Прогресивната ера в американския политически консерватизъм. От възхода на Рузвелт до краха на Тафт

Ирена Тодорова

Дори най-беглото сравнение между съвременната консервативна традиция в Европа и в Америка, неизбежно води до извода, че най-голямата разлика между тях еспецифичната вяра в прогреса на задокеанските десни. Макар тази традиция да датира още от времето на бащите-основатели на американската нация, ключовият момент, в който окончателно са очертани основните й контури е границата на XIX и ХХ век, когато нещо в Съединените американски щати рязко се променя и много влиятелни фигури на Републиканската партия, официално започват да се наричат прогресисти.[1]

От гледна точка на българския читател, историята на възхода и падението на американския прогресистки консерватизъм е особено показателна и по една друга причина. Тя показва до колко болезнени и трайни резултати може да доведе междуличностното противопоставяне в политиката. В случая става дума з апротивопоставянето на двама американски президенти – Теодор Рузвелт и Уилям Тафт.

Старият лъв Теодор Рузвелт…

Първите републиканци-прогресисти произхождат предимно от аристократичната Нова Англия (ключов регион в североизточната част на САЩ, състоящ се от щатите Мейн, Масачузетс, Ню Хемпшир, Върмонт, Род Айлънд и Кънектикът), родина на американската литература и философия и първият район, който се преобразява по време на Индустриалната революция. Причината прогресистите да започнат да се обособяват като отделно течение в Републиканската партия е тяхната нетърпимост към самодоволния материализъм на партийната върхушка, която намират за вулгарна и ретроградна. В огромната си част прогресистите принадлежат на висшата класа от заможни и добре образовани протестанти, нещо, което ги прави оптимисти по рождение и им позволява да формулират ясен дневен ред, според който просветените социални слоеве трябва да наложат на обществото политически и социални реформи, които да превърнат Америка в по-добро място за живеене. Сред предлаганите реформи могат да се срещнат и чисто леви идеи като защита на правата на работническата класа, борба с големите корпорации и монополите и защита на природните ресурси (т.нар. green conservatism). Човекът, на когото е съдено да реализира този политически проект се казва Теодор Рузвелт.

Теодор Рузвелт е роден през 1858 г. в Ню Йорк като второто от общо четири деца (брат му Елиът е баща на съпругата на техния пети братовчед и също президент Франклин Делано Рузвелт[2]) в семейството на  известен филантроп и търговец и красавица от Юга със симпатии към Конфедерацията. Болнав и астматик като дете, Теди (както го наричат) е трябвало да спи или седнал в леглото или на стол, като през по–голямата част от детството си е страдал от тежки настинки. Въпреки, че родителите му са част от най-високия обществен елит, контактите и парите им не са достатъчни за да се справят със сериозното заболяване на сина си, който в редица случаи се задушава почти до смърт.[3] Свикнал от малък да се бори, в младежките си години макар и с повече физически усилия от останалите си връстници, Рузвелт успява да води пълноценен живот, впечатлява със завидна енергия и дух, занимава се с бокс и вдига тежести.

Рузвелт-старши е влиятелна фигура в Ню-йоркския културен елит, подпомагнал създаването на емблематичния музей за изкуство Метрополитън. Покрай културните дела се занимава активно и с политическа дейност без обаче да се ангажира трайно с нея.[4] Интересите на баща му няма как да не му повлияят, тъй като именно той с помоща на учители се заема с образованието на сина си, което преминава вкъщи заради здравословното му състояние. Основната цел на бащата е да възпита своя син в типичните американски ценности като сила, кураж, безкористност и честност, но наред с това той влияе на мисленето му и на неговите интереси. Така първото хоби на Теди (останало до края на дните му) става зоологията, по която се увлича още докато е на седем години. Той потъва в царството на природата и дори заедно със своите братовчеди създава музей с експонати на убити или заловени животини.

Вече в по-зряла възраст Теди Рузвелт развива голям интерес към историята и  хуманитаристиката като цяло, но далеч не се справя с точните науки, особено с математиката. Не му вървят и класическите езици, за сметка на немския и френския, които научава перфектно. Когато през 1876 г. започва следването си в Харвард, баща му го съветва да постави на първо място морала, на второ здравето и накрая ученето, приоритети които младият Рузвелт следва безотказно през целия си живот.[5] В университета той членува в Порцелановия клуб през който по традиция преминават всички Рузвелт, с изключение единствено на другия президент от фамилията – Франклин Делано, който не е приет, вероятно заради левичарските си залитания.

Две години след постъпването му в Харвард, Рузвелт-старши умира. Новината съсипва неговия син, но в крайна сметка той решава, че единствения начин да се освободи от мъката е да оправдае очакванията на най-важния човек в живота си и да започне да учи още по-усилено. Става блестящ в почти всички дисциплини и дори се дипломира с най-високото отличие cum laude през 1880 г. След Харвард Теди се записва в Правното училище на Колумбийския университет. Бързо се убеждава в ирационалността на правото, губи първоначалния си интерес и се захваща с писането на книга посветена на войната от 1812 г. между САЩ и Британия.[6] Като скрупольозен учен, Рузвелт успява да помести в книгата си десетки изображения, графики и цифри и по изключително впечатляващ начин, като се вземе под внимание липсата му на военен опит, да очертае разликата между британското и американското лидерство. Този текст става емблематичен в академичните среди и се превръща в най-важния и подробен текст писан някога за войната и военното лидерство.

Открил магията на политиката, Рузвелт решава, че ще принадлежи не на юридическия, а на политическия елит и без много колебания се отказва от правото, което вече му се струва твърде скучно. Минава малко време и завързва добри контакти с републиканците в Ню Йорк. Макар да е само на двайсет и три години Теди става популярен в партийните кръгове и получава номинация за кандидат за член на градския съвет в Ню Йорк. Вече като градски съветник, той подхваща темата за корупцията и корупционните практики,  написва повече законопроекти от всеки друг преди него и закономерно се издига до важни позиции в йерархията на републиканците, губейки обаче изборите за говорител на партията.[7]

Докато кариерата му върви стремглаво нагоре, в личния му живот по-скоро се редуват катастрофа след катастрофа. Кулминацията е в началото на 1884 г., когато в рамките на един и същи ден Рузвелт губи майка си (от коремен тиф) и съпругата си (след тежко раждане и замаскирана бъбречна недостатъчност). След двойната смърт, Рузвелт купува ранчо в Дакота и се премества в него. През следващите две години, единственото му развлечение са дуелите, сбиванията по заведения, ловът на едър дивеч, грижите по добитъка и добровлната му работа като граничен шериф. В общи линии опечаленият вдовец прекарва времето си по типичния за суровите и хаотични последни години на Дивия Запад начин, а  единствената му връзка с политиката остава книгата върху корупцията (най-вече в Ню-йоркското кметство), която започва да пише.

Нещата се променят след като снежна буря унищожава стадото му и Рузвелт решава да се върне на изток и да се впусне в битката за кметското място на Ню Йорк, но губи подкрепата на Националната конвенция на републиканците, най-вече заради прогресивните си позиции, които не се харесват на твърдите партийци и остава едва трети.[8] След провала Теди пътува до Лондон, където среща своята детска любов. Следва брак  увенчал се с цели шест деца ако броим и дъщерята от първата му съпруга (по време на медения си месец намира време и изкачва Мон Блан, водейки едва третата експедиция, която успешно достига върха).

Завърнал се в Америка, Теодор Рузвелт възвръща и интереса си към политиката и решава да се включи в кандидат президентската кампания на Бенджамин Харисън. За благодарност, след успеха си, новият държавен глава го кани за член на Комисията по граждански дела. Начело на комисията Рузвелт остава до 1895 г., когато решава да се прехвърли в Ню-йоркската полиция, която до този момент се смята за една от най-корумпираните структури. Назначен първоначално за комисар, а по-късно за председател на борда на полицейското управление на Ню Йорк, той до такава степен решава да контролира средата, че късно вечер и рано сутрин проверява дали полицаите са на смяна и вършат съвестно делата си. Постигнатият ефект е изумителен, полицията е напълно реформирана, а корупцията изкоренена.

През 1897 г. Теодор Рузвелт влиза в администрацията на президента Уилям Маккинли, където поема поста на помощник-секретар на Военноморските сили. Там, следеейки развитието на международната сцена, той прогнозира предстоящш конфликт между САЩ и Испания и започва да готви подопечните си за него. Когато през 1898 г. войната действително избухва, Теди решава наместо да стои като чиновник да замине на бойното поле като лейтенант в Първа доброволческа кавалерия – една разнородна банда, в която участват каубои, индианци, хора извън закона, но и възпитаници на Бръшляновата лига.. Показал изключителни тактически умения, Рузвелт скоро поема командването на кавалерията и постига знаменити победи, следени внимателно от американската преса. От този момент нататък той започва да се дразни на обръщението Теди и настоява всички да го наричат Генерала.  Най-популярната му книга е посветена на историите от това време, в която са поместени битки, емблематични персонажи и човешки разкази за войната.[9]

Скоро след Рузвелтовото завръщане в Америка, губернаторът на щата Ню Йорк е замесен в интриги и скандали. Републиканската партия решава час по скоро да се отърве от него и решава, че за да се спаси от сигурна загуба, трябва да избере безспорен кандидат, който олицетворява ценностите на прогресивните американци. На хоризонта не се очертава по-подходяща кандидатура от тази на завърналия се военен герой и доказан борец срещу корупцията и партийното ръководство решава да му предложи номинацията. Усещащ новата си популярност, Рузвелт вижда шанс да спечели, влиза в предизборната борба и в края на 1898 г. е избран за губернатор.

Само за две години Генералът стяга редиците и преобразява администрацията. Залага изключително много на връзката си с избирателите заради което започва да дава пресконференции по два пъти на ден, печели медиите и привлича на своя страна средната класа. Именно като губернатор той се превръща в истински политик и успява да формулира политики, които по-късно ще послужат за основа на работата му като президент.[10] През двете си години начело на щата, той се заявява като твърд привърженик на прогресистите и превръща каузите на фракцията като борбата срещу монополите и стремежа към повече прозрачност и социална отговорност на големите корпорации в двата стълба на своята политическа кариера. Принадлежността му към прогресистите обаче дразни партийното ръководство и когато убеден, че работата му не свършва дотук Рузвелт решава да се кандидатира за нов, пълен мандат, Републиканската партия отказва да го номинира.

Този път обаче не всичко е загубено. Репутацията на Рузвелт вече тежи много, лидерите на републиканците виждат в него политическа опасност и решават да го обезвредят като му предложат да се включи във втората кампания на президента Маккинли като кандидат за негов вицепрезидент. Въпреки, че през тези години вицепрезидентът на практика няма почти никаква отговорност, Генералът истински се ентусиазира и решава да хвърли всички сили в новото си политическо начинание. Всъщност той се държи така сякаш Белият дом ще е в неговите ръце, използва харизмата си, дава обещания и захласва хората с героични разкази за войната. За разлика от дотогава доста статичните предизборни кампании, Рузвелт обикаля с влак двайсет и четири щата (на първо място, разбира се тези от Нова Англия), говори със стотици хора и в крайна сметка през есента на 1900 г. двойката печели убедителна победа дори в райони, смятани за електорални крепости на демократите. Когато обаче Маккинли влиза обратно в Овалния кабинет, Рузвелт осъзнава цялата безсмисленост на вицепрезидентския пост.[11]

Всъщност единствената истинска отговорност на американските вицепрезиденти по това време е да чакат евентуалната смърт на титуляра за да заемат мястото. Именно това се случва, когато година след изборите по време на Панамериканското изложение в Бъфало, Маккинли е тежко прострелян и умира от раните си. Така като неприятна изненада за много от репубиканските лидери, наместо на резервната скамейка, своенравният прогресист поема в ръцете си най-важният пост в американската политика.

След клетвата си Теодор Рузвелт става най-младият държавен глава в историята на САЩ (рекорд, който все още държи). От Белия дом обаче, той бързо успява да превърне младостта си в плюс и да концентрира усилия в създадаването на нов публичен образ на президентството. Всъщност още в първото си обръщение пред Конгреса, макар да се зарича, че няма да позволи на нито една от крайностите да взима превес в американското общество и да призовава към баланс в отношенията между труд и капитал, изолационизъм и експанзионизъм, традиции и реформи, Рузвелт ясно се заявява като първия прогресивен президент и демонстрира пълната си воля да превърне своите убежденията в реални политически действия.

Първите стъпки в тази посока не закъсняват. Новата адмнистрация започва борба с големите корпорации и монополите като въвежда специално анти-тръстово законодателство. В резултат се стига до края на няколко големи петролни, железопътни и други компании, традиционни спонсори на Републиканската партия. Върхът е през 1902 г., когато правителството обвинява изградените от Джеймс Хил и Джей Пи Морган железници Northern Securities Company в превес на корпоративния интерес пред този на трудещите се, завежда дело и го печели. По същото време синдикатът на Обединените американски миньори в Пенсилвания стачкува, Рузвелт обаче отива лично при миньорите и с обещания за повече социални гаранции и пари потушава протеста.[12] Специален интерес за президента представлява и каузата да се запазят максимално природните ресурси на САЩ (т.нар. зелен консерватизъм), заради което Рузвелт обявява над 200 милиона акра земя за национални гори, резервати и защитени природни територии, а още през 1902 г. налага Закон за рекултивацията, посветен на мащабни проекти за напояване на земите в американския Запад.

Във външната политика Рузвелт следва линията на Маккинли и се опитва с всички средства да извади Америка от нейния изолационизъм, убеден, че страната е велика сила и трябва да поеме своята глобална отговорност. Неговата емблематична фраза „Говори меко, но носи твърда тояга“ ръководи цялата му вътрешна и външна политика. Като истински прогресист, за президента войната макар и крайно е просто средство, с което могат да се постигат добри цели и затова няма нищо нередно в използването на сила. Белият дом използва това правило по отношения на политиката на САЩ в Латинска Америка, като помога на Панама да се отцепи от Колумбия, за да се улесни строителството на Панамския канал, който смята за най-голямото си постижение. Година по-късно редица европейски държави притискат страните от Латинска Америка за неизплатени към тях дългове. Теодор Рузвелт яростно се намесва в защита на латиноамериканците и заявява, че ще попречи на всякаква външна намеса и заплаха в тази част на континетна, но гарантира, че задълженията ще бъдат покрити. Всичко това е част от планираната му подготовка за разширяване на ролята на САЩ на световната сцена. Наред с всичко останало Рузвелт превръща Америка в страната с най-големият морски флот и защита по вода. По това време Русия и Япония са във война, а той участва активно в преговорите за помиряване на двете сили, заради което получава Нобелова награда за мир.[13]

Управлението на Теодор Рузвелт поставя началото на т.нар. Прогресивна ера в американската история. За две десетилетия дълбоките реформи и вярата в прогреса наистина водят до качествена промяна на живота и свободите на обикновения американец. Увеличават се избирателните права, засилва се местното самоуправление, правата на жените и на работниците, правят се гигантски инвестиции в образованието и медицината… Всъщност най-безспорният успех на прогресистите е, че техния политически проект успява да надхвърли тяснопартийните рамки и да се превърне в национален, приобщавайки успешно опонентите им от Демократическата партия, която също започва да се определя като прогресивна.

…и дебелият Бил Тафт

Макар мерките му да не са популярни в ръководните кръгове на републиканците, Рузвелт се радва на широко обществено одобрение, което е достатъчно да му осигури категоричната победа над демократите по време на президентските избори през 1904 г.[14] С изтичането на втория си мандат обаче той решава да изпълни обещанието си и да не се кандидатира отново за президент. За свой наследник избира своята дясна ръка, секретаря на войната Уилям Тафт, в когото вижда достоен приемник, който няма да изневери на идеите на прогресисткия консерватизъм и хвърля целия си политически ресурс, за да му гарантира номинацията на Републиканската партия и последвалия успех на реалните избори (1908 г.). Спечелил и тази битка, Генералът дава напътствия на новия президент и заминава на дълго сафари в Африка, последвано от още по-продължителна обиколка на Европа.

Меденият месец на Тафт в президентството се оказва твърде кратък. В  Републиканската партия разделението вече е трудно удържимо като от едната страна стоят прогресистите, които очакват, че реформите на Рузвелт са само старт към определени политики, а от другата републиканците-традиционалисти, които смятат, че той е отишъл твърде далеч. Новоизбраният президент се опитва да балансира между двете фракции, но не му достига политически опит и тактика да постигне толкова трудния консенсус. Без да се усети превръща президентството в заложник на вътрешнопартийните противоречия, не успява да намери общи допирни точки в гласуваните закони и си навлича гнева и на двете страни. Като капак на всичко, Тафт изглежда воден за носа от своята амбициозна съпруга Нели, която се меси в политиката (всъщност имено тя го убеждава да приеме предложението на Рузвелт за да осъществи мечтата си да живее в Белия дом), кадрува и дори присъства на заседанията на кабинета.

На фона на всичко останало обаче най-голямата политическа грешка на Големия Бил Тафт (наричан така, тъй като е най-дебелият президент в американската история, известен с факта, че веднъж дори се заклещил във ваната) е, че попаднал в президентството той на практика забравя за своя ментор Рузвелт и неговите политически напътствия. А когато се сеща, вече е твърде късно…

След като се връща от дългото си приключение Рузвелт с ужас установява, че Тафт далеч не следва сляпо инструкциите за продължаване на прогресистките политики на бившия президент и обслужва предимно интересите на по-твърдите консерватори. Затова, когато Тафт го кани да посети Белия дом, бившият държавен глава отказва дори да говори с него. Въпреки това Тафт решава да му напише писмо, в което заявява намеренията на Републиканската партия, както и неговите лични отново да се кандидатира за президент.[15] В отговор Генерала започва яростна публична атака срещу някогашния си приятел, заявявайки се като основен негов съперник за предстоящата национална конвенция на републиканците. Партийният естаблишмънт, който никога не харесвал особено прогресистките идеи на Рузвелт впряга целия партиен апарат срещу него и макар той да печели електорите, в крайна сметка е номиниран Тафт. Откровените машинации разгневяват прогресисткото крило и те решават да се отцепят от партията и да създадат нов политически субект начело с Генерала.[16]

Първият очевиден ход на Прогресивната партия (станала по-известна под името Bull Moose Party, англ. букв. Лосовата партия, наречена така след като попитан как се чувства след раздялата си с републиканците, Рузвелт отвръща, че се чувства удобно като лос) е да издигне кандидатурата на лидера си за президент. Крайният ефект обаче е фиаско. Въпреки, че Рузвелт става най-успешния кандидат на трета партия в историята на Америка (получава 88 електори, а Тафт едва 8), консервативните избиратели са разпилени и кандидатът на демократите печели изборите

С това Прогресивната ера не завършва. Главното действащо лице обаче вече няма да е Рузвелт или дори непохватния Тафт, а новият демократически президент Удроу Уилсън. Което от своя страна превръща Демократическата партия в истинската прогресистка политическа сила[17] и вкарва републиканците в тежка и продължителна криза. Самият Рузвелт продължава да следи политиката отблизо и да критикува новия президент, бранейки принципите на прогресизма. Най-силна е реакцията му, когато избухва Първата световна война и Америка обявява неутралитет. Генералът е бесен и публично разкритикува тази позиция на новата власт. Когато в крайна сметка САЩ все пак влизат във войната, четиримата синове на Теодор Рузвелт отиват на фронта и най-малкият му от тях намира смъртта си на бойното поле. Тази новина разбива и без това влошеното му от малария здраве и той никога не се възстановява. Умира в съня си в началото на 1919 г. в дома си в Ню Йорк. Когато разбира за смъртта на своя баща, Арчибалд Рузвелт изпраща телеграма на останалите братя и сестри: Старият лъв е мъртъв.[18]

 

 

[1] Дж. Лукач. Демокрация и популизъм. Страх и омраза. С., 2005, с. 51.

[2] C. Putnam. Theodore Roosevelt: Volume One, The Formative Years 1858-1886. Charles Scribner’s Sons, 1958, pp.63-70.

[3] K. Schriftgiesser. The Amazing Roosevelt Family,1613–1942. Wildred Funk, Inc., 1942.

[4] Th. Roosevelt. An Autobiography. New York: Macmillan, 1999, p.13.

[5] N. Miller. Theodore Roosevelt, A Life. William Morrow & Co, 1992.

[6] H.W. Brands. TR: The Last Romantic. New York: Basic Books, 1997, p. 62.

[7] Ibid., pp. 110 – 112, 123 – 133.

[8], A. G. Sharp. The Everything, Theodore Roosevelt Book: The Extraordinary Life of an American Icon. Adams Media, 2011, pp. 78–79.

[9] H.W. Brands. Op. cit., p.357.

[10] E. Morris. The Rise of Theodore Roosevelt. Random House Trade Paperbacks, 2001, pp. 674 – 687.

[11] H.W. Brands. Op. cit., p.398

[12] Ibid., p.428.

[13] G. E. Mowry. The First Roosevelt. The American Mercury, 1946, p. 580.

[14] D. Brinkley. The Wilderness Warrior: Theodore Roosevelt and the Crusade for America. Harper Perennial, 2010.

[15] J. Lurie. William Howard Taft: Progressive Conservative. Cambridge University Press, 2011, pp. 129-130.

[16] J. D. Hawley. Theodore Roosevelt: Preacher of Righteousness. New Haven, CT: Yale University Press, 2008, p. 208.

[17] Промяната е важна, тъй като след Гражданската война демократите на практика привличат много южняшки консерватори и за кратко придобиват по-консервативния облик от двете партии. Прегръщането на прогресизма и управлението на Удроу Уилсън обаче ги отпращат обратно в либералното пространство, оставяйки завинаги десния политически спектър за републиканците. За да привлече южняците обаче на Републиканската партия ще й трябват още десетилетия чак до т.нар. Южняшка стратегия на Ричард Никсън (вж. тук гл. 7).

[18] K. Dalton. Theodore Roosevelt: A Strenuous Life. Vintage , 2002, p. 507.