Достойнство, свобода, участие: Православната политическа теология след Всеправославния събор в Крит

Атанас Славов

Състоялият се през през м. юни 2016 г. на о. Крит Свят и велик събор на Православната църква бележи нова перспектива на ангажираността на Църквата с ценностите и принципите на демократичните общества. В същото време неучастието на няколко автокефални църкви (Руската православна църква, Българската православна църква – Българска патриаршия, Грузинската православна църква, Антиохийската патриаршия) дава основание за критични анализи на (гео-)политическите разделения в рамките на Православието – между държавите, в които има установени демократични системи и православните църкви са активен партньор и участник в изграждането на демократичното общество, и държавите, в които авторитарните тенденции в политиката преобладават. Ситуацията в България представлява хибриден случай – неукрепнала демократична култура и институции, наред с провинциализирана църква със силно руско влияние в нея. В този контекст не бива да се забравя, че Русия има дълга традиция на инструментализиране на Православието за постигане на геополитически цели (имперска доминация в регионален план), както и за подкрепа на един авторитарен вътрешнополитическия ред.[1] Въпреки това разделение между православните църкви относно участието си в Събора, неговата роля не може да бъде подценявана.

В един от основните съборни документи с важно политико-теологично значение – „Мисията на Православната църква в съвременния свят“, са систематизирани основните цености и послания: Православната църква има вселенска мисия, ангажира се със страданията и проблемите на съвременния човек и общество, тя предлага отговор на предизвикателствата и заплахите, които хората срещат в света. Православието свидетелства за високото достойнство и призвание на човешката личност, за императивите да се зачита свободата на човека, призовава да се изграждат междуличности и обществени връзки, основани на солидарността и справедливостта.[2]  В този основополагащ документ по един авторитетен начин се отстоява както есхатологичната природа на Църквата, така и нейната вселенска мисия, нейната отвореност към света и отговорност за него. В съпътстващите съборни документи изрично се подчертава, че Църквата не участва пряко в политиката, разбирана в тесен смисъл като борба за власт, но нейното свидетелство и послание е същностно политическо, доколкото то изразява загриженост за съдбата на човека и неговата духовна свобода. Изтъква се, че поместните църкви са призвани да подкрепят конструктивното сътрудничество със светските държави и върховенството на правото в рамките на новата рамка на международните отношения и в съответствие с библейската максима „отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Това сътрудничество обаче трябва да съхрани специфичната идентичност на Църквата и държавата и да осигури тяхното взаимодействие за защита на уникалното достойнство и правата на човека, както и да гарантира социална справедливост.[3]

Идеите за достойнството и правата на личността са балансирано съчетани с императивите на отговорността към общността, общото благо и защитата на справедливостта и мира в национален и международен план. Целта на този анализ е да представи тези най-основни принципи на отношенията на Православната църква към ценността,  достойнството и свободата на човека, както и нейното активно участие в света – нейната мисия и свидетелство. Това критично представяне е ценностно обосновано – споделят се и се подкрепят усилията на Вселенската православна църква, представена на Събора в Крит, да изгради и поддържа една политико-теологична перспектива в подкрепа на конституционната демокрация и на правата на човека.

 

Основни принципи и ценности на православната политическа теология след Събора в Крит

В политико-теологичен смисъл значението на Събора е определящо за следващите десетилетия от живота на Църквата. Макар и да се различава като обхват и продължителност от Втория Ватикански събор на Католическата църква, като значение и публични послания, Съборът в Крит е сравним с него. Вселенското православно свидетелство, изразено в официалните документи на Събора,  преодолява исторически детерминираните форми на традиционната политическа теология (имперския и националистическия модел). Както имперската симфонѝя  между църквата и държавата (патриарха и императора), така и националистическата политическа теология на „християнската нация“ са неадекватни в съвременния политически и социален контекст на демократичните общества, в които живее мнозинството от активните православните християни. Нещо повече, традиционната политическа теология на Православната църква е дълбоко компрометирана от безкрайните конюнктурни компромиси, които е трябвало да прави, за да оцелява в условията на авторитарни и автократични режими.

Авторитетни православни богослови приемат, че византийската имперска доктрина за симфонѝята между църквата и държавата, не е подходяща за съвременното плуралистично и либерално общество. Според Аристотел Папаниколау, Православната църква трябва да приема плурализма в обществото, за да остава вярна на своите дълбоки ценностни основания – разбирането и опита на богочовешкото общение, изграждането на доброволни общности, предполагащи автентична солидарност между членовете си, акцента върху ролята на евхаристията за живота на църквата като общност и общение.[4] Папаниколау защитава „една политическа теология, основана на принципа на богочовешкото общение…, която безспорно подкрепя една политическа общност, която е демократична по такъв начин, че бива организирана около модерните либерални принципи на свобода на избора, религиозна свобода…, защита на човешките права…, разделението между църква и държава.“[5] Това съвременно разбиране за православната политическа теология в значителна степен беше потвърдено в позициите на Събора.

Новият модел на православна политическа теология, прогласен на Събора в Крит, съответства на установяването на конституционна демокрация и правова държава, на едно цялостно и задълбочено разбиране за достойнството, свободата, и правата на личността, на плуралистичния характер на гражданското общество. Без да изменя на своите трансцедентни основания и дълбоки теологични доктрини, Православието постепенно заговаря на езика на политическата модерност (конституционна демокрация, права на човека, върховенство на правото), за да може да предаде на съвременния човек своите дълбинни послания. Все повече се осъзнава от представителите на висшия клир, че Църквата не може да рискува съзнателно да се маргинализира, да се самоизолира като остане в периферията на социалните и културните процеси в съвременните общества.[6] Ако това се случи, то ще е равносилно на изоставяне на вселенската мисия и отговорността за света.

Съборът свидетелства, че Православието не може да бъде нито имперско, нито национално, а вселенско, съборно и ангажирано с проблемите на човека и обществата.[7] Не чрез институционално декретиране от позицията на властта и авторитета, а чрез при-общаване и съ-участие Православната църква може да изпълни мисията си в света. Все повече се утвърждава разбирането за Църквата като общност и събрание (еcclesia, εκκλησία), актуализирани в и чрез евхаристията, като нов социален порядък, основан на особени ценности, принципи и практики. Именно такава църква може да бъде естествен притегателен център за активните граждани в обществото. Това може да се постигне не чрез доминация над личността, а чрез изграждане на живи общности, които зачитат достойнството и свободата на личността като в същото време култивират чувство за солидарност и мисия.

Съвременната православна политическа теология преоткрива християнския персонализъм, универсализъм и общностно участие, които са неизменна част от православната духовна традиция. Така според проникновения поглед на архиепископ Анастасиос (Янулатос) християните „трябва да участват, за да съществуват“; и още: „Противоречие е някой да бъде християнин и в същото време да е безразличен към света като цяло… Християнството ни задължава да отговаряме на живота с действие, подчертава отговорността, която всеки от нас има по отношение на развитието на света“.[8]

Преоткриването на вселенските, персоналните и общностните измерения на православието има своите дълбоки богословски основания. Основните православни доктрини – на обожението и синергията, понятието за Църквата като общност и общение в евхаристията, традицията на съборността и католичността, разкриват едно истинско богатство на идеи, които имат както универсален, така и ориентиран към човешката личност дух. Така според големия богослов и Пергамски митрополит Йоан Зизиулас християнството е „битие в общение“, което се реализира в пълнота в Църквата, съществуваща като общност от личности, участващи  в евхаристийното събрание.[9] Пълноценното общение между Бог като личност и човешките личности се постига в свобода – това е позитивната свобода на свързването с другия. Отношението е екзистенциално, почиващо на опита на личната връзка.[10]

Именно защото Бог е личност, а хората са създадени по „Божий образ и подобие“, християнството неизменно утвърждава достойнството и свободата на личността.

 

Достойнството,  свободата и отговорността на човешката личност

 

В официалния съборен документ „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ фокусът е поставен върху достойнството, свободата и отговорността на човешката личност в светлината на библейското откровение. Основополагащо е разбирането за сътворяването на човека по „образ и подобие Божие“, което отваря пътя за преобразяване и обожение (theosis, θέωσης) на човешките личности, които пребъдват в богообщение. Това основно положение пронизва православното богословие и определя неговия персоналистичен характер. Християнската онтология е онтология на участието, общението и сътрудничеството (συνεργία) между свободни личности. Ето защо Църквата се ангажира с усилия за подкрепа на сътрудничеството между различните социални и религиозни групи в обществото в защита на човешкото достойнство.

В съборното послание свободата на личността се разглежда като един от най-големите божии дарове за човека, който обаче е свързан с императивите на отговорността – пред Бог, пред самия себе си, пред другите и обществото. Пренебрегването на изискванията на отговорността води до изкривяване на божествените дарове и злоупотреба с творението, със самите себе си, с другите. Нарушаването на правата на човека, материализмът и консумеризмът, моралният упадък са различните измерения на злоупотребата с дара на свободата.

Изразените в съборния документ позиции, следва да се разглеждат от позициите на християнския персонализъм, който предполага не някакво крайно индивидуалистично разбиране за правата на личността, а споделяне на опита и етоса на общението с Бог и с другите. Разбирането за обожението на човека е възможно, доколкото самата идея за личността е приета като основополагаща в православното богословие. Митрополит Йоан Зизиулас поставя акцент върху божествения образ и „модел“ на личността: „За да бъдеш наистина и да бъдеш себе си, ти трябва да си личност, което ще рече, да бъдеш свободен от и стоящ по-високо от всяка необходимост или цел – природна, морална, религиозна, идеологическа. Това, което дава смисъл и ценност на съществуването, е личността като абсолютна свобода.“ В същото време подчертава, че „личността не може да съществува в изолация. Бог не е сам; той е общение. Любовта не е чувство… любовта е връзка … Личната идентичност може да се появи само от любовта като свобода и от свободата като любов. Личността е нещо уникално и неповторимо…“.[11]

Идеите за обожението и за християнския персонализъм имат и политико-теологично значение. В идеята за обожението, богочовешкото общение, Аристотел Папаниколау открива възможността за православна политическа теология, която да признава и подкрепя една либерална политическа общност.[12] Важна част от неговия подход е да акцентира върху съвместимостта между Православието и либералната демокрация, разбрана в широк смисъл, без непременно да включва в това разбиране една чисто секуларна индивидуалистична антропология, която е в основата на модерния либерализъм.

В своето политико-теологично учение за достойнството и свободата на личността Църквата подчертава важността на правата на човека. Църквата приема, че правата на човека застават в центъра на политическия дебат като отговор на съвременната социална и политическа криза, за да защитят свободата на личността. В същото време Православната църква предупреждава за опасността правата да бъдат възприемани от крайно индивидуалистични позиции, да бъдат подменени с искания и претенции за осигуряване на индивидуално щастие. Правата на човека не трябва да се възприемат и като осигуряващи възможност за произволен избор, който ерозира основите на социалните ценности на семейството, религията, нацията и накърнява фундаменталните морални ценности.[13]

В съборното послание изрично се подчертава, че православната позиция за достойнството на човешката личност отхвърля както крайните индивидуалистични категории, така и социално-икономическия детерминизъм. Свободата на личността намира автентичен израз в общуването ѝ с Бог. Ето защо правата на човека, които защитават не само физическата неприкосновеност, но и духовния интегритет на личността (свободата на религията и на убежденията) трябва да бъдат публично отстоявани от Православната църква като не се допуска пряката интервенция на държавата в тази сфера.

В политико-теологична перспектива, християнският персонализъм, основан върху библейското откровение за сътворението на човека по „образ и подобие Божие“, може автентично да отстоява ценностите за достойнството и свободата на човека и да обосновава необходимостта да се гарантират основополагащите права и свободи.

 

Мир, справедливост и солидарност

 

В съборния документ „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ мирът и справедливостта се разглеждат в богословската перспектива на възстановяване на падналото човечество и неговото съединяване с Христос. Именно новото органично единство между човека и Бога в личността на Христос прави възможно универсалното утвърждаване на принципите на мира, свободата, справедливостта между хората, както и разпространяването на християнската любов. Подчертава се, че мирът и справедливостта са не само божествени дарове, но и че тяхната реализация зависи от сътрудничеството (синергията) на самите хора. Православната църква подкрепя всички хора, които искрено се борят за мир, справедливост, братство, свобода, доколкото всички са чеда на единия небесен Отец. Църквата осъжда различните форми на агресия и война, като в същото време насърчава усилията за диалог и мирно уреждане на конфликтите. От политико-теологична перспектива, Православната църква отхвърля концепциите за „справедливата война“ като разглежда военните действия като трагичен израз на разделението, отчуждението и злото в света.[14]

В документа се подчертава, че в своето универсално тяло Църквата обхваща в себе си много различни народи като по този начин се акцентира върху принципа на универсалната солидарност и се подкрепя тясното сътрудничество между народите и държавите за мирно разрешаване на конфликтите.

Зачитането на достойнството и свободата на човека като основополагащи ценности намира израз и в позицията на Православната църква относно отхвърляне на различните форми на дискриминация. Църквата изразява своята авторитетна позиция, че всяко човешко същество, независимо от цвят на кожата, религия, раса, пол, етнос и език е създадено по образ и подобие Божие и следва да притежава равни права в обществото. Това изключва всяка форма на дискриминация, която накърнява равното достойнство на всяка човешка личност. Същевременно, подкрепяйки правата на човека и равното отношение към всички, Църквата не се отказва от своето учение за ролята на семейството, църковните тайнства, ролята на двата пола в църковния живот, както и ангажимента да свидетелства публично за своето учение.

В своето авторитетно послание, Църква отхвърля всички форми на насилие в името на Бога. Подчертава се, че по спасителния пример на своя възкръснал Господ, християните са склонни на саможертва в името на другите, а не да жертват другите в името на собственото си оцеляване. Църквата изключва всички форми на агресия, основани на религиозен фанатизъм, осъжда нарушаването на държавните граници, обосновано с различни форми на национализъм. (Този аспект от посланието е особено актуален във връзка с продължаващата агресивна военна намеса на Русия в източните провинции на Украйна, пропагандно обоснована със защитата на правата на руското малцинство и на Православието в тези територии). В същото време Църквата изразява загриженост за продължаващите военни конфликти, които заплашват християнските и другите религиозни общности в Близкия изток.

Обръща се особено внимание и загриженост на продължаващата хуманитарна криза, която съпътства военните конфликти в различни части на света като се заклеймяват всички форми на унизяване на човешкото достойнство. Призовават се всички отговорни страни в конфликтите в Близкия изток и международната общност да работят за прекратяване на военните действия и помирение между враждуващите, което да доведе до възстановяване на мира и справедливостта в региона и на зачитането на човешките права, като най-основното от тях е зачитането на човешкия живот като върховен божествен дар.[15]

Социалната и гражданска мисия на Църквата: „литургия след литургията“

 

Съществена част от социалната мисия на Православната църква е нейният ангажимент за продължаване на служението на хората и общностите отвъд формите на чистото църковно богослужение. Това разбиране е синтезирано в израза „литургия след литургията“, утвърден в църковното предание. В социалното служение на Църквата (diakonia) се разкрива нейната отговорност за конкретни хора и общности, като по този начин съдейства за създаването на живо общение (koinonia) и солидарност в света.[16] Християнският етос на служението се основава не на някакъв външен авторитарен декрет на един абсолютен и суверенен бог, а на опита на богочовешкото общение, което е отношение между свободни личности. Вярата в богочовечеството на Христос е в основата на това общение, при което божественото и човешкото, духовното и физическото се интегрират и си взаимодействат, а не се разделят, отчуждават и противопоставят.

Духът на доброволно сътрудничество и взаимопомощ, подкрепа за страдащите и онеправданите, намерил израз в документите на Събора, е част от една по-трайна парадигма на осмисляне на ролята на Църквата в съвременния свят. Така например, по случай 1700 години от обявяването на Миланския едикт, гарантиращ религиозна свобода за християните в Римската империя, Вселенският патриарх отбелязва:

 

Отвъд всяка политическа позиция, ние категорично заклеймяваме употребата на всички форми на насилие, призовавайки управляващите на този свят да зачитат основните човешки права на живот, чест, достойнство и собственост, признавайки и изтъквайки мирния начин на живот на християните, както и тяхното постоянно усилие да се пазят от политически конфликти и противоречия… Вселенската Патриаршия никога няма да престане, чрез всички духовни средства и истината, която е на нейно разположение, да подкрепя усилията за мирен диалог между различните религии, за мирно разрешаване на всяко различие, и за установяване на атмосфера на толерантност, помирение и сътрудничество между всички хора, независимо от тяхната религия или раса.

Православната църква винаги – и особено в последните години на глобални промени в рамките на последния трагичен век – предвижда и призовава в своята пълнота за „преобладаване в света на мира, праведността, свободата, братството и любовта между всички хора, премахването на всички расови и други различия“.[17]

 

По време на една от последните предсъборни срещи през 2014 г. е разпространено общо послание на предстоятелите на автокефалните православни църкви, в което отново се подчертава взаимовръзката между православните доктрини и ценностите на демокрацията, солидарността, справедливостта и правата на човека, посочват се и рисковете и предизвикателствата пред тяхното осъществяване:

 

Вместо да се съобразяваме със световните идоли на властта, алчността и хедонизма, ние подчертаваме нашето призвание да преобразим света като възприемем принципите на справедливостта, мира и любовта…

Като резултат на егоцентризма и злоупотребата с властта, много хора подриват светостта на човешката личност, пропускат да видят лицето на Бога в най-малките от нашите братя и сестри (Мат. 25:40, 45). Много остават безразлични към бедността, страданието и насилието…

Църквата е призвана да артикулира своето пророческо свидетелство. Ние изразяваме дълбока загриженост за местните и глобалните тенденции, които подриват и ерозират принципите на нашата вяра, достойнството на човешката личност, институцията на брака, и дара на творението.

Следователно, дори пред лицето на отчуждението и разделението, ние сме решени да свидетелстваме за посланието на Православието. Ние признаваме, че диалогът е винаги по-добър от конфликта, оттеглянето и изолационизма никога не са опции. Ние препотвърждаваме нашето задължение във всички времена да сме отворени в нашето общуване с „другия“, с другите хора и култури, както и с останалите християни и хора от други вери. [18]

 

Следва да се има предвид, че тази отвореност към ценностите на конституционната (либералната) демокрация, правата и свободата на личността, по никакъв начин не означава даване на подкрепа за някои неприемливи от християнска гледна точка явления и практики като ценностния релативизъм, крайния индивидуализъм, крайния секуларизъм, материализъм и консумеризъм, които завладяват модерните общества. Критиката към тези негативни страни на модерните общества обаче, не е основание да се отричат по-дълбоките ценностни ориентири и политически структури, които правят възможна гражданската и политическата свобода в една конституционна държава. Ограничаването на произвола на властта, защитата на достойнството, правата и свободите на личността, отстояването на принципите на справедливостта и участието в публичните дела са базисни атрибути на либералния политически ред, които съответстват на основни православни политико-теологични доктрини и ценности. Оправданите критики към определени негативни страни на съвременните западни общества не означават отхвърляне на либералната конституционна рамка и нейната замяна с авторитарен патерналистичен модел, или с изключващ и агресивен национализъм, както се предлага от някои „православни“ идеолози.

Православната политическа теология подкрепя активното включване в сферата на гражданското общество. Това допринася за подкрепата на демократичните ценности и консолидацията на демократичните институции. Православните политико-теологични принципи и ценности, намерили израз в официалните послания на Събора в Крит (достойнство и свобода на личността, справедливост, мир, солидарност, участие) съответстват в най-голяма степен на един демократичен конституционен ред, възприет в западните общества.

В същото време посланията на Събора са предизвикателство към авторитарните политико-теологични модели, каквито са нео-империалисткият в Русия,  националистическият в Западните Балкани или авторитарно-патерналисткият в Близкия изток. Тези модели, дори когато са социо-културно произведени, следва да бъдат отхвърлени като несъвместими с ценностите на достойнството и свободата на човешката личност, и с изграждането на доброволни общности, в които се практикува автентична солидарност и загриженост за другите.

Едно от безспорните постижения на Събора в Крит е, че дава възможност Православието да излезе от своята регионална и културна ограниченост и да свидетелства за Христовата истина ангажирано и адекватно в модерните общества. Вселенският характер на православната политическата теология означава, че нейните принципи, ценности и идеали не могат да бъдат напълно реализирани в тесните граници на националната държава, а изискват форми на отворено международно сътрудничество и регионална интеграция. Съборът свидетелства и за възможния, динамичен и легитимен синтез между традиционните християнски ценности и доктрини и принципите на конституционната демокрация в противовес на авторитарните политически модели.

 

[1] Калин Янакиев, „Православието и Европа. Имперското инструментализиране на Православието“,  в: Европа, паметта, църквата. Политико-исторически и духовни записки (София: ИК „Хермес“, 2015), 101-106

[2] “The Mission of the Orthodox Church in Today’s World”, Holy and Great Council 2016:

https://www.holycouncil.org/-/mission-orthodox-church-todays-world

[3] „Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church“ (June 2016):

https://www.holycouncil.org/-/encyclical-holy-council (§ 16).

[4] Aristotle Papanikolaou, The Mystical as Political: Democracy and Non-Radical Orthodoxy (Notre Dame, IN: University of Notre Dame Press, 2012), 70-77.

[5] Ibid., 12.

[6] John Meyendorff, The Byzantine Legacy in the Orthodox Church (New York: St Vladimir’s Seminary Press,1983), 225-229.

[7] Относно принципите на съвременната православна политическа теология, вж. Атанас Славов, „Православна политическа теология на участието. Основни принципи“, в: сп. „Християнство и култура“, бр. 10/Зима/2015, с. 5-22

[8] Anastasios Yannoulatos, Facing the World: Orthodox Christian Essays on Global Concerns (Chrestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2003), 31-32.

[9] John Zizioulas, Being as Communion: Studies in Personhood and the Church (New York: St. Vladimir’s Seminary Press, 1985).

[10] John Zizioulas, Communion and Otherness: Further Studies in Personhood and the Church, ed. Paul McPartlan (New York: T&T Clark, 2006), 5-6, 9-10, 103.

[11] Zizioulas, Communion and Otherness, 166-167.

[12] Papanikolaou, The Mystical as Political, 4.

[13] „Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church“ (June 2016):

https://www.holycouncil.org/-/encyclical-holy-council (§16).

[14] “The Mission of the Orthodox Church in Today’s World”, Holy and Great Council June 2016:

https://www.holycouncil.org/-/mission-orthodox-church-todays-world

 

[15] „Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church“ (June 2016):

https://www.holycouncil.org/-/encyclical-holy-council (§17-18)

[16] Emanuel Clapsis, ‘Ecumenical Solidarity’, in his Orthodoxy in Conversation. Orthodox Ecumenical Engagements (Brookline, MA: Holy Cross Orthodox Press, 2000), 198-207; Stanley S. Harakas, Wholeness of Faith and Life: Orthodox Christian Ethics. Part Three: Orthodox Social Ethics (Brookline, Mass.: Holy Cross Orthodox Press, 1999), 14.

[17] Ecumenical Patriarch Bartholomew, ‘Patriarchal and Synodal Encyclical on the 1700th Anniversary since the Edict of Milan’ (19 May 2013): http://www.ec-patr.org/docdisplay.php?lang=en&id=1671&tla=en

[18] Synaxis of the Primates of the Orthodox Churches (Phanar, March 6-9, 2014):

http://www.ec-patr.org/docdisplay.php?lang=en&id=1873&tla=en