ЗАВРЪЩАНЕТО НА КОНСЕРВАТИВНИТЕ ПРИНЦИПИ В МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА

Иво Маев е магистър по Политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основател и главен редактор на в. „Будилникъ“ (Великобритания) и сп. „Политика“ (България). Автор на статии за български и британски издания.

 

 

AFTER THE LIBERAL CONSENSUS: THE RETURN OF CONSERVATIVE PRINCIPLES IN INTERNATIONAL POLITICS

Abstract

The author argues that the globalist concept of international relations is currently making way for a return of the Concert of Europe, only this time consisting of different „great powers“. Vladimir Putin is in delight as the liberal and market fundamentalist consensus in Western society is gradually being demolished, which raises the question what is the conservative position on Russia and what is the conservative interpretation of the relationship between Russia and the West. In order not to be hijacked and used by powers hostile to Europe, the conservative revolution needs to purposefully leave Moscow outside of the map of European civilization.

 

 

СЛЕД ЛИБЕРАЛНИЯ КОНСЕНСУС: ЗАВРЪЩАНЕТО НА КОНСЕРВАТИВНИТЕ ПРИНЦИПИ В МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА

 

Периодът от края на студената война до упадъка на либералния консенсус в международната политика в първото десетилетие на новия век, бе белязан от безпрецедентен възход на глобалистката теория и практика. От днешна гледна точка можем да си представим и осмислим шеметното развитие на международната среда, сравнимо с времето от първата половина на 20 век. Именно скоростта, с която се изтощи тази идея, и лекотата с която се разпадна, е най-значимият белег на тази отминаваща епоха.

Днес светът несъмнено е друг. Не непременно непознат, но със сигурност – по-предвидим, доколкото Брекзит, изборът на Тръмп, създаването на триполюсен ЕС или украинската, сирийската и бежанската кризи да са прецеденти, предопределящи развитието на международната политика за десетилетия. Либералният консенсус, за който се считаше, че не просто е рожба на победата във Втората световна война, а и най-същественият резултат от последвалата я Студена война, днес е на парчета и това не е непременно лошо предзнаменование.

Споменатите по-горе важни геополитически събития погребаха исторически и вероятно завинаги идеята, че либералният консенсус в международната политика означава (освен прословутия и смехотворен „край на историята“), че са гарантирани предварително условията да се създават повече печелещи, отколкото губещи в изострена и конкурентна международна среда. Заедно с либералния консенсус днес изчезва и утопичната и опасна идея за прогресивното развитие на всяко идващо поколение на фона на заличаваните насилствено национални граници.

Смешният марш на левичарската идея за поколенческото постъпателно подобряване на състоянието на социалната среда, основано върху технологичното развитие, очевидно не се състоя. На фона на фундаменталният технологичен скок, днес в обществата в Европа и САЩ са прокарани разделителни линии в резултат на последиците от възхода на космополитната идея. Във видоизменен вид днес светът е много подобен на това, което имаме като исторически формиран „Виенски концерт“, отколкото онова, което предвещаваше Фукуяма в началото на 90те.

В същото време е факт, че поколението на загубилите най-много от последната глобална икономическата криза през 2008 г. днес е и най-големия политически победител – индустриалните работници от ръждивия пояс САЩ или тачъристкото поколение на Великобритания например се превърнаха в носител на политическо послание, което изтласква либералите от властта на глобално ниво. А плодовете на тази промяна тепърва предстои да видим в междудържавните отношения.

Затова и днес се намираме в ситуация на разгърната многопластова международна криза, започнала и състояла се за тридесетгодишен период. По същество либералите се провалиха в идеята си да разпознаят нейните параметри и затова тя се разпространи в глобален мащаб, като обхвана в себе си пикови събития като югославските войни, Ирак, Афганистан и Сирия. И макар т. нар. „вашингтонски консенсус“ (като финансово мини версия на глобалния либерален консенсус) да успя да спаси временно елитите и банковия свят, идеята за свободия и всевластващ пазар бе атакувана в самата си основа за пръв път от само си съществуване.

На геополитическо ниво, либералните и левите елити направиха последен опит да спасят модела, наричайки привържениците на Тръмп например „кошмар на разочарованите“ (точно същите, които най-силно пострадаха от глобализацията и финансовата криза). Това по същество бе зле прикриван израз на презрението на либералните елити към една огромна част от западните общества, който ферментираше от десетилетия и чието политическо поведение намираше израз в социални разделения, прикривани с измислени формати на социално сътрудничество и мита за политическата коректност и малцинствена идентификация.

Западните елити предпочетоха десетилетия наред да си затварят очите за нарастващото отвращение срещу догматичния либерализъм и неговите апологети – големи, но важни групи бяха пренебрегвани устойчиво, независимо, че именно на тях отворените граници на международната търговия и мултикултурните общества причиняваха най-големите икономически трудности. От тези граждани се искаше да правят компромиси със собствения си културен код и се очакваше да занемарят ценностите си ориентири, докато се лутат в митовете на политическата коректност.

В резултат на тази съзнателно провеждана и абсурдна в контекста си либерална дискриминация, в Европа се формираха политически активни поколения, отричащи радикално идеята за пазарен фундаментализъм и перманентна културна промяна. В този смисъл британският прецедент с Брекзит например прекъсна четири десетилетия на пазарна либерализация в името на идеята да се изгради страна, която създава по-благоприятни и равнопоставени условия за всички нейни граждани извън наднационалния диктат на Брюксел.

На този фон екзистенциалната криза на либералния модел, обусловена от пазарната анархия и технократичния диктат, разтърси основите на политическия ред и в международен план. Упадъкът на либералната идея съвпадна (или по-скоро бе подпомогнат) от течащия в Русия опит за доминиране върху публичния политически дискурс.

В отношенията си с Москва, в последните десетилетия Западът загуби способността си да разпознава рисковете, произтичащи за собственото му съществуване, докато търсеше отговор на ислямския фундаментализъм и битката с тероризма. Отношенията бяха изграждани върху крехката идея, че Русия ще е склонна да следва политиката, която й предлаган от Брюксел или Вашингтон. А истината бе видима – само в един много кратък период т около 15 години в началото на 90те години на 20 в., Западът и Русия бяха споделяли политически ценности, които са относително съвместими. Иначе в продължение на векове отношенията между двата големи полюса на световната политика са били и си остават непълно противоположни. Магна харта или Конституцията на САЩ са документи, оформили политическото съществуване на западния свят и те никога не са били адаптивни за руската или – по-късно – съветската действителност. Това са документи, предопределящи политическото съществуване на цивилизация, напълно чужда на външнополитическата доктрина на Русия.

Либералните елити, формирали доскоро политиката по отношение на Русия напълно пренебрегваха факта, че Москва винаги в своята история е отстоявала концепция за ред и сигурност, в която ролята на демокрацията и човешките права е оставала периферна и незначителна. Затова и дългата авторитарна традиция на Русия датира далеч назад във времето преди Путин или управлението на болшевишката партия. Нещо повече – в случая говорим за традиция, която изключва баланс и диалог между общностите и държавата. Атрибутивните компоненти на демокрацията в Русия никога не са съществували (безнаказано) или без изричната еднопосочна санкция на Кремъл. Затова и върховенството на закона, защитата на частната собственост, свободата на словото и др. за руската политическа действителност са исторически абсурдни. И отново заради това, руското правителство никога не получава легитимност от страна на членовете на общността дори при демонстрация или имитация на привидно демократични процедури.

Обратно – то е принудено да „търси“ легитимност, осигурявайки просперитет за определени обществени групи, но не може да направи повече от това. Уповаването на традицията (авторитарна или тоталитарна), народа (а не нацията) или църквата (ортодоксалния фундаментализъм) – типични ценности на западната консервативната доктрина – в руския външнополитически мироглед са изначално чужди на демократичния опит. Затова има създадено и специално понятие, което е непреводимо и непонятно за Атлантическия свят – „Держава“. В този смисъл претенцията за легитимност на руския режим, основана върху отделни компоненти на консервативния опит са привнесени изкуствено и не почиват върху типичните за нормалното общностно развитие.

Подобна динамика генерира постоянно дълбоко чувство за несигурност вътре в Кремъл и управлението на страната постоянно дегенерира в диктаторска практика. Съществуването на демократична процедура в руския исторически контекст се е разглеждало като ключов аргумент срещу легитимността на руското правителство и следователно се е считало за застрашаващо държавния ред. От днешна гледна точка именно в подобна констатация може и да се коренят и източниците, провокиращи намеса в изборните кампании, провеждани от руското правителство и служби в последните години. Твърде е вероятно в държавната концепция, следвана от Путин, да доминира гледището, че делегитимирането на демократичния алгоритъм и превръщането му в процедурен хаос по време на изборите в САЩ, Германия, Франция или Великобритания, успешно да прикрие автократичните спазми на руския държавен апарат.

В този смисъл, голямата кампания, която Русия води от години срещу западния свят, очевидно е стратегически значима и дългосрочна. Тя цели изронването на основополагащи за западния свят ценности и доктрини и – в крайна сметка – преформатирането на начина, по който функционират западните общества. Този тип кампания може да се разглежда в частност и като атака срещу консервативната идея, която се очерта в последните години като ядрото за защита на ценностите на Европа и САЩ. Твърде е възможно в бъдеще острието на кампанията да смени фокуса си и да атакува ключови дефиниции на консервативната кауза, дълбоко отложени в националната памет и традиции. В този смисъл е доктринално важно да се отстоява идеята, че различията между Русия и Запада са непреодолими и взаимноизключващи се – поне толкова, колкото сега твърдим, че непреодолими различията между християнския и ислямския свят например.

Русия несъмнено съществува като реваншистки фактор в света на междунационалните отношения. Самият Путин обяви преди време, че разпадането на Съветския съюз е най-значимата катастрофа в света на геополитиката през отминалото столетие. Но това бе и време, когато западната цивилизация беше изправена пред заплахата както от комунизма, така и от нацизма. Поведението на Русия в последните десетилетия и кампаниите на Кремъл в Молдова, Грузия или Украйна може да се разглеждат като връщане към най-мракобесните практики на международен диктат, така присъщи на страната от векове. Те са част от стратегията за противопоставянето на атлантическия свят именно в контекста на отказа на Русия да позволи сами да определят своята национална политика за сигурност. В руската външнополитическа и военна доктрина НАТО и ЕС се разглеждат като основни заплахи за страната и това не се е променило от времето на студената война.

Различията в подхода на Москва и Запада особено ясно личат в сирийския казус, който се развива в последните пет години. Стремежът на Москва да запази на всяка цена режима на Асад напълно изключват опитите на западните съюзници да подкрепят създаването на нов формат на управление в страната и спиране на бруталната гражданска война и последвалата я бежанска криза. Натискът на бежанската вълна върху Европа и проникващите с нея терористични елементи несъмнено благоприятстват разгръщането на руската стратегия за отслабване на западния свят и превръщането му в неустойчива алтернатива на Кремъл. И макар на пръв поглед да изглежда, че има ключови моменти, в които интересите на Русия и Запада съвпадат – като каузата за борба с международния тероризъм – не бива да се забравя фактът, че именно Русия се превърна в гнездо за развитие и разпространение на ислямски тероризъм.

В този смисъл здравият разум изисква разгръщане на относително познат формат на отношения с Русия, които се основават на стратегическо ограничаване на възможностите на Москва да влияе върху отношенията на Европа със САЩ и създаването на геополитически санитарен кордон срещу руската заплаха. За Запада би трябвало да е несъмнено и ясно, че съюзническите формати се единствената възможност за противопоставеното на руската стратегия. Това изключва отговор с огледални действия и стратегии, а по-скоро става дума за отнемане или ограничаване на възможностите на Москва да използва сила и влияние в зони, принадлежащи към лоното на западната цивилизация.

На фона на провала на либералния консенсус да формира жизнена дългосрочна концепция за отношенията с Русия, съществува възможност за успешно следване по отношение на Москва на еклектична политика, основана върху ценностната дихотомия, разпознаваща неразрушимото разделението между деспотизма на съвременното самодържавие, демонстрирано от Путин и принципите на европейската свобода. Тази идея не е нова – откриваме я при едно от светилата на консервативната идея – Хуан Доносо Кортес, и то именно при размишленията му за отношенията на Русия и Европа. Той ни описва Русия като заплаха за европейската цивилизация и формулира като опасна и неприемлива идеята за систематичен и метафизичен компромис между варварството и цивилизацията.

Идеята не е нова – податки за подобни важна тези откриваме в Rerum Moscoviticarum Commentarii (Московски бележки), чийто автор – барон Сигизмуд фон Хеберщайн, предупреждава за деспотичните импулси, заплашващи мира и сигурността в Европа. Но именно в средата на 19 в. Доносо Кортес привижда възможността иманентната експанзия на руската държава да провокира разрушителните силите на анархизма и хаоса, които западноевропейските държави все още успяват да контролират с процедурната бюрокрация. Фундаменталната теза (формулирана още от Астолф дьо Кюстин, философски учител на Доносо Кортес), че Русия представлява враг на европейската цивилизация, доколкото историческата и политическата й традиция са основани върху безкрайната бруталност на деспотично и варварското управление. В този смисъл дори и евентуалното й дефиниране като „северна цивилизация“ е лишено от смисъл, защото историята на страната не покрива дори минималните параметри на подобна дефиниция. Именно затова е по-приемливо да говорим за „северна автокрация“, съчетаваща – по сполучливия израз на Кюстин – „най-доброто от византийската лукавост и бруталността на Ордата“. В този смисъл всеки формат на дългосрочен съюз между Запада и Русия крие риск от геополитическа катастрофа с непредвидими последици за Европа и света като цяло. Исторически Русия се е развивала в контекста на „насилствена перманентната революция“ (по Кюстин, не по Троцки), провокираща разнородни форми на тиранията.

В този смисъл теоретичните постановки от не толкова далечното минало ни водят към напълно основателните съмнения, че съвременната политика на Кремъл вероятно ще се насочи към опит за разделение между двете части на европейската цивилизация, като опит Русия да бъде пришита към източната. Подобни тези се промъкват при Тютчев през 19 в. като отговор идеята на Кюстин за неделимостта на европейската цивилизация, която напълно отхвърля близостта или релевантността с Русия.

Формулирането на актуална концепция на консервативното гледище по отношение на Русия е необходимо, доколкото либералните елити произвеждат и мистифицират и пропагандират тезата за трайна връзка между политиката на съвременна Русия и нейната подкрепа за консервативните партии в Европа и САЩ. Тази идея разбира се почива ни повече ни по-малко върху старата хегелианска идея за европоцентричността на цивилизационния процес, правеща пряка връзка между античността и съвременния свят. Доносо Кортес ще напише по този повод, че „демагогският мистицизъм“ и „мъглата на рационализма“, позволяват лесно да се заличи разликата между цивилизация и варварство и на тази основа да се предопределят принципите на външната политика. В този смисъл той призовава да се приеме географския подход при формулирането на международната стратегия на националната държава и така практическите се превръща в един от родоначалниците на геополитиката кйато самостоятелна научна дисциплина. Не на последно място, именно на Доносо Кортес дължим и пряката връзка между териториалното разширение на Русия като основание за нейното съществуване като държавна единица въобще. Така динамизирана, държавната политика на Кремъл не може да бъде разглеждана като израз на национално усилие, а единствено и само като основание за постоянната морална тревога на Запада.

Русия като евроазиатска сила представлява специфичен субект на международните отношения и приемането на европейски културни дефиниции по отношение на нея продължава да е ирелевантно. Върху тази основа би трябвало да почива и формулирането на консервативното гледище по отношение и на Путинова Русия днес и в бъдеще. Посланията на Кремъл, теоретизирани от Дугин например по нищо не се различават от заключенията на Херцен век и половина по-рано, предвещаващи залеза на Запада и политическите му бълнувания за варварски социализъм от специфичен руски тип.

С тази разлика, че днес сме свидетели на опитите този залез да бъде акуширан с мощна руска намеса.

Comments: no replies

Join in: leave your comment