв път беше поставена силно темата за създаване на обща европейска армия, а охраната на външните граници на ЕС се превърна в точка на консенсус между всички страни членки на съюза. Важно е да се отбележи, че тези основополагащи за бъдещето на европейското единство консенсусни теми бяха поставени в дневния ред на Европа от консервативни политици като Виктор Орбан, Себастиан Курц и Бойко Борисов, като в голямата си част либералната част на европейския елит беше принуден мълчаливо да се съгласи с тези предложения. Това мълчаливо съгласие беше още едно признание за провала на мултикултурната доктрина. Проектът за създаване на обща европейска армия е преди всичко заявка за обединена и независима Европа. Защото именно общата армия е една от основните характеристики на общата държавност. Фактът, че този въпрос се постави от линията „Орбан”, трансформира голяма част от евроскептичните движения в европатриотични и до голяма степен им помогна да изземат темата за европейското единство от либералите. Днес политици като Орбан и Качински говорят много повече за спасяване на християнска Европа, отколкото за спасяване на собствените си държави. Трябва да се отбележи и че никога либерален политик не си е позволявал да предложи толкова ясно артикулирано радикално решение за обединение на Европа, като създаването на обща европейска армия.

Християнска вместо либерална идентичност.

Както казахме и по-горе, мигрантската криза породи обща европейска рана, която би могла да се окаже основа за създаването на обща европейска идентичност. Опитът на либералите да конструират европейска идентичност през обезличаване на национални и културни идентичности в Европа се оказа неуспешен. Невярна се оказа и тезата за универсалността на либералната доктрина, която така и не успя да бъде приложена успешно извън САЩ и Европа. Доктрината на мултикултурализма преживя тотален крах в Западна Европа. В израз на този крах се превърнаха серията терористични атентати извършени от трето поколение мигранти – мюсюлмани, родени и образовани в Западна Европа.

По време на мигрантската криза, само за няколко месеца, различни нации реагираха почти еднакво негативно докато континентът беше заливан от мигранти от ислямския свят. Трябва да се подчертае, че проблемът не беше миграцията сама по себе си. Полша, която отказа да приеме мигранти мюсюлмани, прие над 1 милион мигранти християни от Украйна, без това да породи напрежение или нежелание на обществото да ги приеме и приобщи. Това е така, защото полското общество нямаше съмнение, че културният код на мигрантите от Украйна не се различава съществено от културния код на поляците. Културният код на мигрантите от ислямския свят обаче се оказа равно отдалечен от културния код на всички европейски общества, което до голяма степен оформи усещането за общата християнска идентичност на европейците. Либералната доктрина, която по презумпция си служи с рационални аргументи се оказа безсилна пред предизвикателствата на кризата. Консервативната теза, която представя християнската религия, като най-силното свързващо звено между европейските общества се наложи по естествен път и се превърна в културен и политически аргумент, който изтри изгражданата с десетилетия теория за универсалността на секуларната либерална доктрина. Това не е краят на либералната идеология, но е краят на консенсуса, според който тази идеология би могла да се превърне в общ знаменател за цяла Европа.

Най-важното в тази ситуация е, че тя се превърна във вертикален сблъсък между либералния елит и консервативното мнозинство. Този сблъсък, сам по себе си беше достатъчен, за да превърне либералния елит в доминиращо малцинство, като го лиши от доверие. Защото всеки елит, който не се ползва с доверието на мнозинство се превръща в доминиращо малцинство. От тази нова позиция либералите започнаха да прокарват силово политики за мигрантски квоти и мултикултуралистки тези, които сами по себе си пораждаха и пораждат консервативна реакция в цяла Европа. Тази реакция се подсилва от обезценяването на либералния елит и превръщането му в доминиращо малцинство, за което стоенето на върха на обществената пирамида все повече се превръща в единствена цел.

Големият сблъсъкът между доминиращото малцинство и консервативното мнозинство е сблъсък между рационалистка идеология и емоционална културна нагласа. Този сблъсък по принцип е с предизвестен победител. Никога в историята, рационализмът не е надделявал над емоцията, така както никога идеологията, която и да е тя и с колкото и силови ресурси да разполага, не е надделявала над религията. Този сблъсък по естествен път поражда и дебата за фундамента на Европа – дали той да бъде философско-идеологически или да бъде културно-религиозен.

Не е случайно, че най-силната реакция срещу идеологизираното доминиращо малцинство беше породена в Източна Европа. Само до преди по-малко от 30 години източноевропейските общества живееха в режими изградени върху атеистичина идеологическа доктрина, която се опитваше да обясни своята фикция през привидно рационални, наукообразни аргументи и силова доминация. Въпреки мащабите на политическата репресия и силовия ресурс на комунистическата доктрина, комунизмът не само преживя криза, но и рухна под силата на собствената си тежест и остана завинаги в миналото. И ако за голяма част от Запада, рухването на комунизма през 1989 година беше изненадващо зрелище, за източноевропейците това събитие беше възможност за завръщане на традициите и идентичностите, които комунистическите режими не успяха да унищожат. Нещо повече, голяма част от превърналите се в доминиращи малцинства комунистически елити, в опит да върнат част от загубеното доверие в себе си, в края на своето управление мимикрираха и замениха комунистическата доктрина с националистически тези, които директно противоречат на марксистките принципи и постулати. По този начин те сами се отрекоха от първоначалните мотиви за инсталирането си като елит. За разлика от Западна Европа, в Източна Европа все още живеят хора, които помнят не само разпада на комунистическата доктрина, но и процесът на делегитимация и деградация на превърналия се в доминиращо малцинство комунистически елит. Тази аналогия днес се превръща в една от основните тези на естествените лидери на консервативните мнозинства, които директно оспорват легитимността на либералното доминиращо малцинство във всичките му прояви – политическа, културна, интелектуална, стопанска и бюрократична. Това оспорване не е систематизирано, а е интуитивно. То е плод на емоционална реакция, което прави мащаба и силата му много по-големи от мащаба и силата на рационалните аргументи. Тази реакция е автентична и нейната посока върви отдолу на горе, като процесът е необратим.

Големият въпрос на сблъсъка между автентичната реакция и рационалистичното доктринерство е какъв да бъде фундаментът на Европа – идеологически или културен. Този дебат не се води от вчера, а от няколко десетилетия. Казусът с членството на Турция в ЕС е един от най-видимите симптоми на този дебат. В продължение на повече от 40 години Турция преговаря с ЕС, но така и не получава покана за членство, като официалните поводи за това са неизпълнение на определени бюрократични критерии. Неофициалната и истинска причина за това вечно отлагане обаче е, че Турция е мюсюлманска държава, която не принадлежи към християнската цивилизация. Тази теза все по-често се артикулира от турския президент Реджеб Тайип Ердоган под формата на обвинение към Европа. Въпреки, че на официално ниво, европейските лидери отричат подобна мотивация за неслучващото се членство на Турция в ЕС, тази мотивация е напълно валидна при консервативното мнозинство, а и все по-често при либералното малцинство, чиито принципи са всекидневно потъпквани от турския авторитарен режим.

Войната в Близкия изток и връщането на Русия към естественото състояние на самодържие пречупиха претенцията за универсалност на съвременната либерална доктрина. Все по-наивно звучат гласовете, които твърдят, че либералната демокрация би могла да бъде форма на управление в места като Близкия изток, Китай, Русия или друга точка на света, която изключва Европа и САЩ. Избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и то благодарение на антилибералните послания по време на кампанията му, нанесе силен удар върху тезите на либералите за бъдещето на Западната цивилизация. Този избор направи така, че консервативни лидери като Виктор Орбан и Ярослав Качински започнаха да изглеждат много по-легитимни на европейско ниво, отколкото лидери като Ангела Меркел и Франсоа Оланд. Избирането на Тръмп за президент на САЩ и Брекзит провокираха либерална реакция, която практически заклейми демократичния избор на мнозинствата и ги обяви за невежи и подведени. Тази реакция още повече задълбочава кризата на съвременната либерална доктрина, защото я отделя от демокрацията. Това е процес, който силно напомня на процеса накарал бившите комунистически елити да произвеждат националистически тези, като по този начин се отричат от марксизма. По същия начин, днес либералите произвеждат антидемократични тези, като по този начин се отричат от самия либерализъм.

Това, което трябва да признаем е, че кризата на либералната демокрация е криза и на Европа. Тази криза или ще породи общата европейска идентичност откликвайки на вътрешните и външните предизвикателства, или ще предизвика разпад и разлагане на европейската политическа и цивилизационна общност. В подобни моменти на криза обществата се поддават на спасителни тези свързани или с архаизъм, който се стреми да върне времето на растеж на цивилизацията, или на футурализъм, който обещава светло бъдеще. Тези два пътя обаче само привидно носят спасение, защото са базирани върху идеологически или философски фикции. Именно избягването от архаизма и футурализма е голямото предизвикателство пред консервативните лидери, които в следващите години ще играят все по-важна роля в Европа. Интуитивното връщане към християнството е стъпка в правилната посока, но не и достатъчен елемент от решаването на тази криза. Пред консерваторите стои въпросът с трансформирането на тезата „Европа на нациите” в теза за общата европейска идентичност по консервативен и християнски модел. Призивът за връщане към Европа на нациите е архаистична реакция срещу либералния футурализъм, който предлага светло бъдеще през глобализация, представена като земен рай, в който рационални хора използват рационални машини в името на общото рационално щастие. „Европа на нациите” е подсъзнателен призив към възраждане на националистическата идеология, която също като комунистическата произхожда от либералната. Възраждането на националната държава до голяма степен е ненужно, защото националните държави са факт и в момента. Процесът на формиране на нациите до голяма степен е приключил и би било излишно хабене на обществена енергия да се опитваме да породим, нещо което е породено преди два века. Алтернативният подход на опита на либералната доктрина да изтрие националните идентичности в Европа е различните национални идентичности да бъдат признати за факт и да бъдат събрани в едно европейско цяло под общия знаменател на християнския културен код.

Сама по себе си християнската религия е основана върху наднационалното и надетническото усещане за света. Както казва Св. Павел: „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“. Това обединително послание, което е на 2000 години, е много по-силно и от архаистично-националистическото „Европа на нациите” и от футуралистическо-либералното „Европа без нациите”. Това послание нито е в миналото, нито е в бъдещето. То е в настоящето, където би трябвало да бъде всеки консерватизъм.

Общата християнска идентичност и общият християнски културен код на Европа, правят от нея това, което тя е днес. Дори и идеологиите на либерализма, комунизма и национализма, които в същността и в крайния си резултат отричат християнството и се заявяват като секуларни, са имали възможност да се породят и развият единствено и само в европейската християнска среда. Защото още Христос проповядва, че неговото царство не е на замята, а е на небето. Това послание отхвърля едновременно и архаизма, и футурализма, и изобщо времевото измерение на християнския цивилизационен код. Тези думи на Спасителя не оправдават очакването на евреите, че ще намерят своя Месия, който ще им върне добрите стари времена отпреди превземането им от римляните, но и не обещава, че с него и с християнството раят ще слезе на земята.

От това дали естественото консервативно лидерство ще може да заяви достатъчно силно и категорично формулата за обща европейска идентичност базирана върху християнската култура и възприятие за света, зависи бъдещето на Европа, като цивилизация и политическа общност. През последните няколко години голяма част от определяните като евроскептични движения по естествен път започнаха да се трансформират в европатриотични. Орбан и Качински все по-често говорят за спасението на Европа през нейната християнска идентичност, а не само на своите нации през призмата на етническия им произход. По този начин техните идеи излязоха от рамките на собствените им държави и ги превърнаха в неформални изразители на идеите на хора, които са част от различни нации и етноси, но имат усещане за обща идентичност в рамките на Европа. В същото време националистите Марин льо Пен и Нейджъл Фараж останаха затворени в собствените си национални общности, като партиите им все по-малко дават признаци на растеж и все по-често се сблъскват със стъкления електорален таван в своите общества. Този подход вероятно по-скоро бързо, отколкото бавно ще маргинализира Льо Пен и Фараж, както на европейско, така и на национално ниво.

Рехристиянизацията на Европа е видим и естествен процес, който вече поражда новия европейски елит. До момента тази рехристиянизация се провежда по пътя на инстинкта, но мисията на новия консервативен европейски елит е да я канализира и осмисли. В този смисъл, именно общият християнски културен код е и ключът към интеграцията на мигрантите от Близкия изток и мюсюлманите, която така и не се случи в процеса на налагане на либералната идеология като официална политическа доктрина Европа. Тук не става дума за това, че мюсюлманите трябва да бъдат покръстени насила, но е напълно задължително те да приемат и спазват християнските културни норми, в които Европа живее от векове. Става въпрос за това, че е крайно време Европа да приеме, че различието не е предимство, а препятствие, което трябва да се преодолява с огромни усилия и че всеки, който иска да живее в нея, трябва да спазва хилядолетните неписани норми, заради които нашият континент е най-доброто място за живеене в света.

Демократизация вместо бюрократизация на Европа.

 Бюрократичният модел на Европейския съюз изигра положителна роля в първите десетилетия на неговото създаване. Благодарение на него Европа успя да преодолее раните от двете световни войни и да създаде съюз, който да гарантира мира на континента. При формирането на ЕС през 50-те години на миналия век инсталирането на меритократичен общоевропейски елит със силен бюрократичен апарат играе ролята на буфер между натрупаната омраза, най-вече между германци и французи, дали милиони човешки жертви по време на Първата и Втората световна война.

През първите десетилетия на функционирането на ЕС, бавното взимане на решения с консенсус и липсата на демократичен избор при формирането на брюкселския политически елит играят позитивна роля. Това е така, защото буферът на бюрократичното управление не позволява на демократичния избор да произведе етнически вот, който да провали опита за изграждане на общ политически съюз. С този подход, меритократичният елит, който функционира с подкрепата на националните демократично избрани елити, се нагърбва със задачата да взима важни и до голяма степен непопулярни политически решения, без да се допитва до обществата в Западна Европа. Едва ли 7 години след края на Втората световна война, германците биха гласували за общ добив и производство на въглища и стомана заедно с французите. Едва ли и самите французи биха приели толкова лесно идеята за съюз с Германия, след като само няколко години по-рано са били окупирани от германската армия. Подобни важни решения, които постепенно потушават омразата между народи, участвали във война само няколко години по-рано е невъзможно да се вземат по демократичен начин и с всенародно допитване.

В доминираната от СССР Източна Европа процесът на недемократично възстановяване от раните на Втората световна война е компенсиран с налагане на комунистически тоталитарни режими, които също като европейския меритократичен елит не са избрани на свободни избори. Свързани на идеологическа основа, комунистическите елити са инсталирани отгоре надолу, и подобно на западните бюрократични елити до голяма степен успяват да потушат омразата между враждуващи по време на Втората световна война народи като унгарския и чешкия например. Проблемът на комунистическите режими е липсата на гъвкавост и липсата на усещане за свобода, каквито носи бюрократичният режим на запад. Ако комунистическите режими поставят рамка върху всеки индивид, то бюрократичният режим поставя рамка само върху определени нагласи и ги потушава през постигане на относителен консенсус между елитите.

Бюрократичното управление на Западна Европа е стабилно и заради заплахата от СССР по време на Студената война. Въпреки, че по това време в Европа не се водят войни, западноевропейските общества са склонни да приемат определени ограничения заради напрежението, което идва от Изток. В рамките на това напрежение се провежда и идеологически сблъсък между либералната и комунистическата идеология, който завършва с рухване на социалистическия блок и безусловна победа на либералната демокрация. Това е и моментът, в който бюрократичният подход на управление постепенно започва да става ненужен. В рамките на Запада, през 1989 година раните от Втората световна война до голяма степен са зараснали. В Западна Европа живее ново поколение, чиито спомени за войната или са смътни или не съществуват. В същото време напрежението от Изток не само е спаднало, но и държавите, които преди това са били считани за опасност вече искат да се присъединят към Запада. През 90-те години на миналия век Западът бележи ръстове на икономическо развитие, а западните общества се радват на победата си в Студената война. Вероятно това е и причината бюрократичният подход на управление да остане непокътнат почти 20 години след обезсмислянето си, а победилият либерализъм да се установи като официална доктрина на разрастващия се Европейски съюз.

Терористичните атентати в САЩ от 2001 година, Световната финансова криза от 2008 година и провалът на Арабската пролет от 2011 година промениха коренно ситуацията. В рамките на едно десетилетие либерализмът загуби увереността си, че е универсален и не само, че спря растежа си, но и започна да се свива. В този период в Русия и Турция, на мястото на сравнително либералните, но формирани отгоре надолу елити, се появиха автократични управления, които се оказаха далеч по-успешни спрямо предшествениците си. Успехът на тези режими им даде възможност да създадат алтернативни на либералната демокрация понятия като суверенна демокрация в Русия и мюсюлманска демокрация в Турция. През демократични избори, либералните елити в тези две държави бяха пометени от легитимни авторитарни лидери, които в продължение на повече от десетилетие се ползват от устойчивото доверие на мнозинствата в своите държави. Либерално-бюрократичното управление на ЕС се оказа неподготвено и не достатъчно гъвкаво да отговори на тези предизвикателства. Големите удари срещу този тип управление дойдоха отвътре през отстъпление на поддръжниците на либералния консенсус във всички национални избори и оформяне на алтернатива на либералната бюрокрация в рамките на самия Запад. Финалните удари за превърналият се в доминиращо малцинство либерален елит дойдоха след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ и референдума за излизане от ЕС във Великобритания. И в двата случая посланията на спечелилите бяха антилиберални и продемократични, като разграничението между либерализъм и демокрация беше задълбочено от самите либерални доминиращи малцинства, които започнаха да говорят много повече за недостатъците на демокрацията, отколкото за нейните предимства.

На фона на сложните международни процеси, сблъсъка на цивилизации и динамиката на промени в целия свят либерално-бюрократична Европа изглежда все по-статична и неспособна да реагира бързо и адекватно на различните кризи. В кризисни времена като сегашните, европейското общество се нуждае от бързи решения подплатени с обществено доверие. В същото време нито един от органите на ЕС не е натоварен с такова. Европейският парламент е единственият орган на ЕС, който минава през избори, но той е и най-малко овластеният и най-малко оперативният. Все по-често избраните на избори национални правителства се противопоставят на Европейската комисия от позицията на легитимни защитници на националните интереси на своите държави. В същото време все повече започва да се оформя разлом между Източна и Западна Европа. Европейските институции не са в състояние да преодолеят този разлом докато не бъдат излъчвани легитимно през избори, които по естествен път да обединяват Изтока и Запада.

Затова и евроизборите, които ще се проведат през 2019 година могат да се окажат преломни. Техният резултат би могъл да ускори тенденцията за разграждане на бюрократичната система на управление на съюза и да я замени с демократична. Това означава мащабна трансформация на европейската система на управление, която може да премине от бюрократична и назначаема към демократична и избираема. Финалната фаза на този процес би могла да породи преки избори за председател на Европейската комисия, като по този начин оттеглянето на либерално-бюрократичното доминиращо малцинство ще бъде истински завършено и на негово място ще се породи автентичен европейски политически елит. Сам по себе си този процес също ще стимулира създаването на обща европейска идентичност. Общият избор, независимо от неговата същност, би породил много по-силни процеси на интеграция в Европа, отколкото която и да било мярка или директива на Европейската комисия. Със сигурност тези процеси ще предизвикат трусове и промени на целия европейския континент. Те вероятно ще се случат много по-бързо отколкото очакваме и ще се превърнат в терен за истински политически дебат за бъдещето на Европа. Дебат, който ще надхвърли техническите и скучни дебати, които се водеха в ерата на бюрокрацията. В края на този дебат вероятно ще получим и обединена Европа, но не такава, каквато си я представяше превърналият се в доминиращо малцинство либерален елит, а такава, каквато ще я конструират европейците.

Comments: no replies

Join in: leave your comment