Българската политическа нормалност и нуждата от нов обществен договор

Георги Проданов

Настоящият текст е базиран на събития и наблюдения, случили се след влизането на България в ЕС. Дата, от която започва най-важната част от новата политическа история, а държавата преминава в качествено ново състояние, не само от гледна точка на международните отношения, но по отношение на вътрешната политика. Приемането на общностните правила предизвиква сериозни промени в редица сфери на обществените отношения, но като цяло не повлиява на обществения договор, оформен след 1997 г. Членството на страната в ЕС съвпада и със сериозни промени в политическата система, свързани най-вече с появата на партия ГЕРБ и задълбочаването на кризата сред традиционните партии от годините прехода. Влизането в поредица от различни избори (в периода между 2007 и 2016 г. само през 2008 и 2010 няма избори) променя сериозно политическите партии, конфигурациите между тях и идеологиите, които заявяват, че следват. Рязко се изменят и правилата, по който се случва политиката (писани и неписани), променя се и отношението на гражданите към държавата и нейните институции, и в частност към политиката и партиите. Текстът защитава тезата, че политическата система в България е в ситуация на криза, до степен опасна за политическия модел на парламентарна република. Това предпоставя и извода: предстои промяна на модела – от парламентарна към президентска република, като  опит за излизане от опасността от загуба на влияние на традиционните центрове на икономическа и политическа власт.

Основните линии на напрежение, по които се наблюдава вкризяване, са разпадът на традиционните идеологически разлики между партиите, размиването на границите между политиките, които предлагат; засилването на влиянието на партии, които обслужват частни или корпоративни интереси; разпадът на комуникацията между политическите субекти и гражданите; сливането на икономическа с политическа власт, което рефлектира в търсене на възможности за граждански контрол над управлението през социалните мрежи и протести; промените в състава на политическия елит, водещи до намаляване на меритократичния елемент; рекрутирането на елита през корпоративно-котерийни назначения и включване в политиката на хора, без политически или партиен опит, но свързани с лобистки кръгове и икономически групировки.

 

  1. Криза на идеологията, криза на партиите, криза на представителството.

Периодът на управление на НДСВ (2001-2005) и последвалото участие на движението в Тройната коалиция, унищожават малкото останала идеология в българската политика, създавайки впечатлението, че властта е универсален разграничител за партиите: или си на власт и те има, имаш влияние, или не си – и съответно те няма, и никой не се съобразява с претенциите, че си опозиция. Идването на власт на политическа формация, която ясно се поставя извън оста „ляво-дясно“ и в представите на хората е нова, въвежда и нови практики в политиката и управлението. За първи път властта е в ръцете на харизматичен лидер, при това бивш монарх, чиито еднолични решения се приемат като всеобщи в рамките на партията и в държавното управление. В случая е важна именно формата, тя е добра маска пред електората за същността и целите на catch-all формацията и не случайно преминаването на „движението“ в „партия“ се оказа пагубно за съществуването му. Моделът на политическо парцелиране, който налага НДСВ е толкова силен, че симптоматично, в края на своето управление, министър-председателят Симеон Сакскобургготски заявява „Аз съм премиер на тия, които са ми гласували, не на всички“.[1] Последиците от управлението на НДСВ предопределят новата българска политическа система: икономическите кръгове около ДПС и бившите министри от кабинета Сакскобургготски, влиянието на Корпоративна търговска банка, усвояването на средствата от предприсъединителните фондове и тези от първия програмен период (2007-2014), предрешават появата на ГЕРБ.

След краха на относително устойчивия двуполюсен партиен модел в българската политика през 2001 г., той е заменен от динамичен такъв, в който разграничението основно не е по оста „ляво-дясно“. В сега действащия, линиите на разделяне в партийната система са много повече, част от тях пресичащи се, произтичащи от персонални противопоставяния между партийните лидери, от външни, най-вече финансови влияния, дори и от вербално противопоставяне. Лесното преминаване на електората от една към друга партия, което е ясно видимо на избори, е допълнителен сигнал за това, че границите между идеологическите разлики са почти незабележими, а доминиращият мотив за подкрепа на една или друга партия е възможността тя да спечели избори, да влезе в управлението, парламента или общинския съвет. Като част от този процес, „слоевете и групите на средната класа по неволя стават политическа номенклатура на една или друга партия – и като личен статус, и като средства за оцеляване. В България огромната част от средната класа се политизира. А политизацията на средната класа означава и политизация на цялата социална структура в йерархия“.[2]

Механичното обединяване около споделената консумация на властта и концентрацията на политическите решения върху подялбата на достъпа до блага и влияние, прави възможно и непораждащо въпроси, провеждането на десни политики от лява партия и леви политики от дясна. А характерно за идеологиите е, че те са базирани върху определени ценности и са възможни, само ако тези ценности са налице в дадено общество. И обратното – ако в обществото са налице, да ги наречем, „нетипични“ практики или настроения, то те бързо добиват политическа проекция. От тази гледна точка е допустимо твърдението, че в състоянието на партийната система няма нищо ненормално, напротив, тя е адекватна на състоянието на обществото и неговите потребности и е налице споделен от мнозинството консенсус за това. Ако кредитираме това допускане, то следва, че българският демократичен политически микрокосмос е нещо, което живее по силата на собствените си закони и сравнението с политически системи и правила извън него – теоретични или характерни за други държави и общества – резонно не би дало инструментариум за неговото разбиране. Следва също, че иманентни за тази система са не универсалните разбирания за политиката и обществото, а българските им еквиваленти, нещо, което забелязва и Хаджийски преди повече от век.[3] В този смисъл, ще бъде използвано понятието „нормален“ в този анализ и съответно, изглеждащото като сериозен проблем изчезване на политическата същност на част от партиите, всъщност е нормално състояние.

Нормално е и превръщането на партии в инструменти за влияние през разпределяне на ресурс, или както много ясно се изрази през 2009 г. лидерът на ДПС Ахмед Доган: „аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на фирмите в държавата“. Дори само това твърдение, съчетано с казаното от същия няколко години преди това „всяка партия си има обръч от фирми“ и забележимите с просто око практики в разпределянето на обществените поръчки и бюджети на общини и институции, показват в какво всъщност са се превърнали някои партии. По-точно казано, в какво са били принудени да се превърнат те, за да удържат влияние и територии в собствена полза и в полза на онези, които стоят зад тяхното съществуване. Превръщат се в неполитически субекти, в котерийни кръгове, които зад прикритието на Закона за политическите партии, извършват несвойствени за политиката дейности, чрез които купуват и продават влияние. Всъщност, дали причината за покварата на системата са партиите, или обществената среда предпоставя това тяхно „развитие“, е въпрос с отворен финал, който може да бъде интерпретиран според ситуацията. В случая е редно да се повтори, че това е нормално за тази система и по-скоро „нормализирано“.

Безспорно, превръщането на стремежа за участие във властта в самоцел води партиите до загуба на идеи, на хора, до загуба на тяхната differentia specifica. Партиите спират да говорят различно, да общуват с избирателите по различим начин, дори повечето от тях водят политически живот в организациите си, ако разбира се имат такива, единствено около избори. Употребата на популистка реторика, патриотарско говорене и медийните манипулации се превърнаха в основните инструменти, чрез които партиите се стремят да демонстрират собствена физиономия. Налагането на мнението, че партийните програми не се четат от избирателите и още по-малко са свещени крави, т.е. могат и да не бъдат следвани, ги превръща в бутафорен елемент на политическия мизансцен, който все повече изглежда незадължителен. Постепенно вместо да бъдат дискутирани политики, кампаниите се съсредоточават основно върху негативни, очернящи съперника дейности и купуване на гласове. Тези действия също могат да бъдат считани за нормални, доколкото са следствие на особената нормалност на партиите, за която бе упоменато по-горе.

В резултат на всичко това, доверието в изборните процедури, а в последствие и на резултатите от самите избори, сериозно се поставят под въпрос. Статусната промяна в смисъла на изборите – превръщането им в оръжие на политическата битка, вместо да бъдат процедура за демократична смяна и утвърждаване на властта, представлява заплаха за цялата политическа система и води до допълнително капсулиране на политическия елит. Спечелването на избори вече не е индикатор за успешни експертни послания, за предложени и одобрени от избирателите политики, а за реализирано надмощие и споделени мръсни тайни, най-вече измерими през вложеният в изборите финансов ресурс, в това число в разрез със закона. По този начин нарушаването на неписаните правила в политиката се превръща в модел за успех, дори в задължително условие на успеха. Интериоризирането на практики, на сплашване и купуване на вот, типични за изборните кампании от началото на ХХ век води само и единствено до разпад на политическата тъкан. Именно изборите са от „изключителна важност за легитимността на системата е запазването на илюзията за изборно разнообразие и плурализъм. Но в хода на еволюцията на режима изборите стават все по-фиктивни, обществото като цяло осъзнава тази фиктивност все по-ясно, а идещите поколения са все по-малко заблуждавани от фасадата му“.[4]

Острата загуба на идеологически репери води до нормализация на неполитически влияния, които допълнително разкъсват тъканта на обществото и внедряват антисистемни практики във всекидневната политика, които бързо се превръщат в нова система, паралелна на онази, която предполага класическият обществен договор. Нарушаването на правилата на общежитието се превръща в модел за успех, дори в задължително условие за успех, систематизира се. Нарушават се основни „ритуали“ на политиката: на изборния процес (случаят Костинброд), чрез купуването на гласове, практикувано от почти всяка партия, неписаните правила за общуване и поведение (поведението на Волен Сидеров). Притежаването на властта се превръща в самоцел, в инструмент за реализация на частни интереси, понякога случайно вербализирани като всеобщи. Вулгаризацията на политиката се превръща в атракция, в модел за подражание. А рушенето на основни „ритуали“ в политиката и в изборния процес сякаш остава незабелязано, доколкото е споделено, практикувано и толерирано от всички участници.

Задкулисното участие на политици в подобни действия, в края на краищата води до разпад на ценностите и объркване в самото общество, което дава възможност за проникване в политиката на всякакви идеи и субекти, в това число крайно радикални, което обяснява успеха на партии като „Атака“ и говоренето на езика на омразата като цяло. Партиоподобните  структури доведоха и до унищожаването на идеята за „алтернатива“, дори и на смисловия заряд на думи, като „ред“, „законност“, „справедливост“, „горд“, „лидер“, „център“. По подобен начин се осъществява и контролът над възможността за поява на контраелити – групи, които би могло да се възползват от отлива на избиратели на традиционните партии в своя полза. В опита да демонстрира дебат с публиката, властта прибягва и до симулации на „гражданско общество“, граждански организации, протести и активности. Израз на обезсмислянето на възможността за рационален избор е уникалното явление „независим кандидат, издигнат от партия“, заедно с участващите в различните избори „граждански“ квоти, „местни партии“, „местни коалиции“, партии „ментета“ и т.н. Пребиваването им в политическото пространство се свързва най-често с персонални или корпоративни интереси, в това число и на локално ниво, с продажба на регистрации за местни избори и т.н. Финансирането на участието на подобни политически субекти в избори никога не е прозрачно, косвените им връзки с една или друга партия никога не са доказуеми, а фактът, че подобни политически метастази продължават да се „борят“ за доверието на гласоподавателите, може да бъде обяснен само с политически инженеринг от страна на кръгове, разполагащи с политическо влияние и финансови средства.

Свързването на партии с икономически структури води до безпрецедентно увеличаване до степен на открито демонстриране на непубличния контрол над властта през корпорации, банки, биографични обременености със службите и т.н. от страна на бизнесмени, банкери, хора от престъпния свят. Тази специфична ситуация ражда партиите ментета, политическите проекти – еднодневки, създадени, за да реализират интереси или да елиминират идеи, опоненти и проценти. Новите политически субекти трудно се вписват в идеологически рамки, но благодарение на сериозната медийна и финансова подкрепа, чрез манипулации и купуване на гласове, успяха да постигнат успехи, като влизането в парламента на „Атака“, „Ред, Законност и Справедливост“, „България без цензура“, и да еволюират от инструменти за изпълнение на „мокри“ поръчки, до фактори за стабилност на правителства. Така постепенно политиката се връща към ситуация, подобна на онази, след деветнадесетомайския преврат: „когато няма партии, на тяхно място се появява клика. А кликата винаги е по-лоша и по-опасна, защото е съвсем неотговорна и управлява безпринципно и безконтролно“.[5] Създаването на партиоподобни структури отклонява политическия и обществен дебат към дребнотемие и всекидневни проблеми, усилва се прилагането на PR и пропагандистки техники. Парламентарната демокрация бива сведена единствено до процедури и институции, които със същата ограничена ефективност биха работили и в авторитарно общество, без да създават опасност за преразпределение на властовите механизми или средствата за икономически и медиен контрол над обществото.

Появата на неполитически политически партии се съчетава с поява и на елит, който е „не-елит“, защото докато изпълнява елитната си функция, се представя като антиелит – „понеже те ни имат за прости и нас, и вас, ние се разбираме“.[6] Ражда се старанието да си обикновен човек, но на власт, на практика да си оксиморон – „управляващ не-елит“. Героизирането на антисистемните типажи от ежедневието се прехвърля в политиката, следва нормализация на възприемането на силовите методи, която почти се персонализира. Злоупотребата със сила става нормална и рядко оспорвана, независимо дали става дума за тази на съдебната власт, или на медиите. Резонен опит за извличане на полза от удържането на тази ситуация е стремежът за въвеждане на силно персонализирани управления, като първия мандат на Бойко Борисов и това на Пламен Орешарски. Така, с натрупването на липсата на идеологии и подмяната на правилата в политиката, се стига до резонната загуба на морал и ценностни ориентири, до загубата на представата за обществена справедливост, за присъствие на механизмите и институциите на държавата и пазара. Когато релативността на правилата за властимащите се счита за нормално и е обществено споделено, наред с ограничаването до властови позиции и блага за властнямащите, това не е йерархизация, не е и разслоение, а разпад на политическото общежитие и общественият договор.

 

  1. Кризата на елита

В българското параполитическо пространство има най-малко два въпроса, които когато и в каквато ситуация да бъдат задавани, обикновено получават еднакъв, отрицателен отговор. Със сигурност могат да бъдат приведени и повече примери, но „Има ли морал в политиката?“ и „Има ли политически елит?“ са сред сакралните примери, за които масовото съзнание много трудно, ако не и невъзможно, би променило отговора си на различен от „няма“. Отговорите „този морал не е морал“, също както „този елит не е елит“, са продукт на страдалческия народен универсализъм, който си обяснява ненормалността на едно или друго поведение или явление в държавното управление.

Разбира се политическата теория защитава аргументирано обратните позиции: „политиката има свой морален кодекс“[7], а политически елит съществува и това са хората, които заемат най-висшите длъжности в управлението на държавата, защото няма форма на управление, която да е възможна без елит. Преминалата през вековете мъдрост, че моралът в политиката е различен от онзи морал, с който сме свикнали във всекидневните отношения, в очите на редовия избирател по същество потвърждава убеждението, че това, което е разрешено за политиците, не е разрешено за гражданите. И доколкото политическият елит и неговите действия са основният изразител и носител на морала в политиката, не трябва да се учудваме на общественият негативизъм и високите проценти недоверие към политици и институции.

Поколения български политици научават и успешно практикуват макиавелисткия постулат „всичко ни е позволено, защото сме политици“, дълго време преди да разберат къде се намира парламентарната библиотека, или задълженията си като общински съветници. Традиционно, в българската политика, макиавелизмът е една изключително устойчива и самозащитаваща се идея, която се осмисля като модел за подражание именно в тази му част. И точно в това е нейната сила – в универсалната ѝ индулгентност, в съвършенството на парадокса на кръга, в който влиза всеки политик, който чувства дискомфорт от дисбаланса между лична етика и политическа действителност. Така се появява и универсалният отговор „правилата не важат за нас, защото сме политици, а политиката има собствени правила“. Идеална самооцеляваща доктрина, адекватна за всяка власт и политик, и особено необходима във времена на промени, каквато всъщност е и личната история на Макиавели.

От условното начало на своето съществуване в началото на прехода, голяма част от членовете на българския политически елит заемат своята позиция в политическото пространство, защото в точния момент са били на точното място. Съответно, тези представители на елита доминират в тази ниша – регионална, икономическа и т.н., само за някакво количество време, до промяната на обкръжаващата ги хранителна среда, политическа и икономическа подкрепа. „Емблематични местни политически фигури са изхвърлени от властта, нововдъхновени, непознати (седесари) кадруват и показват мощ, власт, а в последствие и новопоявило се благосъстояние”.[8] Това е работещ обяснителен модел за промените в състава на елита през годините след промените, както и за неговото поведение като елит, и напълно обяснява защо обществото не възприема тези политици като „елит“. Освен от липсата на лична история, традиции и каквито и да било меритократични характеристики, неустойчивостта на елита е предпоставена и в същото време е пряка причина за ниската степен на свързаност между него и обществото, силната му зависимост от партиите и от външни интереси – икономически и други лобита. Стремежът да бъде удържана максимално продължително и така нормализирана ненормалността на ситуацията, случайни хора да попадат на неслучайни позиции, води до възникването на устойчив модел на договаряния между елитите и вътре в техния състав.

Тази повтаряща се схема е особено видима при елита на партии като БСП и ДПС. Постепенната еволюционна смяна на поколенията в при тях, вкл. унаследяването на постове от родители към деца, дава стабилност на техните елити, още повече,  че там елитът до голяма степен е „идеологически хомогенен”[9], с ниско ниво на вътрешна конкуренция. В тези случай елитът е консервативен, процесите на обновяване и рекрутиране са предопределени и контролират политическата среда, партийните структури и членове. При партиите, които възникнаха след 2001 г., стабилността на партийния елит е относително ниска, обичайно с пряка зависимост от лоялността към лидера, участието в определени икономически кръгове и групи. Тук също намират реализация част от децата на средния и регионален ешелон на бившата комунистическа номенклатура, на местната номенклатура и интелигенция, стопански деятели и др. Именно тук се появява и специфичната локална форма на политически елит, пряко свързана с натрупването на икономическа и политическа власт т.нар. „феодализация“, в която активна роля играят общински и местни кметове, които благодарение на политическата протекция от по-висши инстанции, на практика управляват „от свое име и за своя сметка“. Внимание заслужава и устойчивостта на този модел, която почти не се влияе от смяната на правителства, министри и общински съвети, в следствие на което също би трябвало да бъде нормален за обществото.

По подобен на описания начин, от една към друга партия, биват трансферирани бизнесмени, депутати, местни брокери на влияние, които съчетават преследването на собствения си интерес с този на партията или групировките, които ги подкрепят. Така в обществото се появява синдромът на „патрона“: хора, който олицетворяват непубличните отношения на място и дублират дейността на официални институции, включително и чрез средства извън или на ръба на закона. Тези наемници и контролираните от тях схеми, са движещият слой на системата, те осъществяват договорките, те контролират гласовете сред работниците в определени предприятия, в махалите, сред компактно населените с малцинства села. Хора, които официално нямат политически позиции, от които пряко зависят много други хора, по силата на различни фактори: от физическа сила, до финанси. Често от тях зависи и съществуването на бизнеси и предприятия, на човешки съдби, създаването на заетост и „даването на бизнес“. Те решават резултати от избори, без да се интересуват от идеология и за коя партия работят, стига това да им носи власт или печалба.[10]

Именно поради описаните действия на елита, е допустимо твърдението, че неприемането на политическия елит като такъв, се дължи не само на ценностно обременената конотация на понятието. Употребата на властта в демократичната държава предполага споделени правила, по които да става това и такъв е смисълът на обществения договор. Политическият елит, благодарение на властта, с която разполага, има стратегическото предимство да е привилегирован във възможностите за нарушаване на правилата. И именно нормализацията на тяхното нарушаване е основният сигнал за кризата в елита. А доказателства за нормализацията не липсват: от рядко оспорваното фаворизиране на роднини, чрез назначаване на високо платени постове, през различни злоупотреби, останали ненаказани след публичното им разкриване, до факта, че осъдените за престъпления за злоупотреба със служебно положение и търговия с власт и влияние политици, се броят на пръсти.

 

  1. Променилата се ситуация

Масови и добре организирани протестни събития с граждански профил не са традиция за българската политика. След протестите от 1997 г., нищо не предвещава случването на надминаващите ги като организация и мащаб от лятото на 2013 г. Тезата за „раждането на гражданско общество“, популярен обяснителен модел за последните, е недостатъчна, за да даде представа за същността им, скрита в много по-дълбоки и глобални обществени промени. Протестите всъщност са крайната точка на проява на натрупването на гражданско недоволство, започнало далеч преди изборите. Основната причина за тези изблици на гражданско недоволство е наложилата се в последното десетилетие политическа традиция, водеща до постепенно затваряне на партиите в тесни кръгове членове и симпатизанти, повечето мотивирани единствено от стремеж за власт и придобиване на лична изгода.

Традиция, в която нарушенията и манипулациите са традиционно съпътстващи изборния процес: контролиран вот, купуване на гласове, промени в изборното законодателство, които облагодетелстват тези, които са на власт, злоупотреба с държавен ресурс по време на кампанията и т.н. Явления, чиято системна повторяемост постепенно превръща тяхната ненормалност в нормално и очаквано събитие в изборния процес. Нарушенията на демократичните процедури, често обяснявани като „специфика на модела“ или „проблеми на прехода“ се нормализират до всекидневни практики: сливане на икономическата с политическата власт, приемане на явно лобистки закони, нестабилна партийна система, непублично вземане на решения, високи нива на корупция. Всичко това, съчетано с икономическа криза и сериозното разтваряне на ножицата между бедни и богати, предизвиква социално недоволство не толкова поради невъзможността на управлението да се справи със ситуацията, колкото поради това, че то решава предимно собствените си проблеми и проблемите на близки до себе си кръгове и групировки. Привилегироваността на определени хора, групировки и партии допълнително ескалира напрежението в обществото и натрупването на дефицит на справедливост, който бива компенсиран чрез саморазправи, задълбочаване на недоверието в институциите и търсене на алтернативни, обикновено незаконни средства за постигане на личен просперитет.

Протестите срещу правителството на Бойко Борисов през зимата на 2013 г., са протести срещу политика и методи на управление, със сериозно съмнение за режисирана задкулисна подкрепа от страна на партиите от Тройната коалиция. Започналите през юни с. г. вече са насочени срещу политическата класа като цяло и начините на управление и вземане на решения. И основната причина за това е девалвацията на доверието в партиите и политическа система, която окончателно загуби демократичния си облик в предизборната кампания, свързана с аферата „Костинброд“ и поредица конфликти и скандали.

Двата цикъла протести, а и резултатите от тях, демонстрират сериозното разминаване между очакванията на управляващи, управлявани и опозиция. И сериозното впечатление, че няма значение, кой е на власт – правилата и законите все така не се спазват, или се прилагат избирателно, което е проблем за протестиращите, но не чак толкова сериозен за управляващите. Държавното управление трайно се отчуждава от своите легитимни основания, от интереса на гражданите.[11] Плод именно на подобен тип отношение е непубличната договорка с издигането на кандидатурата на медийния магнат и депутат от ДПС Делян Пеевски за председател на ДАНС[12] от новия премиер Пл. Орешарски и гротескното изявление „трудните ситуации изискват нестандартни решения“ на Сергей Станишев. Именно това назначение, станало факт след спешна законова промяна в полза на Д. Пеевски и гласувано от мнозинството в 8.10 ч. сутринта, преди опозицията да е влязла в зала, стана капката, която преля и стана повод за протестите на 14 юни 2013 г.

Именно от площадите през 2013 г. и последвалите периодични припламвания на протестърска активност през следващите две години, стана видима промяната в една прослойка на обществото, която в най-голяма степен е засегната от нестабилността на политическата среда и нейните дисбаланси. Профилът на активните млади хора, основна движеща сила на протестите от Арабската пролет, се видя и на протестите DANSwithme през 2013-14 г. Повечето от тях във възрастовия диапазон 18-40 г., родени или израснали в ситуацията на глобален преход, добре образовани и икономически активни. Именно те са носителите на промяната, която почти незабележимо (и неочаквано) се случи в много държави, включително и в България. Това поколение свързва личните си перспективи за успех с наличието на публични правила, чието спазване е условие за успех, а тяхната липса (или несъвършенство) се превръща в препятствие за реализация, което трябва да бъде преодоляно. Изследванията по площадите на София през лятото на 2013 г. очертават образа на младежи с доходи и образование над средните, намерили своето място в обществото, придобили определен статус и разполагащи с потенциал за успех, както в личен, така и в обществен аспект.[13] Неслучайно, макар и в опит да бъдат уязвени, протестиращите бяха наречени „умните и красивите“. Впрочем, „умни и красиви“ се появи по площадите, преди да бъде използвано като стигма от журналиста Велислава Дърева.[14]

Появата на това поколение не е случайна. Промените в политическата среда, предизвикани от навлизането на Интернет и на средствата за паралелна непосредствена комуникация между повече от двама души: чатове, блогове, социални мрежи, се отразиха сериозно върху modus vivendi на политическия елит. На първо място те носят опасност от висока публичност и прозрачност на действията на управлението, на решенията, които взема, на личните отношения, имуществения статус на елита и пр. В годините преди масовизирането на Интернет, именно контролът над тези характеристики даваше възможност на управляващите да управляват непрозрачно, като реализират и лични интереси, без това да бъде достояние на широката публика.

Разбира се, публичността и прозрачността в управлението не са гаранция за неговата успешност, нито за начина, по който то ще бъде възприемано от гражданите.  Прозрачността е изключително важен политически инструмент за управление на доверието. Но то не бива да се превръща в основна цел на демократичната политика, защото процесите на взимане на политически решения никога няма да станат изцяло прозрачни.[15] Публичността, която създават глобалната мрежа и медиите, макар и привидна в някои ситуации, до голяма степен предоставя възможност за контрол над действията на властта. Единственият алтернативен канал за информация, медиите, често са под скрит или явен политически контрол и на практика, повечето от тях са принудени да се съобразяват със силните на деня. Точно поради тази причина, виртуалните информационни източници изместиха традиционните, от ролята им на източник на идеи и информация. Само в социалните мрежи е възможно превръщането в сензация (ефект на „вирус“) на новина, която в друга ситуация просто би била няколко реда във вътрешните страници на вестник. Именно тази среда дава възможност за специфична акумулация на потенциала на политически активните Интернет потребители. Новините идват в реално време, в реално време идва и оценката за тях от страна на близкото обкръжение, оценката за оценката и т.н. Филтрирането на новинарския поток, неговото подреждане и насочване в определена посока, се превръща във функция не на най-информираните, на лидерите на мнение или на хората, на които в традиционната среда се възлага такава роля, като журналистите, а на тези, които първи разпространят дадена тема и най-активно работят за превръщането ѝ в новина. В електронната джунгла „по-бързият изяжда по-бавния“. Така не рядко се получава, че „новините“ в социалните мрежи се различават от официалните, както по съдържание, така и като гледна точка.  Съчетанието на виртуална с физическа реалност улеснява реализирането на политически интереси, по начин различен от формалните канали, като намалява влиянието на скрити интереси и групи в процеса на вземане на решения.

Именно това е новата ситуация: на полето на политиката има нови, несистемни и нетипични участници, а самото поле е подложено на сериозен натиск за промяна, който е трудно да бъде контролиран, защото е част от глобални процеси. Сегашната българска политическа система, нормална по свой начин, както бе обяснено, е видима отвън и уязвима за натиск от страна на външни фактори, от партньори от Европейския съюз и съседи. Не случайно  френските посланици Филип Отие и Ксавие Лапер дьо Кабан са едни от основните критици на управлението по време на двете правителства на Бойко Борисов и това на Пламен Орешарски, а критичните доклади на Европейската комисия продължават да бъдат регулярно явление, особено в сектор правосъдие.

Заедно с това, системата е изложена и на вътрешен натиск от най-малко две посоки. На първо място, натискът идва от описаните модерни субкултури, чиито представители, най-вече в лицето на организациите около „Протестна мрежа“ продължават да упражняват наблюдение над случващото се в управлението. Другият източник на вътрешно напрежение са парламентарните партии, в зависимостите си от икономически и политически кръгове, вкл. тези около фалита на банка КТБ. На практика, управляващите са в ситуация, която е невъзможно да бъде контролирана без непрекъснати компромиси и не случайно повторението на думата „стабилност“ се превърна в ключова мантра. Единственият начин да бъде удържан контрола над риска от разпадане на нормалните взаимоотношения в българската политика е смяната на режима и формата на контрол над институциите.

 

Заключение

 

Не може да не бъде отбелязано, че в почти първичния политически бульон след 2007 г. и специфичната нормализация на политическите отношения, партия ГЕРБ се превърна в най-големият организъм, който успя да извърви своята еволюция до управляваща партия – без да демонстрира привързаност към определени политически ценности, освен заявките „ние сме дясна партия“, които бяха приети и в Европа. Това потвърждава констатацията, че в България политическите идеологии не са представени в класическия си вариант, а доминиращият смисъл на съществуване на една партия е участието ѝ във властта. Фактът, че изборните успехи на ГЕРБ и неговото управление продължават девета година, потвърждава ефективността на властово ориентираната партия и харизматичното лидерство, както и тяхното приемане от мнозинството.

Според поредица изследвания на общественото мнение, доверието в политическите институции и политическия елит е на най-ниските нива в демократичното развитие на България. Подобни са и тенденциите в избирателната активност в последните години. Предстои провеждане на референдум с предложения за мажоритарна избирателна система за избор на народни представители и задължително гласуване. Натискът за промяна на политическата система е очевиден. Все по-често в обществото се наблюдават събития, които показват, че тя е достигнала пика на своето развитие и кризата, в която се намира, може да ражда само кризи, не развитие. Доказателство за това са публичните корупционни съмнения, съдебните решения, които се менят според управлението, пропагандните манипулации на общественото мнение и постепенното натрапването на безпокойство, че „някой, нещо ни подвежда, манипулира, граби, заплашва“. Голяма част от населението е на мнение, че живее по-лошо и по-бедно в сравнение със социалистическото минало и въпреки че статистическите показатели говорят обратното, това убеждение не може да бъде преодоляно. Постепенна популярност добиват политически идеи, чужди за българската традиция: за въвеждане на безусловен базов доход, за следване на „исландския модел“, за нова конституция, съчетана с пряка демокрация и др.

Такова политическо общество има нужда от нов обществен договор, а от анализа до тук е ясно, че новият договор е невъзможно да бъде базиран на споделени ценности. Остава вариантът той да бъде основан на ранжиране на интересите на отделните групи в обществото, вкл. и с нормализация на непублични практики за социална мобилност. Ранжиране, което предполага наличието на център на властта, чиито решения са общоприети и който разполага с инструменти за пряко влияние върху политическия процес.

Така стигаме и до прогнозата: ситуацията на работеща властово ориентирана, по същество неполитическа система, с висок дефицит на справедливост, предпоставя необходимостта от включването на нова институция, която да контролира властите над традиционното check and balance помежду им. Сегашната конфигурация в Народното събрание дава възможност за приемане на конституционни промени в правомощията на президента, който да му дадат възможност за законодателна инициатива, право пряко да назначава правителство и право да разпуска парламента. Това ще даде и възможност двете пряко избрани институции, президент и парламент, да се контролират една друга. По същество това означава въвеждането на полупрезидентски режим и съсредоточаване на власт в едни ръце. Такъв обществен договор би бил нормален за общество, в което политическият процес е резултат от взаимодействието на описаните нормални партии, процедури и правила.

[1] Изявление на Симеон Сакскобургготски при посещение в с. Злокучене, 23 октомври 2004 г.

[2] Филипова, Мария. Моралът в политиката. http://www.su-varna.org/Humanitarni-1-011/130_134.pdf

[3] Хаджийки, Ив., Моралната карта на България. София. 2008.

[4] Андерсън, П.. Имитационна демокрация. http://librev.com/index.php/discussion-europe-publisher/3004-2016-06-15-10-04-28

[5] Фотев, Г. Българската меланхолия. София. 2010.

[6] Бойко Борисов, пред работници от ОЦК в Кърджали, 01.04.2012 г.: „…работниците казваха, че за първи път има премиер, който отива при тях на крака, говори с тях, разбира болката им, прави реални неща за тях. Докато балоните, които са Станишев и Първанов, никога не са стъпвали при тях и им говорели… един каза – „Витаят в облаците“. Аз тогава най-саркастично им казах: Понеже те ни имат за прости и нас, и вас, ние се разбираме“. http://rodopi24.blogspot.bg/2012/12/blog-post_31.html. Достъпен на 02.06.2016 г.

[7] Семов, М. Теория на политиката. София. 1998.

[8] Димитров, Филип. Митовете на българския преход, София, 2003

[9] Field, G. L. and J. Higley. ‘National Elites and Political Stability’. In Research in Politics and Society, Vol. 1: Studies of the Structure of National Elite Groups, ed. Gwen Moore. Greenwich, CT: JAI Press. 1985.

[10] Класически пример за това е Ценко Чоков, кмет на с. Галиче, обл. Враца. Кандидат за кмет от СДС (1991) и кмет на селото от БЗНС (1995), БЗНС-НС (1999), Демократическа партия (2007), ГЕРБ (2011), ДПС (2016).

[11] Харта за разграждане на плутократичния модел на българската държава. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2013/06/23/2088215_harta_2013_za_vuzstanoviavane_na_demokraciiata_i/ (Достъпен на 02.08.2016 г.)

[12] ДАНС – Държавна агенция „Национална сигурност”.

[13] Обществено мнение и социални нагласи в България през юли 2013 г., Институт Отворено общество. http://osi.bg/downloads/File/2013/OSI_public_opinion_July2013.pdf. Достъпен на 01.09.2016 г.

[14] „Разбрах за това, че са го избрали за шеф на ДАНС от Фейсбук и бях поканен от десетина човека да се включа в протеста вечерта. Когато вървяхме по жълтите павета, срещахме все такива като нас, млади хора, усмихнати, готини, които коментираха случилото се. Говорехме си с абсолютно непознати и се шегувахме, че са като нас – умни и красиви. А това за умните и красивите съм го чувал на един джаз концерт в НДК, предполагам, че много от същите хора бяха и на протеста.“ Из дълбочинно интервю с Д. А. (31 г.), участник в протестите. Проведено през м. септември 2013 г.

[15] Иван Кръстев: Политиката не е точна наука. http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/10/25/1932799_politikata_ne_e_tochna_nauka/