Национализмът в нашия театър и изкуство

Иван Вазов

Текстът е публикуван в сп. Българска сбирка, Г. XVII, Кн. 9, от 1 ноември 1910 г.

Това настроение, тая жажда у нашето общество да иска да види в литературата, особено в драмата, отражението на народния живот, минал и сегашен, обяснява едно явление, въз което малко ще се поспра. От откриването на нашия Народен театър са се играли в него стотина драми преводни, драми из живота на чуждите общества и народи. С изключение на няколко само – те се четат на пръсти, и то руски – почти всички тия пиеси са били снимани от репертоара след няколко представления, които най-много са достигвали до седем, осем. Зрителите ги гледаха, ръкопляскаха на артистите след всяко сваляне завесата, после излизаха от театъра хладни или отегчени, впечатленията се изличаваха веднага из душите им и те забравяха пиесите. И театралната зала при всяко тяхно повторение повече и повече се обезлюдваше. А доста от тия пиеси са написани от драматурзи с име в Европа. И въпреки това апатията на публиката растеше и тя бягаше. Напразно бяха гръмливите реклами в печата, написани от хора, едни, искрено възхитени от пиесите, други, по мода, по привичка, хвалящи чуждото само затова, защото е чуждо: драмите изчезваха от сцената. И веднага – вопли за безвкусието и неразвитостта на публиката …

Аз ми се чини, че тия господа се мамеха, а публиката имаше право. Тя отиваше в Народния театър да дири заедно с естетическа наслада и храна за душата си, да дири онова, което е близко до сърцето ѝ, което би тълкувало нейните собствени чувства, би отражавало живота ѝ. Но ней се даваха на сцената чужди хора, чужди души, чужди характери, всичко чуждо, нищо българско; драми, писани за други среди, за други култури, не за нас. Разумява се, това беше по нужда, защото нямаме почти домашна драма, драма в истинския смисъл на думата. Не може да се натяква никому, не може да се натяква и на публиката. Тя си има свой вкус и свои потребности и не могат изкуствено да ѝ се наложат други. Донякъде, с еволюцията на идеите, с подигането на културното равнище, може да бъде другояче. Но засега ние се намираме пред един факт, с който трябва да разчитаме.

Какво трябва да се прави прочее? Отговорът е прост: дайте ни българския живот на сцената. Ето една широка задача за нашите писатели. Нека се опитат да ни изкарат на сцената картини от него, било из миналото му, било из настоящето му. Нека вложат таланта си в художественото му изображение, но освободени от всяка подражателност на чужди модели, без символистическа мъгла и без модернистически тенденции, които им пречат да бъдат естествени и верни. И нека не бъдат скучни. Неуспехът на малкото пиеси из народния живот, дадени досега, се дължи главно на тия грешки, при отсъствие, може би, на драматически талант.

Да, на драматически талант. Това се забележи особено в дадената напоследък пиеса от г. Д. Страшимиров „Врази“, над която ще се спра мимоходом, това е нужно. Лошото впечатление от тая драма, снета след третьото представление, почти при празен театър, ще е прясно още у зрителите, които го посетиха и излязоха дълбоко разочаровани. Пиесата беше нетърпима, върху това няма две мнения. Мога да резюмирам в няколко думи въпиющата нехудожественост на „Врази“. Те имаха всички елементи, за да не успеят на нашата сцена и на никоя сцена: построение зле извършено, драматизъм никакъв, изложение сухо, натегнато, скучно; фабулата, взета от някакво събитие в един провинциален наш град през 1867 год., е разработена неправдоподобно и неумело, и смутолевено, та при досадата дава и лъжливо представление за оная епоха.

И езикът е чепат, тежък, пресилен, лишен от изразителност и изящество, главно от естественост. Тая драма, пропита с фалш, от единия край до другия, изобличава не вече липса на драматичен талант, а пълна писателска бездарност. И ако в нещо тя бе полезна, то само в това, че показа как не трябва да се пишат българските драми. Прося извинение от г. Д. Страшимиров, за тая откровеност. „Amico Plato, sed magis amica veritas.“[1]

Тия факти неволно ще породят у читателя въпроса: „Е, тогава? Значи, безсилен е българският дух да създаде нещо хубаво в областта на драмата?“ Не, безсилието не е у него, аз показах де е. Емнаха се за драмата лица, лишени от дарбата за нея. Нашата българска драма е нещастна, тя и преди години пострада тъй, когато с нея се заловиха Войников, Тодор Станчов, Г. Живков, па и Любен Каравелов с известния си „Хаджи Димитър“. Щастливо изключение направи Друмев. Неговата драма „Иванку“, макар и опит, изтъкваше мощен драматически талант, който не продължи развитието си, и въпреки това „Иванку“ остана за дълги години едничката национална драма, способна да раздвижи българската душа. След тях драмата биде изоставена. Даровитите писатели бягаха към стиха и разказа. Обяснява се туй чрез липса на условия, които би насърчили морално и материално писателя. Тия условия днес се подобриха. Имаме великолепен народен театър, имаме и трупи. И драмата е вече застъпена от няколко души у нас. За жалост, не успяха и казах защо не успяха.

Но този неуспех на поменатите драматурзи не трябва да обезсърчава другите писатели; той е даже поучителен за тях, като ги предупреждава да избягват пътя на първите. Не трябва да се обезсърчава и театралното управление, а съчувствено да посреща новите трудове, когато се предлагат от писатели надеждни, а такива имаме. Може на сцената да излязат слаби тия трудове, но все ще бъдат по-интересни за българина от десетки преводни пиеси, които го оставят хладен. При това, как ще се създаде българската драма, ако ѝ се закриват вратата на театъра и я лишават от преценката на самата публика, върховен съдия там? Край слабите драми ще се явят и добри, но те ще се явят такива само след изпита на сцената. Защото, каквото и да се казва, само този успех санкционира достойнството на една драма и ѝ дава право за вниманието на публиката; драмата, която не може да завладее душите на зрителите, била и най-майсторски написана, е годна само за четене. Скуката е най-опасния враг за едно произведение, особено от сцената. Припомнете си Волтеровите думи: „Tous les genres sons bons hors l,ennuyeux“. [2]

Истина, че драмата е най-високия род литература и изисква много качества у писателя. Но защо да губим надежда в появяването и на драматически таланти у нас? Ние имаме вече добра нувела и роман, имаме и такава епика, имаме лирика с безспорни достойнства, в която поетическата реч достига до висока красота. Това е залог, че можем да имаме и добра драма. И тя ще се яви.

Същото явление, същата грешка се забелязва и в развитието на нашето зараждащо се изкуство, живописта. Там вее дух на космополитизъм, на подражателност и увлечение от теми небългарски. Посещавайки ежегодните художествени изложби в столицата, аз съм бил петимен да зърна някакво платно, вдъхнато на художника от българската история и живот. Мяркат се пред очите ти стотина жанрови картини, някои носещи печата на истински талант, но всички тия картини наумяват чужди картини, изглеждат като копиране или предъвкуване на онова, което си видял безброй пъти в европейските живописни галерии и изложби. И излазяш оттам равнодушен, разсеян, без да е стопило нещо душата ти. Никоя картина не спира погледите по-силно, не прави шум. И бедните художници обезсърчени гледат тая апатия на обществото. И тука то излазя виновно в безвкусие и малокултурност! А никой от тия художници не се сеща, че той може да завладее вниманията, като посвети таланта си и усилията си на сюжет български, оригинален, взет например из нашето историческо минало, пребогато със събития, способни да вдъхновят артиста за истински прекрасни национални произведения. Разбира се, че думата ми се касае за артист с талант. Една такава сполучена картина би му спечелила име, би го възнаградила с успеха си стократно за мъките и пожертвуваното време. Но никой не пипва историята, никой не се опитва да използува едно непокътнато поле и всички си продължават в рутината на жанровите картини и си хабят таланта в труд, който няма да им донесе слава, ни материални облаги, два от стимулите за развитието и напредъка на истинския художествен талант.

Но ще кажат някои: мъчно е това, защото е съпроводено с много труд, изисква особена подготовка, изисква изследвания и пр., и пр., неща, които жанровите картини не искат. Извинение смешно и лекомислено. Никое важно произведение в която и да е област на духовната човешка деятелност без упорити усилия, без титанически труд, не се създава. Допущам, че много опити в това отношение ще излязат слаби; но един само художник да ни дадеше хубава историческа картина, и то би било голяма печалба за нашата национална живопис. Ние бихме могли с любов и гордост да се любуваме на произведението, каквито не би му спечелили стотина жанрови картини, които би написал през животът си, чужд на творческия огън и вдъхновение.

Когато посетих пръв път Търново, при една от разходките си из „Асенова махала“ аз седнах на един мраморен камък на черквата „Св. 40 мъченици“, углъбен в исторически спомени. Там ме приближи един млад, мурголик господин и се препоръча. Обади ми, че е художник. На въпроса ми какво работи сега, отговори, че е много занят с изображението на едно циганче просяче, което позирало пред него, и че току-що довършил друга картина, представяща убит заек и намерена твърде хубава от познавачите. И двете работи щял да прати на предстоящата художествена изложба в София.

И той говореше с искрено въодушевление за тях. В погледа му светеше особения хубав плам на художник, залюбен в изкуството си. Може би той беше наистина талантлив.

Аз го изслушах, па му казах: „Млади художнико, вие сте в Търново, населено с величави исторически възпоминания. Нима нищо от тях не съблазни четката ви, та я отдадохте на циганчето и на убития заек? Не се съмнявам, че са много добри тия творения, но като тях в столицата стотина ще бъдат изложени и в тях ще се удавят вашите и никому нищо няма да кажат. По-добре вдъхновете се от мястото, дето се намирате. Погледнете например тоя храм. Не говори ли ви той нещо на въображението, на душата ви? Не изкушава ли художническата ви природа? Ето, тоя скромен храм е свързан с велики спомени. Представете си Ивана Асеня ІІ, когато влиза в него, по завръщането си от Клокотнишката битка, при народното ликувание, да благодари бога за победата? Какъв бляскав момент ще озарите за платното си!… Представете си, че тук става венчаването на гъркинята Мария с овчаря Ивайло; или там, в оная кула при Царевец, затворения от Калояна император Балдуина… Наумете си още толкоз прелестни сюжети, толкова събития, с които гъмжи нашата история, свързани с Търново и народните предания, чудно пригодни за вдъхновение на художника, за творческа работа (и аз му изредих записаните вече в бележника ми сюжети, които щяха да влязат в „Легенди при Царевец“). Помислете си каква богата жътва от благодарни сюжети имате пред себе си. Съживете това минало на платното си, възкресете пред нашите очи образи исторически, събития знаменити. За тая цел работете година, две, три, но създайте ни нещо родно, българско, мило на душите ни. Възможно е да излезе от вас един български Матейко, един Верещагин, един Рафие, един Мейсоние…“.

В тоя тон говорих на младия художник. Той ме слушаше внимателно, моите думи очевидно му направиха впечатление и той каза, че ще мисли за това.

Какво е после намислил, не знам. Но аз не видях досега нещо подобно от него. Аз обаче не губя надежда в нашите талантливи художници и ако тия ми бегли редове подгреят творческото честолюбие на някого от тях, за да опита таланта си в тая област, аз ще се считам за честит, че съм дал мъничък тласък към това.

[1] Лат. Скъп ми е Платон, но истината ми е по-скъпа.

[2] Фр. Всички литературни жанрове са добри, освен скучните.