Нови предизвикателства пред външната политика в Европа

Даниел Митов

Предложеният текст е лекция, произнесена от Даниел Митов на 15 април 2016 г. на дискусия организирана от Института за дясна политика по повод представянето на новия брой на  Conservative Quarterly.

Уважаеми дами и господа,

Благодаря Ви за предоставената възможност да се присъединя към Вашето събитие днес. Признателен съм и за оказаното доверие да бъда поканен на срещата Ви в качеството си на специален гост. Организаторът на днешния форум, Институтът за дясна политика, е един от разпознаваемите комуникатори на политическите процеси в страната. Това увеличава моята отговорност като Ваш лектор днес.

Познавам хората, които създадоха Института за дясна политика. Имам и своите непосредствени впечатления от дейността му. Искам да подчертая удовлетворението си, че група от експерти посветиха усилията си в посока на това да поемат по един непопулярен и труден път. А именно, да се опитат да създадат условия за диалог и сътрудничество между десните партии в България, като посочат цели отвъд хоризонта на прехода.

Полагането на усилия за начертаването на алтернативен път пред българската десница – този на междупартийния диалог, на коалиционната култура и единодействието, беше изключително амбициозна цел. Това обаче беше и един от успехите на Института за дясна политика, който може да отчетем днес.

Уважаеми гости и скъпи приятели,

политиката според нас – хората с десни убеждения, е на първо място въпрос на ценности. Чак след това политиката е технология – парламентарни бутони, процедури, кворуми и нормативни актове. Десницата е разумна, но не подценява ролята на емоцията в обществото и не се опитва да задава обща посока само на базата на рационалното. Ние знаем, че обществото, подобно на човека, има дух, душа и тяло и голямата ни цел е да запазим това триединство монолитно и хармонично. Това е голямата задача на десницата и именно това е нейната фундаментална разлика с левицата, която, в името на грижата за тялото на обществото, често си поставя за цел да унищожи или най-малкото да моделира според разбиранията си неговия дух и неговата душа. Мислителите на левицата наричат вярата в Бог „опиум за народите“, изповядването на традиционните ценности ретроградност, а любовта към родината – отживелица.

Затова няма да чуете моя глас в защита на онези, които твърдят, че в политиката вече няма ляво и дясно. Сблъсъкът между ценности и идеологически доктрини съществува, защото е естествено състояние на едно общество. Десницата е общност на реалисти, която живее в настоящето – не в миналото или в бъдещето. Ние не си поставяме за цел да отменяме естествените закони на човешкото развитие. Знаем, че животът е труден и изпълнен с предизвикателства, които трябва да преодоляваме заедно, и отказваме да вярваме, че едно или друго политическо действие може да направи хората щастливи завинаги и да сложи край на историята. Затова се опитваме да променим средата, а не човека. За нас човекът е ценност, а не препятствие. Той не е функция на материалните отношения и икономическата база, а е божествено творение. За разлика от левите и тоталитарните идеологии, ние си поставяме изпълними цели. Може би затова провалите и разочарованията не са запазена марка на десницата, а на левицата.

След рухването на тоталитарния комунизъм, днес наблюдаваме провала на новото ляво в лицето на идеологическия мултикултурализъм. Подобно на тоталитарния проект, и този на левия мултикултурализъм се опитваше чрез социално инженерство да постави своите цели над демокрацията, над равенството пред закона и най-вече над естественото и хармонично развитие на обществото.

Едно от най-големите достижения на европейската цивилизация обаче е създаването на граждански фундамент от права и задължения, свободи и отговорности, които са неприкосновени. Тази нормативна констелация служи като основа за създаването на една единна гражданска нация, която не снема отделните културни специфики на народите, но ги обединява правно спрямо човешките права и отговорности. От много народи – всеки един със своя лингвистичен или религиозен профил – се създава една гражданска Европа, в която различието се развива свободно, в рамките на правния фундамент, а не въпреки него.

Проектът на Европейския съюз е олицетворение на това разбиране – фундамент от норми и асортимент от култури. В този фундамент всеки човек, независимо от етническия или религиозния си профил, трябва да съществува социално с другите хора на базата на споделеното разбиране и спазване на тези свободи и задължения. Принадлежността към конкретна културна специфика не може да бъде аргумент за тяхното нарушаване. Всякакви възражения срещу закона, мотивирани от субективно естество, не са нито легитимни, нито легални и ние трябва да им се противопоставим решително и без колебания.

Това обуславя и все по-нарастващата реакция в Европа срещу идеологията на мултикултурализма, която беше ясно отречена и от бившия президент на Франция Никола Саркози, и от немския канцлер Ангела Меркел, и от британския премиер Дейвид Камерън.

Мултикултурализмът не работи за Европа и нейното мнозинство от граждани. Тъкмо напротив, тази идеология се превръща в автоимунно заболяване на европейската общност. Абсолютизирането на културните и религиозните различия в едно общество не са предимство, както твърдят новите леви, а предизвикателство, което обществото трябва да преодолява, за да бъде единно и силно. Мултикултурализмът, вместо да функционира като модел за съвместно съществуване и взаимодействие, основано на гражданската равноправност и взаимната отговорност, се изроди в нещо съвсем друго.

Идеологизирането на културните, религиозните и етническите различия е един от най-големите грехове на новото ляво по отношение на Европа и нейните граждани. Новото ляво превърна мултикултурализма в политически манифест, който изисква получаването на автоматични икономически или правни привилегии на базата на принадлежността или притежанието на субективна културна специфика. Тази политическа доктрина е несъвместима с всяка една съвременна конституция, доколкото не само че допуска, а и изисква релативизация на равноправието между хората. Нещо повече –  дискриминацията спрямо мнозинството е опровержение на демокрацията. Нито една идеология, в случая лявата интерпретация на мултикултурализма, няма право да се развива като алтернатива на демокрацията. Именно демокрацията е общият фундамент, в рамките на който ние трябва да развиваме нашите ценности и идеологии.

Това е и общото между мултикултурализма на новото ляво и масираната информационна пропаганда на регионални сили: и двете абсолютизират субективните критерии за сметка на правните. Това е общото между западното либерално ляво и източното авторитарно дясно – и двете потъпкват закона.

Мултикултурализмът се оказа и икономическа формула за оцеляването на тесните и капсулирани общности. Същите бойкотират социалното взаимодействие с приемащата ги среда, но ползват ресурсите на европейските социални системи. Отказват европееца, но приемат парите му.

Но тук не става въпрос само за пари. Става въпрос за дълбок проблем, който трябва да осъзнаем навреме. През последните десетилетия Европа интегрираше различни хора към социалната си система, към идеологията на мултикултурализма и към вярата, че различието е предимство. В този период от време Европа остави своите културни, ценностни и правни корени на заден план, а именно те би трябвало да бъдат центърът, към който да се интегрират всички европейци, независимо от етническия или религиозния си произход. Европа винаги ще бъде плуралистична в културно отношение, но това няма да бъде за сметка на нейната собствена култура. А левият прочит на мултикултурализма изисква именно това – нашият континент да абсорбира други култури, които съществуват критично спрямо европейската такава, носител на собствена правна и историческа традиция.

Какъв е ефектът от всичко това? Мултикултурализмът все повече се развива като антитеза на демокрацията, след като създава групи от хора, които имат привилегии по отношение на свободата, но са имунизирани от отговорностите, които споделят останалите. Това изопачаване на демокрацията създава нов вид политическа система, която импровизирано бихме могли да наречем гетокрация. Тази ситуация, на свой ред, възражда популистките настроения сред европейското население, от които печелят крайни и националистически партии. А ние знаем, че техният принос към утвърждаването на демокрацията също е повече от скромен и европейските политически системи страдат от това.

Подобно атомизиране на европейското общество и релативизация на ценностите на нашата цивилизация – от правната ни подредба, през демокрацията, до християнската ни традиция – обаче е лукс, който ние не можем да си позволим, особено пред лицето на ислямския фундаментализъм. Ние не можем да бъдем политически толерантни към идеи, които целят нашето унищожаване и тази наша позиция трябва не просто да бъде изказана ясно и отчетливо, но и да бъде уплътнена с категорични политически действия.

Уважаеми гости и скъпи приятели,

разговорът за ценностите в политиката не приключва дотук. Старият континент трябва да проведе своя Голям разговор. Разговор за нашите ценности, за това кои сме ние и къде се крие коренът на нашата обща идентичност. Преди да сме отговорили на тези въпроси, ние не можем да бъдем толкова полезни, колкото бихме искали, нито на себе си, нито на нашите приятели от регионалната ни среда. Днес на Европа е необходим общ европейски патриотизъм, който да защити достиженията на нашата цивилизация и да ни даде самочувствие и увереност в сложната геополитическа обстановка, в която се намираме. Убеден съм, че Европа има силата да влезе в този разговор и да излезе от него по-монолитна и хармонична в триединството на своите душа, дух и тяло.

След рухването на Съветския съюз нашият континент и особено западната му част изживя един сравнително тих и спокоен период. Следобедната дрямка на лондонския Big Ben се смущаваше единствено от суматохата на мюнхенския Октоберфест. Днес обаче ние се сблъскваме с идейни архитектури, които са несъвместими с нашия светоглед.

Индоктринираният подход в тази ситуация ще бъде не само неефективен, но и опасен за Европа. Затова и като политици, и като граждани, ние сме длъжни  да формулираме конкретно решение на всяко предизвикателство, пред което се изправяме. В нашата европейска цивилизация решенията са функция на ценностния дебат и постигнатата в него победа, така че тя да се мултиплицира и спрямо всяко едно възражение, насочено срещу Европа. В този разговор може да участва всеки, който споделя демократичните ни ценности.  А от мобилизацията на всички нас, които мислим политиката в десни категории, зависи това, в края на този дебат да оставим на левицата утехата от олимпийския принцип, че не е важнаяя победата, а участието. 

Благодаря Ви за вниманието!