„Средният път“ за исляма в Близкия изток

„Кръстопът или безпътица: сложният избор пред Близкия изток“

Автор: Димитър Михайлов

Издателство: БИМАП СС,

Година: 2016

Мартин Табаков

 

Актуализираните конвенционални и секторни конфликти в Близкия Изток и Северна Африка обострят интензитета на развиващите се събития в региона. Различни религиозни и политически хореографии обобщават създаването на ансамбъл от подвижно насилие. А то протича по множество оси – между различни политически системи, взаимно отричащи се военизирани милиции и алтернативни религиозни перцепции, съществуващи често на антагонистични и оксиморонни начала. Нещо повече, регионът се доказа и като експортна сила: този път не само на петрол, но и на джихад. Европа и САЩ се оказаха също дестинации на куриерите на тероризъм – било от уахабитския или салафитския клон на сунизма.

Това е една от причините, поради които Близкият Изток и Северна Африка отново са във фокуса на световното внимание. Интензитетът на процесите в този регион обаче често изпреварва експертната си рецепция, която получава. Публичното внимание видимо има нужда от ориентир, който да спомогне по-коректното разбиране на събитията, случващи се там.

Именно затова усилията, насочени към обясняването на ислямския свят и колизиите, които той преживява, трябва да бъдат адмирирани. Книгата на Димитър Михайлов „Кръстопът или безпътица: сложният избор пред Близкия Изток“, както, разбира се, и предишните изследвания на автора в тази насока, заслужават подобно признание. В нея авторът печели доверието на своята аудитория, споделяйки с нея своята безспорна експертиза.

Самата книга е разделена на три основни тематични полета, в които светът на исляма е разгледан откъм неговата историческа дълбочина, политически проявления и религиозно-културни аспекти. Разбира се, това деление има отчасти и относителен характер, доколкото в самия ислям стените между политическо, от една страна, и религиозното, от друга, често са по-ниски, отколкото предполага практиката на успешното им съжителство. Авторът се е съобразил с това, което опосредства гладкия характер на развиващото се изложение (имащо някои художествени пулсации). За последното допринася и самото естество на исляма, което се еманира не само догматично, но и посредством литературни и философски рефлексии, които Димитър Михайлов познава добре.

В първата част на сборника, занимаваща се с историческите хоризонти на Близкия Изток, е отделено внимание на онези ключови моменти от „Дар ал-ислям“, които „отключват“ събитията, наблюдавани днес. Така се поставя въпросът за наследството на Османската империя и съответните „апетити“ на европейски държави към него (скритият договор Сайкс-Пико, реализиран с някои корекции на конференцията в Сан Ремо от 1920 г.). Впоследствие е отразено възникването на арабския национализъм през 50-те и 60-те години на XX в. (и глобалните претенции на египетския такъв, и сирийските и ливански регионализми), така както и това, което ще ги замести през следващото десетилетие – ислямизмът. Крахът на националистическите проекти по същество се разглежда като равносметка за неуспялата секуларизация на региона (стр. 28). Пряк резултат от това е случването на Иранската революция през 1979 г., „дълбоко анти-западна и анти-американска“ (стр. 31), в която „отеква ехото на омразата на имперска Персия към хаотичния и безразборен демократичен свят на Древна Елада“ (пак там). Свалянето от власт на диктаторския режим на Саддам Хюсеин и Арабската пролет се тълкуват в контекста на амплификацията на ислямския радикализъм и като „спусък на сунитско-шиитската конфронтация“ (стр. 141).

Във второто тематично поле на сборника се разглеждат политически отражения на исляма, често „контактуващи“ както вътре в себе си, така и с фактори от външно за региона естество. Особено внимание заслужава „дифузията на властта“ като олицетворяване на „раздробяването“ на властовите центрове и материализирането на конкуриращи се фактори – „племенно-класови, идеологическо-религиозни, милиции и военно феодализирани групи“ (стр. 61). Ако е възможен общият знаменател в тази „раздробена“ констелация, то той се наблюдава в невъзможността на редица държави (Ирак, Сирия, Йемен, Либия) да изпълняват своите прерогативи в териториалните си периметри.

В рамките на същото смислово ядро е разгледана в критичен план и концепцията за „доминото на демокрацията“. „Ефектът на пеперудата“ пък е призван да обясни феномена на настъпили промени по време на Арабската пролет, при които, макар и с обстойни репресивни апарати, „статични политически системи“ (Сирия, Египет, Либия, Йемен) биват предизвикани и променени от „минимални и спорадични действия на второстепенни фактори, които обаче предизвикаха мащабен публичен катаклизъм“ (стр. 80). А когато се спира върху възможностите за проектиране на влияние на конкретни държави от Близкия изток върху региона, изложението добива и своите геополитически хоризонти с конкретни приноси като аргументативна сила. Внимание заслужава и своеобразната дисекция на статичните елементи на управляващите елити от Близкия Изток, характерни с предаването на властта си по династичния канал, имащи авторитарна култура, екстериоризиращи религията в публичната сфера и развили култ към личността си (стр. 106–111).

Най-големият разлом в Близкия Изток – този между сунитите и шиите, намира място в третата обособена част на сборника. Конфликтът е разгледан посредством няколко призми. Чрез религиозен филтър в обобщителен порядък са засегнати доктриналните различия между двете деноминации, вътрешно-видовите им флуктуации и конфликтните им точки. Посредством политическия филтър са представени основните им носители (от държавно ниво, до сунитските радикални групировки и шиитските милиции). Обяснени са и някои идеологически позовавания на сунитските деривации (джихад, такфир, хиджра, ал-уала уал-бара, бида), както и практическите им изопачения. В такъв случай, например, т.нар. Ислямска държава трябва „да се схваща не толкова като джихадо-доксия, а по-скоро като джихадо-праксия“ (стр. 150). Справочният характер на изложението в тази му част е обогатен от допълнително вникване за причините (доктринални и политически) за обобщаването на ислямизма в Близкия Изток и като реакция на Запада.

Трудът на Димитър Михайлов „Кръстопът или безпътица: сложният избор пред Близкия изток“ има редица достойнства от различно естество. Основата на сборника има синтезиращ характер, без да е обобщаващ. От нея често се издигат добри аналитични перпендикуляри. Имайки предвид, че е аргументативно издържана, особено добро впечатление прави тезисната смелост на автора.[1] Така например същият счита, че отговорът на съвременните предизвикателства, съдържащи се в самия ислям и произтичащи от него, трябва да се даде от средите на самите мюсюлмани (стр. 20). Оттук и пожеланието радикалният салафитски джихадизъм да бъде делегитимиран от близкоизточните общества (стр. 54).

Самият автор като че ли намира уасатия („средния път“) в тази тема, противопоставяйки на обезателните либерални апологети на исляма отгледаните в него закостенели ядра на догматични потенции, а на силовите екстраполации на неоконсерваторите – ирелевантността на вносното инженерство. Логичен завършек на разбирането е това, че „демокрацията, във формата, която е позната в Западния свят към момента, е неприложима в близкоизточните общества“ (стр.54). А по отношение на държавността, то ние трябва да свикнем с идеята, че „отсега нататък не само класическият модел на държавата ще бъде единствен маркер на суверенитет и влияние в отделните зони на Близкия изток“ (стр. 51).

Заедно с другите такива в книгата, тези развити положения имат достоверно стоене, легитимирано и от уважителния научен резервоар на Димитър Михайлов. Въпреки своята многоликост, центробежни и центростремителни сили, Близкият Изток е схванат коректно и в неговата дълбочина, формирана от религиозни, етнически, философски и културни рефлексии. Посочена е ясно ролята на арабския национализъм и ислямизма във формирането на съвременния облик на изследвания топос. Ислямът, един път, е онагледен в неговото вътрешно-видово напрежение и, втори път, показани са по недвусмислен начин неговите социални проекции. Не на последно място, авторът не е избягал и от ефекта на процесите, развиващи се в Близкия Изток, върху заобикалящата го регионална среда, включително европейската. В този случай, четем в книгата, вместо да донесе демокрация в мюсюлманските общества, Арабската пролет създаде „конвулсии от тероризъм“ и вълни от бежанци на Стария континент (стр. 12).

Въпреки че достойнствата на книгата са безспорни, могат да бъдат разпознати и някои нейни слабости.

Например, въпреки че подобен ракурс напуска детерминираните параметри на изложението (все пак, текстът е, по думите на автора му, философски), разглеждането на петролните потоци би допринесло за схващането на процесите в Близкия Изток (някой би добавил, че без тяхното проследяване е трудно постижимо изобщо разбирането им).

Читателят е свободен, а и никак не лишен от аргументи, ако реши да полемира и със ситуационната апология от страна на Димитър Михайлов на диктаторските режими в региона. Констатации като тази, че е „по-добре диктатор, който да изпълнява напълно или частично задълженията си към обществото, отколкото пълен хаос и беззаконие“ (стр. 54), са по-скоро компрометиращи, доколкото те се развиват в полето на субективната политическата перцепция, напускайки обективността на научния ум. Същото се отнася и за използването на оценки като „окупацията на Ирак“, съдържащи конотации, с които ресорен специалист не би трябвало да се ангажира.

Загатнато е и известно недоглеждане на нюансите на взаимодействие между Русия и шиитските фактори, действащи в Сирия, доколкото авторът остава впечатлението, че подценява различията, които съществуват между приоритетите на руската намеса в страната и тези на ливанската „Хизбула“, като част от адресираните субекти. Подобно заключение може да се направи и спрямо руско-иранските отношения, които, особено след преждевременно напускане на руските самолети на иранската авиобаза в Хамадан, не би трябвало да се разглеждат в толкова хармонично и доверително отношение, каквото използва авторът. А за правилното разбиране на американския неоконсерватизъм би било полезно значението му да не се редуцира до абсолютизация на демократичния експорт, доколкото в същото това течение има теоретици и практици като Джийн Къркпатрик, които са развили такива схващания по отношение на авторитарните режими, каквито авторът на разглеждана книга би, изненадващо може би, намерил за идентични на собствените му.

Всяка една от тези реплики спрямо труда обаче касаят не толкова ядрото на съдържанието, колкото по-скоро някои негови периферии.

Разбира се, тези различия между авторовата ангажираност и скромната му рецепция в настоящите редове по никакъв начин не отнемат признателността на последната за удовлетворението си при боравенето с труда на първия. Въпреки че изследването е определено от автора като сборник от есета и анализи, вложената експертиза в него му придава по-задълбочен и ангажиращ характер. Сборникът „Кръстопът или безпътица: сложният избор пред Близкия изток“ може да бъде както удачен буквар за неспециализираното внимание, така и да обогати взора на този, който вече има впечатления по изложената в него проблематика.

[1] Някой би възразил, че пишейки за основните конфликти в Близкия Изток, авторът отделя скромно текстово пространство за един от отколешните такива – израело-палестинския, но тъй като Димитър Михайлов е част от дипломатическия корпус на Република България и ръководител на посолството в Тел Авив, предпазливостта му е добре преценена и релевантна.