Грешният избор на Честъртън

„Вечният човек“

Автор: Гилбърт Кийт Честъртън

Издателство: Омофор

Година: 2011

Иван Стамболов

Интелигентността и духовността са различни неща. Много често те се намират в права пропорция – обикновено духовните хора се оказват интелигенти и интелигентните хора се оказват духовни. За съжаление обаче има интелигентни хора, които се срамуват да се проявят като духовни, защото си мислят, че ако са духовни, ако слушат сърцето заедно с разума и приемат вярата и логиката като два еднакво добри подхода към разбирането на света, ще ги вземат за по-малко интелигентни. Има и духовни хора, които вярват, че ако се държат като интелигентни, ако проявяват аналитичност, скептицизъм, ирония и даже самоирония, ще ги вземат за по-малко духовни. За щастие, Гилбър Кийт Честъртън е достатъчно духовен и достатъчно интелигентен, за да приема и двете за своя изначална същност.

Един от кандидатите за заглавие на тази статия по подобие на „Ако импресионистите бяха зъболекари“ гласеше „Ако Дъглас Адамс беше католик“. Вероятно, ако авторът на „Галактическия стопаджия“ беше религиозен като автора на „Отец Браун“, щеше да представи едно различно и не по-малко интересно творчество. А може би пък ще да представи абсолютно същото творчество, защото духовният живот е практика, не декларация, а творчеството е най-ярката изява на духовния живот. Известно е, че Дъглас Адамс под вредното влияние на Ричард Докинс се обявява за войнстващ атеист или по-скоро за агностик, както е по-модерно да се казва. Разликата между двете е тази, че според атеистите Бог не съществува, а според агностиците никога не може да се знае дали съществува или не съществува, така че е все едно. Тоест, въпросът за съществуването на Бог е без всякакво значение. Гносеологическата грешка на агностиците обаче е в неправилното сетиво, с което искат да получат познание. Ако искаме да разберем дали една роза ухае, ние никога няма да успеем, ако се вслушваме в нея, пък колкото и ревностно и добросъвестно да го правим, защото слухът не е правилното сетиво за научаване на аромати. Така и логиката не е правилният подход за описване и познаване на Бог, защото да се опитваш да опишеш Бог със средствата на науката е все едно да се мъчиш да опишеш храносмилането със средствата на географията.

Нещо подобно, но по много по-проникновен и вълнуващ начин, казва и Честъртън в книгата си „Вечният човек“. Тя е една от най-хубавите книги, които са ми попадали някога изобщо.

Стигнах до нея, започвайки от Достоевски и минавайки през руския православен ренесанс, Лука Войно-Ясенецкий, Жан Приор (при когото темата за животните, за тяхната душата и за кипариса като символ на любовта на човека към животните е голяма и заслужава да се разгледа отделно), Мирча Елиаде, Александър Шмеман, Георги Бакалов и Острогорски, както и много и различни статии. Нашето четене е вид девиация, порок като пиенето и пушенето, на който ние се отдаваме въпреки предупрежденията на Сенека. Ако четете много и по няколко книги едновременно, не се гордейте, а по-добре идете да се прегледате. Но, както и да е.

Честъртън разказва, че Сътворнието се състои от четири чудеса. Първото е сътворяването на материалния свят, на „мира сего“. И до ден днешен човек се пита как трябва да се отнася към този свят – да убива увлечението си по неговите сладости, защото са зло и грях, или да му се възхищава като на съвършено и разумно творение, каквото той е. И сигурно вечно ще се чуди, защото му е дадено познанието да различава добро от зло и свободата да избере едното от тях. Лично аз предпочитам да се съглася със Св. Йоан Дамаскин и със Св. Франциск от Асизи, които благоговеят пред Сътворението и смятат, че е добре да се стремиш да опознаеш света, в който живееш, защото колкото повече го опознаваш, толкова повече се възхищаваш от величието на творческия му промисъл. Впрочем, по подобен начин е мислел и Айнщайн. Второто чудо на сътворението е появата на живота. Третото е появата на човека, който според Честъртън е уникален и няма нищо подобно на себе си; по-скоро чужденец на земята, въпреки физиологичните си прилики с другите бозайници. Четвъртото чудо е появата на човека-християнин, който е видял абсолютната истина, повярвал е в нея и това го е променило качествено. И четирите чудеса на Сътворението са внезапни и нито едно от тях не е произлязло от нещо друго по еволюционен път.

Честъртън говори също за вечния и изначален мистицизъм, който предхожда всичко останало, но е загубен за нас в доисторичността – хората са знаели, че имат един Бог-Отец, преди да започнат да го изразяват чрез символите на политеизма. Единият Бог е като небето, което понякога не успяваме да видим от облаците на езичеството. Християнството е уникално като лодка в морето на това езичество. Християните знаят истина, която на другите предстои да научат – Бог е снизходил, за да спаси творението си, във време, когато хората е нямало какво повече да направят и накъде повече да се развият в рамките на този свят. Християнството проповядва най-голямата свобода – свободата на човека да греши и свободата на Бог да умре и да възкръсне; свободата на творението (подобието) да отправи апел към Твореца си под формата на молитва и свободата на Твореца да откликне на тази молитва. Чрез изборите, които прави през целия си живот, човек подготвя своята душа за повторно раждане, извайва я като статуя, като отхвърля от нея голяма част от първоначалния камък. Пет пъти църквата и вярата са отстъпвали и отново са се завръщали, даже и след като светът, в който са отстъпили, вече е бил разрушен и на негово място се е издигнал нов свят. В момента сме в такъв период на отстъпление и на загърбване на вярата, но той не е вечен и окончателен. Впрочем, светът наистина е безкраен в пространството, времето и нивата на структурата си, но светът, който ние наблюдаваме и който ние наричаме „свят“, не е. Този свят има начало и край и историята му не е циклична, а линейна – движи се от Сътворение към Възкресение.

Това е само незначителна част от мислите, които ще ви споходят, когато зачетете „Вечният човек“ – обожавам такива книги: отваряш ги и след малко с удивление установяваш, че не четеш, а просто мислиш със собствените си мисли.

В началото се заиграх с хипотезата какво би било, ако Дъглас Адамс беше католик. От подобна хипотеза произлиза и тезата за грешния избор на Честъртън. През 1922, на 48-годишна възраст, след дълъг размисъл и внимателно вглеждане в себе си, Честъртън решава да напусне лоното на англиканската църква и да се обърне към католицизма. Грешен избор. Литературата щеше да спечели много повече, ако Честъртън се беше обърнал към източното православие, което е много по-небесно и индивидуалистично от земния и корпоративен католицизъм. В православието неговият парадоксален ум щеше да се почувства още по-свободен и творчески вдъхновен. В православието нямаше да тълкува личната си свобода единствено като право (и задължение) на свободна воля, с която да прави верния избор и да носи отговорност за него, а щеше да открие истинската свобода на духа в смисъла на Бердяев, свобода, която идва отвътре и те води при Бога доброволно, с кротка усмивка, а не със страх. Слава Богу, вече не е толкова страшно, че Честъртън се обърна към католицизма, а не към православието, защото през 1965, 29 години след смъртта на писателя, най-сетне схизмата между двете църкви се вдигна чрез акта на оттегляне на анатемите, които си бяха разменили Патриарх Михаил Керуларий и Папа Лъв IX в далечната 1054 година заради филиоквето, папоцезаризма и цезаропапизма. Шегувам се, разбира се.

Шегувам се и като казвам, че Честъртън е направил грешен избор. Но Честъртън е достатъчно духовен и интелигентен, за да не се разсърди. Той е от рядко срещаните умове, които приемат всичко с лека усмивка и намигане. Според него, както пише Аверинцев, животът е рицарско приключение, чийто изход е абсолютно неизвестен и именно затова трябва да го приемаме с великодушна веселост. Затова в света има толкова много красота, продължава Аверинцев – цялата тази красота е като блясъка от доспехите на воина, излязъл на смъртен бой в свещената война срещу тягата на разпада, срещу тлението и разтлението, срещу нищото. Ние сме рицарско братство пред лицето на небитието.

Ако не сте чели „Вечният човек“, купете си я и я прочетете на всяка цена – още я има в книжарниците, може да се поръча и по интернет. Ще бъда щастлив, ако съм убедил поне един-двама да го сторят.