Един позив към българското сърце

Иван Вазов

Статията е публикувана във в-к Утро, бр. 1124 от 13 март 1914 г. Според Михаил Арнаудов, позивът е бил съчинен от брата на Вазов –Борис Вазов и само подписан от писателя

Позволявам си да споделя с българското общество някои мои впечатления.

Завчера бях в държавния съд. На високата естрада стояха върховните съдии, очевидно всецяло погълнати от тежката задача, възложена от закона върху тяхната съвест и доблест. Срещу съдиите стояха подсъдимите, между които се мяркаше бледната, но все още мъжествена фигура на генерал Савов[1].

Не чувах какво говори защитата; вниманието ми бе увлечено другаде. В моето съзнание на човек и българин аз бях силно потресен от една парлива мисъл.

Генерал Савов, генералисимусът на българските армии във войната против турците, е на подсъдимата скамейка. Обвиняват го за деяния, извършени от него преди десет години в битността му на военен министър. По начало нищо не може да се каже против едно дело, заведено въз основа на законите на нашата страна, за да се даде заслуженото на ония, които са гледали небрежно на своите обязаности като държавници. Законът е закон.

Но тоя същи генерал Савов, макар и подсъдим, на 17 септември 1912 година биде повикан и назначен вожд на българското войнство. Очите на цял народ се впериха в него. Всички знаеха, че той е подсъдим, и всички с одобрение посрещаха неговото поставяне начело на българските войски. Към възторга на нашата армия се добави и доверието към началника, който ръководи. Създаде се увереност в победата. България нему повери своите чада и нему възложи надеждите си.

Пред героизма и самопожертвуването на българите нищо не можеше да устои. В страшния люлебургаски бой – турската империя биде сломена.

Хвала и чест на героите, които одържаха победата! Вечна памет на загиналите! Но в тая грандиозна битка има участие преди всичко стратегът, който бе насочил армиите и ръководил операциите. А той е генерал Савов!

Подсъдимият генерал Савов изнесе една победоносна война срещу турците. Историята справедливо ще свърже победата срещу турците и вечната слава на България с името на тоя човек. След войната срещу турците – за тоя пълководец само похвала можеха да се чуят у нас. Велико беше доверието към него.

По онова време всеки знаеше, че генерал Савов е подсъдим. И всеки си казваше, че тоя човек със своите заслуги през войната напълно изкупи прегрешенията си като военен министър, ако има такива. Кой тогава допущаше, че пълководецът ще бъде изправен пред държавен съд? Никой. Защото над правосъдието има човещината. Еднаж държавата поставила генерала начело на войските да побеждава и му поверила съдбата си, тоя генерал е вече опростен, хвърля се було върху неговите непохвални деяния. Кой допуща държавата да е казала в оня момент:

„Генерале, поставям те начело на моите армии да ги водиш към победи и слава, но не се безпокой: след свършването на войната ще те изправя пак пред държавния съд и ще те опозоря!“ Не, България не е била тъй жестока!

Няма съмнение, че тогавашното Народно събрание, ако времената позволяваха да заседава по-продължително, би извършило нужното, за да се хвърли булото на забравата.

Но съдбата на народите е изменчива. Започна се войната против съюзниците. Нещастията се струпаха едно след друго – и нашата държава едва не загина. Генерал Савов още в самото начало ненадейно биде уволнен от главното командуване; не беше ли това уволнение една страшна грешка? Но в най-мъчните минути на втората война – държавата пак се обърна към генерал Савов и му повери ръководеното на три армии. В тая нова длъжност той – според сведущите хора, е спасил положението, което е било безнадеждно.

Но в България, особено след нещастията, мъчно се признават заслуги, каквито и да било. Народът е начумерен. Дребнавостта и тесносърдечието надвиват над добрите чувства. Онова, което вече се считаше безспорно справедливо – днес се забравя. Никой не се осмелява да напомни! Ние преживяваме минути на слабост и можем да бъдем несправедливи.

България победителка, България щастлива, не мислеше да съди генерала Савова – организатор на победата. Щеше наистина да бъде едно петно такъв един съд – върху светлото лице на България.

Но сега, понеже България е сломена, нещастна, омърлушена, заровена сто педи под земята, съди своя славен пълководец, когото отдавна в душата си бе простила. За една щастлива България тоя процес щеше да бъде едно зло. Ще бъде ли той едно добро за една нещастна България?

Ние сме ожесточени. Ние сме коравосърдечни!

И утре, други ден е годишнината на падането на Одрин и България ще празнува с гордост тая велика дата. Когато всички, които със своята кръв, мишци и ум създадоха 13 март, се съберат в църква за да отправят молитвите си към всевишния, оня, под чието върховно ръководство българското оръжие спечели най-бляскавата си слава, стои на подсъдимата скамейка, унизен, изоставен, нещастен! Друг народ би акламирал героя си с възторг.

В грамадната арена, която се казва Тракия – генерал Савов беше оня Урзус, който, начело на българската армия, сломи турската империя. България може да загине, но славата на нашия народ няма да изчезне от земята след горния подвиг. Пред такъв подвиг един римски народ би вдигнал ръка и би наложил на самия Цезар да прости. Днес времената са други: мястото на Цезаря е заето от народа.

Ето защо аз се обръщам с молба към тоя народ, към неговите водители, към неговите законодатели и вдигам ръка … за прошка и за забрава!

Народите, ако искат да бъдат велики, нека се пазят от жестокост.

И нека с един нов устрем към напредък, към добродетели и мъжество – създадем едно ново поколение, по-способно, по-дисциплинирано, което да избегне нашите грешки, запази държавата и осигури бъдещето величие на България.

Аз вдигам ръка … за забрава!

[1] Михаил Савов е български офицер (генерал-лейтенант), военен министър в правителството на Стефан Стамболов (1891 – 1894) и после без прекъсване в правителствата на Стоян Данев, Рачо Петров, Димитър Петков, Димитър Станчов и Петър Гудев (1903 – 1907), помощник-главнокомандващ по време на Балканските войни.