Cultura Balcanica: сходства и прилики в пъстрото разнообразие

Горан Стойковски

Продължително обвръзване с изтока, запада или ориента – е ключовата дилема: Балканите са страдали в продължение на много години от несигурност в ориентацията си спрямо един или друг цивилизационнен кръг. Никога не е имало ясен консенсус между елитите около избора за принадлежност между оксидента, ориента и руското източноправославие, докато общественото мнение винаги е било амбивалентно настроено по отношение на въпроса за културологична идентичност. Култура, специфики на нравите и обичаите, както и определен контингент от споделяни специфични ценности – са основното препятствие за пълноценна конвергенция на Балканите с един или друг цивилизационнен кръг и геополитически полюс. Балканите винаги са били зона на съприкосновение: парче земя – специално място в Европа – в кеото времето е съшило пъстър плат от култури идващи както от изтока и запада, така и от севера и юга: точка в която се смесват многобройни народи и нации. На Балканите въпросът не е толкова в етничното колкото е в културологичното. Оксидентът винаги е бил скептичен към този специфичен регион именно по тази причина: „балканците са различни от нас“. Ориентът – също: „балканците са прекалено разкрепостени и позападнени“. Между Балканите и Русия отношенията винаги са били амбивалентни и в двете посоки: руско-славянската представа за това какво трябва да представляват Балканите от една страна, и културната смес и етническа разнородност на самите балканци, от друга.

Въпреки изострената риторика на шовинистичните среди и от двете страни – балканци срещу себе си, срещу другите, и другите срещу тях – винаги са надделявали упорството и желанието на онези които са работили (и работят) за смекчаване на тези разлики и проблеми.

Балканите не могат да бъдат еднородни: съчетанието между токлова много различни култури всъщност е негова уникална характеристика.

Балканите са царството на противоречията които, макар и трудно, някак си успяват да съжителстват. С други думи: балканското културно пространство е царството на противоречията които успешно съжителстват.

Няма балканска нация която да не е непоколебима в убедеността си в превъзходството на своята култура над всички останали местни и чужди култури. Същевременно обаче, няма и една балканска нация която да не споделя същите ценности, вярвания, социални практики и обичаи които са присъщи и за всички други народи населяващи балканското културно пространство: консервативен мироглед и светоусещане, акцент върху здравите връзки в семейството и рода, религиозност, йерархия на авторитети които са естествени: бог, родители, възрастните, учители, началници, държавата.

Балканците обаче, са и скептици и са доверчиви, хитри са но, са и наивни, находчиви и не изобретателни, завистливи и състрадателни, присмехулници и жизнерадостни, дребнави и великодушни, войнствени и миролюбиви, избухливи и кротки, крадливи и честни.

Веднъж, на поставен от група журналисти въпрос: Какъв всъщност си ти, Горане, известният босненски музикант Горан Брегович беше отговорил: Ами, аз не съм хърватин понеже майка ми е сърбкиня, и не съм сърбин тъй като баща ми е хърватин. Брегович още по-трудо може да определи етничността на децата си след като съпругата му и майка на трите им дъщери Дженана е мюсюлманка от Сараево. Аз съм Балканец, казва той. Преди, когато все още съществуваше тази балканска държава, Брегович казваше че е югослваянин, след което веднага добавяше и определението: Когато ще речеш за някой, че е добър и честен, това на югославяните им означава че този някой е малко тъп и не е разбрал ситуацията. Картината за идеалният югославянин е – Крадец когото никога не са хванали![1] Балканецът е убеден както в своето лично, така и на обществото на което принадлежи превъзходство, но същевременно е наясно, че всъщност са несъвършени и неорганизирани – и той, и общността от която е неделима част. В творчеството си, двамата сарайлии Брегович и режисьорът Емир Кустурица, се стремят именно към това: да запазят това несъвършенство и тази неорганизираност преди всичко в музикалния и филмов израз. За балканците няма една действителност – тя е различна и всъщност има толкова действителности колкото са и балканските народи. Музиката на Брегович някак си улавя това пъстро разнообразие от светоусещания: ехото от звуците на ромска и еврейска свадба се смесват с тайнството на българската полифония, докато песнопения от Православната и Католическата църква се сливат с мюсюлманските извиквания и гласови орнаменти. Балканското културно пространство представлява именно това: място където в продължение на векове католици, православни християни и мюсюлмани, са воювали по между си, ходили са заедно на кръщене и сюнет, на свадба и на погребение, на Великден и Рамазан Байрам…и са живели заедно. Това всъщност е мястото в което се сливат мюсюлмански с католически и православни ноти, български, сръбски, ромски, гръцки, хърватски, румънски и турски теми в един общ – Балкански синтез. И така, по този начин, Балканите танцуват в един особен ритъм, смесица от цигански андалуски танц – танго съчетан с циганска музика на балкански духов оркестър, европейски класицизъм и балканска полифония.

Балканецът се захваща с най-трудни работи и не се пести когато е мотивиран, но е и мързелив – човек на живота. Балканецът е вярващ, но балканецът изпитва и колебания. Балканецът живее.

Сиромашията иска веселба – казва Зорбас. Ами че какво! Мисли, че ще ни гътне ли? Ела тук, сандурче![2] Когато ме налегне сиромашията, обикалям из кафенетата и свиря на сандур. Пък и пея разни стари хайдушки песни, македонски...Бях гладен и господ или дяволът (да пукна, ако мога да ги различа!) ми подхвърли един кокал и аз си го глождех. Въртях опашка и му виках: Благодаря! Благодаря!

Но ние, Зорбас, си нямаме бог, който да ни храни; запали тогава огън, имаме малко старчуги[3]; направи една чорба, гореща, гъста, с много кромид и пипер, както си я обичаме. Пък после ще видим – съветва Казандзакис… – Щом се наядем и наситим, ще забравим всичко – отговаря Зорбас…Това и искам; тъкмо в това е и значението на яденетохайде, върви, приготви ни рибена чорба, Зорбас, та да не ни се пръсне главата! – заключава Казандзакис[4]

Балканецът често за нещо чуждо казва че е негово, и също така често за свое че е – чуждо.

През 1997 година великанът на гръцкото сиртаки Микис Теодоракис, беше в Скопйе за изпълнение на своята най-известна творба „Зорбас Гъркът“. Ансамбълът на Македонската опера и балет игра спектакъла – балетната версия по музиката на Теодоракис – при пълен салон на Македонския народен театър. За да отдаде почит и уважи културното събитие на знаменития гръцки композитор Микис Теодоракис, в театъра беше дошъл – по онова време много популярен – президентът на Македония Киро Глигоров, лично. В този период кризата в политическите отношения между Гърция и Македония беше в апогея си. Дни подред македонската преса ликуваше и се гордееше с това че, най-известният грък Зорбас е живял почти две десетилетия в Скопйе: от 1926 г. до смртта си в 1943 година. Тези дни, през 1997 г., Микис Теодоракис отиде на градските гробища в Скопйе за поклон на гроба на човека-легенда Зорбас. Пресата тиражираше снимката масово. Македонците се гордееха със Зорбас който бил македонец, докато гърците „нагледно показваха на `скопяните`“, че македонец всъщност означава гърк. Някои по-ентусиязирани и патриотично “загряти” журналисти в Скопйе на дълго обясняваха, че когато Зорбас казва, че бил знаел малко български и, че в някои ситуации воювал срещу българите – той всъщност имал предвид: македонски език и македонци.

Балканецът освен, че страстно присвоява чуждо и често с лека ръка се отказва от нещо свое, и то на инат, разбира се, той е и родолюбец. Понякога с уговорки, обаче. Никос Казандзакис разказва случая с неговия приятел Караянис, който живеел в Африка, на планина близо до Танганайка. Ето какво, между другото, бил написал в писмо Караянис до приятеля си Казандзакис: „Мразя европейците и затова обикалям тук из планините на Васамба. Мразя европейците, но най-много от всичките мразя гърците и всичко гръцко. Кракът ми няма да стъпи никога вече във вашата Гърция. Тук ще пукна, поръчах дори да ми направят гроба пред къщата ми, в пустата планина. Поставих си и надгробен камък и сам издълбах върху него с дебели главни букви: ТУК ПОЧИВА ЕДИН ГРЪК, КОЙТО СЕ ОТВРАЩАВА ОТ ГЪРЦИТЕ [5]

И Бай Ганьо Балкански обаче, не отстъпва много на гърка: „Ето, тамам сега му е времето, ама на, кураж липсва! Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир. Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене… Задръстено е с евреи в Солун: петдесет ли, шейсет ли хиляди са, кой ги знае, ама все търговци хора: има да доиш, и да остане — не са като нашата, софийската голотия… Солунската митница! Калифорния, да я вземе мътната! И иди, че не бъди патриот, иди после това, че не съчувствувай на македонците…[6]

Надалеч е известно прословутото балканско съперничество.  Прословути са също и митовете за сръбското юнащво и културната извисеност на хърватите. Но, един от най-знаменитите югославски писaтели и учени Мирослав Кърлежа обаче, е на друго мнение: „Пази ме боже от сръбския героизъм и хърватската култура“, казваше иронично старият Кърлежа.

За сърбите Свети Сава, роден Растко Неманич, сръбски духовник, просветен деец и дипломат – е най-значимият сръбски светец. Но, не са много онези които знаят че същият – осъществявайки мащабна мисия в Йерусалим, Антиохия и Александрия през 13 век – освен за укрепване позициите на сръбската църква, се застъпва и съдейства на българският цар Иван Асен II за възстановяването на Българската патрияршия. Още по-малко са онези мои съговорници които знаят, че свети Сава посещава българската престолнина Търново през януари 1235 г. където е посрещнат с огромни почести и където за съжаление приключва земния си живот, и където първоначално е и погребан, преди мощите му да бъдат пренесени в Рашка. Малцина са онези балканци които знаят и са готови да признаят неразривното преплитане на общата им балканска история. Веднъж в един разговор с мен, на един сръбски шовинист, никак не му беше лесно, даже отказваше да проумее, че наред със Зографския манастир, и Хилендар е част от българската история. След закриването на Печката патриаршия от османлиите през 1767 г., манастирът става почти изцяло български в продължение на два века, след което вдъхновеният от „Начертание“ великосръбския месианизъм отново обсебва светилището в полза на сръбската държава. През онези векове „Хилендар“ е средище и на българското Възраждане. Впрочем това е светото място в което Отец Паисий Хилендарски написва История славянобългарска. Разбира се, че и на един днешен “новокомпозиран но античен македонец” ще му бъде много трудно да разбере, че Архиепископия Охридска на Първа Юстиниана и на цяла България, всъшност е наименованието на бълграската автокефална православна църква подичнена на Цариградската Вселенска патриаршия във Византия през 11 век. Разбира се, малцина са онези гърци които биха се съгласили че Солун се е славил с прозвището „еврейски търговски център“. Също, мнозина слявани, православни и католици, но и някои мюсюлмани днес, биха се съгласили с факта, че въпреки че са последователи на суфизма дервишите са се славили с мъдростта си, медицинските си умения, поезия, просветление, проницателност и остроумие. Впрочем Молла Насрадин или по-известен като Настрадин Ходжа се е превърнал в легенда и симпатичен образ не само сред мюсюлманите. Но, и Муйо и Хасо[7], врели и кипели в „босански лонац“ (босненско гърне, прев.)[8] едва ли осъзнават, и още по-трудно биха признали, че севдалинка-та – особен музикален жанр – градска любовна песен с лиричен текст, богата на чувства песен, която се изпълнява с много страст и душевност, песен с текст на славянски език и звучене типично за тюркско-османската мелодичност, че в основата на тази така наречената „османската мелодичност“ на песни изпети на славянски езици днес, всъщност стои средновековното византийско черковно песнопение, възприето от турците след покоряването на Византия.[9]

Въпреки непоносимото съперничество, и православните християни и католици, и мюсюлманите и евреите, сиреч всички балканци – трудно биха отказали предложение да се насладят и на „босанският лонац“, и на сараевският горещ сомун пълен с босненски кебапчета или сръбска плескавица. Седял съм на една софра с православни, католици, мюсюлмани и евреи и съм споделял с тях и сръбска сливова, и бълграска гроздова, и македонско вино, и гръцко узо, и хърватски прошек[10]…и далматински, и херцеговки и черногорски – пършут[11], и българско сирене, и турски сутлияш, и албански айран, и македонски тютюн…!

Прав е дядо Вазов когато казва:

Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели.[12]

 

 

 

 

[1] Самият Брегович е многократно заподозряван че „краде“ оригинална ромска и балканска народна музика като обработва тези теми и узурпира автортсвото им.

 

[2] Сандур или Сантур, Сантури (на персийски: سنتور; и старо гръцки: ψαλτήριον) е вид струнен музикален инструмент. Сандурът е народен музикален инструмент популярен в Грузия, Армения, Азербейджан, Иран, Гърция, Индия, Турция и други страни от Близкия Изток където широко разпространение имат хоризонтално лежащите разновидности на музикални инструменти.

[3] Вид морска риба

[4] из Казндзакис, Н., Алексис Зорбас, Пловидив, 1984, стр. 189,190

[5] Пак там, стр. 147

[6] из Константинов, А., Бай Ганьо, „Разни хора, разни идеали“

[7] Муйо и Хасо са главни герои в босненските вицове, символизиращи балканско остроумие, но често изразяващи и самоирония. Босненският виц е шеговит кратък разказ-фикция изключително популярен и разпространен сред народите в държавите от бившото югославско пространство. От скоро обаче, не безизвестният Муамер ефенди Зукорлич, главен муфтия на Ислямската общност в Сърбия, проблематизира разказването на вицовете за Муйо и Хасо. Той смята, че имената на тези герои са нарочно подбрани с цел подигравка с културата на бошняците и вобще на исляма.

[8] Bosanski lonac т.е. Босненско гърне е наименование за специфичното за Босна и Херцеговина, но и много популярно в бившо-югославските държави ястие. Става въпрос за типично средиземноморско готвено в гърне ястие. Bosanski lonac обаче, често се използва и за метафорично описание на етническа смесица от народи и култури, етноси и религии, т.е. за описание на културната смесица в самата Босна и Херцеговина.

[9] Още в IV и V век св. Йоан Златоуст ни разкрива същността на светата Литургия. Първите християни са пеели в духа на новата си вяра, като с мелодични напеви с адекватен ритъм добавени към различни текстове са прославяли Бога, понеже човешката гласова музика е най-съвършеният дар, който човекът може да поднесе в славата на името Божие. Това византийско пеене всъщност се състои от високохудожествени умилителни песнопения – заслуга и дело на св. Йоан Дамаскин – богослов и песнописец, ревнител за Православието, живял през VIII век. Теорията на църковното осмогласие на Дамаскин се съдържа в известния му труд „Октоих“ (Осмогласник). В църковно-литургическия живот винаги е имало гениални композитори, а наред с тях и гениални певци. Един от тях е и пеещият нежно и с магическо упоение в гласа си, пръв императорски певец във Византия, ангелогласният св. Йоан Кукузел. Роден от майка българка в град Драч (дн. Дуръс в Албания), в диоцеза на тогавашната Охридска архиепископия, Кукузел създал нов тип нотно писмо, с което реформирал Дамаскиновата система. Главните деятели в областта на византийската църковна музика, св. Йоан Златоуст, св. Йоан Дамаскин и св. Йоан Кукузел, с дейността си всъщност парират проникването на ересите и лъжеученията, които са се разпространявали сред простите хора именно под формата на песни, увлекателни стихове и съблазнителни напеви.

[10] Вид далматински десертни вина които се произвеждат според метода наричан пасито (passito).

[11] От италиански: prosciutto, месен деликатес, вид шунка от свински бут, маринован и зрял при специфични условия, наложен със сол и подправки.

[12] Вазов, И., Под игото