Като безполезна Касандра – френският реакционен консерватизъм на XIX век

Ирена Тодорова 

Както е добре известно, в края на XIX и началото на ХХ век започналата с Френската революция от 1789 г. политическа вълна, започва да обхваща цяла Европа, подкопавайки легитимността на старите режими и засилвайки апетитите на амбициозните буржоазни елити за цялата политическа власт. Началото е поставено с френското решение за експанзия от 1792 г., комбинация от конюнктурно-политически и идеологически съображения. Трудно е да се каже, кое действително е било водещото – от една страна новата революционна власт във Франция явно осъзнава, че единствено чрез експлоатация на чужди територии би могла да поддържа финансовото си здраве; от друга, искрено застава зад каузата за освобождението на всички европейски народи. Във всеки случай каквито и да са били причините, износът на революция стартира и последствията се оказват ужасяващи.

През следващите 23 години, от взимането на решението за експанзия до окончателната победа над Наполеон, Европа ще живее във вихъра на революционните вълни. В рамките на едно цяло поколение, почти всички европейски правителства (независимо дали са верни на стария режим или революционни) ще използват войните, за да ликвидират оцелелите феодални институции и привилегии.[1] За да станат нещата още по-кървави, революцията освобождава своите армии от задръжките на християнските принципи от миналото и те получават правото да се издържат от територията, в която се намират (под благовдния принцип „Мир на колибите, война на дворците“).

Революционната вълна неизбежно поражда реакция, а тя от своя страна поставя началото на една от трите големи идеологии на модерната епоха – политическият консерватизъм. В англосаксонския свят тази реакция обикновено се свързва с името на британския политик и мислител Едмънд Бърк. В континентална Европа, личността, която по традиция се представя за еквивалент на Бърк е тази на савойския аристократ Жозеф дьо Местр, който предлага една значително по-мрачна, мистична и не особено благоразположена към човечеството версия на британския консерватизъм. Освен като емблематичен за континенталния консерватизъм, особено в българските изследователски среди, Местр често се представя и за основоположник на френския консерватизъм.

Местр обаче не е истински французин, той почти не посещава Франция и живее предимно в Италия и Русия, той не служи на френските реакционни сили, а на сардинския крал, а прякото влияние, което оказва върху френската десница през XIX век е повече от скромно. От тази гледна точка е странно, че истинските големи имена на френския реакционен консерватизъм от XIX век обикновено са принудени да остават в неговата сянка. Настоящата статия е скромен опит пред българската публика да се поправи тази неправда.

Кои всъщност са големите френски консерватори, съвременници на Бърк и Местр, на които трябва да отдадем по-голямо внимание? Става въпрос за севенския благородник Луи дьо Бонал и виконтът от Сен Мало, Рене дьо Шатобриан. С техните две имена е свързана не просто интелектуалната защита на френската реакция, но и самата поява на понятието консерватизъм.

 

Бонал – консервативният утопист

Макар да имат твърде различна съдба, Бонал и Шатобриан допълват и надграждат дьо Местр, превръщайки се във водещите защитници на „легитизма“, защитавайки тезата, че само Бог е отговорен за установения обществен ред. Двамата френски консерватори принадлежат на отбрана група писатели, които се противопоставят на революцията, смятайки я за погубен продукт на Просвещението, довел до гибелта на стария режим. Философският кръг около тях двамата посвещава часове в беседи посветени на идеята, че единствено и само аристократичните институции подхождат на християнското прозрение за Бога и човека. Ето защо и съчиненията им често критикуват просвещенската мисъл и произхождащите от нея материализъм и враждебност към теизма. И Бонал, и Шатобриан остават непримирими към обществения договор на Русо и социалните иновации и политики, погазващи принципите на монархията и идеалите на католическата църква.

Виконт Луи Габриел Амбруаз дьо Бонал е роден на 2 октомври 1754 г. в Мило, в семейство на провинциален благородник от Южна Франция. Завършва Католическия колеж в Сен е Марн, а по-късно става офицер в кралската гвардия. Когато се връща в Мило става кмет през 1785 г., а по-късно през 1790 г. председател на общинския съвет на целия Аверон. Само година по-късно подава оставка в знак на протест срещу погазването на принципите на католическата църква с приетия на 12 юли същата година закон, познат като Гражданска конституция на клира, който цели да подчини църквата на правителството. Новоучреденият парламент налага реформите въпреки съпротивата на крал Луи XVI, острата реакция на папата и френското духовенство. В началото, като че ли Бонал подкрепя революцията, но предвид ескалацията на събитията напуска Франция и се присъединява към войските на принц Луи Жозеф дьо Бурбон-Конде – претендент за френската корона, член на кралското семейство от рода на Бурбоните, чиято армия първоначално се бие срещу революционните френски войски.

През 1796 г. в Хайделберг Бонал анонимно публикува своята свръхмонархистка Теория на политическата и религиозна власт в гражданското общество, а през 1800 г. тайно се връща във Франция, където Наполеон му позволява да остане, и в продължение на няколко години пише Опит за анализ на естествените закони на социалния ред, Разводът през XIX и Примитивното законодателство.

Посветените предимно на социалната и политическата философия трудове на Бонал формират френската социологическа школа и продължават идеите на дьо Местр, но докато красноречивият и изпълнен с въображение савоец е оприличаван на св. Августин на контрареволюцията, то Луи дьо Бонал е по-правилно да се нарече нейният Тома Аквински.[2] Изхождайки от дискусиите за произхода на езика от XVIII в., в които участва и Русо, Бонал твърди, че езикът предхожда мисълта и оттук извежда божествения произход на езика.2 Той напада индивидуализма развит от Русо в Обществения договор и въобще цялостното противопоставяне на философия на отделния човек, на социалния човек, която бележи целия XVIII в. Ултраконсерваторът смята, че хората нямат власт над законите на обществото т.е. те не могат да бъдат заинтересовани страни. Светът е божествено творение, както човешкия говор, така и човешкото общество и неговите закони, всичко става възможно единствено и само с божията промисъл, а не е резултат на простата човешката дейност. По природа обществото трябва да се пази, да се развива и най-вече да се стреми към щастие, а човекът е просто продукт на обществото – каквото е обществото, такъв е човекът:

Обществото се развива по същия начин, по който човекът преминава през повече различни състояния, които могат да бъдат сравнени помежду си. Подобно на индивида, обществото има свое детство, свое юношество и своя зрялост. А) Човекът се ражда несъвършен, с безволево мислене, с нецеленасочени движения. Обществото също започва в несъвършено състояние – с неведение на законите и немощ в действията; В) Човекът бива покварен и преминава от състояние на воля без разсъдък, от действие без сила и добродетел към състояние на жизнерадостно детство, както го нарича Хобс. Обществото бива покварено и преминава в състояние на безумието и страстта на езическите или мохамеданските народи, които са имали, или все още имат, всички недъзи на детството без нито една от добродетелите на зрелия човек; сред блясъка на своите завоевания, понякога дори сред напредъка на своите изкуства – те си остават народи без разсъдък; С) Човекът се усъвършенства и достига до своето естествено състояние, до разсъдък във волята и добродетел в действието. Обществото става морално и достига до своето естествено състояние – мъдрост в законите, сила и добродетел в институциите. Достига до своето състояние, което в наши дни е създало обществото на християнските народи.[3]

Според неговите възгледи хората могат да живеят свободно и суверенно, независимо от прочита на историята, стига да не оспорват властта на бащата, на Бога и на краля. Бонал разделя обществото на три: семейно, религиозно и политическо. Семейното общество се състои от баща, майка и деца, като бащата е начело на това общество и неговата власт е постоянна и неизменна. При религиозното, народът си има Бог, без който създаденият от него свят би останал необяснен и съответно неразбираем. В политическото общество, независимо дали монархията е кралска, деспотична или изборна, великите дела са в ръцете на владетеля. Бонал не вярва в представителното управление и във всяка друга формула, при която кралят би притежавал само церемониална власт:

Имаше достатъчно, дори предостатъчно теории; време беше Европа да проведе практически курс по народно управление и Франция, орисана да служи за назидание на другите народи, щом се отказва да им служи за пример, бе избрана за този ужасен експеримент.[4]

В своеобразната консервативна утопия на Бонал, на зловещите последствия от градския живот върху структурата на семейството се противопоставя властта на патриархалните нрави на една идеализирана селска общност. За него само общност, в която дребната аристокрация играе главната политическа роля, може да предпази легитимното управление от деградация в деспотизъм.

Идеите на Бонал не остават незабелязани както от революционерите, така и от противопоставящата им се ултрароялистка партия. Този, чието внимание виконтът от Мило със сигурност успява да привлече, е една друга магнетична фигура от френската реакция – бащата на френския романтизъм Франсоа-Рене дьо Шатобриан. Всъщност веднага след публикуването на трудовете си, Бонал е поканен от Шатобриан в редакционния екип на литературното списание Mercure de France.

 

Шатобриан – първият романтик

Виконт дьо Шатобриан е роден в Сен Мало, Франция през 1768 г. Детството му преминава в семейния средновековен замък в Комбург в провинция Бретан. Той е най-малкият от 10-те деца, като най-близък контакт подържа със сестра си Люсил. Баща му Рене дьо Шатобриан е морски капитан, притежава кораби и търгува с роби. Ранните години на френския романтик са белязани от мрачната и необщителна особа на баща му, който заради своя тежък нрав прави твърде студена и самотна атмосферата за младия Франсоа-Рене, единствено развлечение за който се оказват дългите разходки из буковите гори.

В продължение на четири години Шатобриан учи в близкия колеж, където получава солидно класическо образование. За да задълбочи своите познания е изпратен в колежа на йезуитите в Рен. Решава да учи военноморско дело, а по-късно и теология. Известно време се лута и не може да избере дали да бъде морски офицер или свещеник, но дългите размисли го водят първо към военна кариера, като става втори лейтенант във френската армия на базата Навара. Само две години по-късно е повишен в чин капитан. Скоро след това, в годината на падането на Бастилията през 1789 г., напуска армията и заминава за Париж, където пише първите си стихове.

Независимо от католическите и роялистките възгледи на Шатобриан, деспотизмът не е по нрава му и по-скоро приема идеалите на Френската революция. В разгара на революцията обаче, той става свидетел на ужасяващи гледки на насилие, които му дават повод бързо да напусне страната и през 1791 г. заминава за Америка, за да търси истинската свобода в пустинята, там където очаква да намери индианците и да опознае техния чист живот. Облечен като трапер, плава по Мисисипи и Охайо и запечатва всеки миг от неговото пътешествие в дневници, които се пазят и до днес.[5] В продължение на 8 години Шатобриан обикаля Америка, където пише едни от най-екзотичните си романи като „Натчез“, „Атала“ и „Рене“. Разказите за непознатия американски Юг и завладяващите описания на природата са написани в чужд за времето си иновативен литературен стил, който по-късно се превръща в емблема на френския романтизъм. Той е първият френски автор, който пише за индианците през призмата на свое собствено наблюдение (преди него Дидро и Монтескьо използват коренното население на Америка единствено като аргумент на просвещенската идеология).

През 1792 г. Шатобриан се връща във Франция и се присъединява към роялистката армия на емигрантите в Кобленц под ръководството на принц Конде. Под силен натиск от страна на семейството си, той се жени за непознатата му Селест дьо Ла Вин-Бюисон – млада дама с аристократично потекло също от Сен Мало. Бракът на Шатобриан и Селест е пословичен с поредица от любовни афери и драматични авантюри, но макар да остават бездетни, двамата никога не се разделят.

Неговата военна кариера приключва след като е тежко ранен при обсадата на Тионвил след сблъсък между роялистки войски и френската революционна армия. Независимо от влошеното му здравословно състояние е отведен принудително в Джърси и изпратен в изгнание в Англия, където живее в крайна бедност. Започва да превежда и да дава уроци по френски в Лондон, за да осигурява прехраната си. На фона на тежкия си живот и нищета, Шатобриан се влюбва в младата Шарлот Ивс, красива англичанка, с която се впуска в романтични отношения, които обаче внезапно приключват, след като тя разбира за брака му. По време на престоя си в Англия бащата на френския романтизъм се запознава отблизо и с английската литература. „Изгубеният рай“ на Джон Милтън става негова настолна книга, която влияе дълбоко на собствените му текстове.[6]

Дългото изгнание на Шатобриан му дава възможност за солидно проучване на причините довели до избухването на Френската революция, която коства живота на стотици, сред които негови близки и приятели. Размислите по темата вдъхновяват написването на първата му творба през 1797 г. „Есе за революциите“, която се оказва повратна точка в развитието на неговите идеи, оставя на страна романтичния стил на писане и се връща отново към католическата вяра.[7]

През 1800 г. Шатобриан е амнистиран и се връща във Франция, където две години по-късно засилва своето влияние и популярност с „Геният на християнството“. В този текст Шатобриан отправя критика към Франция, която смята за загубила пътя си по време на Просвещението. Упреква водещи интелектуалци като Волтер за враждебното им отношение към традиционната вяра и религия и дори ги обвинява в непознаване на Бог. Само в Русо, според Шатобриан, има малка сянка от религията.[8] Според него само християнството е в състояние да обясни напредъка в науката и изкуството, което просвещенската идея така упорито отрича. Красотата и добротата във Вселената са резултат на евангелските ценности и принципи и отказът от тях би ни върнал в мрака на езическата епоха:

Наставленията на Евангелието оформят истинския философ, а предписанията му – истинския гражданин. Няма нито един малък християнски народ, сред който да не е по-приятно да се живее, отколкото сред най-прочутия древен народ, с изключение на Атина, пленителна, но ужасно несправедлива. Съществува вътрешен мир в съвременните държави, постоянно упражняване на безметежни добродетели, които никога не са царели на бреговете на Илиус и Тибър. Ако републиката на Брут или монархията на Август внезапно възкръснеше от пепелта, бихме се ужасили от римския живот. Достатъчно е да си представим Флоралиите и постоянната касапница на гладиаторите, за да почувстваме огромната разлика, която Евангелието е издълбало между нас и езичниците. Последният добре възпитан християнин е по-нравствен от философите на древността.[9]

Безспорно трудът му допринася за пост-революционното религиозно възраждане във Франция. Наполеон не остава безпристрастен към идеите му, особено в момент като този, в който се опитва да спечели на всяка цена католическата църква. Назначен е от самия Бонапарт за секретар на легацията на Светия престол и придружава кардинал Жозеф Феш в Рим. Отношенията между двамата силно се влошават и Шатобриан е номиниран за министър на Вале. През 1804 г. императорът нарежда изпълнение на екзекуция на братовчеда на Луи XVI, Луи Антоан дьо Бурбон-Конде, което го отвращава и той подава оставка. След оттеглянето си от държавната администрация той остава силно зависим от припечеленото от литературните му произведения. Съвсем неочаквано обаче Шатобриан получава голяма сума от руската императрица Елисавета (съпруга на цар Александър I), която вижда в него отявлен защитник на християнството и достоен за нейната подкрепа. С парите той обикаля Гърция, Мала Азия, Палестина, Египет и Испания и описва пътуванията си в епоса „Мъчениците“, посветен на преследването на ранното християнство. След като се връща във Франция публикува остра критика на управлението на Наполеон, с която си докарва изгонване от Париж. Установява се в скромен имот само на няколко километра от града, където завършва „Мъчениците“ и започва мемоарите си „Спомени за моя живот“. През 1811 г. е избран за член на Френската академия, но поради острата си реч срещу Френската революция не може да заеме отреденото му място до реставрацията на Бурбоните.[10] Именно по това време обаче, той започва да се превръща във водещата фигура на френския романтизъм, на който, покрай всичко друго, ще е съдено да окаже отчетливо влияние върху еволюцията на политическия консерватизъм.

Както е добре известно, Романтизмът е идейно и в много по-голяма степен художествено течение, което се проявява на границата между ХVІІІ и ХІХ в., измества компрометиралите се идеи на Просвещението и сравнително бързо обхваща литературата, музиката, живописта и скулптурата, но също така правото, философията и дори икономиката. Заради двойствената с природа обаче (от една страна реакция срещу Рационализма, а от друга – знаме на борбата за национално самоопределение) Романтизмът не може да се квалифицира като завършена система от принципи и ценности и никога не се превръща в основа на определена политическа доктрина, подобно на предхождащото го Просвещение. Тъкмо напротив – многоликият Романтизъм се оказва заразителен за целия политически спектър и в една или друга степен повлиява на развитието на всички политически идеологии. И все пак, в това отношение консерватизмът има известно преимущество…

Подлагайки на анализ разнообразните проявления на Романтизма през ХІХ в., историците ще достигнат до извода, че единственото безспорно общо за всички романтици е отказът им да приемат основната идея на Просвещението – вярата в човешкия Разум. От тази гледна точка не е чудно, че политическото течение, върху което Романтизмът повлиява най-силно е именно консерватизма.

През първия начален период от епохата на френския романтизъм, начело с Шатобриан, писателите-романтици (Ла Мартин, Юго, Балзак, Вини) изразяват разочарованието си от съществуващия хаос и търсят отдушник в средновековното минало или в екзотиката на Ориента и отвъдморските страни. Обладани от религиозен дух, те гледат с неприязън и презрение възхода на прагматичната и пресметлива буржоазия и връщат на мода света на магията и чудесата. Героите в произведенията на първите романтици са в конфликт с обкръжаващата ги действителност – те са горди и неудовлетворени отрицатели на живота, В тези герои е отразен целия хаос и несигурност на недовършената Революция.

Всъщност още в своето „Есе за революциите“ Шатобриан превръща заточението на писателя-емигрант в символ на завинаги загубената хармония и развива всички основни теми на Романтизма. Оттам насетне, с всяка своя последваща творба, той оформя основните елементи на френския Романтизъм, преплитайки го с принципите на реакционния консерватизъм. Затова всички произведения на Шатобриан са пропити от силна меланхолия и носталгия, породени най-вече от съвременната политика. Религиозните му текстове също са многобройни, написани в период, когато редица интелектуалци се обръщат срещу Църквата, той се обявява в защита на католическата вяра. Особено значение в политическите идеи заема трудът му посветен на религията и средновековния дух „Геният на християнството“, заради който Бонапарт го назначава за секретар на посолството в Рим и след това за министър на Вале, Швейцария, но той подава оставка преди да встъпи в длъжност.

Благодарение на своя остър ум и четири професии, както сам се описва – на писател, политик, историк и пътешественик, Шатобриан оставя солидни размисли върху Великата френска революция, управлението на Наполеон Бонапарт и Реставрацията.[11] Напълно в духа на Бърк, Местр и Бонал, той защитава тезата, че човекът е преди всичко емоционално и чак тогава разумно същество и атакува остро френските интелектуалци, все още повлияни от идеите на Просвещението и смятащи науката и разума за водещи в общественото развитие. Естествените принципи заложени в просвещенската мисъл, водени предимно от пътя на Разума, повдигат остри критики към всички исторически насложили се и фактически съществуващи форми и отношения. Под влияние на идеите на Просвещението се предприемат реформи, които трябва да преустроят целия обществен живот. Всички тези трансформации провокират остра реакция от страна на Шатобриан и отварят пътя му към политиката.

 

Реставрацията…

През 1812 г., император Наполеон събира чудовищна армия от почти 400 хиляди души от всякакви европейски народности и я повежда срещу Русия. Разтягането на линиите за снабдяване, както и все по-засилващото се съпротивително движение на руснаците обаче, силно изтощават войските му и когато през септември, след голямата битка при Бородино, френският император най-сетне влиза в изоставената Москва, армията му е силно обезкървена. В началото на зимата и след няколко военни поражения Наполеон решава да отстъпи и потегля обратно за Смоленск. В резултат на студа, глада и нападенията на руската кавалерия, френската армия продължава да се топи и императорът решава да напусне руските територии. При Красни обаче, той е хванат в капан и силно намалелите му военни части са почти унищожени. Последното им сражение се състои при преминаването на река Березина, когато Бонапарт губи последните си боеспособни части.

Провалът на руската операция в крайна сметка поставя началото на края на Наполеон Бонапарт. Веднъж осъзнали, че корсиканецът е уязвим, покорените преди това страни се надигат и много скоро той е принуден да воюва срещу коалиция на почти всички европейски страни. През есента на 1813 г. в Битката на народите край Лайпциг, срещу французите се изправят обединените сили на Австрия, Прусия, Руската империя, Великобритания, Португалия, Швеция, Испания и Рейнския съюз на германските държави (т.нар. Шеста коалиция) и им нанасят тежко поражение. Преследвайки доскоро непобедимата френска армия, съюзниците влизат в Париж и принуждават да абдикира, направилият преди това неуспешен опит за самоубийство император.

Краят на Неполеновите войни създава условия за нова организация на силите в Европа, която да замени хегемонията на Франция със съвместното управление на четирите страни-победителки – Австрия, Британия, Прусия и Русия. Новият ред е изграден от края на 1814 до лятото на 1815 г. на нарочна конференция на посланиците на европейските държави, председателствана от австрийския канцлер Клеменс фон Метерних, останала известна като Виенски конгрес. Основната задача на победителите е да отговорят на заплахата, която идва след Френската революция – народният суверенитет, републиканизмът и национализмът. За целта те отново издигат средновековните принципи за суверенитета на кралете и старомодния патриотизъм, а също и християнството, като гарант за правилно обществено развитие.

Като жест към бившия френски император (въпреки ненавистта към него, войнските му добродетели оставят престижа му ненакърнен), монарсите на съюзниците му дават във владение малкия остров Елба в Средиземно море. През 1815 г. обаче, преди още да е завършил конгреса във Виена, Наполеон бяга от острова и се връща във Франция, повеждайки срещу защитниците на Стара Европа, нова френска армия. В битката при Ватерло обаче, обединената пруско-британска армия му нанася последното голямо поражение, след което до края на живота си Наполеон е заточен на отдалечения остров Света Елена в Атлантическия океан.

Оттук насетне, пътят на победилата консервативна реакция в Европа е изцяло открит. Първото и най-голямо постижение на Виенския конгрес е създаването на практически първата система на глобално управление, чрез т.нар. Свещен съюз между руския, австрийския и пруския владетели. Идеята за създаването на въпросния съюз принадлежи на руския император Александър І, който лично взима участие на конгреса, полагайки основите на една нова стара Европа, ръководена от консервативните принципи. Именно той създава теоретичната рамка на основните задачи на Русия и големите европейски държави в следнаполеонова Европа. Водещо място в нея заема идеята за обединение на континента в единна европейска християнска нация като противовес на Наполеоновия проект за европейска федерация от национални държави. За Александър I революцията във Франция и последвалите я войни са резултат от отклонението на Европа от вярата, а войната с корсиканеца – борба за възстановяване на християнските начала в живота на народите. В този смисъл тържеството над Бонапарт означава победа на божественото начало над революцията.[12]

Проектът и успешната реализация на идеите на Александър I са своеобразен връх в политическата практика на европейския консерватизъм от XIX век. Актът за Свещения съюз e подписан от него, от австрийския император Франц I и от пруския крал Фридрих-Вилхелм III в Париж през септември 1815 г. За жалост обаче, коалицията не просъществува достатъчно дълго, тъй като с началото на Кримската война (1853–1856), е на практика разрушена. Въпреки краткотрайността си обаче, тя остава най-сериозният опит за обединение на Европа на базата на политическия консерватизъм.[13]

С оглед на нашия разказ обаче, по-интересно е как се развиват нещата във Франция…

Веднага след падането на Наполеон възниква въпросът за политическия режим на Франция. Всичко е в ръцете на двамата братя на Луи XVI – умереният Луи XVIII (за Луи XVII верните на династията на Бурбоните французи приемат починалия в затвора първороден син на Луи XVI) и крайният реакционер граф д‘Артоа, бъдещия крал Шарл X. Затова, когато през 1814 г. армиите на Шестата коалиция поставят на възстановения френски престол Луи XVIII, наместо да възстанови абсолютизма, той се опитва да търси баланси между отделните политически течения.

След дълго изгнание Бурбоните отново са на власт, но тяхното завръщане става след компромис пожертвал абсолютната монархия и установил парламентарна монархия, която ограничава пълната власт на краля. Големите идеали на Френската революция, като свободата и равенството, са гарантирани в конституционна Харта, която в началото на своето управление Луи XVIII успява да спазва. В Хартата се поема обещание кралят да зачита личната свобода, но и се въвежда имуществен и образователен ценз за активното и пасивното избирателно право, което предопределя аристократичния характер на двете камари на парламента. Въпреки това, консервативните кръгове не остават удовлетворени, защото след краха на революцията са очаквали пълна реставрация на Стария режим, а не флирт с омразната буржоазия. По тази причина много скоро във френския политически живот се оформя окончателно крайно дясното крило на роялисткото движение, чийто представители са наричани крайни роялисти (фр. Ultraroyalistes) или просто крайни (фр. Ultras).

Крайните роялисти се превръщат в най-влиятелната политическа група по времето на Реставрацията. Те представляват интересите на аристокрацията, духовенството, едрите земевладелци и емигрантите. Основните им политически стремежи са насочени към връщането на Стария режим, едноличната власт на монарха и засилването на ролята на аристокрацията. Силно се противопоставят на секуларните и егалитарни принципи на Френската революция и остават в остра опозиция на републиканците и демократите. През 1815 г. изборите за първи парламент се провеждат в атмосфера на политически терор. Около 50 900 избиратели избират 402 депутати като анализът показва, че 78% от тях са крайни консерватори, а 52% са представители на благороднически фамилии от Стария режим. Останалите не са противници на управлението, а само на екстремните искания на крайните.

Най-силно влияние върху идеите на крайните консерватори имат Луи дьо Бонал, Шатобриан и разбира се, Жозеф дьо Местр. Освен това, то се вдъхновява директно и от принципите на една друга появила се в последните години на управлението на Наполеон организация – създадения през 1810 г. от Фердинан дьо Совини Орден на вярата. Това тайно католическо рицарско общество, в защита на монархията, което има особено силни представителства в провинцията в средния Запад, разпространява своите пропагандни идеи предимно устно, за да не бъде засечено от имперските власти. По време на Първата империя, то се обявява за възстановяването на френската монархия, а след Реставрацията става част от парламентарната група на крайните роялисти.[14]

Когато през 1814 г. се подписва Конституционната харта на Франция, крайните роялисти отказват да я признаят, тъй като смятат нейния характер за компромисен между идеите на стария режим и тези на революцията.[15] Парадоксът се състои в това, че именно през тези първи години, когато установеният смесен режим функционира, влиянието на ултрароялистката партия е най-голямо (някои дори ги наричат „по-крале от Краля“). На фона на другите две партии – на конституционалистите и на либералите, консерваторите последователно успяват да налагат своя собствен дневен ред и дори решават да нарушават споразумението по основния закон и да променят в тяхна полза избирателните закони.[16]

Годините от 1816 г. до 1820 г. са години, в които групата на крайните налага упорито идеите на Ришельо за пълно ограничаване властта на благородниците и превръщането на Франция в силно централизирана монархия. По това време крайните роялисти са под председателството на Жан-Батист дьо Вилeл, който преди обнародването на Хартата поставя писмено своите опасения от силно демократичния характер на проекто-конституционния закон. Той се смята за един от най-умерените лидери на ултрароялистите.[17]

Крайните роялисти контролират Камарата на депутатите във френския парламент от 1815 г. до 1816 г. и по-късно от 1821 г. до 1827 г. През последните години от управлението на Луи XVIII те доминират и Кабинета от 1821 г. до 1824 г., а в края на 1824 г. лидерът им граф д‘Артоа сяда на престола като Шарл X крал на Франция. Още по време на първата си реч, по време на коронацията му в Реймс, той ясно заявява, че ще направи всичко възможно да „затвори последните рани“ на Революцията.[18]

Първоначално Камарата, в която преобладават крайните (избрани през 1824 г. в резултат от кризата около убийството на тогавашния престолонаследник херцог дьо Бери), подкрепя краля. Три пети от депутатите са благородници, а половината са бивши емигранти. През пролетта на 1825 г. Камарата предлага закон за компенсации за бившите емигранти, чиято земя е конфискувана по време на революцията, който възбужда остри критики от страна на либералната опозиция. Веднага след това се захваща с възстановяването на един от основните стълбове на стария режим – Църквата, която иска да възстанови „моралния ред“. Съюзяването на трона и олтара показват политическата цел на реабилитацията на религиозната вяра, елемент от което става възстановяването на семинариите, които да обучават все по-голям брой свещеници и разрастването на религиозните ордени.

Това е и златното време за техния основен авторитет – Луи дьо Бонал. Още през 1815 г. виконтът от Мило става депутат във Френския парламент. Изящен оратор, известен със своите свръх консервативни речи, Бонал прокарва път на редица закони, сред които и законът за забрана на разводите. В неговите изказвания се застъпва за цензурата в литература и смъртното наказание в особени случаи. През 1822 г. той става министър. Крайните роялисти виждат в лицето на Бонал истински и безупречен изразител на техните идеи и поради тази причина му предлагат да стане директор на цензурата, какъвто той приема да бъде, макар и за кратко. Цензурата следи зорко младежите във Франция, като група, която лесно може да приеме новите идеи. За да заглуши тяхното влияние, силно ограничава, дори забранява работата на някои по-либерални професори като Гизо, а средното образование е изцяло под контрола на духовенството.[19]

По-сложни се оказват нещата при Шатобриан. След падането на Наполеон, той естествено застава на страната на наследниците на трона. Той написва остър памфлет срещу Наполеон „За Бонапарт и Бурбоните“, който е публикуван в хиляди копия. Във времето на Стоте дни, периодът в който корсиканецът отново управлява 20 март – 22 юни 1815 г., Шатобриан е номиниран за посланик и заминава за Гент, където Луи XVIII е изпратен в изгнание. През същата година Наполеон губи битката при Ватерло и е заточен на остров Света Елена. След неговото поражение Шатобриан става държавен министър и гласува за екзекуцията на маршал Ней, един от главнокомандващите войските на Бонапарт. Новият режим на Бурбоните е конституционна монархия, за разлика от абсолютисткия Стар режим, където властта не е толкова силно централизирана в ръцете на краля и ограничава възможностите му да управлява реално. Франция се тресе от постоянни прояви на гражданско неподчинение и масови безредици, наред с които расте и острата консервативна реакция срещу управлението на Луи XVIII. Шатобриан не крие критиката си към краля и след злостна реч пред Камарата на депутатите, губи длъжността си на държавен министър. Присъединява се към опозицията и сяда в групата на крайните роялисти, които се обявяват в подкрепа на бъдещия крал Шарл X, дофин на Франция и брат на Луи XVIII. Шатобриан става един основните автори в емблематичното списание в защита на стария ред Le Conservatеur.

Макар и в опозиция, политическата му кариера се развива стремглаво, като само за две години минава през поста на посланик в Прусия и Обединеното кралство, а от 1822 г. до 1824 г. става министър на външните работи. След като е упълномощен от премиера Жан-Батист дьо Вилел да участва в конгреса на Верона през 1822 г. той решава да заеме непопулярна позиция и да застане на страната на петорната коалиция (Франция, Прусия, Австрия, Русия и Англия) в интервенцията в Испания. Макар тази негова намеса да се смята за успех, скоро след това е освободен от длъжността на външен министър. Без излишни колебания сяда в групата на либералите и дори става сътрудник на повече от умерения на фона на дотогавашните му убеждения вестник Débats.

 

…и нейният крах

Изборите през 1827 г. обаче се оказват пагубни за крайните роялисти. Те печелят 125 места, либералите 170 места, а 75 от местата са за привърженици на Шатобриан. Шарл X не връща Жан-Батист дьо Вилел за министър-председател, а назначава твърде либералния за крайните роялистите и твърде консервативен за либералите Мартиняк. Шатобриан е назначен за посланик пред Светия престол, но по-малко от година по-късно подава оставка при встъпването в длъжност на новия министър-председател принц дьо Полинияк. Всички тези рокади се възприемат от роялистите като свръх провокация от страна на Краля.[20]

Режимът е дискредитиран и изправен пред атаките на все по-нарастващата опозиция. Либералите се смятат за изгонени от властта и подтикват обществото към революция. Кралят разпуска парламента на 16 май 1830 г. и свиква нови избори през юли, по време на които той губи подкрепа и се изправя през 274 членна опозиция. Малко по-късно Шарл X отново разпуска Народното събрание, този път за да елиминира буржоазията. Либералът Адолф Тиер[21], счита поведението на Краля за недопустимо и го обявява за нарушение на политическите права.

Той започва подготовката за военен метеж, но в крайна сметка е принуден да напусне Париж и да абдикира в полза на големия си син Анри дук дьо Бордо. Теоретичното царуване на Анри приключва на 9 август, когато Камарата на депутатите провъзгласява за крал на Франция Луи Филип Орлеански, чийто баща Филип Егалите гласува за смъртната присъда на братовчед си Луи XVI по време на Конвента.

За разлика от своите предшественици, новият монарх води скромен, лишен от пищни и разточителни прояви живот и става известен като кралят-гражданин. Всичко това обаче не се харесва на консервативните кръгове, които се обявяват срещу него. Първи Шатобриан, в една забележителна реч, произнесена в Камарата на депутатите, отказва да положи клетва пред новия владетел и обявява решението си да се оттегли от обществения живот:

Достатъчно отегчавах трона и родината като безполезна Касандра с пренебрегваните си предупреждения… Остава ми само да се оттегля в развалините на крушението, което толкова пъти предричах![22]

През 1840-те Франсоа Рене дьо Шатобриан публикува своята солидна автобиография „Задгробни мемоари“, след което заживява като отшелник, оставайки критик на Луи Филип до смъртта си през 1848 г. По същия начин и Луи дьо Бонал отказва да се закълне във вярност на краля-узурпатор, заявява, че

…щом кралете си отиват, значи Бог се отдръпва от обществото,[23]

слага край на политическата си кариера и прекарва остатъка от дните си в своето имение в родния си град, където умира на 86 годишна възраст.

Луи-Филип е последният управлявал монарх във Франция, свален от власт след 18 несигурни години на управление. По отношение на политическия консерватизъм, това управление води до отслабването на партията на крайните роялисти и обединението ѝ с други останали верни на легитимния клон на династията на Бурбоните. Тази нова политическа сила на легитимистите (фр. légitimiste) е по-разнородна от предишните реакционери, тъй като зад каузата ѝ за връщане на законните крале ще застанат много личности и групировки, които не са приемали прекалеността на крайните роялисти.

И въпреки това, легитимизмът е обречен, а неговата история е историята на един бавен и продължителен упадък. До 1870 г., Франция се разкъсва между реакционните идеи и либерализма, като след 1852 г. монархическата идея като че ли завинаги се оттегля в провинциалните замъци на своите последни верни защитници. През 1870 г. обаче (след краха на Втората империя, начело с император Наполеон III) за кратко изглежда, че реакционният консерватизъм ще преживее своя Ренесанс, след като монархистите от двете фракции печелят мнозинство в парламента и се стига до историческия компромис между орлеанисти и легитимисти, короната на Франция да бъде поета от Анри граф дьо Шамбор, бездетния внук на крал Шарл Х, който обаче да посочи за свой наследник орлеанския си братовчед Луи Филип, внук на краля гражданин.

Сметката обаче излязла без кръчмар. Макар да приел да застане начело на ограничена от конституция монархия и жертвоготовно да бил склонен да посочи за свой наследник омразния си братовчед, Анри дьо Шамбор бил истински реакционен консерватор и имало линии, които нямало да премине. Оказало се, че тази линия е запазването като знаме на френското кралство на революционния трикольор. През лятото на 1871 г. „Анри V“ заявил, че по никакъв начин няма да изостави белия флаг с бурбонските лилии и отказал трона пред втрещените погледи на прагматичните орлеанисти. Без подкрепата на депутатите-легитимисти, нямало възможност за ефективно мобилизиране на монархическото мнозинство в Камарата и Франция останала завинаги република.[24]

Казват, че когато папа Пий IX научил за решението, единственото което бил в състояние да промълви било изречението:

Да се откажеш от всичко заради една кърпа…[25]

Въпреки усилията, които поколения френски (и не само) консерватори полагат, през 1870-те и 1880-те години става безпощадно ясно, че те няма да успеят да защитят в политическия дебат почти никой от принципите, в името на които са се появили. Приемането на всеобщото избирателно право, премахването на социалните привилегии, ограничаването на кралската власт и секуларизацията на практика разрушават всичко онова, което консерваторите са били призвани да бранят. И по всички закони на историческата логика, идва времето те да слязат от политическата сцена. Консерватизмът обаче има много лица и тепърва ще изненадва своите, прибързано погребали го политически опоненти.

 

[1] В Прусия например, правителството използва войните за разправа със свободното имперско рицарство и от 1795 г. третира рицарите като обикновени поданици, а не като независими васали, подчинени директно на императора. Вж. Светът след Иисус. (I век пр. Хр. – до I световна война). С., 1998, с. 964.

[2] Блекуел, Енциклопедия на политическата мисъл, Център за изследване на демокрацията, София, 1997

[3] M. de Bonald. Législation primitive . – In: Oeuvres complètes. Paris, 1859, pp. 116-117.

[4] M. de Bonald. Législation primitive . – In: Oeuvres complètes. Paris, 1859, p. 125.

[5] Conner T., Chateaubriand’s Memoires d’outre-tombe: a portrait of the artist as exile, New York: P. Lang, 1995.

[6] Превежда я на френски език. „Изгубеният рай“ е епична поема за съдбата на Адам и Ева.

[7] Blum Ch., Critics of the Enlightenment: readings in the French counter-revolutionary tradition. Wilmington, 2004

[8] Horowitz S., Friendship and politics in post-revolutionary France, The Pennsylvanian University Press, 2013

[9] Шатобриан. Ф.Р. Геният на християнството. – В: Консерватизмът.  Т.1, Съст. и студ. Св. Малинов. С., 1999, с. 247.

[10] Jean-Claude Berchet, Château, 10 et briand mémorialiste, Librairie Droz, 2000

[11] Murray Jh., Encyclopedia of the Romantic era 1760 – 1850, Volume 1, 2, Francis and Taylor books, 2004

[12] Вж. Надлер, В. Император Aлександър I и идея Священного союза: В 5 т. Рига, 1886-1892; Соловьев, С. Император Александр I. Политика – дипломатия. СПб., 1877; Шильдер, Н. Россия в ее отношениях к Европе в царствование императора Александра I, 1806—1815 гг. СПб., 1904-1905; Нечипоренко, Д. Идеология Священного Союза. Александр I и Меттерних Россия в XVIII-XX веках. Страницы истории. М., 2000. 106-126.

[13] Любопитно е, че в първия вариант на текста (създаден от намиращия се на руска служба бъдещ гръцки президент Йоан Каподистриас) се говори за „поданиците на трите договарящи страни“ като въплъщение на идеята на Александър I за обединена християнска европейска нация. Предложението обаче среща острата съпротива на австрийския канцлер Метерних, страхуващ се, че първият вариант може да създаде впечатлението, че народите, а не монарсите са носителите на властта. Вж. Св. Маноилов. Зараждането на модерния западноевропейски консерватизъм и влиянието му върху руската консервативна идея. – В: сп. Анамнеза, Г.VI, 2011, кн. 3–4, 66-73.

[14] Шатобриан също е рицар от Ордена на вярата.

[15] Éric Anceau , Introduction au XIXème siècle. Tome 1 : 1815 à 1870, Paris, Belin, 2003

[16] Jean-Claude Caron, La France de 1815 à 1848, (2e édition), Paris, Armand Colin, 2004

[17] Éric Anceau, Introduction au XIXème siècle. Tome 1 : 1815 à 1870, Paris, Belin, 2003

[18] Dominique Barjot, Jean-Pierre Chaline, André Encrevé, La France au XIXe siècle. 1814-1914, Paris, PUF, 2008

[19] Провокирани от действията на крайните роялисти, част от опозицията оформя тайно нелегално движение в защита на либералните идеи, което се основава през 1821 г. Нарекли себе си Карбонарите, те бързо се разрастват и за отрицателно време достигат близо 30 000 членска маса.

[20] Éric Anceau, Introduction au XIXème siècle. Tome 1 : 1815 à 1870, Paris, Belin, 2003

[21] АдолфТиер е министър-председател под управлението на крал Луи-Филип

[22] F.R. de Chateaubriand. Mémoires d’outre-tombe, T. 4, L. IX,  Paris, 1910, pp. 233-312.

[23] Бентон, Ф. Консерватизмът. С., 1992, с. 69.

[24] Хиндли, Дж. Кралските фамилии в Европа. С., 2002, 182–183.

[25] J.F. Chiappe. La France et le roi de la restauration a nos jours. Paris, p. 507.