Едно обезпокояване на българските граждани

Иван Вазов

Статията е публикувана във в-к Напред, бр. 145 от 6 декември 1919 г.

Няма си работа Народното събрание, ами гласува закон за задължителното гласоподаване.

И не стига това, ами в два дена вътре тоя закон влезе в сила, така щото всички трябва да идат на урните при общинските избори!

Напразни бяха благородните усилия на някои политически групи в камарата да попречат на това грубо нарушение на конституцията.

Напразно верни блюстители на неприкосновеността ѝ протестуваха красноречиво против това изнасилване личната свобода на българските граждани!

Законът се гласува и влезе в сила, с оня отвратителен член, който наказва с глоба от 20 до 500 лева негласувалите.

Възмутително насилие!

Но нямаше що да се стори. Като всички ония, които бяха изгубили или неполучили избирателните си книжки, и аз трябваше да побързам вчера да получа моята.

След справка отидох за нея в изборния отдел на кметството. По стълбите небивал върволяк на обезпокоени граждани.

В коридора пред стаята на изборния отдел гъмжило пак от такива.

В самата стая един ужасен натиск и навалица на обезпокоени хора.

Защото днес беше последния ден за получаване избирателни карти, после – глоба от 20 до 500 лева.

Тук още повече разбрах всичката неуместност на тоя насилнически и бърз закон.

Толкова ли беше притупал тъпанът за него?

Стоя смутен, или по-добре – възмутен.

Как да си оправя работата при тоя наваляк?

Един чиновник при кметството случайно ме видя и ме съжали в моето окаянство. Той взе образа на провидението, мушна се и изгуби в наваляка, и след четвърт час се завърна с една бележка в ръката. На нея стоеше номерът на името ми в избирателните списъци. Значи, записан съм бил, но не съм получил или изгубил избирателната си книжка. Препоръча ми по-скоро да ида при комисаря в моя участък, за да помоля да ми се даде такава.

Хайде сега из калните улици, под дъжд към участъка. Там – тихо. Никакви безпокойни граждани. Един служащ ме праща в една друга, отдалечена улица, дето работи комисаря. Отивам.

Пред вратнята – тълпа хора. Вътре – друга тълпа обезпокоени граждани. И там натиск. Прониквам с мъка вътре в канцеларията. Един чиновник, който ме позна, прибърза да ми услужи и след малко получих желаемата карта.

Щастлив, аз сядам в съседната стая да си почина и изпуша една цигара. Чиновникът – второто мое провидение – ми говори:

– Слава богу, слава богу! Тоя закон беше тъй нужен, тъй навременен. Представете си, досега около две хиляди граждани дойдоха като вас. Те никога не са се заинтересували да узнаят има ли ги в избирателните списъци, или пък да запазят избирателните си карти, ако ги имат, защото никога не са ходили на урните да пущат гласовете си. Важното е, че тия граждани не са от простите; бедняците, безимотните, работниците – до един – отдавна са си уредили работата и не ни безпокоят. Те са дисциплинирани, имат организация…

– А какви дойдоха? – питам.

– Какви ли? Попове, богаташи, професори и, извинявайте, писатели!

Същия ден срещнах се с г. Ц. Н., принадлежащ на една от горните категории обезпокоени граждани, и му разказах какво съм видял и чул.

Той ми каза:

– Дявол го взел тоя закон за задължителното гласоподаване! Аз никога досега не бях гласувал, сега пръв път ще ида при урната.

– И защо не ходехте?

– Защото нямах доверие в никоя партия. Която и да дойдеше на власт – все това е – хеписи бир… (да ми простят читателите, не че мога да туря и третята турска дума).

И така, нашата буржоазна интелигенция не ходеше досега да гласува, оправдавайки се пред съвестта си с тая философия: „Хеписи бир…“. И само незначителна част си разваляше спокойствието да иде да гласува. Така беше и в провинцията, защото… „Хеписи бир…“

*     *     *

Читателят нека бъде добър да повярва – ако сам не е схванал това, че негодуванието ми против тоя закон е притворно. Аз сам, от дълги години, съм го желаел. Желаели са го почти и всички благомислящи българи пред гледката на нашата гражданска разпасаност и нехайство, с които сме се отнасяли към едно от най-святите права, осветени от основния ни закон. Нужно беше да бъдем задължени да упражним това право. Чувствали са това и много правителства, но не са имали волята или решителността за такава смела реформа. Страхът от изгубване популярност ги е сдържал. Не казвам: страхът пред нарушение на конституцията. Уви, кое правителство повече или по-малко не се е поддавало на тая съблазън! Но животът е по-силен от всякакви писани закони. Доброто на отечеството изискваше това изнасилване над законите на отечеството. Ония, които някога в Търново написаха конституцията, имайки за образец белгийската, нито са помислили, че я пишат за един народ-дете, неспособен да се ползува от правата, що му дава тя… Казах – белгийската конституция… Та и в Белгия, неимоверно по-просветена от България и с народ, възпитан в култа на свободата и политическите си права, видяха се принудени най-после да въведат закон за задължителното гласоподаване!

Нека да не плачат ония, що държат за конституцията. Животът я надрасна и тя трябва да се покори на живота. Не съм привърженик на днешното правителство, но обичам смелите и целесъобразни мероприятия. Много негодувания, много обвинения те предизвикват. Но що от това? Едно правителство, което се бои от тях, няма право да бъда такова. Помня ред подобни постъпки, осъждани на времето, но после признати за благотворни. Някога покойният Д. Петков, като кмет, просече софийските улици, унищожи цели махали, срина даже църкви, подигна против себе си митинг, който разпръсваше чрез помпите на пожарната команда. Да не беше тая Петкова ръка – тя му беше едничката! – кой знай дали и днес щяхме да имаме тия прави и широки булеварди и улици на столицата, сега най-хубавата от всички балкански столици и с която се гордейме пред чужденците.

Днес цял народ реве от скъпотията, реват градовете ни от хищничеството на спекулантите.

Ще се намери ли ръка, която по един или друг начин да ги обуздае?

Ако се намери, би трябвало да я благославя благодарното отечество. Salus populi suprema lex…