Нова Европа. След края на тихия федерализъм

Ангел Джамбазки

Резултатът от референдума в Обединеното кралство ясно показа симптомите на заболяването, обхванало европейския политически проект. Резултатът от този референдум сложи еднозначен край на политиката на тихата федерализация. Федералисткият път за изграждане на ЕС като над-държава, като свръх-държава, е тежко и вероятно непоправимо счупен. Политически.

Прочее, обективно погледнато, от самото си създаване ЕС е замислян като повече или по-малко „федералистки“ проект. Този „проект“ предполага, или поне предполагаше, все по-голяма политическа, икономическа и военна интеграция на всички нива, до евентуалното превръщане на ЕС в единен политически субект. Но днес това вече е невъзможно и ненужно. И вредно.

На част от „бащите“ и идеолозите на ЕС се приписват, при това с известно основание, меко казано утопични идеи, предполагащи превръщането на ЕС в наднационална държава. В Европейски съединени щати. Тази идея и наименование е формулирано от Уинстън Чърчил в речта му от Цюрих от 1946 г., когато се обявява за „един вид Съединени европейски щати“.

Изграждането на тази свръх-държава премина през различни етапи и на различни скорости. От първичния ентусиазъм на бързото обединение, предполагащ сливане на националните структури, до днешната ситуация, когато дори споменаването на отегчителното клише „повече Европа“ основателно предизвиква бурен гняв от Хелзинки до Виена и от Варшава до Париж.

На тези, до голяма степен утопични политически фантазии, се противопоставят идеите на генерал Де Гол, най-общо казано. Тези идеи предполагат изграждането на политически съюз на суверенни отечества, които запазват своя национален суверенитет и изграждат общи правила само и единствено в сфери, нерегулирани от националните законодателства. Този подход до голяма степен се припокрива с днешното понятие за субсидиарност. Днес тези политически позиции се споделят все повече и повече от нациите в Централна и Източна Европа, дори в Австрия.

Необходимо е формулирането на нови политически цели и задачи на ЕС в средносрочен и дългосрочен план. В хоризонт до поне петдесет години. Ясни цели. Постижими, обсъдени и приети от легитимно избраните политически ръководители на суверенните държави. Няма спор и няма съмнение, европейските държави, в това число и България, имаме ясно изразен политически и национален интерес от съществуването на работещ и сигурен политически съюз на континента.

Особено в тежката ситуация от гледна точка на сигурността в региона, с възраждането на завоевателните амбиции на Русия и Турция и с тяхната все по-агресивна външна политика непосредствено до нашите граници. Свидетели сме на незаконна промяна на държавни граници, на държавно организиран тероризъм, на етнически прочиствания, на безпрецедентна от времената на Студената война информационна война. Свидетели сме на мащабни разузнавателни и политически операции и на руските, и на турските служби на българска територия. За всички, които поне малко се интересуват от особеностите на регионалната политика е безусловно ясно, че подобни операции не могат да бъдат организирани без пряка заповед от най-високите държавни върхове в тези две държави.

Но отговорът на тази ясна и видима заплаха не е в повтарянето по инерция на клишета от рода на „Повече Европа“, „Добре дошли“ и „Ще се справим“. Особено когато тези, които ги изричат, нямат никаква идея какво казват, с какво трябва да се справят и как да се справят. Но пък за сметка на това са се самоназначили за европейски лидери по подразбиране.

Необходимо е ясното, еднозначното, категоричното отхвърляне на идеята за превръщането на ЕС в свръх-държава, в Пан-Европа, в Европейски съединени щати. Необходимо е предоговарянето на общите цели на държавите, членове на този политически съюз. Необходимо е ясното очертаване на границите, до които спира „интеграцията“. Препотвърждаване на сферите, в които е недопустима външна намеса. Например – семейство, образование, култура, религия. Чувствителни сфери за всяко общество, защото засягат основите на същото това общество. Традициите, които го изграждат.

В този смисъл въпросът за общата охрана и отбрана също трябва да бъде еднозначно разрешен. Веднъж за винаги. Говоря за темата „обща европейска армия“. Идеята за обща европейска армия датира от далечната 1950 г., когато е формулирана отново от Уинстън Чърчил пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Днес тази идея е меко казано несъстоятелна, при положение че членовете на ЕС в огромното си мнозинство са и членове на НАТО. Два паралелни военно-политически съюза, в които да членуват едни и същи държави е очевидна глупост. Особено в ситуацията на всеобща несигурност по всички външни граници на ЕС.

Необходимо е да бъдат поставени въпросите за културната, националната, религиозната идентичност и самосъзнание на европейските нации в светлината на милионите мюсюлмани, които нахлуват на територията на континента.

Незаобиколим е дебатът за признаването на християнските корени на европейските нации и цивилизация. Тази тема беше тихичко потопена при обсъждането на идеята за единна европейска „конституция“. Прочее, провалът на идеята за обща конституция, сама по себе си крайна стъпка към създаването на обща държава, бе първи жълт картон, отправен към федералистите. Те обаче се направиха, че не го виждат и не го разбират. И продължиха с тихото „повече Европа“.

Незаобиколим е дебатът относно причините за резултата от референдума в Обединеното кралство. Политическите причини. А част от тях се коренят именно в общата европейска политика по темите „миграция“ и „убежище“. Или по-скоро в провала на тази обща европейска политика. От загубата на време, от безсмислените и безсъдържателни празни дебати, от безбройните изказвания от типа „Благодаря Ви за въпроса, той е много важен, трябва да бъде обсъден много сериозно“…

Незаобиколим е дебатът по предложенията на Вишеградската четворка, към която се присъедини и Австрия. Прочее, България трябва да стане част от тази група държави. Очевидно здравият политически разум в ЕС е в Централна Европа. Унгария Полша, Чехия, Австрия и Словакия показват пътя, по който трябва да върви Европа: силни нации, силен Европейски съюз. ЕС има шанс само като Европа на нациите и когато излъчва повече сила и отбранява границите си ефективно и общо.

Така наречената „обща политика по миграцията и бежанците“ е един от най-ярките, най-видими провали на „федералистите“. Тази политика е нормативно разписана в десетки, дори стотици регламенти, документи, заседания, ноти и прочее…

Основните документи са, най-общо казано „шенгенски“ и „дъблински“ споразумения, подписани съответно на 14 юни 1985 г. на борда на кораба „Принцеса Мария-Астрид“, в Шенген, Люксембург (град край границата с Франция и Германия) между 5 от тогавашните 10 страни-членки на Европейската общност: Белгия, Западна Германия, Люксембург, Нидерландия, Франция – шенгенското споразумение; и т.нар. „Дъблинската конвенция“, подписана в Дъблин, Ирландия, на 15 юни 1990 г., в сила от 1 септември 1997 г. Колебливите, хаотични и непоследователни действия на ЕК по отношение на кризата с нелегалните имигранти и агресивната турска външна политика обрекоха тези споразумения на пълен провал.

Категорично трябва да бъдат отхвърлени предложенията за „квотно разпределение на нелегалните имигранти“, лансирани от канцлера Меркел през май и септември 2015 г. Както и предложението страни, които откажат т.нар. „релокация“, или принудително преместване и заселване на нелегални имигранти, да бъдат глобявани с парични суми. Това е нередно, несправедливо, неразумно. Съвсем основателно и Унгария, и Словакия отказаха да провеждат тази политика.

Тези регламенти, тези предложения, тези сгрешени политики застрашават националния ни интерес и националната ни сигурност поради географското ни положение и поради факта, че правителствата на Република България стриктно спазваха общностното право, за разлика от съседни държави, членове на ЕС. От 2010 г. до края на 2015 г. броя на потърсилите и получили бежански или хуманитарен статут у нас е 33 269, а издадените решения са 28 300.

Задължителна е редакцията или премахването на членове 23, 24, 25 и 29 от Дъблинския регламент, където са посочени условията, при които нелегалният имигрант може и трябва да бъде върнат в държавата на първоначална регистрация.

Връщането на вече регистрирани имигранти и навлизането на нови на българска територия ще доведе до колапс на социалната, здравната и образователната ни системи, както и до тежка криза в сигурността. Видяхме първите симптоми на надвисващата катастрофа в Харманли.

Не трябва да допуснем България да бъде превърната в имигрантски център, където да бъдат връщани нелегалните имигранти от цяла Европа, поканени тук, но вече нежелани от немския канцлер.

Всички имигрантски центрове и лагери, разположени на територията на населени места из Европа, както и в Република България, като тези в Харманли, столичните квартали „Враждебна“, „Овча Купел“, „Военна рампа“ и прочее, трябва да бъдат закрити и изнесени непосредствено до граничната бразда, а икономическите имигранти да бъдат екстрадирани в Турция. Веднага и на първо време.

Истинското и работещото решение, което набира все повече привърженици, е тези центрове за съсредоточаване и проверка на нелегални имигранти да бъдат построени извън границите на държавите, членове на ЕС. Възможности много, необходимо е политическо решение.

Безусловно е необходимо незабавното завършване на преградното съоръжение и плътното прикриване на държавната ни граница от въоръжените сили на Република България, с цел недопускане на незаконно преминаване на държавните ни граници, външни за ЕС.

За да защитим националния си интерес, трябва да използваме всички инструменти, включително правото на вето. Ние не носим отговорност за кризата в Сирия, в Близкия Изток и в държавите в Северна Африка и не трябва да бъдем жертва на политиката на канцлера Меркел.

Но за това се иска малко по-ясна и по-честна обща европейска политика по случая. Основана на осъзнатия национален интерес. И да се прекрати самоубийствената криворазбрана политика на псевдо-толерантност и налудно политически-коректно празнословие на европейско ниво.

Ражда се Нова Европа.