Из „Мемоари“

Тодор Икономов 

Aприл 1867 г.

От една страна, притесненията на турците, които притеснения стават по-чувствителни за българите с разпространението на образованието и с размножението на интелигенцията, за която при днешния режим няма поприще за деятелност и за поминък; от друга страна, общите утвърждения, че на Турция дните са прочетени, че тя е в Европа една аномалия, която не може дълго да трае – всичко това изедно кара нашите младежи не само да бълнуват за някакво си освобождение, но и да пошават в тази смисъл. Във Влашко се образуват с тая цел комитети, печатат се вестници, проповядва се въстание, обнародват се всякакви прокламации, програми, възвания и др., пращат се апостоли и възбудители по България, събират се чети и пр., и пр. Това движение достига и до Шумен. И тука дохождат бунтовническите книжа, но тъй като те първи път ми бяха адресирани чрез человек, от когото имах причина да се боя, аз се отказах не само да ги съобщавам някому, но и да ги приемам. Въпреки това, аз правех не от страх и не за собствена безопасност: който знае моито отношение към турците въобще, той лесно ще разбере, че не съм слушал страха; аз го правех по убеждение, че часът още не е ударил за подобно движение у нас. Против мисълта, че трябва да се подготвя у нас въстание, аз не съм. Таквази мисъл аз не мога да допустя, защото тогава излазя, че ние трябва да търпим всичките турски неправди, да се отречем от человеческо съществование и да се обърнем на безчувствени животни. Аз съм (само) срещу несвоевременността на движението и срещу някои от средствата му.

Един нов случай, една нова среща още повече ме укрепява в тая мисъл. Преди няколко дни из Тулча беше дошел Х. Дряновски. Той беше от възбудителите. Ние се разговаряхме с него надълго и нашироко. Той казваше, че трябва немедлено да се повдигнем и да се освободим и моите въпроси какви са данните, върху които можем да видим какви-годе надежди за успех, го учудваха дълбоко. Той гледаше на работата тъй леко, щото въпросите и съмненията му се виждаха неуместни при простото уверение, че уж имало до 15 000 хъшове във Влашко и че Русия обещала пушки и 40 000 души солдати в помощ. Пред туй негово уверение възраженията му се виждаха смешни и невъзможни. Че пушките още не са дадени, че 15 000 хъшове са още на книга, че Русия не може да прати войска на помощ без обявление на война и войната едва ли ще (се) обяви през тези години и при сегашното настроение на Европа, че не е доста да се обяви въстание и да дойдат хора отвън, (но че) туй движение трябва да се поддържа и подкрепи и отвътре, от народа, че народът още не е дошъл до подобно съзнание и че по тая причина движението ще посрещне важно съпротивление между самите българи, че от несвоевременните движения не само полза не ще излезе, но и самото дело на освобождението ще се компрометира – за това моят приятел и не щеше да знае. Като възторжен школник той вярваше в силата на своите слова и дела и мислеше, че е доста да се каже и почне, за да стане желаното дело. На неговите увещания и предположения аз отговорих отрицателно и му казах, че не одобрявам тая поспешност, че тя осъжда делото на освобождението на несполучни опити и на закъснявания. Аз настоявах пред него да говори, гдето трябва, че засега движението трябва да се ограничи в думи, но на открито въстание да не се дохожда, защото не само народът не е приготвен за подобно нещо, но и мисълта още не е разпространена, гдето трябва и колкото трябва.

Революционният печат (зад) граница като изображава, от една страна, зверствата на турците, а, от друга страна, добрините на свободата и на самостоятелния живот и вътрешната мирна пропаганда, пропагандата на учителите и развитите хора, като разбужда съзнанието на населението; лошото положение на нашите съотечественици като почене да се съзнава от всекиго, и на външните заканвания като се притури мирния, но всеобщ и грозен ропот на цял български народ, в който път бяха тръгнали вече местните вестници, делото на освобождението ще добие не само по-верни и по-сигурни шансове, но и добитото при таквизи условия ще бъде от всички нас по-добре оценено и по-добре запазвано. При днешното състояние на духовете в България движението не само не може да бъде общо, но няма нито най-малките шансове за успех. То би могло да има какъв-годе успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. Даруваната свобода не само не се цени както трябва, но самият акт на дарувание влече подире си задължения които не всякога биват по силите и интересите на освободените. Но и вън от това, аз не виждам какво употребление можем да направим днес от една дарувана свобода. Поведението ни в нашите дребни общински работи много ясно показва на що сме способни. У нас ние нямаме добре приготвени хора, а и отвън не можем да ги чакаме. Ние нямаме хора и у другите държави, нямаме таквизи, които с многогодишните си служби са се опекли в делата на управлението, в делата на порядъка и на дисциплината. Ние сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим освен разглобено и безсилно тяло, безполезно за самите нас и твърде угодно за нашите душмани. Държавата ни ще бъде образ, в по-голям и в по-безобразен размер, на нашето общинско устройство. Не е ли по-добре да се почака, че да се приготвим за по-хубаво бъдеще?…

Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един народ не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията за освобождение, трябват се големи и многогодишни приготовителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва. Каква е почвата на нашите днешни бунтовници?

Народът, масата, работливият и сносливият народ спи; той още не се е издигнал в чувствата си и мислите си дотам, щото да пожертвува поне една част от апатичното си спокойствие за свободата. Съчувствие на движението изказват само някои младежи по градовете, елемент твърде неблагонадежден не само по малочислеността си, но и по своята мекошавост и непривичност на труд и лишения. Яките и сносливите съсловия, еснафите, земледелите и скотовъдците, са чужди за работата. За да се приготвят, нужно е време, нужна е деятелност от друг характер. С нас, няколко учители и ученици, с няколко млади търговчета, които при първата нужда за пожъртвувание всички ще замлъкнат, с нас не става работа. Свободата се иска не за нас; ние сме и тъй свободни, защото сме или във Влашко, или в градовете и твърде редки съприкосновения имаме с турците. По правда ако говорим, аз съм повече свободен днес от натиска на турското правителство и на полицията му, отколкото е свободен един гражданин в Русия. Свободата е нужна за народа, за масата, която ежечасно се съприкасава с турското зверство и страда от него, страда тежко и люто, а туй ни казва, че народът трябва да бъде с нас, че без него свободата му не се достига и че за да го имаме с нас, длъжни сме да го приготвиме. Какво сме направили в това отношение досега? Не ще бъдем излъгани, ако кажем, че ние не сме направили в това отношение нито толкози, щото няколко стотини бунтовници да намерят помежду тоя народ ако не поддръжка и защита, поне нужната прехрана. Появившите се въстаници ще бъдат засега в очите на масата разбойнически шайки и ще могат да се държат по горите и балканите само по разбойнически начин, т.е. (с) принудително добивание нужното за живеение. Такъв бунт ли е нужен за България? Освен гдето не ще сполучи таквози движение, има да докара и това, че ще обезкуражи българите въобще и ще докара забавяние на друго по-сериозно опитвание. Нам са нужни не частни бунтове и опитвания на стотина-двеста ревностни и възторжени млади, а всеобща революция, революция в горите, в градищата, в селата, навсякъде. За да можем да надвием на многочислените турци, ние трябва да действуваме везде и всички, и да действуваме при благоприятни условия, тогава, когато Турция се намира в затруднения и не може да обърне всичките си сили срещу нас. Инак ние не ще направим, освен да погубим множество хора без всякаква полза за делото и с явни вредове за него.

Опасения от несполуката на едно скорошно въстание войнственият момък не поиска да слуша. Неговите сведения за България бяха съвършено противоположни на моите и той си остана на мнението, че е време да се почнат действията. Той малко беше се търкал из България и вярваше в говорите на младите, с които се виждаше по градовете. Впрочем той не отричаше, че сами ние не ще направим нищо. Той мислеше да подкачим и да поддържим движението само през няколко време, догдето го наеме и довърши Русия. Като руски офицерин той знаеше настроението на руското воинство и на руския народ и николко не се съмняваше в неизбежността на една руско-турска война. На тая война, която Русия търсеше, за да развали Парижкия трактат, се осланяха най-големите надежди на И. Попова; в нея той намираше последното и най-силното доказателство за нуждата да се почене движението. На моите забележки, че въпросът за нашето освобождение не се решава напълно с една подобна война и че туй освобождение ще дойде само след нашите всеобщи усилия и след надлежното приготвяние за него, Попов не даваше никакво внимание. Аз му пожелах добри успехи и ние се разделихме по най-приятелски начин. Дано господ да им помага в предприятията и да не ги подвъргне на тежки разочарования!

Тъй като в Шумен младежите тогава водеха повече лекомислен (гуляйски) живот и не обръщаха внимание на по-сериозни въпроси, аз не смеях да доверя тия тайни за приготовленията никому. Шумен през тая година остана мирен и никакъв знак на движение не се подаде. Да видим как ще постъпят подир 3-4 години младите, които сега се вдигат.

Туй спокойствие на Шумен спечели, както се каза, на тукашния каймакам голямо аферим от Мидхат паша. А за да не се разклати това спокойствие и занапред, пашата изпрати в Шумен цели тайфи арфянки с уверение, че всяко младо ще се впусти подир момичета и ще забрави и отечество, и народни цели. Ние ще видим какви ще бъдат сетнините от пашовските грижи за нашето добро.

 

Юни – Юли 1881 г.

 

Работите на нашето отечество не отиват добре. Това се види от всекиго. И лошото е не само в това, че досега са господствували едностранните стремления и злоупотребленията на една мнимоконституционна партия, действующа с лъжи и интриги (според собственото признание на члена ѝ Х. А. (че) всичко това се заменява с нечуени произволи и беззакония в името на едноличната власт. Но по-лошото е това, че всичко у нас отива така, щото върху нищо да не може да се установи правилен поглед, по никой начин да не се осветли, както трябва, и закрепи общественото мнение. Народът се тласка във всички страни и това, което вчера му се е представлявало за вреда, лъжа, неправда, днес му се изображава като благо, истинно, праведно и полезно. Народът си остава играчка на властолюбците и николко не се е просветлил върху общите и истинните свои интереси, върху полезното и неполезното за него. Той (рискува) да остане играчка за дълго време и да загуби всеки почит пред всичките народи, като се покаже неспособен не само да се оправи, както трябва, но и да познае интересите си и да ги запази. Има страх, че дълго време в негово име ще говорят властолюбците и ще поставят своите прищевки и своите частни или партизански цели на мястото на общонародните. Печална перспектива! Но кого трябва да виним в това зло, в тая голяма лошевина?

За да бъдем справедливи, трябва да се изповядаме, че са виновати тук най-първо и най-много самите българи – едни, че с голямата си простотия и с апатията си допущат на няколко души да си играят и със самите тях, и с интересите им; други, че са дотам безсъвестни, щото не жалят цял народ и интересите на отечеството, а всичко това поставят за подножие на своите властолюбия, на своята безумна самонадеяност, на своите прищевки. Една наша пословица казва, че понякога цял свят не може да направи на человека толкози зло, колкото си направя сам. На нашия народ тая пословица се оправдава напълно.

Но ако ближайшата причина на злините в нашето отечество се крие простотията на самия народ, то за храна на туй зло служат самите качества на ръководящите класове. Ръководящите класове в България не правят днес друго, освен да се подчиняват на бутанията, които са дадени от руското окупационно управление и се дават понякога и до днес от някои братя из русите. Ако не бяха честолюбията на Дондукова, който искаше да стане български княз, не с въдворение на строг порядък в отечеството ни, а с гавряние на народа и със задобрявание на онези, които за всяко достойнство и опитност имаха на устата си готовите, крайните и чуждите за нашето положение, за нашето настояще и за нашите задачи либералски и социалистически теории на Запад, гръмливи непрактични фрази и безсрамството да възхваляват лъжата и да осъждат скромността и мълчаливата полезна деятелност; ако не бяха съветниците на Дондукова, които из угождение към последния насърчаваха силно фразерите и пустоглавите честолюбци; ако не бяха някои други руси, които мислеха да направят от България това, което не могат да направят от Русия, сир. огнище на разюздана свобода и на социални движения; ако не бяха, от друга страна, руските ретрогради, които желаяха да видят България устроена по полицейско-абсолютния начин на Русия и тласкаха консерваторите към тая цел; ако всичко това не беше, то днес каравеловци, цанковци и стамболовци, от една страна, и грековци, начевци, горбановци, от друга, по-малко щяха да крещят и по-малко щяха да си играят със съдбите на народа, който едвам що се е освободил и който има нужда да обезпечи и своята свобода, и своето съществование не с крайните още за сама Европа политически и социални теории, а с траен порядък, който да запазва правдините на гражданите, законността, добре разумяваната свобода, свобода за всичките, и равномерното развитие на цялата страна. Не, при добри и единомислени съвети от страна на Русия сегашните злини, сторените и струваните неправди не щяха да достигнат до безобразието, което ги характерисва нине. При таквизи благоразумни и единодушни съвети и каравеловци с Цанкова, и начевци с Грекова щяха да знаят, че не им е простено да си играят със свободата на един народ, за която свобода не са мръднали с пръст и не са се уболи нито с игла. Те щяха да бъдат по-малко самонадеяни и щяха волею и неволею да вървят в пътя, който е указан от освободителите…

Обвиняват ме, че не съм обичал русите, и туй обвинение е общо у всичките руси в България. То ми се вменяваше в голям грях от бившите тулчански руски власти; за това ме мразеше и княз Дондуков с компания. Аз се малко грижа какво мисли за мене Дондуков и някои руски офицери; но не мога да остана равнодушен към туй обвинение в размишление към руския народ и към моите съотечественици. Да мислят за мене криво онези, на които тъй понася, това малко ме смущава; но да мислят криво за мене тези, които почитам и на които мнението ценя, аз не искам. Ето защо си позволявам да кажа тука няколко думи, както за това какви са причините, по които голяма част от русите в България, бивши и настоящи, са ме прогласили за неприятел на Русия, тъй и за истинските ми чувства към великата наша освободителка.

За руския народ и за неговите съдби аз имам дълбок почит и искрена любов. Всичките успехи на руския народ дълбоко са ме радвали и радват и всичките му несполуки силно са ме отчайвали. В душата си аз съм еднакво с него страдал от притесненията на развратеното чиновничество и на омразната полиция и военщина, и тия страдания, като са направили за мене по-мил руския народ, дъхнали са ми чувствата на недоверие и опасения от руските чиновници, полицейски и военни, у които господствува идеята, че не са тези учреждения и съсловия за народа, а руският народ е зарад тях, зарад удовлетворението на техните развалени прищевки и каприции. С таквизи чувства, няма да го скрия, аз не можах да бъда възторжен привърженик на освобождението на България чрез руска само войска и на устройството и управлението на страната от руски чиновници, руска полиция, руски офицери. Аз казвах, че който не е добър за своите, той не може да бъде добър и за чуждите и че мъчителите за руския народ не могат да не бъдат таквизи и за българите.

Да ме простят добрите и честните руски чиновници и офицери; думата ми не е за тях, думата ми е въобще за чиновничеството и офицерството в Русия, за системата, която там господствува, и за привичките, които са се всадили в болшинството на тези съсловия. Аз бях привърженик на дипломатическото вмешателство на Русия, но не и на военното; но когато войната за освобождение се почена, пред вид на грамадните жъртви на Русия за нас българите, аз се помирих с идеята на таквози освобождение и моето уважение към Русия порасна. Пред името на нейния цар аз благоговея и в това си настроение аз полагах слабите си сили да опазя същото настроение и у другите българи, като показвам на последните, че трябва всякога да гледат на общите усилия на Русия, а не на действието на някои от нейните синове. С таквози намерение – да се спази у всички българи чувството на любов и признателност към великодушния руски народ – аз не се побоях още от първата минута, когато лошите и тираническите наклонности на руските някои офицери и чиновници поченаха да проявяват своите безобразия, не се побоях да си дигна глава и да си кажа откровено, че това е лошо, това е произвол, това е злоупотребление.

 

Февруарий 1886 г.

 

Нека казва кой каквото иска, но у нас, българите, няма чувства на справедливост и законност. Ние всичко вършим не по съзнание, че вършенето е нужно и законно, а по едничкото побуждение, че така ни е угодно. За законност и справедливост ние не помишляваме ни най-малко, ако и да повтаряме тези думи твърде често. С думите законност и справедливост ние прикриваме всичките си дела, но между думите ни и самата справедливост няма нищо общо, нищо съгласно. Онова, което говорим, то е заета форма, която няма никаква вътрешна основа, а делата ни всякога си остават чисти наши капризи без най-малко съображение към законността и дълга.

Във всичките си дела и всякоги ние сме показвали, че в нашата частна и публична деятелност ние се водим само от личните си настроения и нито на ум вземаме, що сме длъжни да направим и какво не. В последните времена туй отсъствие на справедливост е станало повече от очевидно. Днес управляющите са похитили властта незаконно и я употребяват по най-несправедлив начин. За да останат на тая власт, те правят всичките беззакония на света. Те тъпчат законите на всяка стъпка и насилват гражданите и в техните права, и в тяхната свобода, и в техния цял живот – без съд присъди, въпреки ясните и изрични постановления на конституцията и законите, те грабят хората от домовете и работата им, затварят ги, бият ги, интернират ги, предават ги на поруганията и преследванията на разните нехранимайковци-сопаджии, лишават ги от възможността да си гледат работата и ги съсипват немилостиво, за да ги убият и в правата, и в поминъка им, и да ги доведат до отчаяние. Кървавата подигравка на подобно поведение с всичко, що е справедливо и законно, е така явна и осязателна, щото всяко друго общество би се стреснало пред нейната неизмеримост и би се замислило какво би могло да стане с хора и общество, които са загубили пътя на закона и правата и са тръгнали в пътя на дълбокото заблуждение и на пагубните страсти. Ние не щем да знайме, че гдето справедливостта и законността липсват, там ни добро, ни живот, ни спокойствие може да има, и че злото еднакво, ако и в разни времена, пада на главата и на онези, за които се то прави, и на онези, които го правят. От беззаконията само беззакония като могат да порастят и да се поженат, времето да (се) събира такъв плод не закъснява да настане и за онези, които усърдно и всякояче са се силили да сеят беззакония. При най-малкото изменение на обстоятелствата злото се обръща с всичката си сила право върху причинителите на туй зло.

Със своето безчестно и тираническо поведение, което състои в насилията, произволите, беззаконията, пристрастията и в разбужданието на най-низките побуждения у нехранимайковците, днешното правителство не прави и приготвя зло само за противниците си – не, то готви по-големи злини за само себе си и за своите си. Със своите беззаконства, като научава хората да разберат, че правото е не в законите и в тяхното изпълнение, не в съблюдението на правилото да не се прави другиму онова, което от нас не може да бъде прието, а в силата и в успеха, с каквито средства и да се достига тоя успех, това правителство не отнема ли всяка възможност да се вярва в законите и да се мисли, че между нас може да има справедливост и справедливи отношения? Но ако всеки остави правилата на дълга, на закона и на справедливостта и се поведе, както прави самото правителство, само подир честолюбията и страстите си, добро и правда ли се очаква от подобни съвети? Беззаконията и неправдите не се ли обръщат на общо правило и не падат ли с всичката си пагубност и на онези, които най-много са работили за установението и тържеството на неправдите? Знаят ли днешните управляющи какво приготвят за себе си и за децата си със своите днешни беззакония и неправди? Плач и страдания нескончаеми приготвят те за себе си и братоубийства за народа си. Насилията и беззаконията на управляющите освен лошевия пример и подражанието, извикват в страждоющите и отчаяние, което всякога води към отмъщение и взаимност.

Ако това са искали да направят управляющите, ако те със своите злодейства са искали да извадят из мислите на гражданите и последните дири за порядък, законопочитание и правда, това са достигнали с избитък. Правдата и законността у нас са последните неща, за които болшинството днес си помисля. Днес едни мислят как по-големи лични ползи да извлекат от положението си като силни, а други – какво отмъщение да приготвят за попирателите на своите права, на своя живот, на своя поминък. Днес всичките съвети и намерения на едни клонят към по-силно натискание и онеправдание на неедномислениците, а други се утешават с надеждата за люто и незабавно отмъщение. Днес преследванията за едни и упоението от бъдещо отмъщение за други са едничките помисли на голямата част от българския народ. Днес братоубийството, немирствата, неправдите, насилията и престъпленията са обичните средства на голям куп българи и мнозина не се срамят да ги наричат позволителни и законни. На тях днес се силим да закрепим обществения порядък, с тях приготвяме бъдещото благополучие на отечеството, против тях, пак с нашите средства, се въоръжават и приготвят за кървави сражения другите, които участвуват в днешните беззакония.

Косата на человека настръхва, когато гледа безбройните и големите злочестини, които постоянно бременеят страната по причина на едно неразумно, безчеловечно и беззаконно правителство. Безпокойство до отчаяние съвзема человека, когато си помисли над развалата, която произвождат беззаконията на лошото и злонамереното правителство в сферите на нравствения, материалния и правовия живот на отечеството; но още по-голямо е отчаянието от заканванията да се тури край на злото пак със зло и с кървави отмъщения.

Ако слушаш обидените и онеправданите от днешното правителство, то край на днешните злодейства можело да се тури само с немилостивото изтребвание на онзи, които злодейтвуват днес и онеправдават цели маси от населението. Мъки и смърт се готвят за тези хора от техните противници зарад развалите, които причиняват на отечеството. За отмъщение се помишлява сега у нас, а не за законно поправяне на кривдата и развалата. Плановете за жестоки гонения и за самоуправство отвсякъде се чуват и новите братоубийства от всички се намират и уместни, и праведни. На тях гледат като на възможни и необходими и самите управляющи днес, защото не един път и не два се е чувало от техните уста, че те, управляющите, не ще се сдържат от неправдите, догдето са на власт, но кога дойдат на мястото им други, нека правят същото.

Какво изопачено разбирание на държавния порядък! Какво отсъствие на чувства за законност и справедливост! Едни злодействуват, защото са в сила, други се готвят да злодействуват, защото били онеправдани. Място за правосъдието и за закона не се оставя еднакво. Закон и правосъдие стават самите лица и техните лични чувства и капризи. Никому и на ум не идва, че народите се струпват в държави не за да умножат самоуправствата, а да турят край на тези самоуправства, като поставят законите и общото правосъдие по-горе от всяко лично желание и от всеки произвол. Никой от нас не си дава и труда да помисли, че ако управляющи и недоволни притесняват и отмъщават едни на други мимо всяки закон и мимо правдата, законът и правосъдието у нас никоги не ще добият каква-годе сила и че всичко ще отива от реакция на реакция до пълна развала и до пълно господство на безпорядъка и на беззаконието. Ако едни притесняват и губят братята си само за усилие на произволната власт, а други братоубийствуват из отмъщение и се опитват да направят безправни и послушни своите противници, отгде ще дойде тогава примерът и закреплението на едно общо мерило на правдата и правото? Право може ли да се въдвори и насади там, гдето насилията на едни над други са обикновеното средства на действующите граждани и гдето в злощастието, страданията, разорението и смъртта на еднородците се търси властта и доброчестината? За да злоупотребяват безнаказано властта, днешните властвующи намират за нужно не само да потъпчат правата на хиляди граждани по най-непростителен начин, но и да погубят множество от тия граждани, чрез всякакви неправди и притеснения, и да озлочестят хиляди семейства. От своя страна, онеправданите не се отричат от никакви средства да отмъстят за стореното тям зло и да направят числото на злочестите още по-голямо. Но тогава кой и где ще тури край на това самоуправство и на големите злочестини от него? На какво ще почиват общото благоденствие, порядъкът, тишината, спокойствието, правосъдието и обезпечението на правата, имота и правото? На това ли, гдето днес ще бъдат джелати на братята си едни, а утре други, гдето не законът и общите мерки ще определят отношенията на жителите, а егоистичните мисли и желания на по-силните или на по-многочислените?

От такъв порядък може ли да се чака какво-годе добро било в сегашно, било в бъдеще време? От него не излазят (ли) само омрази, разделения и борби, които правят живота несносен, злочестините нетърпими и отечеството немило и недраго. От такъв порядък като не може да има полза ни за притеснените, ни за притеснителите, които утре могат да станат сами притеснени, ако не от самите си братя, поне от външни помощници; от него като не може да се извикат любов и уважение към отечеството, а по необходимост се развиват неверството и предателството; чрез него като не се обезпечава отечеството ни в днешните, ни в бъдещите си интереси и като остава играчка на всичките случайности, ние българите трябва да разберем веднъж завсякога, че по крив път сме тръгнали, че сами на себе си правим зло и че още по-голямо зло готвим за в бъдещето. Ние трябва да се проникнем от мисълта, че струпаното на другите зло се повръща на самите нас и че само доброто и правдата към другите докарва добро и правда и на самите нас. От задоволство (то) на другите от нас излазя недоволство не само за другите, но и за самите нас, защото недоволството на другите ни пълни с безпокойства и често ни прави по-жестоки и по-неправедни. Незадоволството на другите ни мъчи и преследва със своите страхове за праведно отмъщение всякой час и обръща живота на цяло мъчение. Не може да страда една част от народа по причина на друга част и тая последнята да се наслаждава със спокойствие и обезпечение. Болестта на една част не може да се не отрази тъй или инак и на мнимата здрава част.

Обезпечено е задоволството, когато е основано на съблюдението и изпълнението на общите закони и на правото, а не на потъпканите, под какъвто навет и да било, закони. От тъпканието на законите за частни и партизански цели не може да не излезе същото пренебрежение към правото и на самите тези, които тъпчат тия закони. При най-малките изменения на обстоятелствата и на настроението на болшинството, неправдата се обръща срещу истите онези, които най-много са я поддържали и развивали. От нарушенията на законите в угода на поддържающата него партия, Каравелов не извлече за себе си нищо, освен унижение и всеобщо презрение с мъки и търнила. Същото ще стане и с всякой други нарушител на законите, с каквито була и да прикрива нечистите си дела. От деятелността на подобни хора никоги не може да излезе освен вреда за другите и срам с безчестие за самите дейци. Чрез подобна деятелност те сами си приготвят не само поражението, но и погубванието. Ето какво си готвиме ние с днешната си плитка, неразумна и самолюбива деятелност, в която нашите лични и късогледни прищевки залавят мястото на закон и право. Ето какво ни прави и слепи, и злосторни. От неуважение и незачитание към законността и справедливостта и от сляпо поклонение на собствените страсти, които ние не се срамуваме да наричаме убеждения, ние сме се обърнали на мъчители на отечеството и на гнусни братоубийци.

У нас чувството на истинен патриотизъм и на доброжелателство са така затрити в нашата душа от низките (побуждения) на готованството и на честолюбията, щото всички сме готови, за удовлетворение на тия низки побуждения, да купим туй удовлетворение с кръвта на братята си и разорението на отечеството и на бъдещето му. Ние не се ни срамуваме, ни стесняваме да приповядваме един срещу други кървави изтребления и да накликваме на отечеството си всякакви външни опасности и злочестини. Има хора между нас, и не са малко, които са готови да продадат всичките си противници от българите, па и цялото си отечество на руската бюрокрация, само да си отмъстят на братята си. Има други, още по-нахални и по-безобразни, които са готови да положат и поддържат над страната своите нечисти и зверски стремления, макар и с пожертвувание на най-жизнените интереси в полза на Влашко, на Сърбия, на Австрия и на всичките евреи-мошеници на света. Негодующите против руското опасно вмешателство във вътрешните дела на Българя са готови да забравят всичките общи сегашни и бъдещи интереси, само да получат извън помощ да продължат ненавистната своя власт над отечеството. Какво не е готов да даде на Сърбия Странски, само да остане начело на работите в България? Какво не са съгласни да подложат на Австрия На-ич, Сто-ов и З. Стоянов, само да задобрят Австрия и да я имат за защитник в своите беззакония и посегателства над България? Какво не прави Вълкович в Цариград, за да задобри турците и да ги има на своя страна, на страната на тиранията, на беззаконията, на възточната интрига, на шпионството и на непомерните глупави и глупешки честолюбия? Ами какво не правят други някои хора, за да покрият отечеството с кръвта и труповете на своите противници, на които вината е не по-голяма и не от друг род от вината на жадните за отмъщение?

Ний сме готови на всичко лошо. Готови сме да погребем отечеството си под неговите собствени развалини. Готови сме на големи и страшни работи в отношение на злото. Ако не беше страхът отвън, България днес щеше да бъде пълна с бесилници и с гробовете на осъдените от незаконната власт. Ако не беше сдържанието отвън, бунтовете и междуособията щяха сега да пълнят България от единия край до другия и много виновни и невинни щяха да идат на онзи свят в свидетелство и на българското братолюбие, и на българското отечестволюбие, и на българското правдолюбие, и на българската способност да разбере, оцени и въплъти свободата и правото. Да, ние сме готови на всичките горни подвиги и даже на много по-големи, но при всичките си достойнства за таквизи работи, ние се оказваме съвършено неспособни да си дадем отчет в смисъла и на свободата, и на самоуправлението, и на правото, и на дълга. Ние си затваряме очите пред всеобщността на тия добрини и всичките обръщаме в изключителна собственост на себе си. Свободата, правото и самоуправлението ние вземаме за право и собственост само на нашите личности и партизани и отказваме на противниците си дори и да поменуват за тях. Ние драговолно признаваме за себе си правото да правим всичко и да бъдем господари на положението и на законите и никога не си помисляме защо Кършовски, Илия Вълчов, Куртев и търновските чубикчии да имат във всичко неограничено право, да имат правото да избират и да бъдат избираеми, да водят обществените и държавните работи не по законите, с които тези хора съвсем са скъсали още преди много години, но по угодата и по развратените си вкусове, а пък хиляди и стотини други граждани, и по-почтени и полезни на страната, да нямат право не само да си кажат мнението за изборите и за работите, но и да бъдат подвъргнати на страшни гонения, наказания, насилия и съсипвания, но в това се и приготвя голямото наше наказание. От това мимовластвующите ги мъчат не само страховете за праведно отмъщение при първия случай, не само разноречията на техните единомисленици и другари, не само всеобщото недоверие на жителите, не само угризенията на виновната съвест (ако я имат), но още по-много ги мъчи и унижава заповедничеството на злодейците им помощници. Днес властта, истинската власт, не е в ръцете на регенти и министри. Тя е в ръцете на разни комитети и дружини, които предписват и искат сляпо послушание от София. Властвующите стоят на властта не на основание на законите, на народния избор или на всеобщото доверие, нито пък на собствените достойнства и заслуги. Те се крепят на шашармаджийските крясъци на куртевци, вълчевци и тем подобните, и от своя страна треперят и благоговеят пред своите създатели, като всеки нищожни и ненадеждни креатури.

По-унизително положение на властвующите и по-гибелно устройство за страната не може и да се измисли. Но нищожните същества и низките души на управляющите предпочитат да се търкалят из калта, нежели да помислят да запазят и себе си от низости, и отечеството от погибел. За тях безчестното властвувание в съдружество на разбойниците, фалшификаторите, чибукчиите и сводниците е по-предпочитателно от една скромна, честна, макар и ограничена деятелност. Те предпочитат да калят и мърсят отечеството, за да прилича и то на тях, но не приемат да бъдат сами по-чисти, за да придадат и на отечеството по-чист вид. И продължават те в пътя на злото, на разврата и на разрушението и умножават презрението към себе си и възбуждат у противниците си (със) същата душевна слабост желанието да им отмъстят по-много и по-люто и да ги заменят в службата им, която състои не в грижите за правдата, за законността и за ползата, а в пресищанието от произволи и беззакония. И тегли нашето отечество от тия свои синове люти страдания, тежки оскърбления, убива се в настоящето си, отчайва се за бъдещето. Отвсякъде се чуват въздишки и охканя при това тежко положение, но от тези охкания ние не сме в състояние да извадим друг урок или друго поучение вън от онези, които лошото управление ни е дало. От тежките въздишки на отечеството едни изваждат причини за нови жестокости, други се ожесточават в плановете си за по-тържествено и доказателно отмъщение. По-дълбоко и по-безпристрастно изучение на злото и на причините му няма у нас и за нас. За нас се счита повече от достатъчно и доказано, че народът пъшка по подучвание на опозицията, а за други, че той пъшка от тягостта и злото, което му причиняват управляющите. Че всички правим беззакония и помишляваме само самоуправства и беззакония и че от това дохождат страданията на невинната маса, на голямата маса от гражданите, за това ние нито искаме да чуйме. На нещастията на другите ние искаме да въздигнем себе си и своето щастие и с това приготвяме и за себе си само страдания и опасности, които много добре можем да избегнем, ако не делим частното свое добро от общото, от доброто на всичките. Когато всичките са добре, добре ще бъде непременно и на мене. Общото добро не само ще се разлива и на мене, но и ще придава на частното ми добро таквизи основи на трайност и обезпечение, които по никой начин не се добиват. С повреждание на другите щастие няма ни тука на земята, ни горе на небето. Таквози щастие е кражба и похищение и се наказва още на земята и от проклетиите на увредените, и с гризенията на виновната съвест, и с тайните и явните омрази, с неприятелствата и с противодействията на недоволните, които противодействия и при най-благоприятните и за егоистичните щастливци обстоятелства не могат да не бъдат причина на огорчения, на безпокойства и да не отравят малко по малко онова мнимо щастие. При изменение на обстоятелствата то може да послужи и за преувеличено наказание на потъпканото чуздо щастие.

Таквизи като са законите на нравствения порядък между человеците, ние трябва решително да се откажем от незаконните и самоуправните средства, да властвуваме или да отмъщаваме на противниците си и да не помишляваме освен за правда, милост и прощение. Не с дела от жестокости и насилие трябва да изправяме ние кривото и виновното в нашия живот, а с дела от строга законност и справедливост, с дела от чисто и нравствено свойство. Ако на злото и самоуправството ние отговаряме пак със зло и самоуправство, място за поправяне на злото и кривото не остава ни най-малко. То само минава от едни на други и всичките прави злочести и жестоки. То приготвя не спокойствие, мир и благосъстояние за населението, а храни и приготвя ненавистите и гоненията, от което никога не е излязло добро за народите. Злото намалява и се изгубва само тогава, когато него избягват онези, които го съзнават, и с поведението си не посочват нищо, освен примери от великодушие, от справедливост, законност и правилно разбирание на истинската полза на всичките граждани изцяло и на всекиго отделно. Ако в самоуправствата и отмъщенията си ние не даваме внимание на законността, справедливостта и благоразумието, но впадаме в същите излишества и извършваме същите неправди – отгде ще дойде квасът на доброто? Ако наистина сме добри и се гнусим от неправдата; ако не лицемерно искаме да господствуват у нас порядъкът, законността и правдата; ако искрено желайме своето собствено добро и доброто на отечеството си – мислите за самоуправства и за отмъщения, лични и партизански, трябва да бъдат съвсем чузди за нас. Ние трябва не да показваме как се отмъщава, а как се жъртвуват личните и долните побуждения на висшите съображения за доброто на всичките. Доброто не се проявява освен в делата и отношенията ни. Нека на дело покажем, че за нас най-горе от всичко стои доброто на всичките ни съотечественици. Ние можем да искаме законност и справедливост от другите само тогава, когато сами сме спазили ненарушимо всичките правила на закона и правдата. Да искаме правда и законност от другите, когато в нашите намерения и дела няма нищо, освен беззаконие и неправда, с това справедливост и законност не се достига. С това злото се умножава, защото отнигде пример за добро и правда не се показва, а злото се върши от всяка страна.

Ние българите още по-малко трябва да мислим за отмъщение на днешните похитители и злоупотребители на властта, защото вината на злото в по-голяма (та) своя част принадлежи на самите нас. Незаконността и несправедливостта не са толкова дела на злоупотребителите на властта, колкото са дела на самите нас. Ако в обществото ни беше имало правилни мнения и за властта, и за значението на законите, и за необходимостта да се пази във всичко и от всички справедливостта, похитители и злоупотребители на властта едва ли щеше да има между нас и ако ли имаше, едва ли щяха да имат каква-годе възможност да приберат в ръцете си властта и да тиранствуват над братята си. Тяхното множество между нас и тяхната сила дохождат сега от това, че в нашите мнения и нрави подобните посегателства на братоубийство се развиват и поддържат почти от всички нас. Общото заблуждение и страстите правят възможни тия и много други злочестиви. Ако в нашите глави би имало по-прави, по-зрели и по-ясни мисли за законността, правдата и общото дело, посегателствата против тия общи и необходими блага щяха да бъдат и много по-редки, и много по-безуспешни. Едно общо, единодушно и мирно заявление на общото желание всякоги ще изпраща поврага всяко опитвание да се насили и наруши законността и правото. Пред готовността на обществото не само да покрие със срам, безчестие и презрение всеки посегател против правдата, но и да го подложи на строгите определения на безпристрастното правосъдие всеки глупав и безчестен честолюбец ще си свива парцалите и ще си стои на място, което му се пада по достойнство и заслуга.

Големи са злодействата на днешните властвующи между нас. Тях и отечеството, и пострадалите неправедно хиляди българи мъчно ще могат да забравят. Но като се повдигнем в чувствата и желанията си на по-високо и вземем във внимание в ползата на отечеството въобще, и доброто на самите себе си и на нашите деца, ние непременно трябва да се отречем не само от всяко лично самоуправство и отмъщение, но и от придирвание на всякакви дреболии, които изтичат от общото несъвършенство на всички нас. Ако има престъпления против отечеството и тези престъпления се докажат за умишлени и злонамерени, за тях нека съди отечеството чрез най-безпристрастните съдилища. На нас, гражданите и партиите, в този случай не се пада, освен да чакаме присъдата на надлежните съдилища. Да ставаме едни на други съдии само за това, че днес сме по-силните, и Стамболов да съди Бендерева, Бендерев Стамболова, а когато Радославов и Начевич самоволно осъждат цели купища граждани и произнасят приговори против цялото отечество, това не е наша работа; то води едни към побеснявание, други към убеждение, че на света няма ни правда, ни закон.

Нека си помислим какъв ще бъде нашият народен и държавен живот, ако всички станем песимисти и решим, че правда и законност не може да има в България.