Народът

Стефан Попов

Текстът е взет от Ст. Попов, Българската идея. Исторически очерци. С., 1994, 183-209.

„Ние не можем да останем глухи зрители пред народната трагедия – унесени в нашите неземни блянове, потопени в нашите дребни чувства. Защото над нас и всичко наше стои: Народът… Ние ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа…“

Гео Милев

Една истина и … една илюзия. Съмнявам се, че ако злощастният автор на „Септември 1923“ бе надживял тогавашното подсторено размътване на българския обществен живот до времето след септември 1944 г., той щеше да повтори екзалтираната си изповед и в действителността на една представяща се за „народна република“ диктатура. Ако не друго, щеше да го спре поне езиковата простащина на тази измамна тафтология.

„Народ“ е може би едно от най-съдържателните понятия на човешкия език, покриващо интегрално цялата жизнена съвкупност на етнически определена човешка група. Няма нейно състояние, няма нейни прояви, няма нейно историческо дръзновение, които да не могат да бъдат характеризирани точно, в отношение към това понятие. Народни бяха будителите и хайдутите по времето на Възраждането, народни бяха дейците на църковната борба и Априлското въстание, „народни“ нарекохме след Освобождението и Театъра, и Музея, и Банка¬та в София. Като „Народна партия“ ни се представяше тази на консервативните многоимотници; „С народа, чрез народа, за народа“ се кълнеше Демократическата партия; „Народ“ – как другояче? – се наричаше органът на Социалдемократическата партия; „народен“ по рождение искаше да е и Земеделският съюз, надвиквайки другите с нарочната си програма за „народовластие“; „народен“, разбира се, бе и Сговорът, извършил преврата на 9 юни 1923 г.; „народен“ бе и блокът, който замени този Сговор във властта, както бе и „фронтът“, който я направи „народна“… И тогава бе „народна“ яростта на уличните тълпи, както бяха „народни“ и съдилищата, които издаваха смъртните присъди над … „народните“ представители от последното конституционно „Народно събрание“. Няма що: неизменна „народност“ в цялата ни нова история – от всена¬родните тържества до народните катастрофи и … до очакваното народно възкресение. Наистина, къде свършва истината и къде започват парадоксите?

Българите бяха въздържани в употребата на думата „нация“ вместо „народ“ (в широкия смисъл на думата) не само защото свободната българска държава приютяваше само част от българския народ, а нацията презюмира неговата цялост (и затова войните за неговото обединение бяха борби за национално обединение!), но и защото чувстваха по-висшата категориална същност на това понятие: „народът“ е общност на битието, нацията – такава на осъзнатата воля. Към народа си човек принадлежи по рождение, към нацията – по убеждение. Националната култура е интегралът на историческото проявление, народната култура си остава фолклор.

От друга страна, обратното понятие на „народа“ в тесния смисъл на думата е личността. Колкото и тя да се корени в своя народ, в момента, когато се оформи като „личност“, тя се измъква от сивата маса на безименното множество, обра¬зуващо „народа“. Отношението между тях е като това между солистите и хора в античната гръцка трагедия … до момента, когато „народът“ стане новото божество, в което започват да се кълнат и „личностите“…

Не искаме ли да проследим веднъж как и защо в новата ни история понятието „български народ“ бе извратено дотам, че само една (никога точно неустановена) част от него се обяви за „същинския“ народ и с това се изврати и истината на историческото ни утвърждение?

* * *

В първата половина на миналия век пробуденият от многолетния сън на двойното робство български народ започна да се оглежда наоколо си. Имаше какво да види: намерилите свобода далеч през Атлантика преселници бяха основали нов вид държава, „Съединени щати“, конституцията на която започваше с думите: „Ние, народът на …“ – с които думи говореше един нов вид „колективен суверен“ – народ, образуван спонтанно без всякаква социална йерархия в равенството си пред еднаквата съдба. И държавата му трябваше, според Линкълн, да има „управление на народа, от народа, за народа“, както тя остана и до днес. Извършената под влиянието на този идеологичен полъх Френска революция издигна обаче – в укрепеното от векове съзнание на исторически израслия и социално поделения народ – за върховен суверен под френското държавно небе не народа, а „нацията“ като въплъщение на неговите разум и воля. Тъй прогласеното ново земно всемогъщие стоеше, по думите на първия му идеолог Сиейес, „над всичко, то бе началото на всичко“.

„Суверенитетът – един, неделим, неотчуждаем, непрехвърляем, принадлежи на Нацията“ – постановяваха революционната конституция от 1791 г. и всичките нейни безбройни повторения. Но кой бе нацията? За съшия Сиейес това е третото съсловие – и всичко, което не принадлежи към него, не може да се счита като при¬надлежащо към нацията. Вън от нея оставаха (теоретично, разбира се) отдясно двете досега господстващи съсловия на духовенството и аристокрацията, отляво – простолюдието и новата, четвърта класа, ранният отпадък на задаващото се индустриално общество.

Това бе ново – английската революция от XVII в., дело на дребните благородници, не преустрои обществото: аристокрацията и до днес е негова съставна част, и то доминираща, определяща ниво и стил на живота. Че Френската революция интронизира срещу това буржоазията, е нейната призната последица (или заслуга), при която въпросът за „пролетариата“ бе само премълчан, отложен. Луи Бланк обещаваше една „втора революция“: по-голяма, по-тържествена и … последната, както казваше още Бабьоф. Революция, напразно опитвана в годините 1830, 1848 и с Парижката комуна в 1871 г. Четвъртото съсловие остана в преизподнята на обществото, въпреки че Ламене го считаше за неговата най-здрава част. Франция заживя с прокламираната в революцията идея за нацията, на която Ренан даде най- вдъхновената дефиниция („ежедневния референдум на волята за нея“), но зад образа на която романтици като Юго и историци като Мишле виждаха историческото величие на идеализирания от тях народ, без да правят сред него социални разграничения.

В многодържавната немска земя нямаше исторически назряло трето съсловие, което да посяга към суверенитета, нямаше още и пролетариат, който Маркс – излизайки от действителността на Англия и от социалните теории на французите – да обяви за „мотор на историята“. В държавно раздробената и социално неизбистрената още страна на поети като Шилер се мяркаше „културната нация“ като резерват на свободния дух, философи като Хердер и по-сетне историци като Ранке откриха т.нар. надвременен „Volksgeist“ в митологичното му вкореняване и историческо претворение като Божия поръка.

„Речите към немската нация“ на Фихте нямаха реален адресат, и Хегел остана верен на фактите, когато посочи суверена не в народа, а в държавата, действащият свръхиндивидуален разум на която си дава сам законите. Но държава и култура на един народ са само двете страни на един и същ „народен дух“ и условията за съществуването на един велик народ е, че той придава начовешкия дух нов израз на едно ново съдържание. При историческото неочертание на този анонимен немски народен дух бе естествено социалните полюси на личност и „народ“ („Аз“-ът на Щирнер и „колективът“ на Маркс) да се очертаят в едностранна релефност, последиците на която бяха „Свръхчовекът“ на Ницше и народът като маса, само тор за историята.

Би могло да се каже, че всички тези идеи, най-вече тази за нацията, намериха изостреното си олицетворение във вечния италиански бунтовник Мацини. Неговата мисъл например, че националността е мисия, възложена от Бога на един народ, лежи в основата на руската „народна“ идеология при Достоевски. В съзнанието и умовете на исторически малолетните руси тези идеи се отразяваха като в огледало, което изкривява образите. В едно общество, социалните характеристики на което бяха в полюсна противоположност помешчици и крепостни, в което Херцен питаше „Кой е виновен?“ за неговата историческа изостаналост, а Чернишевски – „Какво да се прави?, за да се излезе от нея, в това общество идеята за суверенната нация се опровергаваше от самосебе си: оставаше само емоционално надъханата представа за „народа“ в мистичната му свързаност със „земята“, чиято селяческа проекция мечтатели като Бакунин и Успенски идеализираха. „Народът“ следователно, като част от обществото, тъй да се каже неговото социално приземие и същевременно неговият мисти¬чен Бог, е чисто руска измислица, рожба на руската действителност: за Херцен той бе „безправната маса“, „другата Русия“, противна на управляващия балконски етаж, за Бакунин „татаро-немската власт“ бе чуждо тяло в народния организъм. (Сред управляващите и т.нар. „висше общество“ голяма роля играеха немски благородници от балтийските страни.)

Правейки разлика между „обществото“ и „народа“, Добролюбов приканваше „интелигенцията“ (и тя руско създание) да отиде „сред народа“. И тъй стана, че тази екстравагантна руска особеност, интелигенцията, след поглъщането на европейските идеи тръгна да просвещава руския народ. Други предпочетоха по-пряката разправа със „самодържавието“ – терора; той стана другата „особеност“ на руската общественост, избухвайки с пълна сила именно в решителните години на българското Възраждане. Изборът бе за него прочее, за щастие и за нещастие, далечен и близък, разновиден и … разнокалибрен.

* * *

„От днеска нататък българският род история има и става народ“ – тези думи бяха сложени от Вазов в устата на Паисий с гениалното чутие за истинската същност на българската история в годините на Възраждането. Укорът или позивът, както искате, на Хилендареца се понесе, ако не „от урва на урва и от век на век“, то от село в село и от град на град, в които живееха българи, чиито мисли и воли бяха движени от грижата, как българският народ трябва да се сдуши в своята цялост.

Естествено и логично е за един народ, който търси себе си, да се вижда в своята целокупност. Априлов създава българско училище „в полза на всички съсловия“, Берон иска с просветата си да служи на целия народ. Но „просвета“, подквасена от завяващия дух на национализъм, синовете на заможните българи намират и в гръцките училища, где като елинизираща съзнанието им зараза, где като контрапродуктивен пример. От просвета се нуждае „простият народ“, изоставен сам на себе си, тънещ в невежество и сиромашия, за да може – както се надява Бозвелията – да устои срещу гъркоманите-чорбаджии. И тука се натъкваме на първата неясност в нашето народознание. Да се вижда в лицето на чорбаджиите „народни врагове“, не значи и да им се отрича българщината въобще: как биха били те в повечето случаи представители на народа пред турските власти, ако не са считани от тях за негова съставна част? Укорите към т.нар. „народни изедници“ са нещо като задължителния рефрен в писанията на нашите въз¬рожденци от „Горски пътник“ до Вазовата „Грамада“. Но в техните житиета и битиета се срещат еднакво добре и образи на „положителни“ чорбаджии, които обезсмислят всеки опит за социологичното им елиминиране от народното тяло. И от най-върлите революционери сред тях българското чорбаджийство не бива виждано като аристокрация, подлежаща на избесване. В Каравеловата „Свобода“ (бр. 46, год. 1) четем: „Едно от благоприятните условия за обществената свобода е туй, че българският народ е демократичен, че той не е разделен на сектори, той няма посред себе си аристократически величия, тоя за нищо ненужен елемент.“ Ботев даже се опасява (в „Дума“, бр. 3 от 8 юли 1871 г.), че турските дервиши целят „да отцепят“ една част от народа – презряното чорбаджийство и ниското духовенство – и с това ще спрат още пет века „вървежа народен“.

Макар и руски възпитаник, Раковски внася идеите на зараждащите се западни демокрации в националната проблематика на българите. „Светът – пише той – е признал вече едно ново право и то е: всеки народ да се освободи от насилията и от мъчителствата и да си избере владетел чрез обща народна воля“ – което значи, че въпреки убийствената си омраза срещу чорбаджиите-родоотстъпници и угнетители на народа, Раков¬ски съобразява възможността за „общата воля“ на Русо. И наистина, от този великан на Българското възраждане, въплъщаващ като никой друг неговата същност и цели, започва декларираната грижа за целостта на българския народ. В своята народностна романтика, за която българите са най-старият културен народ, Раковски се ръководи от национални, не от социални представи. Така той счита, че от решенията на Църковния събор зависи живота или смъртта на българската народност, духовното й единство, и затова единствената му грижа е „да не настане раздор между народа“. Пред духовните му взори е непрестанно тоталността на българския народ даже в историческото й протежение.

Не толкова в неговата историческа автономност, колкото в настоящето му териториално обособление виждаха българския народ в Цариград станалите именити водачи в борбата му за църковна самостоятелност, за които светите братя Кирил и Методий обезпечаваха духовното единство на българския род. Ръководната идея на цариградските възрожденци бе „тясното съединение на този разпилян и неокопитен народ“, духовното му сцепление и като последица – политическото му единение в широките етнически граници. На тази върховна цел са посветени, при всичката им противоположност по същество, всички помисли и акции на „млади и стари“ в Цариград. Както Драган Цанков вижда (с унията) религията като средство на националната борба, така и Тодор Икономов е убеден, че дуализмът ще позволи на българския народ от всички краища да се сплоти и създаде здрава етническа основа за политическото бъдеще на целия народ. И според Петко Славейков под държавното покровителство на Портата „ние ще се развием в нашата народност“ и ще можем да дадем на народа „нужното единство“. Идеята за държавното съжителство с турците като средство за павиране пътя на бъдещата обединена България и за запазване целостта на българската народност отеква и в Букурещ, в меморандума на Касабов от 1867 г. Естеството на крайната цел определяше прочее в Цариград и политическите схващания: не младежки увлечения с тяхното необмислено и несвоевременно революционерство, а с помощта на Великите сили системен натиск върху Високата порта за реформи, които да позволят на българския народ в цялото му хоризонтално измерение да вземе съдбините си в собствени ръце. На този замисъл неповторим израз бе Народният събор от 1871 г. с представените в него българи от всички краища и обществени среди. Излишно е следователно да се пита за кой „народ“ тук става дума: за същия, кой го извърши „Българския Великден“ от 1860 г. и който П. Славейков и Т. Икономов поведоха на Богоявление 1872 г. за налагане влизането в сила на султанския ферман относно Екзархията – без никакви подучени социални квалификации. Там, където се води борба за равенство пред Бога във видението за национално единство, разделящите стопански характеристики отпадат от самосебе си.

Водачите на цариградските българи – от Др. Цанков до д-р Чомаков – бяха предимно френски възпитаници и изповядваха идеализираното схващане на Френската революция за народа, макар и с резервата на българската изостаналост. В града на Босфора те имаха пред очите си цялата стопанско-социална скала на хилядната тогава българска колония, но в нея те търсеха и намираха не различията, а спонтанността на политическата й воля. Без никакви теоретични обосновки П. Славейков даде класическа дефиниция на народа, доближаваща се до тази на нацията: „Постановления и наредби, каквито и да са, от когото и да са, могат да имат само до¬толкова стойност и ценност за един кой и да е народ, доколкото са действително народни, от него си; сиреч, когато са излияние на вътрешния дух от известна историческа индивидуалност.“ Тази „историческа индивидуалност“ всички възрожденци – от Софроний до Раковски и Славейков – виж¬даха, без да забравят конкретната й жизнена обусловеност, като съдбовна цялостност.

* * *

Другояче започнаха да гледат на „народа“ онези бунтовни духове в Букурещ, които бяха изпаднали в близката Русия под влиянието на пречупения в тамошната действителност френски утопичен социализъм, за който „народните маси“ се вълнуват еднакво от политическото и материалното си положение. Залагайки на тъй породената социална про¬блематика, Любен Каравелов и Христо Ботев (думата е главно за тях) потенцираха идеала за свободата до „освобождението на народите“ въобще и примесиха в българското революционно движение и социалния елемент. До тях състраданието към целия народ визираше т.нар. „двойно робство“ под турци и гърци; с тях започва „народофилство“, което оплаква и социалната потиснатост на бедния народ. С това двамата революционни водачи посегнаха към „вертикалното разрешение“ на проблема за свободата, при което „народът“, по смисъла на руското „народничество“, една политическа величина за себе си, трябва да се освободи и от собствените си потисници, без да се съобразява с възможностите за териториалното си интегриране. Направо казано: социалната обусловеност засенчи в техния взор проблема за националната цялостност. Виждайки нещата изцяло с очите на руската революционна идеология, те изтърваха от погледа си елементарната разлика в проблематиката тук и там: другояче социално структурираният руски народ нямаше от кой поробител да се освобождава, нито пък бе заплашен от посегателствата на настървени за неговите земи съседи, както бе случаят с българския народ.

Прочее: не прагматична политика, не изчакване на народното сплотяване от Тулча до Струга, не реформи по натиск отвън, не дуалистични „палиативи“ и униатски маневри, а … радикална революция, революция като самоцел. В редицата на враговете затова на предно място излиза „варварският деспотизъм“ по света и омразният „обществен ред“. Естествено този идеал импулсира повече бунтарските наклонности. И „ние“, т.е. революционерите, абсолютизират претенцията си да са те единствени идентични с „народа“.

„Българите – четем в Каравеловата „Свобода“ (бр. 27) – искат свободен живот и либерално човеческо управление. Който мисли другояче, той е враг на народа си… Или с нас, т.е. с народа, или против нас, т.е. против народа.“ Ето ни прочее при „народа“ и … при нетолерантността. Не е ли позволено да запитаме как бе възможно, щото именно Христо Ботев, в чиято вулканична душа клокочеше неукротимото негодувание срещу турските тирани, да не спомене България във веруюто си от 1871 г., в което халюцинираше за „единното и неделимо отечество на всички хора“? Но негодуванието му бе подклаждано от самата българска действителност, докато благородните младежки пориви бяха нашепнати от социалистическата литература, в която цъфтяха мечтите за „събуждане на народите въобще“. Ботев, човекът, чието име за българите бе програма, зов, дело, подвиг, легенда и безсмъртие, стана най-вече жертва на изкривената идеологично оптика: от една страна, пленник на утопичния социализъм, идващ от Херцен и Бакунин, но оти-ващ до Прудон и Нечаев, от друга – все пак рицар на болезнено родолюбие, извор на унасящото ни и днес негово поетично вдъхновение. Тази душевна раздвоеност на Ботев – тука би могло да се каже: между ума и сърцето – е причина за амбивалентното му отношение към идеализирания от него „по руски“ народ. Той се явява за него, според Боян Пенев, „във величествения и трагичен образ на някакъв Прометей, окован, намръщен и мълчалив“, но същевременно за Ботев той е като „овци, които блеят и вървят с псета подир овчаря“. Ботев съзнава и признава неуясненото си отношение към българския народ: „Българинът („Независимост“, бр. 34 от 8.VI.1874 г.) както в гражданско, така и в политическо отношение е на по-ниска степен даже и от самите евреи и цигани. Но, както и да е, аз обичам народа си, аз милея за него и при всичкото си негодувание против неговата политическа апатия, аз вярвам в неговото бъдеще… А дотогава нека ми прости моят народ, ако аз много пъти се отнасям с него като със скот.“ Пита се: този народ ли ще прави исканата от Ботев (в „Знаме“, бр. 23 от 27.VII.1875 г.) „революция народна, незабавна, отчаяна – за пълна и абсолютна човешка свобода“? Макар и тъй вижданият народ да няма никакво самочувствие („…едвам не счита себе си за нещо по-горно от своя добитък“, пак „Знаме“, бр. 1, 1874 г.), Ботев му приписва притежанието на „доволно нравствени и материални сили, за да излезе сам на политическата сцена на Балканския полуостров и да премери силите си със силите на издихающия турски деспотизъм“ („Знаме“, бр. 3, 1874 г.).

За съжаление бедния народ го грабят не само турци и чорбаджии, а (според Ботев) го залъгват още свещеници, учители, писатели и журналисти. Но ако тях ги заделим от народностната общност, какво остава от нея като „народ“? Според Ботев тези, които вървят с пот на челото след ралото, са всъщност „денатурираният народ“ на руското народничество. Никой не е по-далеч от представата за народа като „нация“, тъй както я въздигаше патетично Раковски и както я обгръщаше с грижите си Т. Икономов, както Ботев. Защо ли? Защото като личност той бе истинската антитеза на „народа“, който и затова не го последва. Като елитарно явление на българския дух този гръмовержец стана оспорвания именно пора¬ди двойствеността си кумир предимно на българската интелигенция от ляво и дясно. С идеализиращата си, неограмотена представа за народа, вземаща четвъртинката месечина за пълнолуние, Ботев се запъти все още с четнически романтизъм към Вола, за да бъде „убит“ от безразличието и безчувствието именно на „народа“, преди да падне прострелян от турски куршум. На българските грядущи поколения поетът Ботев завеща най- лъчезарната легенда за саможертвата за свободата, в която се ражда безсмъртието; публицистът Ботев обаче внесе (заедно с Л. Каравелов) в нашия идеен мир представата за „народа“ по-скоро като част от „единното и неделимо отечество на всички хора“, отколкото като чернозем на българската нация – всъщност един социално вече самоампутирал се народ. Напразно Касабов фиксираше, под влиянието на Мацини, „нацията“ и употребяваше в „Народност“ даже термина „Млада България“…

* * *

В униние започва животът на „освободена“ България. В душите на „учредителите“ кипи готовността, в знак на протест, да се разотидат. Кога друг народ е протестирал срещу псевдоосвобождението си? Щеше да бъде по-добре, казват сега мнозина, да бяхме останали, макар и с по-малки права, всички под Турция, нежели разцепени може би завинаги! Късно прозрение, потвърждаващо правотата на схващанията, поддържани от тези, които мислеха и говореха за „всички“ българи. От тяхно име и от името на останалите под чужда власт говореше сега само Екзархията в Цариград, създаването на която бе одумвано тъй недружелюбно от „революционерите“ в Букурещ.

В международен аспект обаче „българите“ започнаха да бъдат отъждествявани с жителите на Княжеството: те направиха на своя глава Съединението, те поразиха неочаквано сърбите, те вкараха едва ли не цяла Европа в криза с избора на Фердинанд за княз. Но Европа знаеше добре, че „другите“ българи предстои да бъдат освободени по един или друг начин. И този политически императив определяше занапред за свободните българи идеята, смисъла и задачата на тяхното съществуване.

По него време Европа отиваше към апогея на развитието си като парламентарна демокрация. Дишащите свободен политически въздух българи естествено предпочетоха да се включат в това развитие, вместо да се увличат в революционни видения за бъдещо щастие на човечеството. Те си поставиха ясната цел да изградят държава, която да стане достоен член на европейската културна общност. В перспективата на това ново национално домогване „народът“ бе всякак инспи¬риран в зачудващия му устрем към културно израстване: като че дните на историческото му опомняне бяха последвани от дни на историческо възмогване, препъващо се само в собствената си нетърпеливост. Няма да сбъркаме, ако кажем, че като негласен химн на освободените българи прозвучаха думите на Стоян Михайловски „Върви, народе, възродени, към светла бъднина върви!“.

Колкото и разногласията и противоречията – лични и обществени – от предосвободителното време да бидоха прехвърлени и в свободната ни общественост, взе връх цялостната представа за народа на цариградските общественици, която не само не търсеше да прокълне вътрешните врагове на социално основание, но включи в режима на гражданското равенство даже идовчерашните потисници, турците. Равенството в общата неволя на робството роди безусловното равенство и в свободата, обхващащо целия народ. Поети и писатели се идентифицираха сега безрезервно с него. Говорейки за обществено тенденциозните си произведения, Иван Вазов казваше: „Аз ги писах, за да възпитам с тях народа си в понятието за гореща отечествена любов.“ В съзнанието за придобитото културно самочувствие бе родено новото родолюбие, по-право – народолюбие, което не се нуждаеше от особена идеология.

Но това ново родолюбие изостряше същевременно и погледа за несъвършенството и порочността на българската действителност, за нескопосаното артикулиране на Търновската конституция. Укорите към бързо корумпираната поли¬тическа полуинтелигенция заместиха скоро повиците против служещите на турците чорбаджии. Невъздържаните критики бяха в духа на френската политическа култура, чиито възпита-ници бяха представителните духовни първенци в ония години: Вазов, Величков, Михайловски, М. Георгиев.

Всички те бяха пропити от, да го наречем, „републиканското благоговение пред народа“ на френските романтици, но не понасяха крайностите на руските възпитаници. Иван Вазов цитираше в мотото на стиховете си често Виктор Юго и затова ги считаше „жив отклик“ на „духа народен“. Но тяхната културна съвест, подучена при Михайловски и от скептицизма на френските моралисти, се бунтуваше срещу изстъпленията на яхналата народа родна полуинтелигенция, която те изобличаваха безпощадно. Все повече вярата в суверенния народ рискуваше да се изроди в заинтерисовано ласкателство към простолюдието – ново понятие, делящо учените от неуките, в изострената си европейска форма, елита от тълпата. Високите доскоро духовни идеали затънаха някъде в тресавището на политическото настървение – идейно обедняване, което бе дало повод на Вазов да се провикне:

„Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш.
След теб потомство иде цяло.
Какво ще да му завещайш?“

* * *
Отговорът на този въпрос бе даден в годините на последното десетилетие от миналия век, и то в няколко направления, две от които могат да минат за решителни идейни новости в българския културен и обществен живот: културната мечтателност и материалистичният утопизъм.

В 1892 г. започна да излиза списание „Мисъл“ – оня често имитиран, но никога недостигнат „водач към нови светове“, който между другото внесе сред българските интелектуалци влиянието на немския културен индивидуализъм. Колкото и в българското си претворение той да търсеше извора на своето творчество в живия народен дух, бе неизбежно тези крилати жреци на културата като самоцел да превърнат в съзнанието си народа от жизнена среда в обект на творческото си вдъхновение. Създаването на народностно мислещата интелигенция, което Ив. Д. Шишманов постави като цел на Висшето училище, стана проблем на катедрата, на новия светски амвон. Така бе възможно културното чудо, че истинският духовен законодател на тази епоха стана Пенчо Славейков, който издигна култа към собствения си народ на висотата на поетичното свещенодействие. „Аз не познавам – писа Боян Пенев за него – друг български поет, който тъй отблизо да е сроден с цялостната народна душа и тъй дълбоко да е почувствал нейната мощ… След Славейков ние познаваме по-добре своя народ, познаваме по-добре и себе си и като част от тоя народ.“

Това бе вярно, доколкото суровата действителност на народното ежедневие не преливаше в оличнени изповеди (Яворов) или пък не се превръщаше в сценичността на идилии (П. Ю. Тодоров), героите на които бяха повече образи, отколкото дейци, понякога в обществото на змейове и самодиви. Закономерен процес на културно възвисяване: колкото повече тези творци превръщаха материалното битие в духовно, толкова повече в представите им за народа плътността на жизне¬ните реалности изтъняваха и се превръщаха в литературни видения, понякога преселващи се в „Острова на блажените“. Което оставаше от литературното богослужение пред народа, бе съзнанието, че внеговите недра се крият истинските национални нравствени сили, които нямаше защо да бъдат ипотекирани политически. И без това в демагогията на професионалните политици „народът“ съществуваше само като изборна величина или като маса, влачена по митинги и демо¬нстрации. „Идеолозите говорят за висши някакви начала… Лудост!“ – предупреждаваше Ст. Михайловски.

Почти едновременно с излизането на „Мисъл“ бе прозвучал на Бузлуджа апелът за ново осмисляне на битието под знака на труда, в което „народът“ трябваше да поеме ролята на революционен агент в наколното жилище на една емпирика, плуваща над съвсем друг вид „видения“. Полъхът на „културното мечтателство“ така бе контриран от този на материалистичния колективизъм, за който личността губи стойността си пред социологично неопределяемата величина на „обществото“. „Народът“, т.е. работничеството, което визираше тази зазубрена чужда идеология на класите и фронтовете, възлизаше по него време на 0,1% от целия български народ – но това не й попречи да поиска социалното му преструктуриране като непремислено подражание на божем най-„прогресивното“ светоразбиране. Както преди две поколения при Ботев иКаравелов, бацилът на тази зараза бе дошъл предимно пак от Русия, къдетодядо Благоев бе започнал спасителната си за народа кариера.

Рядко някога едно тъй незначително и чуждо по стил и същност малцинство е предявявало тъй неограничена претенция за тоталната историческа репрезентативност на целия народ, живеещ в ония години със съвсем други грижи и идеали (Илинден 1903!). Но в случая решаваха не процентите, а истинността на историческата претенция: след прокламирането, покрай свободата, и на равенството като девиз на новото време в Европа, бе естествено и последователно с появата на индустриалното общество равенството да се разпростре (както искаше още Бабьоф в дните на самата революция) и върху сферата на реалната икономика. Но в земеделска България?

С много по-голямо право можеше тук да претендира за истинност и оригиналност онова движение не учение! проговорило на съсловно основание от името на две трети от българския народ. Но то не целеше „нов обществен ред“, а голата власт, която да зачита пренебрегнатите интереси на българското селячество. Към края на десетилетието то наброяваше вече 400 земеделски дружби организираната претенция за едно „народовластие“, почиваща изключително на количественото основание и затова опълчваща се идеологично срещу „надслойката“ на града: един нов вариант в политико-социалното обособяване на „народа“, тъй като в пред и следосвобожденска България нямаше големи градове, които да стилизират типа „гражданин“ в противовес на селянина. Взривът бе със закъснителен заряд.

* * *

„Политиката“ бе на път да разкъса цялостното съзнание на българския народ, „политиката“ го укрепи наново, като го изправи в 1912 г. пред върховното историческо изпитание на войните за национално обединение, пред светостта на чиито въжделения се смълчаха всички разяждащи народното единство внушения. Бойната тръба събра всички пред националния олтар: ако някога в новата ни история е имало до лудост спонтанен изблик на народната душа, ако някога устремът на целия народ е взел размаха на една стихия, то бе в дните, когато този народ развихри в борбата за своята цялост героизъм, който кара и един днешен червен генерал да подведе цялата епопея под едничката подходяща дума „Подвигът“. „Те победиха“ тази скулптурна група на Иван Лазаров бе може би най-красноречивият образ на това всенародно величие, удивляващо с простотата на една саморазбираемост, която не търсеше нито име, нито признание. Впрочем едно име остана: това на Македоно-Одринското опълчение, като надянало униформата доказателство за все още живата цялостна народна душа и извън пределите на Царството.

Подвигът, който направи целият народ да се забрави в общото ликуваме, но еднакво и в общата скръб бе, както се знае, напразен. Как и защо, не му е мястото тук да промишляваме. Страшното обаче не бе толкова в безрезултатността на подвига, колкото в неговите последици. Две събития едното в световен мащаб, другото порой в тясната долина на българската история, промениха издъно състав и отношение на обществените ни сили: болшевизирането на Русия придаде допълнителна тежест на комунистическото движение, несъответна на дотогавашния му социален ръст в България; а националните поражения преобразиха народната сцена с новата преграда между „отговорници“ за тях и самозвани „обвинители“. Преживяхме прочее режима на земеделското „народовластие“, което искаше използвайки справедливото народно роптание срещу съдбата да превърне количествения си превес в държавен принцип, без да се замисли до къде се простират възможностите му, зад които се надига реакцията. Преживяхме и „Септември 1923 г.“, закъснялата поръчана реакция срещу „Юни“ същата година, с което една представя¬ща се като обективна повеля на историческото развитие партия посегна, от своя страна, да подчини сега пък на чужди доктрини народната ни самобитност.

„Националното“ се намери особено след „април 1925 г.“ самото в положение на част от народа, която бранеше с обновени сили традициите на историческите ценности. Но образът на единния народ, тъй както се бе възправил в смелостта на правото си срещу самата съдба, не можеше повече да бъде заличен от съзнанието. С по-сполучлива форма той заживя в обичта към „Родното“, като формула, сродяваща наново културния полет с народните низини. Бе нормално, веднъж извисило се до „европейски“ небеса, културното мечтателство да запази висота и замах, макар и често избягвайки дейната проблематика на живота. Не друг, а Гео Милев бе отричал всяка творба, която има връзки с действителния живот в името на „чистото изкуство“. „Действителността“ бе по-силна и като победна въздишка се разнесоха „Българските балади“ на Т. Траянов.

Но докато нацията е притежание на всички, тя е идея само на малцина; в нея елит и народ се срещат само в най-сюблимните моменти на историята. В „нормалното“ време националният патос не винаги звучи естествено. Идва времето на „народния дух“, под който както ни учеше Ал. Балабанов „се разбира нещо по-важно от външните белези и тонове, нещо по-дълбоко, именно това, което създава цялата особеност на народа като личност, като вътрешно организирана сила във всяка проява“. С лека ръка на литературни чародейци писатели като Елин Пелин и Йордан Йовков ни разкриха тази удивителна в мир и във война „особеност на народа“, в която се почувствахме най-после като завърнали се блудни синове.

Политическите видения, които витаеха над страната, не бяха нито обещаващи, нито обнадеждващи. Събитията на годините 1923 и 1925 бяха оставили в съзнанието дири, които тлееха, без да бъдат заличени. Бе станало модерно защо България да остане назад? от една страна, да бъдат окриляни „простите надежди на народа“ за друг социален ред дотам, че даже забравили до вчера „народа“ поклонници на „чистото изкуство“ побързаха да се покръстят като носители на един „социален реализъм“, който редуцираше представата за народа само до „хората на труда“. Но техните послания не вестяха някаква нова романтика, а бяха само несръчно подсказаните домогвания на новата Русия – пак Русия! – да раздуха навсякъде кладите на нови революционни пожари.

Жертви на модни веяния имаше и на другата страна, където не „народът“, а негови самозвани попечители си играеха с идеята за „новата държава“ заради политически спекулации. Извършеният в тяхно име преврат (май 1934 г.) не само обърка политическото кръвообръщение на страната, демобилизирайки обществените сили: в специалния аспект на народната цялостност, в който разглеждаме това развитие, той се оказа най-злощастната политическа недомислица на новата ни история: той понижи политическото самочувствие на народа, превръщайки го от субект на политическа воля в обект на височайшиподаяния една денатурализация на обществената динамика, която може да бъде видяна днес ретроспективно като злощастната прелюдия на последвалото само няколко години по-късно плебеизиране на народа.

Но един народ не пълни политическия си простор само със своите политически действия. Той го изпълва още видимо и невидимо, като променящи се сценични светлини с възторзите и трепетите на своята душа, с нейните изказани болки и нечути стенания, с полетите на своя дух и незаглъхващата песен на историческата си вяра. Българският народ преживя, по-право изстрада, Втората световна война наистина предимно от скамейката на зрителите: той живя с чужди победи и поражения, не без да бъде безучастен, защото бе вложил в тях и своите надежди. При все това той се видя люшкан между небесата на сбъднатите мечти, от които се огледа отново във водите на Бялото море и на Охридското езеро, и между горестта на новата национална катастрофа, в която трябваше да понесе всички степени на неочаквано и незаслужено историческо изпитание. Фактите си остават обаче факти: не друг, а нашият народ посрещаше германските войски като изненадващи гости, вестящи най-после зората на нов исторически ден и същият народ изпрати с непресторена скръб своя мъртъв цар до националната светиня в Рила. Но както не му бе дадено да сложи в тези съдбоносни години печата на своята воля във вътрешната политика на страната, така трябваше да понесе този път с вързани ръце и идващата отвън присъда на неприязнени победители.

От този момент започва нещастието и … лъжата в най-новата ни история, в която „народът“ както и да си го представяме престана да бъде господар и на земята, и на съдбата си. Стигна се до абсурдния парадокс той да бъде обезличен от самозвания партиен „елит“ именно … „в името на народа“!

* * *

Царство България бе превърнато в „Народна република България“ с помощта на външна сила и чрез преврат, извър¬шен от собствената армия, предала драговолно властта на някакъв „Отечествен фронт“, в който участваха същите самозвани политици, които десет години преди това погребаха саморъчно парламентарната демокрация в България. Настъпиха годините на „народническата“ оргия, на едно безподобно народопоклонство: всичко от политическите злодеяния до поетичните излияния ставаше в името на народа, нищо не изглеждаше да бъде достатъчно възвишено за тъй боготворения народ … до момента, когато БКП взе здраво властта в ръцете си. И тогава „народът“, за който бе дошло времето да открои истинския си образ, да мине от мита към действителността, трябваше да потъне отново в мътните низини на нищожността. Но да се съгласим, че политическото покушение „9 септември 1944 г.“ е дело на българския народ в неговата същност, значи да признаем, че този народ изби повече от сто хиляди свои сънародници, изтезава в лагери два пъти повече, изселваше беззащитни жени и деца в далечни краища, ограби на всички тези жертви имотите, обезглави собствената си партийна интелигенция и предаде страната си за вечно ползване на съветските похитители. Това би значило да обезсмислим цялата му досегашна история… Ако „Септември 1944 г.“ бе наистина „народна революция“, както я представят и празнуват сега, нямаше защо да бъде акуширана от един военен преврат един народ не прави преврати срещу себе си. Извършеният насила социален обрат бе всъщност най-малко резултат на органично историческо развитие, а инцидентна последица на световни сътресения, открили за зла чест неочаквани възможности за заветната мечта на руската политика да вклю¬чи в обсега на своята мощ и България. Носейки неизличимото клеймо на това порочно свое овластяване, тази т.нар. „народна“ комунистическа власт положи неуморни усилия да му придаде историческа закономерност и ранг, като едва ли не отъждествява новата ни история с тази на БКП. Но последната се състои всъщност в бавното и систематично изпадане на ръководството на партията в плен на московската централа, станала постепенно меродавният идеолог, прекият управител и единственият съдник (даже и екзекутор) на българските комунисти. Това би значело да приемем новата ни история като съзнателно предаване в плен на руския империализъм. Не става ли ясно защо и сегашни наши историци търсят да се дистанцират от това „боядисване“ на българската история?

За да придадат на политическото си наемничество характера на „народна власт“, управниците в София съчиниха ненужното украшение на нечестиво замислената като демо¬кратична фасада конституция. Нещастието обаче е там, че именно тя взета не като установен държавен ред, а като рамка за развиващото се социалистическо общество разкрива същинското му антинародно устройство. Основната премиса, че в тази република „цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа“ (чл. 2) се опровергава по същество от предходния чл. 1, който постановява като ръководна сила в обществото и държавата само една партия (БКП), т.е. определена част от народа без да каже някъде какво е и как функционира отношението на тази ръководна сила към първоизвора на властта народа. Това решаващо отношение е симулирано като „народна демокрация“, която, погледнато реално, прикрива именно пълната липса на народно участие във властта. И наистина, отношението в обратна посока това на народа към властта не е нищо друго освен един фарс: номинално взето, „народът осъществява властта си чрез свободно избрани представители“, но нито тези представи¬тели са „избрани“ (още по-малко „свободно“), а посочени отгоре, нито пък те „осъществяват“
някаква власт, а се събират от дъжд на вятър, за да санкционират взети в други „пленуми“ решения. Текстът прочее на чл. 66, че Народното събрание изразявало „волята на народа и неговия суверенитет“, прикрива една недостойна измамна игра, действащите лица на която са като фигурите на италианската „комедия дел арте“. За въздействие на народа при формиране волята на партийното ръководство пък не може и да се помисли…

Истинските диктатори в българската общественост съзнават политическото дискриминиране на „народа“ до степен¬та на онова негово плебеизиране, в което той е загубил всякаква възможност да избистри политическата си воля, а още по малко да я изрази. Предизвикващият само присмех празен ритуал на избори с 99,99 на сто вот издава само болезненото им желание да легализират диктатурата, макар и да знаят, че с манипулираното участие на народа не могат и да я легитимират. Домогването на комунистите да се идентифицират с народа не само като маса, но и като историческа личност, е неосъществимо: със и без избори „народът“ остава невидим, видими са само неговото обезличаване и неговата безропотност. В Полша стана доволно ясно, че „Партията“ и народът нямат нищо общо. Тъжната руска измислица „народ“ като идея и като действителност и в комунистическа България става видима само като опашка пред магазините и като монтирана кулиса на „вълнуващи“ празници, отпадналата трудова продукция на които трябва допълнително да се отработва…

С фикцията за „народна власт“ и наричането на републиката си „народна“ комунистите считаха, че са успели да се отъждествят с народа въобще. Но тази претенция лежи в областта на фактичното и се опровергава именно от фактите: една народна власт не държи народа си с хиляди в лагери и те не бягат от нея през границите. Да се представи убедително еднопартийната диктатура на комунистите като „народна демокрация“, се искаше нещо повече от фотографирано участие в митинги и избори искаше се една идея, която е недостъпна за опровержението на фактите.

И ето, опознали нейната историческа тежест, комунистите възкресиха представата за нацията, дълго време преди това за тях остарял идеен реквизит на буржоазния XIX в., като двигател на политическата воля. Но как? не бе ли направен на духовните застъпници на идеята за българската нация от комунистите специален процес? Със същата идеологична безскрупулност, с която бяха готови от угодничене на Москва да превърнат и Аспаруховите българи в славяни, сега опознали нацията като несравнимо помощен извор на културна вяра, комунистите започнаха да се надпреварват в националната си Добросъвестност. Същите, които извършиха единственото в историята ни злодеяние да се откажат от 300 000 българи в Пиринска Македония и които в глупостта си и днес нито разбират, нито съобразяват, че днешните жители на Македония не се чуждеят толкова от българския народ, колкото се боят от българо-съветската полицейщина.

Нацията не се живее наполовина: тя иска пълното върховенство на националното историческо съзнание или тя остава само прозрачно лицемерие. Тя е или идейна премиса и върховна ценност, в отношение към която всички духовни и матери¬ални ценности получават истинската си стойност, или е само спекулативен патриотарски камуфлаж, целящ да използва вкоренени в душата на народа пориви и енергии, които не се вричат на Интернационала, както искаше Г. Димитров да хитрува с формулата за интернационализма и патриотизма. Нищо чудно, че ощастливяващата народа комунистическа власт не можа да вдъхнови казионните писатели да сътворят даже един нов национален химн. „Мила Родино“, т.е. нацията, прозвуча наново и това казва всичко. Или можеше ли например Балканът, този вековен страж над българщината, да бъде профаниран до партийно притежание като национален символ и стяг?

Би било лесно сега да се цитират автори, които в някакво новопробудено осъзнаване говорят само за „национална идея“, „национален гений“, „национално възраждане“, „национално самоопределение“, „национално освободително движение“ и т.н. Можехме да ги поздравим за това осъзнаване, ако зад тези изповеди не се криеше отказът им от пожертвания на партийни и интернационални съображения целокупен образ на българската нация. В старата, грешна България под нея се разбираше върховното културно самоосъществяване на българщината в нейните народностни граници, независимо от международните констелации и от менящите се поради тях държавни граници. Като се отказаха официално от идвала за национално обединение, т.е. от хоризонталното протежение на българския народ, и като унищожиха във вертикален разрез именно обществените сили, исторически носители на този идеал, българските комунисти обезсилиха всичките реални предпоставки за оцеляването на българската нация.

Като тъпа ирония звучат затова думите на Тодор Живков в тържественото му слово на „40-годишнината“: „Отправяйки поглед към утрешния ден, ние виждаме България на зрелия социализъм … крачеща в първите редици на човечеството и даваща своя принос за утвърждаване неговите хилядолетни въжделения за свобода, братство, равенство, щастие и мир.“ Нито дума за въжделенията на българите за национална целокупност. Нация?

* * *
Българският народ не живее повече в своята целокупност. Той е окастрен в своето териториално протежение до неузна¬ваем торс. Моравско и Северна Добруджа бяха рано отписани, Тракия насила обезбългарена, на Македония отричат въобще българския характер. Сбъднаха се опасенията и предчувствията на борците за народно единство около Екзархията в Цариград. Срещу това тържествува делото на тогава повлияните от руския утопичен псевдосоциализъм бунтари, рано подценили националната ни цялост в името на универсалната „свобода на роба“. Още по-фатално бе пренебрегната териториалната цялостност на българщината във втория, съвременния пристъп на „революционния социализъм“ заради социалното й преустройство, което, от своя страна, унищожи и вертикалното единство на българския народ. Но и двете тези промени бяха изключението, насилственото отклонение от истинската, вековната истори¬ческа целенасоченост на българите, чието единство се спираше само пред водите на Дунава и на Бялото море, на Черното море и Преспанското езеро. Който не е преживял 1912 г., не знае, що значи върховния, шеметен изблик на страстта за национално обединение, а който преживя времето след септември 1944 г., опозна бездната на националната разруха. Поелият съдбините на България „народ“, тази митологизирана част от неговата цялост, погреба всъщност нейното историческо измерение. Представляващата този „народ“ БКП може да своеволничи с политическия образ на българите, но като „партия“ тя не може да посяга и на историческия им път.

Рекламираното като „безкласово“ общество на днешните българи не се дели поради новопоявилата се „класа“ (Джилас!) на интересови класи (да бе това!), а взе много пове¬че вида на индийските касти с техните, сега червени, махараджи и осъдени парии, с едничката разлика, че партийното покръстване може да коригира детерминиращото кастовата принадлежност рождение. В този обществен ред не се касае до социални позиции, а до граждански статус, правещ конституцията ефимерна: достатъчно е да се каже, че категорията „другари“ стои качествено една степен по-горе от простосмъртните „граждани“. И вече това извращава националното единство.

В това вертикално наслояване България днес се дели на:

а) Партийна върхушка, или „номенклатура“, при съветския колониализъм самата тя отговорна не пред българския народ, а пред московските си заповедници. Тази партийна олигархия живее сред изключителността на привилегии, материализирани в специални периметри, недостъпни за „туземците“, като се почне от снабдителни магазини и се стигне до специални училища и болници. На Витоша например е трябвало да бъдат преместени пътеките, за да не минават туристи¬те край почивния дом на ЦК и смущават планинския покой на неговите членове. На времето министър-председателят Андрей Ляпчев отиваше пеш от дома си до министерството, като придружителят му вървеше успоредно по другия тротоар на „Цар Освободител“. За да профучи полицейската кавалкада на днешен партиен големец, се спира цялото движение по ули¬цата. С малко ирония би могло да се каже: „Българи, отстранете се, за да мине „народът“.

б) Следва най-напред кастата на прононсираните партийци, които с терминологията на марксизма бихме могли да наречем истинските експлоататори на българския народ. Широкият гръбнак на властта, разпореждащ с живота на народа на дребно. Те имат неоценимата привилегия да не са принудени да бъдат лицемери. Около тях се въртят всички видове „приобщенци“ масата от отечественофронтовци, хитруващи членове на БЗНС и всякакви видове симуланти, водещи двуличния живот на партийно благоприличие и приспана съвестност, поради което избягват огледалото.

в) Следват „гражданите“, второто качество жители на българската земя, простосмъртните без ценз и право, между тях доживяващите миналато остатъци на предишна България, живеещите в т.нар. „вътрешна емиграция“ хора сенки, при все това вечно отговорни за неуспехите на режима. В този кръг на ада могат да се срещнат и политическите обитатели на лагери и затвори, една променлива величина с непроменяемото желание да напуснат българската долина на сълзите.

г) И най-после голямата маса народ, без обществени контури, модерните плебеи, душата на които бе вградена в постройката на социалистическа България, откупили мира на ежедневието с отказа от права и свободи. Масата, изпращана според случая като войници в Чехословакия или като работници в Сибир. Един германски социолог бе писал: „Не е страшна липсата на свобода, страшно е умирането на волята за свобода.“ Ако приемем, че българският народ е загубил тази воля, което се вижда от изчезването на всякакво открито обществено мнение в днешна България, тогава е неизбежно да заключим, че атрофирането на тази воля е най-тежкото престъпление, извършено срещу този народ от комунистическите му управници, защото го оставя и без собствен исторически разум. Учението на Ленин за елита и водения пролетариат може да е вярно за насаждането на социализма в една страна като Русия, но то все още не е доказало, че из¬вежда един народ на верния му път в историята.

Напоследък запитах двама приятели, дошли от България, кое е най-лошото в страната на комунизма. Единият отговори безправието, липсата на законност, другият кастовата система, която изключва по начало свободата и равенството. Възможното заключение е едно: в резултат на политическата смяна от 1944 г. именно наставниците на тъй много обожавания и политически ухажвания “народ“ разстроиха до неузнаваемост българския народ като социално цяло и с това парализираха историческия му напредък. Без влечение към парадокси, а също без присторен патос и без преувеличение можем да кажем, че този народ влачи тежките окови именно на „народа“…

Но който има мисъл и съвест, знае, че един народ може да се смути и да се смълчи но само за известно време, защото с това той не загубва и политическия си говор, и един ден той проговаря отново тъй, че словото му се обръща на песен, която се подема даже и от мъртвите…

При българския народ днес, тъй окастрен и разделен във всичките височини и ширини, не може повече да се говори за целокупност. Прегрешението на българските комунисти, което историята ще регистрира безапелационно, е да са разстроили, да са унищожили тази мечтана целокупност и с това загубили правото да я представят в историята ни. Тя ще възстанови тази целокупност, това е сигурно, но при други времена и с други хора.

Ще настане „други род, за други съдбини“…