Великият преход: От Средновековие към Модерност

Петър Николов

Живеем ли в края на модерната епоха? Или в началото на някакво ново Средновековие? През последните години тези прогнози се чуват толкова често, че става все по-необходимо да си припомним, какво всъщност означава Средновековие, как започва то и най-вече – защо приключва. Тези въпроси са важни по много причини, но най-вече, защото големите исторически периоди, в чийто рамки сме свикнали да описваме човешката история, наред с всичко останало се отличават една от друга и според механизмите чрез които властта изгражда своята легитимност. От тази гледна точка преходът от Средновековие към Модерност е най-великият преход в историята, който заменя древната монархична и аристократична традиция с демократична.

Нека обаче започнем историята отначало…

Напоследък много автори недвусмислено показаха, че парадигмата наложена през XVIII век, според която между Античността и Модерната епоха (стартирала с Ренесанса) лежи едно средно време – епоха на мрак, предразсъдъци и духовна нищета е невярна.[1] Както изглежда през цялото Средновековие се запазват много от достиженията на класическата Античност, сред които и самата идея за универсалната държавност, съхранена в рамките на Източната римска империя, наричана днес не съвсем коректно Византия. А също и на продължението на Западната римска империя, известно ни като Свещена римска империя на германските нации. И това, разбира се не е всичко.

И все пак, в опростенческата представа, наложена през XVIII век, има нещо примамливо. Колкото и да е спекулативна (като всички велики парадигми), тя дава единственото смислено обяснение на факта, че хората и обществата в Европа от III-IV век, несъмнено са напълно различни от тези живели между VII и XV столетия. И в много отношения са по близки до нас, въпреки по-големия времеви отрязък, който ни разделя. Преди всичко, възникналата в градовете на древна Елада антична цивилизация носи всички основни характеристики на градските култури. Тя е отворена, толерантна, космополитна, демократична, хедонистична, т.е. точно такава, каквато е западната цивилизация днес. Тъкмо на обратно, средновековната европейска цивилизация носи характеристиките на аграрните култури и затова е затворена, нетолерантна, локална, йерархична и аскетична. В такъв случай, средно време, някаква специфична времева дупка, която можем да наречем Средновековие, явно действително е съществувало. Как обаче се стига до него?

За да се случи толкова дълбока историческа трансформация, обикновено не е достатъчно само едно събитие, а комбинация от няколко. В случая става дума за три последователни „революции“, една религиозна, една демографска и една геополитическа.

Религиозната революция се изразява в замяната на езическия политеизъм на късния Рим – по същество сбор от митологиите на античните народи и племена, обхванати от империята, с един брутален монотеизъм, начело на който стои същество, чиято всеобхватност дори не може да бъде мислена. Как се стига до това на мястото на жизнерадостните антични „богове“, чийто живот напомня сапунен сериал (сватби, изневери, раздели, сръдни и взаимни надхитряния), да се появи сянката на един страховит Бог, чието име е най-добре да се избягва да бъде споменавано? Каквато и да е била причината, на лековатия, релативистки, а в същността си и вече атеистичен (в късната империя религията е била само за простолюдието, а елитът се е отдавал на философията) начин на вярване бил сложен край. А с това и на цялата палитра от удоволствия, изпълващи живота на античния гражданин, които строгият морален кодекс на християните поставил под възбрана.[2]

До средата на VI век, демографските промени в Европа протичали по-скоро еволюционно, отколкото революционно. През 535-536 г. обаче една рязка промяна на климата (предизвикана вероятно от избухването на вулкан в тропиците) изправила северните и източноевропейските народи пред угрозата от гладна смърт и предизвикала далеч по-интензивните им нахлувания в римските провинции (именно те дали характеристика на цялата епоха като Велико преселение на народите). Същевременно, през 541 г. от африканските провинции на империята, в Европа се прехвърлила опасна чума, чийто вируси се свързали с тукашните плъхове и пренасяните от тях бълхи. Тази известна като Юстинианова чума предизвикала пандемия, чийто избухвания се повтаряли в интервали от 10 или 24 години, в продължение на век и половина. Така в периода от 541 до 700 г. Европа и по-точно средиземноморската й част изгубила около 50-60% от населението си, основно жителите на големите населени места.[3] Резултатът бил очевиден – цветущите доскоро римски градове, изведнъж били изоставени и разрушени. Градската цивилизация загинала, а на нейно място се появили неукрепени села, в които новопристигналите варвари и варваризиращите се някогашни римляни, се отдали на земеделие и скотовъдство.

Третата, геополитическа революция, която предопределила края на Античността и поставила началото на Средните векове е свързана с появата и експанзията на Исляма, довели до загубата на европейския (римския, византийския) монопол над Средиземно море. Както е известно, Античният свят е таласократичен, той възниква по двата бряга на Егея (където е трудно да си в морето и да не виждаш суша и да си на сушата и да не виждаш море), а по-късно се прехвърля по крайбрежието на Средиземно море, наричано от римляните Наше море (лат. Mare nostrum). Териториалните загуби, причинени от продължилите от 630 до 732 г. арабски завоевания на Юг и Изток обаче, прекъсват презморските комуникации и затварят Европа в тесните й географски граници, превръщайки я от таласокрация в телурокрация.[4]

Това на практика са трите унищожителни вълни, които погребват Античния свят и поставят началото на Средновековния. И ако през 313 г., когато император Константин Велики (306-337) приема Медиоланския едикт за веротърпимост спрямо християните можем да наречем света античен, то през 732 г., когато франкският майордом Карл Мартел (718–741) разбива арабите при Поатие, със сигурност вече можем да говорим за Средновековие. А четирите столетия, които разделяли едната от другата епоха (преходът), останали в паметта на потомците като Тъмните векове. Парадоксът обаче е, че точно през тези векове на хаос се родил онзи културен модел и онези обществени практики, отбраната на които един ден щяла да породи политическия консерватизъм като една от трите големи идеологии на Новото време.

През тъмните векове, и вследствие на „трите революции“, европейският континент заприличал на мозайка от гори, блата и пустош. Намаляло от епидемии, глад и войни, избивано, насилвано и отвличано, населението на Европа живеело в състояние на постоянен страх. И на очакване – кой, кога и откъде ще се появи за да построи нов свят върху руините на стария.

И този някой се появил. В централна и южна Европа като въоръжен с тежък меч и боздуган гот, вандал или франк; на Север като нормански пират – опустошаващ брегове все по-далечни от родните му; на Изток като номад от степта, прекосяващ за дни стотици километри.

В света на хаоса, специализираните единствено в плячкосвания и грабежи войни от германския Север[5] или от тревистите земи на Изток[6], с техните ритуали на посвещаване и нравствени ценности като мъжество, щедрост и преданост, по презумция представлявали своеобразна господарска раса. Наред с бруталността им, общото между тях било и още нещо, всички те яздели коне. Силно подценяван през Античността, през Тъмните векове конят се превърнал в най-ефикасното бойно средство. Освен, че да си на кон, рязко увеличавало шансовете да се придвижиш бързо, да респектираш врага си и в крайна сметка да оцелееш, да бъдеш конник означавало и че сравнително лесно ще можеш да отвоюваш свое парче земя и да заставиш селяните да го обработват.

Германците наричали конника ritter (от средновисоконемски; срв. reiter на съвременен немски и rider на английски – конник, ездач). Оттам в много съвременни европейски езици се е появила думата рицар. Рицарят бил господар на света в продължение на хиляда години. Макар да не можел да разпростре владението си много далеч от мястото, което обитавал, в него – в своята крепост или замък – той практически бил недосегаем. Разбира се, от време на време, някой рицар проявявал храбростта или хитростта да наложи властта си над своите събратя и да ги превърне в свои васали. Така възникнали средновековните кралства. Задълженията на васала към неговия сеньор не били големи. Той бил длъжен да поддържа малка бойна дружина и в случай на военен конфликт, да се притече на помощ.

Светът на Тъмните векове бил свят на войната. Тя заличава социалните различия и ги замествала с войнската добродетел, защото по израза на готския историк Енодий (възхитен от бойните качества не на кого да е, а на българите):

Не произходът, а кръвта на неприятеля прави човека благороден.[7]

Така обикновеният рицар можел да стане барон, баронът – граф, а графът – херцог. Колкото по-високо се намирал благородникът в тази военна йерархия, толкова повече васали имал, с толкова по-голяма войска разполагал и толкова по-близо до кралския трон стоял.

Кралят бил първият войник на кралството – едно голямо семейство, в което отношенията били много по-фамилиарни, отколкото когато и да е било в човешката история. Самата дума васал (от келтски gwas, латинизирано vassus) означавала момче, малък син. Сеньорът (старшият) бил баща на васалите си, той им осигурявал защита, той им давал хляба (оттам английското lord < староангл. hlaford < герм. *hlaibhward – от *hlaibh  хляб и *ward  – пазя, вардя), той дори бил този, който пръв обладавал съпругите им по силата на обичайното за индоевропейските народи право на първа брачна нощ (лат. jus primae noctis, фр. Le droit de cuissage).[8] Клетвата за вярност също била лична – тя включвала произнасяне на клетвени думи (устно, защото малцина можели да пишат, а и писменият договор с нищо не изглеждал по-обвързващ от устния), сключване на ръцете и целувка.

Френската дума за рицар е кавалер – освен добър войник, рицарят трябвало да бъде забавен и очарователен (макар че chevalier буквално също означава конник < вулг. лат. caballus < галски caballosкон). Веднъж пажът на прочутия рицар Бусико го попитал, виждайки го как почтително поздравява две куртизанки:

“Господарю, знаете ли кои са тези две дами, които вие толкова учтиво поздравихте?”

Рицарят отвърнал:

„По-добре да се поклоня на десет проститутки напразно, отколкото да оставя без внимание дори и една достойна жена.”[9]

Благородникът  пишел любовна поезия (в случай, че бил грамотен), посвещавал победите си на своята дама и поддържал собствен малък „кралски двор“, в който разцъфтявали живописта, скулптурата и музиката.

Любовта на рицаря обаче била платонична, а дворът му – доколкото е възможно – аскетичен, както повелявали законите на Църквата. Освен добър войник и придворен, благородникът трябвало да бъде и добър християнин. През ХІ в. в град Клермон римският папа призовал християните от цяла Европа да поемат на Изток и да освободят Светите земи от властта на мюсюлманите. Настъпила епохата на кръстоносните походи и сред реки от кръв Европа започнала да се превръща в световна империя, за чиито армии и мисионери един ден нямало да има забранени места.

Светът на Средновековието, освен на войни и кръв, бил и свят на традицията. Възпроизвеждането векове наред на един и същ модел на обществени отношения позволява на един толкова зареден с агресия свят не само да просъществува, а и да просперира. Неписаните правила, завещани от предците, стават норма, по която обществото функционира. Сред тези правила основополагаща и вероятно най-стара била триделната структура на обществото на молещи се, воюващи и работещи (лат. oratoresbellatores и laboratores).[10]

Макар винаги да е изкушаващо да се търсят аналогии или опростени модели, трите съсловия не могат да бъдат оприличени нито на касти, нито на класи. „Молещите се”, „воюващите” и „работещите” не са касти, защото преминаването от една в друга, макар и необичайно, не е невъзможно или забранено; и не са класи, защото всяко едно от тях (особено първите две) представлява отделна йерархия и е трудно, съгласно догмите на марксическата историография, да ги разделиш на експлоататори и експлоатирани.

Първото съсловие на „молещите се” включва целия църковен клир като най-ниско са поставени послушниците в манастирите, обикновеното свещенство и простите монаси, а на върха – епископите, кардиналите, патриарсите и папата в Рим. Най-важната функция на първото съсловие била да съхранява и поддържа етичните норми на обществото. Църквата е тази, която в Средновековния свят казва кое е добро и кое лошо, кое е правилно и кое – неправилно. Тя поощрява, тя налага санкциите, тя дори може да продава индулгенции спасявайки душата и на най-големия грешник. Колкото и могъщи да ставали някои средновековни владетели, те не забравяли, че военната сила може да осигури властта за кратко, но само Църквата може да я украси с истинска сакралност и легитимност. Докато не получел божествено помазание, над един владетел винаги щяла да виси угрозата да бъде обвинен в узурпация.

Второто съсловие на „воюващите“ включвало всички онези, които изкарвали прехраната си с оръжие в ръка. Обикновеният рицар и свитата му, баронът, графът, князът на по-малко или по-голямо княжество, принцовете, кралете и императорите, всички те били част от динамична основана върху войнската чест и дисциплина йерархия.  Най-разпространеният термин, с който обикновено се означава тази система на управление е от гръцки произход – аристокрация и означава буквално власт на добрите (от гр. ἄριστοςнай-добър и κράτοςвластващ, управляващ). Ключът чрез който функционирала властта на средновековната европейска аристокрация, била системата на васалитета. „Васалът на моя васал не е и мой васал” – това трудно за проумяване средновековно правило показва как функционира цялата обществена постройка. Тя не е административна или бюрократична система и има твърде малко общо както с модерните, така и с античните модели на управление. Тя е изцяло лична и взаимната отговорност и лоялност се изграждат върху почти интимните отношения между васал и сеньор. Затова е и невъзможна пирамидалната структура, защото когато не е налице лична връзка между краля и някого от много по-нископоставените барони, няма как между тях да съществуват и васални отношения.[11]

Разбира се, тази система имала нужда от някаква форма на институционализация и именно това води до появата на първите средновековни парламенти, на практика – събрания на аристокрацията. Германите наричали тези събрания Тингове или Тагове (Þing в Швеция и Норвегия, Alþing в Исландия, Løgþing на Фарьорските острови, Reichstag в Свещената римска империя, Witenagemot в англо-саксонска Британия), а славяните Вечета (Веће в Сърбия, Vijeće в Хърватия, Вече в Украйна, Wiec в Полша). Средновековните българи също имали свое народно събрание, наричано от византийски летописци Κομβέντον[12]. Като цяло през Средновековието най-близо до съвременната представа за парламентаризъм стоели испанските Cortes-и, възникнали в Кралство Леон през 1188 г. За историята на парламентаризма обаче най-голямо значение играе изграждането на английския парламент, започнал като личен съвет на краля (Great Councils, самата дума parliament има френски произход и идва от parler – говоря), съставен освен от аристократи и от духовници и представители на графствата (впоследствие и представители на градовете). Първият парламент често се счита за Образцов парламент (състоял се през 1295 г.), който включва архиепископи, епископи, абати, графове, барони и представители на графствата и градовете.[13]

Разбира се, този социален и политически модел не винаги функционирал успешно. Веднъж спечелил върховната власт, кралят неизменно бил подлаган на изкушението да ограничи правата на благородниците. От тази гледна точка особено значим е конфликтът между  английския крал Джон Безземни (1199-1216) и лордовете, които през 1215 г. успели да го принудят да подпише т.нар. Magna Charta Libertatum, с която да гарантира правата на аристокрацията пред домогванията на кралската власт. Това е началото на един своеобразен аристократичен либерализъм, който ще стане неразривна част от ценностите на класическия консерватизъм, тогава когато той възникне.

Същевременно обаче, през следващите векове аристократизмът ще се демократизира, ще се освободи от съсловните си рамки и парадоксално ще подхрани изправящите се срещу абсолютната кралска власт радикални либерални идеологии на XVIII и XIX век.[14] Водещата роля в тази битка обаче няма да принадлежи на аристокрацията, а на почти незабележимото в първите столетия на Средновековието трето съсловие, това на „работещите“.

Във времето, в което моделът с трите съсловия започва да се налага, Третото съсловие се състои преди всичко от селяни (каквито са над 90% от жителите на Европа). Закрепостени към земята и зависими от своя господар, те са обречени да играят второстепенна роля в историята. Някъде в началото на XII век обаче, за пръв път от края на Античната епоха, на европейския континент започва да се наблюдава увеличаване на градовете и на градското население като цяло. Освен със занаяти, гражданите започват да се занимават и с търговия, доколкото тя е непрестижно и повече от неподходящо занимание, както за аристокрацията, така и за духовенството. Когато покрай кръстоносните походи Европа се отваря към прелъстителния свят на Ориента, се оказва, че не само рицарите са тези, които могат да спечелят от войната на кръста срещу полумесеца. Далеч по-тихо и невидимо, но и значително по-безрисково, вносителите на екзотични подправки, коприна и благовония натрупват големи богатства. Оживлението започва първо в италианските градове (Венеция, Генуа, Флоренция) и оттам се прехвърля в цяла Европа като на север по Балтийското крайбрежие свободните германски градове създават т.нар. Ханза – най-проспериращия търговски съюз на своето време.

Възходът на градовете след XII век води до юридически вакуум, доколкото гражданите (немците ги наричат bürgers, а французите – bourgeois) е трудно да бъдат управлявани по силата на традицията и аграрното феодално право. Опитвайки се да въведат някакъв ред, жителите на първите по-големи градове въвеждат клетва за вярност към общия интерес – общината, за разлика от рицарите, при които клетвата за вярност е задължително към сеньора. Така, постепенно в средновековните градове започва да се ражда един нов човек, чийто идеали са доста различни от принципите от които се води животът на неговите съвременници. Наместо, покорство пред сеньора, бюргерът демонстрира лоялност към общността, в която живее. Наместо по предписанията на традицията, той взема решения на принципа на вишегласието след дебати, обсъждания и рационално претегляне на аргументи. Това е нещо необикновено на фона на целия обкръжаващ градовете свят и те много скоро започват да се изживяват като заобиколени от потисничество острови на свободата.

Средновековният свят ражда сентенцията „Градският въздух прави човека свободен”. На Модерния предстои да я превърне в реалност.

Когато поддържането на реда във все по-нарастващите градове изисква изграждането на собствено управително тяло – общински съвет, става ясно, че конфликтът между вече финансово и политически силните граждани и аристокрацията е неизбежен. Не е ясно как би протекъл този конфликт ако едни срещу други просто се бяха изправили второто и третото съсловие, но е много вероятно да се предположи, че благородницте лесно биха се справили с нахалните занаятчии и лихвари. Историята обаче се развива по коренно различен начин, след като се оказва, че почти навсякъде в борбата си за повече права и свободи, буржоазията среща неочакван и силен съюзник – кралят.

Ясно е какво кара късно-средновековните монарси да подпомогнат градовете в борбата им срещу аристокрацията. На първо място, за разлика от първите две съсловия, третото е фискално обложено и ако градовете бъдат обявени за свободни, приходите от тях биха идвали директно за короната, а не за провинциалните благородници. На второ място, буржоазията вече има огромни финансови възможности и почти никакви политически права. Лекотата, с която тя приема да си откупува повече свобода, дава възможност на кралете да финансират собствени армии, които да ги направят не само икономически, а и военно независими от аристокрацията. Оттук пътят е ясен. Ставайки все по-независими, кралете ще започнат да ограничават правата на благородническото съсловие, превръщайки властта си в абсолютна и неограничена. И ще превърнат в нейн гарант именно новоиздигнатите буржоа, които бидейки далеч по-компетентни във финансовите и стопански дела, дори ще започнат да изместват старите елити от креслата на кралските министри.

Нарастването на политическото значение на Третото съсловие, в крайна сметка принуждава кралете да допуснат техни представители и в парламентите, налагайки сложен модел на взимане на решение от представителите на трите съсловия поотделно. Може би най-удачният пример за подобен трисъсловен парламент е френският États Généraux (буквално Общи съсловия, т.е. Обединение на съсловията, превеждано обикновено и не особено коректно на български като Генерални щати). Генералните щати са свикани за пръв път през 1302 г. от Филип IV (1268-1314) по време на конфликта му с римския папа Бонифаций VIII (1294-1305) във връзка с облагането на духовенството с допълнителни данъци. По тази причина още от самото начало френският парламент се формира като орган, който може да определя данъците в кралството, което му дава голяма власт и кралете често се принуждават да го свикват. При определянето на представители на третото съсловие (от свободните градове, земеделските селища и занаятчийските корпорации) се стига до същински политически избори при което избраният депутат (от фр. – deputer, изпращам) представлява в събранието съсловието, което го е изпратило.

Рискът обаче, който следвайки политиката си на съюз с гражданите срещу аристокрацията и духовенството, кралете не успяват да оценят е, че превръщат във фундамент на тази политика, обществена прослойка, приучена да търси единствено рационални аргументи за вземането на едно или друго управленско решение. А крачката оттук, до оспорването на легитимността на самата кралска власт е повече от малка.

Отдавна е направено предположението, че при своето първоначално възникване, властта има харизматична легитимност.[15] В Библията например, класически примери за харизматични лидери са старозаветният пророк Моисей, който извежда евреите от Египет и им дава десетте божи заповеди, а също и Давид, който само с прашка поваля великана Голиат. Подобен преход – от спасител на народа от чудовището, във владетел изминава и скандинавския митологичен герой Беоулф. Дори, когато образите на харизматичните водачи са реални, а не митологизирани, те отново съдържат сакрален елемент. Достатъчно е да се припомни примерът с обикновената френска селянка Жана д’Арк, която получава божествено вдъхновение и прогонва английските нашественици от родината си. В българската история най-близкият еквивалент на орлеанската дева е авантюристът-свинепас Кордокоба[16], който след като получава божествени видения успява да прогони татарите и в крайна сметка да завземе търновския престол. Като цяло всички тези примери показват механизма, по който е възникнала кралската власт – кралят не е просто един по-могъщ племенен княз, а феномен, в който политическият авторитет се съчетава със сакралното. Затова в целия древен свят царете са едновременно и жреци, а царството и свещенството са неразделни, така че дори спасителят Христос се превръща според чина Мелхиседеков в Цар и Свещеник.[17]

Проблемът при харизматичната власт е, че нейната легитимност пряко зависи от това доколко сакралността й се потвърждава и признава от общността. В случай, че по някаква причина признанието изтънее (напр. лидерът се проваля, престава да показва своите свъхестествени способности и т.н.), харизматичната власт е заплашена да изчезне. Дори харизматичният владетел да не срещне спънки, то смъртта му в крайна сметка заплашва обкръжението му да изгуби властта, получена от него или в негово име. Затова, за да си гарантира трайност, властта на харизматичния владетел или неговите наследници трябва да надхвърли първоначалния си строго персонален характер. И именно тук идва вторият вариант на владетелска легитимност – традиционната. Основана на вярата в свещеността на отколешните традиции, тя отново е сакрална и в същността си точно толкова ирационална, колкото и харизматичната.[18]

Именно това е източникът на легитимността на властта на кралете в Европа в края на Средновековието, когато на крилете на въодушевената буржоазия, те трансформират властта си от ограничена в абсолютна. Оставяйки я беззащитна пред най-тежкото изпитание, което й предстои – съдът на Разума.

Буржоазният светоглед, свързан пряко с парите, сметките и анализа на сключената сделка води до разцвет на математиката и точните науки. Още през Ренесанса учени и чудаци постоянно измерват света около себе си, опитвайки се да открият математическите закономерности, на които се подчинява, но през ХVІ–ХVІІ в. това поведение се превръща в епидемия. Абсолютизирането на математическия метод кара учени и философи (Декарт, Лайбниц, Спиноза) да смятат, че както през формули може да се промени природата, така може и обществото. Съчетано с новата вяра в свободата, това кара някои от тях да се отдадат на конструирането на проекти за рационална организация на обществото и за формиране на нови хора. Крайната цел на това, останало в историята като Рационализъм, течение е, по формулировката на Френсис Бейкън, науката да увеличи човешкото могъщество и властта на човека над природата дотогава, докато той стане неин неоспорим господар.

Рационализмът и вярата в Разума достигат своята кулминация през ХVІІІ в., във философското движение на Просвещението. Известното изречение на Имануел Кант: ”Просвещението е изходът на човека от причиненото от самия него непълнолетие.” може успешно да илюстрира този връх, в който знанието на човека зависи преди всичко от използването на Разума. Индивидуалният човешки разум става общовалиден критерий за всяка човешка дейност и ценностна представа и всичко онова, което не може да бъде доказано или обосновано рационално, следва да бъде променено съгласно неговите представи.[19]

Първа жертва на нападките на просвещенското мислене става Църквата като институция на мистичното и ирационалното. Втора – политическото устройство на европейските държави. Родена в главите на бюргери и буржоа, новата философия оспорва позициите на аристокрацията и най-вече претенцията ѝ, че по силата на традицията тя трябва по рождение да има привилегировано положение. Оспорвайки недоказуемата идея за безсмъртието на душата, просвещенците стигат до извода, че човек е длъжен да изгради щастието си на земята, следвайки единствено своя разум. За тях, човек се ражда с определени естествени права, които са пред- или наддържавни и никоя власт няма правото да ги отнема. Справедлив би бил единствено свят, в който всички са равни и се препитават от труда си. Съвсем в духа на буржоазията като ключова ценност на новия свят, редом със свободата и равенството, се оформя и собствеността.

Автор на идеите за естествените права, сред които и собствеността става английският мислител Джон Лок, и още няколко негови сънародници, сред които Дейвид Хюм, Томас Хобс и Френсис Бейкън. Изходна позиция в политическите възгледи на Лок става концепцията за държавата като обществен договор – доброволното решение на свободните граждани да се обединят в едно общество. Като отрича божественото право на кралете, Лок поддържа тезата, че всяко управление получава власт само със съгласието на управляваните свободата на всеки човек в обществото означава, че той не е подчинен на никоя друга законодателна власт освен на тази, установена със съгласието на поданиците. Тази теза за обществения договор (макар и заимствана от произведенията на по-ранния английски философ Томас Хобс[20]) застава в началото на съвременния конституционализъм. В рамките на няколко десетилетия хаотичните идеи на Модерната епоха се превръщат в стройна идеология, която логично бива наречена либерализъм. Същите идеи, но в далеч по-крайна форма се налагат и във Франция, където Жан-Жак Русо доразвива идеята за обществения договор. Наред с правното, Русо атакува и социалното неравенство, с което поставя началото на теоретична традиция, която в крайна сметка ще доведе до появата и на другата голяма идеология на Модерността – социализма.

Едно от най-големите завоевания на Просвещението е съвършено новата концепция, която то налага за историята на човечеството. Тук първенството несъмнено държи Франсоа Волтер, който в противоречие на християнската традиция разглежда човека не като Божие творение, а като неотделима част от природния и животинския свят. Според него, „естественото” може да бъде отъждествено с примитивното или пред-политическото и затова именно нецивилизованото и примитивно общество е защитавало естествените права и е имало съзнание, кое е наистина правилно. Впоследствие, „естественото състояние” на човечеството се трансформира в „изкуствено” политическо състояние.[21] Волтер поставя началото и на скъсването с европоцентризма, воювайки упорито срещу предразсъдъка, че останалите народи, религии и цивилизации са непълноценни. Съществена страна от историческите възгледи на Волтер, повлияли върху цялата модерна историография, представляват отрицателните му оценки за Средновековието. За него, то е епоха на невежество, насилия и религиозен фанатизъм, унищожили напредналата цивилизация на Античността и забавили задълго човешкото развитие.

Виждането на Джон Лок за Конституцията като договор между държавата и гражданите (изграден на взаимни отстъпки – от абсолютната власт на краля и от естествените права на гражданите) заляга в основата на  хартите, които английският крал издава за северноамериканските колонии, от които по-късно възникват щатските конституции. Първата щатска конституция е тази на Кънектикът от 1775 г. През 1776 г. Конвентът във Вирджиния гласува Декларацията за правата. През 1787 във Филаделфия е приета Федералната конституция на Федерацията на Североамериканските щати.

Същинското начало на съвременния конституционализъм обаче е поставено с избухването на американската революция срещу британското колониално владичество. Всичко започва, когато тринадесет от притежаваните от британската корона колонии в Северна Америка отхвърлят властта на Британския парламент да ги облага с данъци, с аргумента, че не им е предоставено политическо представителство в него. До 1774 г. всяка от колониите установява свой провинциален конгрес или някаква друга форма на представителна власт, превръщаща се така в самоуправляваща се държава (наричана по традиция на български от немски през руски щат). През 1775 г. всеки от щатите изпраща свои представители на Втория континентален конгрес, за да се организират за отбрана срещу армиите на Британската монархия. В хода на дебатите Конгресът застава зад тезата, че кралят  няма вече законното право да изисква тяхното верноподаничество и издава прочутата Декларация за независимостта (англ. Declaration of Independence), отхвърляйки монархията от името на новата нация. Войната завършва с ефектна американска победа през октомври 1781 г. През май 1787 г. във Филаделфия е свикан Конституционен конвент, който да изработи конституция на новообразувалата се федерална държава. Идеите на либерализма и републиканизма водят до налагане на представително управление и отхвърляне на възможността за възпроизвеждане на европейските монархични и аристократични политически режими.

Това всъщност е началото на края на монархията и аристокрацията не само в Америка, но и в Европа. Подценявана в началото, американската революция задава модела по който ще се развива света през следващите столетия докато (след Първата световна война) представителната демокрация не остане единствена легитимна форма на държавно устройство. С всички възможни, както добри, така и лоши последствия от това.

 

[1] Най-задълбоченото изследване на български автор по този въпрос е К. Янакиев. Светът на Средновековието. Генезис, история, общество (Университетски курс лекции). С., 2012.

[2] За нерелигиозния характер на античния политеизъм най-изчерпателно вж. в: Дж. К. Честъртън. Вечният човек. С., 2005.

[3] Вж. повече в: R. William. Justinian’s Flea: Plague, Empire and the Birth of Europe. London: Jonathan Cape, 2007.

[4] H. Pirenne. Economic and Social History of Medieval Europe. London, 1936.

[5] Д. Бартелеми. Рицарството. От антична Германия до Франция през XII век. С., 2010, 17-81.

[6] М. Руш. Атила. Номадското насилие. С., 2010, 7-34.

[7] Enodii panegyricus dictus clementissimo regi Theoderico. Mon. Ger. Hist., t. VII, ed. F. Vogel. Berolini, 1885, p. 205.

[8] А. Boureau. The Lord’s First Night: The Myth of the Droit de Cuissage, University of Chicago Press, 1998.

[9] J. II le Meingre Livre de faits du bon missire Jean le Maingre, dit Bouciquaut. Panthéon littéraire. III. Paris, 1852.

[10] За трисъсловната структура на европейското средновековно общество вж. повече в Ж. льо Гоф. Въображаемият свят на Средновековието. С., 1998. През ХІ в. опитвайки се да опише света на традицията, монахът Адалберон от Лаон пише: „На духовниците Бог заповядва да учат на истинска вяра… Благородниците са воините-покровители на Църквата, те са защитници на народа. Другото съсловие са зависимите – пари, облекло, храна, те дават всичко на всички; нито един свободен човек не може да съществува без тях. Божият дом, който смятаме за един, следователно е разделен на три: едни се молят, други се бият, трети, накрая – работят.”

[11] В средновековна България системата на васалитета носи твърде много специфики и по тази причина тук няма да й обръщаме по-сериозно внимание. При всяко положение обаче е необходимо да уточним, че тя е представлявала специфичен микс от политически модели и принципи на страните от византиската общност, на западноевропейските католически монархии и на номадските варварски държави от тревистите земи на Изток. Вж. повече в: П. Николов-Зиков. Разрояването на царете – девалвация на титлата или промяна на политическия модел през българския XIV век. – В: сп. Християнство и култура, бр. 61, С., 2011; П. Николов-Зиков. Още за произхода на последната средновековна българска царска династия. – В: Етноси, култури и политика в Югоизточна Европа. Юбилеен сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. С., 2009; П. Николов-Зиков. Княз Фружин и неговите наследниците в Унгария и България (XV–XVI век). – В: Юбилеен сборник посветен на 85-годишнината на ст.н.с. Магдалина Станчева. С., 2011; П. Николов-Зиков. Шишмановци и Синадини. Една българо-византийска история. – В: сп. Родознание/Genealogia, бр. 1 – 2. С., Институт за исторически изследвания при БАН, 2013; П. Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012.

[12] Цв. Степанов. Власт и авторитет в ранносредновековна България (VII – ср. IX в.). С., 1999, с. 71.

[13] Важна подробност е, че членовете на аристократичните събрания по същество са глави на своите феоди и като такива, те са представлявали не само себе си, но и своите области, поемайки от тяхно име данъчни, военни и правни ангажименти. По същество това е първата крачка по пътя към изграждането на принципите на политическото представителство. Допълнителен стимул за това бил и фактът, че поради значителните разходи за личното участие в събранието, някои по-дребни благородници се принуждавали да упълномощават своите сеньори да ги представляват на събранията. Вж. Л. Владикин. Организация на демократичната държава. С., 1992, 203-205.

[14] Ант. Тодоров. Елементи на демокрацията. Трактат върху политическото. С., 2012, с. 231.

[15] Макс Вебер пръв развива теорията за легитимността на властта (herrschaft, нем. господство) като ключ към нейния успех, а стремежът да развие в обекта на господството вяра, че то е легитимно – като присъщ и задължителен за всяка власт. Вж. М. Вебер. Социология на господството. Социология на религията. С., 1992, с. 63.

[16] Този средновековен герой българската историография традиционно нарича Ивайло. Това име обаче се среща само на едно място и там по всяка вероятност визираният владетел е не довчерашния свинепас, а Иван Асен III (1279). Византийските извори наричат селянина-цар или с името Кордокоба (Кордокувас) или с прякора му Лахана. Вж. П. Николов-Зиков. Истинската история на Видинското княжество. С., 2014, 33-36.

[17] При юдаизма и исляма, две религии, които не се различават коренно от християнството, съществува съвършен синхрон между божественото откровение и политическата организация. При християнството, земното царство се приема за подобие на небесното, а небесният цар е въплътен във владетеля на земята, миропомазан за управлението и спасението на човеците. Вж. Ж. Дагрон. Императорът и свещеникът. Етюд върху византийския „цезаропапизъм”. С., 2006, 23-28.

[18] М. Вебер. Цит. съч., с. 65.

[19] Б. Банков (съст). Елементи на демокрацията. Парламентарна демокрация и политически идеологии. С., 2000, 21–22.

[20] Който обаче използва идеята за обществения договор, за да оправдае абсолютизма.

[21] Св. Малинов. Критика на политическия рационализъм. Изследване върху политическата мисъл на Едмънд Бърк. С., 97-99.