Не желаехме война, но вероломството на нашите съюзници ни я налага

Иван Вазов

Реч произнесена на митинг посветен на случващото се в Македония. Публикувана е във в-к Мир, бр. 3890 от 20 май 1913 г.

Почитаемо събрание,

дълбоко трогнат от високата чест, която ми правите с тоя избор, аз ви изказвам своята благодарност. Аз благодаря на отзивчивата наша студентческа младеж, носителка на българската национална мисъл и национални идеали, че и днес, в тоя най-съдбоносен час за България, тя става изразител на болките и трепетите на народната душа.

Да, съдбоносен и велик час. Българският народ е изправен пред събития от колосална важност. Подир нечуваните триумфи на нашата доблестна войска, която е целият народ, подир безбройните жертви, дадени в епическите битки по тракийските поля, ние днес с горест се озоваваме пред един страшен факт: виждаме родната Македония, за която водихме и славно завършихме великата борба, подпаднала под нов ярем, по-страждуща днес, по-изгубена за нас, отколкото беше под сломеното вече турско иго.

България не желае война. Идеалът на България беше мирно и сговорно живуване с нашите съседи, за да може да се предаде на културна и творческа работа. Но възможно ли е това, когато нейното живо тяло се реже на късове, когато сърцето ѝ е обляно с кръв? България жадува за мир, но за мир почтен мир, основан на правдата и честта, мир, който да ѝ обезпечи плодовете на великите ѝ жертви на безсмъртните ѝ победи!

Но такъв мир за нещастие не ни се дава. Хищническата алчност на нашия съсед – уви, аз не смея вече да го назова брат! – разби надеждите ни. И докогато нашите храбри войски спираха с железните си гърди потока на турските орди при Чаталджа и Булаир, нашите съюзници, възползувани от сгодната минута, заграбиха Македония. Заграбиха най-българските краища на България! Грабнаха ни цялата благодатна долина на Вардара, дето е най-жив бълг. дух: Миладиновата Струма, Самуиловия Охрид, Кирил и Методиевия Солун! Не стигаше това: додето войските ни стояха заковани пред цариградските стени и при Мраморно море, те, съюзниците ни, натрупаха и трупат още войските си на границите, за да се бият против войските, на които дължат лесните си победи и безопасни разходки из Македония. Разчитахме на съюзници и приятели, попаднахме на влъхва, мислехме ги левове – излязоха хиени!

Не желаехме война, но вероломството на нашите съюзници ни я налага! Е, добре, ние не се боим, защото нашето дело е свято, защото вярваме в правото си и в силата на меча си. Ние вярваме още по-крепко в нашия бог, в българския бог. Той, великият български бог, който ни запази от погибел през петвековното робство, който ни пази при Шипка и при Сливница, който даде левска сила на нашите юнаци при Лозенград и Люлебургас, който подкрепи мощната им десница при Чаталджа и Булаир, който им даде крилата при щурма на Айвазбаба, и тоя път няма да ни остави, той ще бъде с нас. С тая увереност аз викам: Да живее надеждата на България, да живее нашата славна непобедима армия.