Исторически истини и исторически вини: Възход и падение на авторитарния консерватизъм

Петър Николов-Зиков

През 1995 г. бележитият италиански ляв интелектуалец Умберто Еко прави усилието да дефинира отличителните черти на един първичен или вечен фашизъм, които да са характерни за всички исторически форми на тази крайно дясна политическа идеология.[1] В крайна сметка, в предложения списък от четиринайсет типични черти на „вечния фашизъм“, поне десет са повече или по-малко характерни за политическия консерватизъм! Като добавим към това и заключението на автора, че е достатъчно да присъства дори само една от посочените от него черти, за да стане възможно фашизмът да набъбне около нея[2], ситуацията става още по-сериозна…

Може ли да се сложи знак на равенство между фашизма и консерватизма?

Това е въпрос, отговорът на който винаги смущава изследователите на политическите идеи и особено онези от тях, които (за разлика от Умберто Еко) се идентифицират с ценностите на десницата. Може ли да се поставят в общ списък Чърчил и Мусолини, Рейгън и Пиночет, Тачър и Франко? А Хитлер? Ако отликата между консерватизма и фашизма и труднодоловима, то не трябва ли да причислим към орбитата на консервативното и идеологията на национал-социализма, расизма и антисемитизма?

Спасението от отговора на този въпрос обикновено се търси в две посоки. Първата е от историята на консерватизма и неговата еволюция целенасочено да бъдат ампутирани всички негови радикални проявления през ХХ век. При този подход, консерватизмът на миналото столетие бива изкуствено ограничен единствено до неговите демократични форми, а всичко останало се приписва на фашизма – от Fin de siècle, през Хитлер, до льо Пен. В общи линии това е либералният подход към проблема. Левият подход е напълно обратен, но крайният ефект е общо взето същият – отказ да се търси границата между традиционната и крайната десница. Консерватори ли са Шпенглер, ван ден Брук, Юнгер и Карл Шмит? Несъмнено. Формулират ли те концепцията за Третия райх и превръщат ли се идеите им в интелектуален резервоар за идеолозите на национал-социализма? Със сигурност. В такъв случай нацизмът е просто тоталитарният вариант на консерватизма. Отново на левицата принадлежи авторството и на една друга манипулация – поставянето на знак за равенство между фашизма и национал-социализма.

И двата подхода, разбира се, са погрешни. Трудно е да се определи, кое е по-престъпно – да откъснеш Освалд Шпенглер и Карл Шмит от историята на консервативното светоусещане или да вкараш Гьобелс и Гьоринг в него, но и в двата варианта истината се губи. Третият път, по който ще се опитаме да преминем в тази статия, предполага внимателно да се отчлени генезиса и развитието на авторитарния консерватизъм, достигнал до концепцията за консервативната революция, да се види къде защитниците на този авторитарен консерватизъм се срещат с италианския фашизъм и германския национал-социализъм, и в крайна сметка – да се отговори на въпроса кога и защо се разминават с тях.

 

 

Авторитаризмът срещу демокрациите

 

Авторитарният консерватизъм покълва бавно и трудно. Преди да се превърне в политически mainstream през 1930-те и 1940-те години, принципте му се изграждат стъпка по стъпка в различни краища на Европа и по-скоро от теоретици на политиката, отколкото от практици. Началото е поставено в Шотландия, където философът Томас Карлайл развива концепцията за великите личности в историята. Следващата стъпка е направена в слънчева Испания, където Хуан Доносо Кортес отправя първата авторитарна критика на социализма. Последните щрихи от картината оставя французинът Шарл Мора, вдъхновител на политическаат организация Action française и създател на оригиналната концепция за т.нар. интегрален национализъм – обединението на народа срещу революцията…

И тримата бележити интелектуалци обаче, просто оформят основата, върху която впоследствие ще бъде изградена конструкцията на авторитарния консерватизъм. Макар да носи много от характеристиките на десния авторитаризъм на ХХ век, консерватизмът на Карлайл, Кортес и Мора си остава просто един по-сприхав традиционализъм и с времето става част от едно все по-невъзвратимо минало. Нужно е събитие, което да разтърси из основи целия свят, за да се стигне до нещо наистина ново и на мястото на изтърканите спомени за Стария режим да се появи цялостна доктрина предлагаща адекватен на времето си и алернативен на буржоазната демокрация и социализма, модел на държавност…

Всичко започва (или завършва – въпрос на гледна точка) с Първата световна война. С нея окончателно приключва периодът на преход (започнал с Американската и Френската революциии) на целия християнски свят от монархическа власт, в която суверен е кралят, към демократична власт, в която суверен е народът.

Всъщност истината е, че Първата световна война стартира като старомоден териториален спор. Постепенно обаче, водещата роля на двете либерални Велики сили в Антантата (Великобритания и Франция), отпадането на Русия и най-вече включването на Съединените щати във военните действия обаче, придават на конфликта съвсем различно идеологическо измерение. Спорът за земи се трансформира в апокалиптичен сблъсък между доброто и злото, между миналото и бъдещето, между света на монархиите и аристокрацията и света на републиките и демокрацията. С разпада на трите най-големи континентални монархии (Австрийската, Германската и Руската)[3], прогресът печели над назадничавостта и по-всичко изглежда, че с антилибералния консерватизъм е свършено…[4]

През 1919 г. почти всички европейски държави се сдобиват с либерални, в повечето случаи и републикански парламентарни управления, а тези, които не прогонват своите монарси, свеждат публичната им роля до изпълнението на чисто церемониални функции. Тези „буржоазни“ демокрации обаче не издържат дълго и в края на 1930-те години демокрации на континента почти няма.

Едно от обясненията е, че в повечето новопоявили се държави средната класа не се оказва толкова буржоазна, колкото се е очаквало и не припознава новопоявилите се буржоазни национални елити за свое автентично политическо представителство. На този фон самата либерална демокрация също показва своите недостатъци – политическа нестабилност и корупция – и става единствено въпрос на време средната класа да потърси политическа алтернатива. Във всяка европейска държава установяването на авторитарен режим е предшествано от срив в политическата легитимност на демокрацията.

Какво обаче представлява десният авторитаризъм в континентална Европа от 1930-те и 1940-те години?

На практика съвременната политология не успява да посочи достатъчно адекватно неговото място сред политическите модели на ХХ век. В общи линии обяснението на политическата ситуация, което обикновено се използва, е следното – през 30-те и 40-те години на века в Европа има три алтернативни пътя на развитие на политическите режими – либералната демокрация (чийто най-влиятелен застъпник е Великобритания), тоталитарните режими (комунистически в Съветския съюз, фашистки в Италия и национал-социалистически в Германия) и авторитарните режими в повечето останали европейски държави, сред които и България. Дотук картината е вярна. Проблемът идва от това, че обикновено картината се представя линейно – в единия край стоят демокраците, а в другия тоталитаризмите. По средата са авторитарните режими, които представляват някакъв междинен вариант между двете крайни форми, при който върху обществото се установява единствено политически контрол, който обаче не прераства в тотален и не навлиза в сферите на частния живот на гражданите. С други думи – авторитаризмът е преход между двете системи, а тоталитаризмът в СССР, Италия и Германия – нищо повече от крайна и завършена форма на авторитаризъм.[5]

Един по-задълбочен поглед обаче показва, че картината е доста по-различна. Преди всичко останало – два от трите т.нар. тоталитарни режима (комунистическият и национал-социалистическият) не отричат демокрацията. Тъкмо напротив – идеята за управление на народа е ключова както в Съветския съюз, където се налага убеждението, че дикатурата на пролетариата под формата на съветска власт е висша форма на демокрацията, така и в Третия райх, в който водещата роля на мистичния германски Volk пронизва всяко политическо решение. Всъщност, макар и двете държави да са изградени върху особено брутални форми на диктатура, политическата легитимност на режимите е поставена изключително върху идеята за народния суверенитет. Тоталитарният комунизъм, също както и тоталитарния национал-социализъм, се основават на масова мобилизация и представляват тирания на мнозинството (Аристотеловата охлокрация), а не авотокрация.[6]

През 1951 г. Якоб Талмон публикува своето изследване „Произход на тоталитарната демокрация“, в което търси и намира корените на тоталитарните системи в якобинската диктатура във Франция.[7] Самият термин, който той използва, всъщност е много по-коректен към историческата действителност. Тоталитарните режими са политически демокрации, в които властта идва от народа и се упражнява в името на народа. Разликата между тях и либералните демокрации се състои в това, че в тоталитарната разновидност няма политически плурализъм, налага се брутално идеологическото индоктриниране и терор, който не е само средство за сплашване, но и инструмент за масова мобилизация на народа.[8]

Къде при това положение се намира авторитаризмът? От пръв поглед става ясно, че представата за него като за недоузрял или непълен тоталитаризъм е погрешна. И в теоретичните си постановки и в практиката си, авторитаризмът е задължително антидемократичен. В най-мекия си вариант той гледа на себе си като на извънреден и временен режим, който да предпази обществото от слабостите на либералната демокрация и опасностите на тоталитарния режим. В най-крайния – като на пълна алтернатива на самата демократична идея, независимо дали е либерална или тоталитарна.

Затова линейната представа за трите политически модела като разположени в една ос, в която на единия полюс са демокрациите, а на другия – тоталитаризмите, а авторитаризмът е преходен етап между тях, е погрешна. Между двете световни войни от гледна точка на устройството и легитимността на властта има не два, а три полюса, като третият е полюсът на авторитарния консерватизъм, който се противопоставя еднакво упорито както на либералните, така и на тоталитарните модели.  В Европа през 30-те и 40-те години има няколко режима, които отговарят напълно на това определение. През 1923 г. кралят на Испания дава на един генерал (Мигел Примо де Ривера) почти дикаторска власт. През 1926 г. в Португалия, уважаваният професор Антонио Салазар става подобен авторитарен лидер. През следващата 1927 г. и полският военен герой маршал Йозеф Пилсудски ограничава демокрацията. По подобен начин се развиват нещата и в Литва, Латвия, Естония, Румъния, България, Гърция, Югославия и разбира се Унгария на адмирал Миклош Хорти.[9]

За разлика от тоталитаризмите, авторитарният консерватизъм не се опитва да промени социалната структура на обществата, а да я запази. Той не създава нова политическа класа, а се стреми да управлява в съюз с традиционните институции на обществото като Църквата, монархиите (където ги има) и армията. Авторитарната диктатура не предвижда премахване на парламентите, а единствено ограничаване на техните правомощия. Тя не забранява напълно нито опозицията, нито опозиционния печат. Авторитарният консерватизъм няма претенциите за тоталното подчиняване на обществото на една партия, не развива своя политическа хореография, нито свои символи и пр. Всъщност, основната цел на авторитарните режими е да ограничат едновременно дейността както на левицата, така и на масовите движения от национал-социалистически тип.

В този ред на мисли особено ключово (и проблемно за изследователите) е мястото на италианския фашизъм. Той възниква в Италия по време на Първата световна война като алтернатива на либерализма, марксизма, анархизма и традиционния консерватизъм. Самата дума fascismо произлиза от римските фасции (лат. fasces) – сноп пръчки около брадвичките, носени от гражданските магистрати в древния Рим. Фасциите символизират сила чрез единство – отделната пръчка се чупи лесно, докато снопът е труден за чупене.[10] В края на XIX век наименованието фашо се използва от различни, предимно левичарски италиански политически организации, подобни на гилдии или синдикати. На една от тези организации предстои да изиграе ключова (и съвсем не положителна) роля в европейската история. Създателят ѝ – социалист, който когато започва Първата световна война, съзира безсмислеността на международния социализъм и привлекателността на национализма, се казва Бенито Мусолини.

След края на войната Мусолини създава движение на ветераните, което скоро се превръща в партия. Доктрината на фашизма е повлияна от няколко изоставили социализма философи[11], които формулират идеята за търсене на Трети път (Terza via) между капитализма и социализма.[12] В тази връзка е разработена и концепцията за т.нар. корпоративна държава, обединяваща с равни права всички работници, работодатели и профсъюзи. Мусолини препоръчва корпоративната система на всички други държави и я нарича корпоративен социализъм, който ще премахне класовата борба и ще хармонизира отношенията между работници и капиталисти.

В първата програма на фашисткото движение, приета на 23 март, преобладават искания, под които би се подписал всеки социалист: осемчасов работен ден, осигуровки при болест и безработица, гарантирано минимално заплащане, прогресивен подоходен данък, отнемане на военновременните печалби и т. н. В приетата през 1921 г. нова програма обаче  преобладават националистическите елементи и идеята за силна фашистка държава.[13]  Така неусетно движението започва да бъде подкрепяно от онази част от средната класа, която се страхува от комунизма, а репутацията на самия Мусолини нараства сензационно и кара дори либерални консерватори като Уинстън Чърчил да декларират възхитата си от него.[14]

Макар често да се сочи като тоталитарен, през тези първи години на своето развитие италианският фашизъм (с изключение на неговия последен етап – т.нар. Италианска социална република Сало) е по-скоро авторитарен режим. Така например, въпреки някои срамни епизоди на насилие, след установяването си, той в общи линии избягва терора. Управлението на Мусолини не само, че не посяга върху монархията, а заявява респекта си към нея. По отношение на католическата църква, то разрешава дългогодишните спорове между италианската държава и папата, спечелвайки си уважението на католиците от целия свят. Най-голямата разлика между авторитарния консерватизъм на Мусолини и принципите на тоталитарната демокрация е, че Мусолини, подобно на всички авторитарни десни лидери от епохата, вярва безрезервно в държавата и в това, че не хората правят държавата, а държавата прави хората. В една статия от 1932 г. (приписвана на самия Мусолини, но в действителност написана от основния идеолог на фашизма Джовани Джентиле) фашизмът е характеризиран като система, в която:

Държавата е не само властта, която управлява и формира човешката воля със закони и ценности от духовния живот, но и властта, която предава своя завет надлъж и нашир… За фашиста всичко е в Държавата и… нито хората, нито групите са извън Държавата… За фашизма Държавата е абсолютна величина, пред която хората и групите са относителни.[15]

Всичко това обаче има край и той настъпва най-вече заради възхода на германския националсоциализъм на Адолф Хитлер. Докато през 20-те и началото на 30-те години в отношенията Хитлер – Мусолини доминира фигурата на италианския диктатор, то впоследствие политическите и военни успехи на фюрера принуждават Италия да приеме ролята на негов младши партньор, възпроизвеждайки и съучаствайки в голяма част от чудовищните практики на нацизма.

 

 

Младоконсерваторите и тяхната Консервативна революция

 

В общи линии идеологическите контури на авторитарния консерватизъм са начертани от една млада генерация европейски интелектуалци, които завършилият световен конфликт превръща в специфична съобщност на преживелите войната (нем. Erlebnisgemeinschaft), подчинена на общ духовен климат и една особена войнствена култура (нем. Militantere Kultur).[16] Независимо къде живее, това ново поколение консерватори се противопоставя както на буржоазно-либералния, така и на болшевишкия проект за политическо развитие на континента и формулира идеята за т.нар. консервативна революция (нем. Konservative Revolution, това понятие обикновено се използва в смисъла, даден му от Армин Мьолер[17]). Въпреки че е общоевропейско явление, тази концепция се превръща в духовна и политическа сила с решаващо значение единствено в Германия, преди да бъде вкарана във водовъртежа на национал-социализма и погребана под неговите руини.

Защо в Германия? Защо интелектуалното наследство на немския авторитарен консерватизъм е толкова по-впечатляващо от всичко, което ни оставят идеолозите и практиците на десните режими в междувоенна Европа? И защо въпреки това, именно там консервативната реакция не успява да предотврати изграждането на брутален тоталитарен режим?

Обясненията, разбира се, са много и комплексни. И все пак основното сред тях е наследството на самата Първа световна война и травмите, които тя оставя на немската нация. Всъщност, едва ли при избухването на войната, някой в Берлин е подозирал какви ще бъдат последиците от нея. След окончателното си поражение Германия губи не просто мечтите си за европейско господство, а целият създаден половин век по-рано от Бисмарк ред. Кайзер Вилхелм II е принуден да абдикира, а с него и още двадесет и двама владетели на съставляващите Втория райх кралства, херцогства и княжества, превръщайки по този начин Германия в гробище на династии. Подписаният през 1919 г. Версайски мирен договор е приет от немците като подигравка с прокламирания от американския президент Уилсън национален принцип. Следват граждански бунтове, опити за комунистически революции, метежи… В крайна сметка и в Германия е установена либерална демокрация (т.нар. Ваймарска република, по името на града, в който е приета нейната демократична конституция), която обаче твърде скоро започва да буди разочарования, създавайки живителната среда за възникването на политическа алтернатива.

Всъщност още в края на 1918 г. група десни интелектуалци от поколението на преживелите войната се обединяват в интелектуален кръг станал известен като Младоконсерваторите (нем. Jungkonservativen) и поставил си за цел да формулира нов политически дневен ред пред Германия след преживяната военна катастрофа. Основната идея на младоконсерваторите се заключава до убеждението, че революционните методи може и трябва да бъдат използвани като инструмент за защита на консервативните принципи от атаките на либерали и болшевики. По тази причина те приемат някои от тезите на социализма, пречупвайки ги обаче през радикален антимарксистки и антикомунистически прочит, което им позволява да таргетират за своите идеи не само представителите на висшето общество и буржоазията, но и немската работническа класа…

Консервативната революция се основава на идеята за нелинейното развитие на политическата история – тя не е нито периодично повторение на едни и същи модели, нито още по-малко линеен път на развитие, водещ задължително към прогрес и някакъв вариант на край на историята. Историята напълно е непредсказуема и може да бъде насочена в различни посоки, в зависимост от импулса, който ѝ придават силните и харизматични исторически личности. На практика тази концепция надгражда над Карлайловата теза за великите личности и налага виждането, че не могат да съществуват универсални политически доктрини. Вариантите за разрешаване на един или друг политически проблем, неизбежно се пречупват от историческия момент и най-вече от качествата и недостатъците на действащите лица.

Макар към младоконсерваторите да се числят доста обществени фигури, като техни водещи идеолози могат да се посочат четирима души, а именно Освалд Шпенглер, Мьолер ван ден Брук, Ернст Юнгер и Карл Шмит. Именно те изграждат базовата концепция за  консервативната революция, около която се обединяват останалите младоконсерватори (Вихлехлм Щапел, Едгар Юлиус Юнг, Щефан Георг, Вернер Зомбарт и др.). Сериозно идеологическо влияние върху младоконсерваторите оказва и австрийската идея за християнски корпоративизъм, върху която основно работи Отмар Шпан.[18]

Освалд Шпенглер  е роден през 1880 г. в Бланкенбург. Завършва университетското си образоване в Мюнхен, Берлин и Хале и започва да преподава математика в Хамбург. Отказва се от преподавателската си дейност, за да се посвети на своя основен труд „Залезът на Запада“ („Der Untergang des Abendlandes“).[19] Шпенглер започва своята книга още през 1911 г. и завършва първия ѝ вариант след три години. Избухването на Първата световна война обаче го принуждава да подложи готовия вече текст на преработка и книгата е отпечатана едва през 1918 г. С излизането си на пазара, книгата постига огромен търговски успех и през следващите няколко години се продава в многохиляден тираж. Междувременно политическите възгледи на Шпенглер се изместват все по-вдясно и това го принуждава да подготви прерабоено издание, което излиза през 1922 г., заедно с втория том на произведението.

Най-общо книгата предлага едно ново виждане за хода на световната история, според което смисловите единства се откриват не като епохи, следващи една след друга (Античност, Средновековие и Модерност), а като целокупни култури, които подобно на биологичните организми се раждат, растат, разцъфтяват и залязват. В последната си фаза всяка култура се превръща в цивилизация, като Шпенглер акцентира върху различната конотация в немския език на думите култура (положителна) и цивилизация (отрицателна). Според него западната култура е преминала към фазата на цивилизация, което ще рече и на неизбежен упадък, под гнета на материализма, социализма, парламентаризма и капитала. Оптимизмът, в иначе доста песимистичната парадигма на Шпенглер, се заключава в неговото убеждение, че една цивилизация никога не може да изчезне напълно и елементите ѝ преминават в нова, възникнала на нейно място култура, която ще възприеме това наследство и ще го насочи в нова посока. Според неговото видение, през ХХ век инстинктът ще вземе своя реванш над разума. Епохата на рационализма, индивидуализма, либерализма и демокрацията наближава своя край и идва нова ера на великите водачи, в която човечеството отново ще стане склонно да се подчинява на силата и авторитета.[20]

С тази концепция Освалд Шпенглер не просто се вписва в традициите на авторитарния консерватизъм от Карлайл до Мусолини, но и оформя напълно доктрината на Консервативната революция, която освен като типично немско политическо и идейно течение, може да се разглежда и като общоевропейска философско-историческата концепция.[21] Той поставя началото на създаването на един нов морален климат, който подкопава либералните демократични идеи на Ваймарската република. Натрупал голяма популярност той издава още две свои фундаментални произведения, които дооформят принципите на авторитарния консерватизъм – „Прусачество и социализъм“ („Preußentum und Sozialismus“) и „Човекът и техниката“ („Der Mensch und die Technik“). В тях той разглежда два вида социализъм – германския социализъм на единност и подчиненост на нацията зад обща кауза; и изобретения от Карл Маркс (който дълги години живее в Лондон) английски социализъм, който почива на класовото разделение. Партийната система, с нейните спорове и фрагментарност, Шпенглер също обявява за английски феномен, гибелен за германския дух.

Наред с Освалд Шпенглер, сред най-изтъкнатите теоретици на консервативната революция е и Артур Мьолер ван ден Брук, който при това става известен в родината си далеч преди началото на Първата световна война. Той е роден през 1876 г. в Золинген, в семейството на женен за холандка държавен архитект. Кръстен е Артур – на името на големия германски философ песимист Артур Шопенхауер (по-късно добавя към името си и моминската фамилия на майка си – ван ден Брук). В детството и младежките си години Артур има чести кризи на нервно разстройство и е изключен от гимназия в Дюселдорф заради безразличие към учението. По-късно продължава образованието си в Берлин, Париж и Рим и публикува първите си произведения, шокирайки читателите си със защитаваните в тях крайните антимонархически възгледи.

През 1907 г. Мьолер ван ден Брук се завръща в Германия, а през 1914 г. се записва като доброволец в армията и воюва на Източния фронт. През есента на 1916 г. получава нервно разстройство и е обявен за негоден за военна служба, но благодарение на приятелски връзки е прехвърлен да работи в пресслужбата на Външното министерство и на Върховното военно командване. През 1916 г. той публикува книгата си Der Preussische Stil“ (Пруският стил“), в която категорично отхвърля принципте на парламентаризма и либералната демокрация и се опитва да обедини националистическите и социалистически идеи в едно.

След края на войната Мьолер се установява в Берлин и в т.нар. Juniklub, чиято първоначална цел е да се бори с Версайския договор, но с течение на времето се превръща в ядрото на младоконсерватизма, противовес на отмрелия след краха на Централните сили стар аристократичен и монархически консерватизъм. В консервативната революция той вижда своеобразна противоотрова на либерализма, единствено способна да защити от него света на традицията. Яростен противник на Ваймарската република, този своенравен аутсайдер не крие отвращението си от буржоазните демокрации, приемайки ги за най-голямото зло на съвременната епоха. Либерализмът е идеология на безродни парвенюта, която убива културата, разрушава държавата и ще предизвика края на човечеството. Той твърди, че може да приеме идеята за демокрация, единствено ако под това понятие се разбира участие на народа в решаването на собствената му съдба, т.е. не наличието на някакъв обществен договор, а съществуването на приемственост между поколенията, развито местно самоуправление и кооперативни връзки, което неизбежно би довело до формирането на съсловна държава.

Макар да инкорпорира някои от идеите на социализма в собствената си доктрина, Мьолер се отнася крайно враждебно и към марксизма, обвинявайки Маркс, че не е осъзнал уникалността на всяка отделна нация, интересувал се е само от икономическите проблеми и погрешно е възприел историята на човечеството като арена на класова борба, а не на борбата между нациите. Според Мьолер ван ден Брук марксизмът може да се утвърди само сред народи, които не са осъзнали своята историческа мисия, за каквито той със съжаление приема немците и руснаците.

Именно опитвайки се да открие историческата мисия на германците, Мьолер ван ден Брук за пръв път формулира идеята за Трети райх в излязлата си през 1923 г. книга със същото заглавие („Das dritte Reich“)[22]. В нея той предлага богословска интерпретация на термина, свързвайки го с учението на ранно-християнската есхатологична секта на монтанитите и идеите на средновековния италиански мистик Йоаким Фиорски, в които цялата история се дели на три части – на епохите на Отца, на Сина и на Светия Дух. Третият райх (т.е. Третото царство), според идеята на Мьолер ван ден Брук, трябва да се превърне в царство на Светия Дух.[23] Историческата мисия на немския народ се състои в това да отхвърли лъжовната концепция за класовата борба и за властта на народа и да създаде модел за органично общество, в което националната идея е издигната в култ. През пролетта на 1925 г. Артур Мьолер ван ден Брук получава поредната си тежка нервна криза и се самоубива.

Третият голям авторитет на младоконсерваторите след Мьолер и Шпенглер е талантливият писател Ернс Юнгер. Той е роден в Хайделберг, но израства в Хановер. През 1913 г. бяга от дома си, за да се присъедини към френския чуждестранен легион, където служи за кратко в Северна Африка. По време на Първата световна война служи на Западния фронт и е награден с Железен кръст за храброст, а по-късно става и един от най-младите войници в германската история, получили най-високото военно отличие – ордена Pour le Mérite (фр. За заслуги), неофициално наричан Синият макс. Юнгер продължава военната си служба и след края на войната и се уволнява от армията чак през 1923 г. Военните си преживявания героят от войната описва в романа си „Стоманена буря“, който, след като го публикува на собствени разноски през 1920 г., му носи национална известност. Впоследствие учи зоология, ботаника, морска биология и философия и си спечелва име на добър ентомолог. През 1920-те години се жени за Грета фон Янсен, от която има двама сина.

През 1927 г. Юнгер се установява в Берлин и е приет в кръга на младоконсерваторите, в чиято идеология прибавя доктрината за нов национализъм, противопоставящ се на характерната за модерния свят тенденция към обвързване на човешките общности и индивиди с глобалните наднационални структури. Продължава да публикува военни разкази, повести и романи, в най-известния от които „Огън и кръв“ („Feuer und Blut“) описва войната като фактор осмислящ живота на човека и превръщаш го в мистично преживяване.[24] Същевременно критикува нестабилната демокрация на Ваймарската република, заявявайки, че „мрази демокрацията като чума“[25]. В „За национализма и еврейския въпрос“ („Über Nationalismus und Judenfrage“, 1930) той описва евреите като основна заплаха за Германия. А в „Работникът“ (Der Arbeiter, 1932), призовава за създаване на изцяло мобилизирано общество, управлявано от хора, представляващи триединството „воин-работник-учен“.

Последното и най-авторитетно сред емблематичните за младоконсерваторите лица е юристът Карл Шмит. Той е роден в Плетенберг през 1888 г. като второто от пет деца в семейството на дребен търговец. Като дете Карл живее в католически пансион в Атендорн и посещава държавната гимназия там. След завършването си се записва да следва филология, но в последствие – по настояване на негов чичо – се премества да изучава право в Берлин. Произхождайки от католическо семейство, Шмит се е чувствал доста некомфортно в Берлин и дори в края на живота си, говорейки за годините на своето следване, си спомня, че се е чувствал отчужден в този протестантски град. Въпреки това в студентските си години той води артистичен живот, установявайки трайно приятелство с Хуго Бал (един от патриарсите на дадаизма), с поета и издател Франц Блайд, а също и с поета Конрад Вайс, запознава се с Херман Хесе и присъства на лекции на Макс Вебер.

През 1910 г. след като приключва следването си, Шмит се установява в Страсбург и получава докторска степен заради труда си „Вина и видове вини“. През пролетта на 1915 г. приключва и с изпита за помощник-съдия и се записва в Баварската лейб-гвардейска пехотна част в Мюнхен, но заради травма в гърба така и не попада на фронта и прекарва Първата световна война, работейки за военната цензура.

През 1915 г. Карл се жени за авантюристката Паулина Шахнер, представяща се първоначално за испанска танцьорка, а впоследствие за сръбска графиня под името Павла фон Доротич. След сватбата си, той започва да подписва съчиненията си с двойната фамилия Шмит-Доротич. Твърде скоро обаче истината за лъжливата самоличност на съпругата му излиза наяве и двамата се разделят. Католическото духовенство обаче отказва да му даде развод и когато през 1926 г. Шмит се жени за втори път (за сръбкинята Душка Тодорова) го отлъчва от Църквата. От втория си брак има една дъщеря.

През 1919 г. Карл Шмит започва да преподава във Висшето търговско училище в Мюнхен. Съчинението „Политическият романтизъм“ (1919 г.), в което Шмит прави равносметка на своята младост, му донася широка известност. В „Диктатурата“ (1921 г.) той вече защитава онези принципи, които ще го превърнат в интелектуалния лидер на авторитарната консервативна десница през  ХХ век – крехкостта и ненадеждността на парламентаризма и либералната демокрация, извънредното положение, суверенното решение и т.н. В „Политическата теология“ (1922 г.), за пръв път въвежда в социалните науки т.нар. антропологически придатък на политическите теории, според който политическите идеи могат да бъдат класифицирани според това дали предпоставят, че човекът е по природа лош или по природа добър.[26]

През 1921 г. Карл Шмит получава професорско място в Грейнсвалд; през 1922 г. в Бон, а от 1928 до 1933 г. – в Берлин. Следва цяла поредица от произведения, които ще му донесат световна известност: „Римският католицизъм и политическата форма“ (1923 г.), „Духовно-историческото състояние на съвременния парламентаризъм“ (1923 г.), „Понятието за политическото“ (1927 г.), „Учението за конституцията“ (1928 г.), „Гарантът на конституцията“ (1930 г.) и „Легитимност и легалност“ (1932 г.). През тези години, макар да е силно критичен към слабостите на либерализма, Карл Шмит избягва да се идентифицира с набиращите сили в цяла Германия радикалните десни политически движения. Постепенно обаче, след като авторитетът му нараства, неговите концепции привличат интереса на младоконсерваторите и те започват да го причисляват към своя кръг. Макар да отбягва прякото идентифициране, той започва да публикува редовно в тяхното списание „Die Tat“ и стартира дългогодишното си приятелство с Ернст Юнгер. Към Карл Шмит подчертан интерес проявява и основната политическа фигура на младоконсерваторите – Курт фон Шлайхер (генерал и водещо лице в обкръжението на президента Хинденбург, което директно се обявява за превръщането на Германия в диктатура).

През 1927 г. излиза може би най-известната работа на Шмит – „Понятието за политическото“[27]. Именно с това съчинение Шмит преоткрива творчеството на Доносо Кортес и изиграва основна роля за и утвърждаване на неговото теоретично наследство. Базовият критерий за политическото, който Карл Шмит защитава е разграничаването на врагове и приятели. Затова всяко различие може да стане политическо, ако достигне определена степен на интензивност. Ако обаче една държава не е способна да направи разграничението между врагове и приятели, тя се намира под заплаха. Слабостта на държавата е обусловена от борбата между партиите, която според изводите на Шмит е атрибут на либерализма, но не и на демокрацията. Властта на народа би могла да бъде и нелиберална и да се реализира от една авторитарна власт.[28]

Интелектуалното наследство на Карл Шмит, може би най-ярко от това на четиримата водещи представители на авторитарния консерватизъм в Германия, показва, че наред с поетическите и идеалистични моменти, младоконсерваторите предлагат съвсем конкретен план за контранастъпление срещу целия комплекс от учреждения и идеи на модерността. С цялата си неочакваност и нелогичност, терминът консервативна революция описва абсолютно точно парадоксалността на младоконсерваторите и на тяхната политическа роля. След краха на Стария режим, те са се превърнали в лишени от наследство „консерватори“, които нямат какво повече да съхраняват. Тяхната цел е да  разрушат омразното настояще, за да могат в едно въображаемо бъдеще да преоткрият своето въобразявано минало. С тази цел те предлагат реформи, които са безогледни, брутални и най-лошото – напълно утопични и по тази причина неконсервативни. Трагизмът се състои в това, че когато в крайна сметка тези изключително ерудирани и интелигентни интерпретатори на политическото осъзнават, че духовния климат, който са създали, може да доведе до катастрофа, вече е твърде късно.[29]

 

 

Под сянката на Хитлер

 

През 1922 г. се случва знаменателна среща. На авторитетния идеолог на младоконсерваторите Артур Мьолер ван ден Брук е представен един амбициозен радикален политик, към когото са обърнати все повече надежди на германците за национален подем. Политикът е лидер на маргиналната Германска работническа партия, която наскоро, под влияние на младоконсерваторските идеи за синтез на национализъм, социализъм и авторитарен консерватизъм, е преименувал на Националсоциалистическа работническа партия на Германия (нем. National-Sozialistische Deutsche Arbeiterpartei – NSDAP). Името му е Адолф Хитлер.

Срещата не преминава добре. Хитлер, който на всяка цена иска да се хареса на Мьолер и да осъществи съюз с младоконсерваторите, заявява:

Вие имате всичко, което ми липсва. Вие ще развиете интелектуалните инструменти за възраждането на Германия. Аз няма да съм нищо друго освен един барабанчик и колектор на силите. Нека да работим заедно… [30]

Отговорът на Мьолер е любезен, но хладен. Съюз не може да има… По-късно той коментира новата изгряваща звезда на германската политическа сцена с думите:

Този неграмотен тип никога нищо няма да разбере![31]

Да се създаде ясен конструкт на това, което се случва в Европа през 1920-те и 1930-те години е изключително сложно. И все пак можем да опитаме… След края на Първата световна война, континентът е осеян с нови слаби държави, които се управляват от либерално-демократични режими. Единственото изключение се намира на Изток, където Съветска Русия се опитва да осъществи на практика утопиите на Маркс, изграждайки един режим, който можем да наречем тоталитарна демокрация. В края на 1920-те години либералните режими започват да са толкова компрометирани, че в почти всички европейски страни възникват антидемократични настроения. Оцелелите след Първата световна война консерватори улавят тези настроения и създават нов консерватизъм, който проповядва силно лидерство, съюз с народните маси и премахване (временно или окончателно) на демократичните плуралистични режими. От всички авторитарни консерватизми най-влиятелен (но и най-неконсервативен, доколкото поне в генезиса си има очевидни леви корени) е италианският фашизъм, начело с Мусолини. В Германия авторитарните консерватори се наричат младоконсерватори и създават богата теоретична основа, върху която да стъпи прокламираната от тях консервативна революция.  И тогава се появява Хитлер.

Хитлер не е и не може да бъде авторитарен консерватор. Той прочее не е и фашист, макар левицата десетилетия наред да се опитва да слага знак за равенство между фашизма и национал-социализма, основно за да избегне неудобните въпроси за собствената си близост до Хитлеровия режим. Хитлер не е нито консерватор, нито фашист, защото политическата му амбиция е да създаде не авторитарен режим, а тоталитарна демокрация по съветски модел. Основната цел на авторитарните консерватори, включително на германските младоконсерватори и на Мусолини с неговия фашизъм, е да укрепят единството и силата на държавата. Хитлер в редица случаи заявява, че държавата е ограничаваща рамка (нем. Zwangsform) – от значение е не държавата, а нацията.[32] Авторитарните консерватори демонстрират респект към монархията, а някъде (например в България) директно превръщат монарсите в лидери на изградените авторитарни режими. Хитлер се гнуси от кралете и когато през 1934 г. посещава Рим, шумно изразява възмущението си от покварената и натруфена кралска особа, която конкурира властта на дучето. Авторитарните консерватори уважават Църквата и гледат на нея като на свой основен съюзник. Хитлер се опитва да я замести с микс от езотерични вярвания, неоезичество и окултизъм. Авторитарните консерватори идват на власт с преврати, но нямат претенцията да подчинят тотално обществото на своята идеология (тук вече изключение прави фашизмът, заради което именно стои в някаква междинна позиция между класическия авторитарен консерватизъм и тоталитаризма). Хитлер идва на власт чрез избори, но изгражда най-бруталния и човеконенавистен тоталитарен режим в човешката история, на който може да съперничи единствено съветския комунизъм.

До окончателното изграждане на хитлеровия режим обаче все още има време. Година след срещата си с Мьолер ван ден Брук, Хитлер организира т.нар. бирен пуч – едно усилие да вземе властта чрез преврат. Опитът се проваля и подбудителите му влизат в затвора, а повечето младоконсерватори ги осъждат и се дистанцират от тях. Оттук насетне обаче нещата се обръщат… В затвора Хитлер пише своята прословута автобиография „Моята борба“ и започва да трупа онази популярност, която през следващото десетилетие ще го изведе до върха на германската политика. Същевременно, там той си дава сметка, че немците не обичат революциите и за да успее да вземе властта, партията му ще трябва да постигне електорални успехи, нещо което след хиперинфлацията, която унищожава германската икономика през 1923 г., не изглежда невъзможно. За целта, в политическата му реторика трябва да се редуцират всички онези радикални идеи, които плашат германската средна класа, и да се тръгне по пътя извървян някога от Мусолини – повече национализъм, отколкото социализъм и приобщаване на авторитарните консерватори.

Странно е как в рамките на едно десетилетие, Адолф Хитлер едновременно успява да публикува своята призоваваща към изграждане на тоталитарно общество, расистка и антисемистка книга и да приспи консервативните избиратели, така че да ги накара да гласуват за него. Колкото и да е наивно, обяснението явно се заключава до това, че никой не е приемал тезите на Хитлер от автобиографията му и от най-разпалените му речи за нещо повече от литературни и риторични хиперболи. Нещо, за което вероятно спомага именно специфичната интелектуална среда, създадена от младоконсерваторите, чиято политическа естетика разчита именно на силните и крайни образи.[33]

Всъщност не е ясно как са щели да се развият събитията ако през 1929 г. в политическия път на Европа и света не се беше появил един непредвиден фактор. Голямата депресия, която хвърля германската икономика в нова криза, рязко ускорява възхода на антисистемните партии и в началото на 1930-те години усилията на Хитлер започват да дават резултат и повечето от консервативните политици сериозно обмислят идеята за коалиция с него. Най-яркият пример за тази самоубийствена тенденция дава политическият лидер на младоконсерваторите Курт фон Шлайхер.

Генерал от германската имперска армия, в началото на 1920-те години фон Шлайхер е популярен политик, твърдо убеден, че решението на всички проблеми на Германия се крие в появата на силен лидер, и че той самият е този лидер.[34] В общи линии политическите му планове се свеждат до това да използва националсоциалистите за да унищожи демокрацията, а когато новият авторитарен режим бъде установен – на свой ред да унищожи и самите националсоциалисти.[35]

През 1932 г. Курт фон Шлайхер се превръща в най-силната задкулисна фигура на германската политика. През лятото на същата година по негово настояване за канцлер е назначен Франц фон Папен – благородник и член на консервативния Клуб на господата (нем. Deutscher Herrenklub), а самият фон Шлайхер се задоволява с поста на военен министър. По негово настояване една от първите стъпки на новото правителство е да се вдигне забраната за съществуването на СА и СС отрядите, които тайно са инструктирани да предизвикват възможно най-много безредици, тъй като генералът вижда в насилето и терора по улиците претекст за формирането на авторитарен режим.[36]

Правителството, което фон Папен оглавява, включва четирима барони и един граф, нито един от които няма сериозна подкрепа в Райхстага. Подиграван заради „баронския“ си кабинет, фон Папен управлява трудно няколко месеца, докато през лятото на 1932 г. Хитлер се отмята от „джентълменското“ си споразумение с Шлайхер и вместо подкрепа на правителството на Папен, поисква канцлерския пост за себе си с аргумента, че национал-социалистическата партия вече е най-голямата парламентарна сила. Хитлер и Шлайхер се срещат тайно, при което се разисква възможността Хитлер да стане канцлер, министерството на вътрешните работи и това на правосъдието да бъдат предоставени на нацистите, а Шлайхер да остане министър на отбраната. Курт фон Шлайхер е склонен да приеме това споразумение, но президентът Хинденбург се възпротивява. През есента срещу правителството е гласуван вот на недоверие, фон Папен излиза от властта и Курт фон Шлайхер го наследява като канцлер на Германия, като се надява на подкрепа от национал-социалистите в Райхстага. Надеждата му е, че тъй като иска да се идентифицира с каузите на младоконсерваторите и доктрината за консервативната революция, Хитлер ще се откаже от своите амбиции за канцлерския пост, за да може да стане част от предстоящото изграждане на авторитарния режим.[37]

Сметките на генерала обаче се оказват повече от криви. Хитлер е напълно уверен в собствения си успех (а може би и осъзнава, че веднъж укрепил се във властта, Шлайхер ще се обърне срещу него), отказва да подкрепи правителството и успява да предотврати опита за разцепление в партията си. Когато вижда безизходицата, в която изпада, Шлайхер издига идеята за едно политически целесъобразно и по възможност юридически обосновано разпускане на Райхстага без обаче да се насрочват нови избори. Със задачата да аргументира подобно решение, като водещ конституционалист и теоретик по въпроса за извънредните правомощия, е натоварен Карл Шмит.

Вече обаче е твърде късно. Авторитарният консерватизъм твърде дълго е заигравал с идеята за партньорство с Хитлер, за да може да убеди някого в принципността на своите възражения срещу него. Президентът Хинденбург отказва да наруши конституцията, насрочени са нови избори и в началото на 1933 г. Адолф Хитлер най-накрая става канцлер на Германия. През следващите месеци най-големите опасения на консерваторите се оказват реалност и национал-социалистите започват да превръщат Германия в тоталитарна демокрация по съветски модел, използвайки някои от идеите на младоконсерваторите единствено като инструменти за легитимация. През 1934 г. осъзнавайки какво се случва, Курт фон Шлайхер започва политическа игра, чиято цел е да се използва поредното разцепление в нацистката партия и да се възстанови част от влиянието на консерваторите в управлението. Всички илюзии обаче приключват на 30 юни 1934 г., когато нацисткият режим организира покушения срещу реални или предполагаеми противници на режима – акция, известна като „Нощта на дългите ножове“. Курт фон Шлайхер е застрелян в неговата къща, а непосредствено след него е убита и съпругата му, която влиза в стаята, чувайки изстрелите.

Оттук нататък отношението на младоконсерваторите към NSDAP зависи от личния избор и морал на всеки един от тях – едни подкрепят тоталитарния режим, други запазват неутралитет, трети са подложени на репресии, а някои (като Йоханес Попиц) дори се опитват да организират заговор за убийството на Хитлер. В този смисъл особено показателна е съдбата на най-авторитетния жив представител на младоконсерваторите Карл Шмит. Първоначално той се опасява от реваншизма на режима, тъй като участието му в опитите да се предотврати идването на национал-социалистите на власт е известно. Постепенно обаче отношението му се променя, както  и отношението на много немски интелектуалци, виждащи в Хитлер лидерът, способен да обедини страната и да я изведе от кризата.

Новият режим се нуждае от него, и в крайна сметка Шмит става член на партията[38], назначен е за пруски държавен съветник и през октомври 1932 г. оглавява катедрата по право в Берлинския университет. През 1934 г. той става главен редактор на „Вестник на немските юристи“, а месец по-късно му се налага да вземе отношение към Нощта на дългите ножове. Затваряйки си очите за убийството на Шлайхер, с когото до неотдавна е поддържал приятелски отношения и е споделял общи политически възгледи, в статия във вестника си, Шмит оправдава терора и се дистанцира от консерваторите. Въпреки положените усилия да се хареса на хитлеристите обаче, през 1936 г. Карл Шмит попада в полезрението на паравоенната организация на нацистката партия  Schutzstaffel, която започва компроматна акция срещу него, довела до оттеглянето му от катедрата и от активно занимание с политика.[39]

За симовличен край на каквато и да е връзка между идеите на младоконсерваторите за консервативна революция и действителността в нацистка Германия, може да се приеме официалната забрана, след настояване на самия Хитлер, за използване на термина Трети райх и замяната му с Велик германски райх (нем. Großgermanisches Reich). От политическото наследство на Шпенглер, Мьолер ван ден Брук, Юнгер и Шмит не остава нищо.[40]

В международен план влиянието на национал-социализма върху авторитарните консервативни режими също се оказва смъртоносно. В първа негова жертва се превръща Мусолини, чийто режим изначално има както авторитарни така и тоталитарни характеристики. В началото авторитета и предимството определено са на страната на италианеца, а неговият звезден миг е през 1934 г., когато прави политически (а и военен) жест, за да предотврати подготвяния нацистки преврат в Австрия, подкрепяйки Енгелберт Долфус и Курт Шушниг – всъщност австрийския фашизъм (нем. Austrofaschismus) срещу новопоявилия се австрийски национал-социализъм. Според някои, по същото време Мусолини прави и унищожителни коментари за расистките идеи на национал-социалистите.[41]

Няколко години по-късно Мусолини е подчинен и превърнат в сляпо оръдие в ръцете на Хитлер, което се принуждава и да копира голяма част от чудовищните практики на нацизма. През последните години от управлението на Мусолини, неговият вече тоталитарен, а не авторитарен режим, почти не се различава от национал-социализма, което с най-голяма сила може да се каже за т.нар. Република Сало̀ (коректно Италианска социална република), марионетна на германците държавица на територията на северна Италия, управлявана от Мусолини до неговата смърт през 1945 г.

По сходен начин се развиват нещата и във Франция. През 1930-те години Шарл Мора и Action française подкрепят Мусолини, но твърдо се противопоставят на Хитлер, включително защитавайки тезата, че при конфликт между Германия и Съветския съюз, трябва да бъдат подкрепени руснаците. През 1940 г. обаче, когато маршал Филип Петен обявява Вишистка Франция, Мора нарича събитието „божествена изненада“.[42] Той възлага силни надежди на режима на Виши, като смята, че е способен да възстанови монархията, дори се опитва да играе ролята на основен негов архитект. От 1940 г. до 1944 г. той поощрява жестока антисемитска кампания и възхвалява расистките закони на правителството, които са много близки до нацисткото законодателство. Бори се срещу съпротивата, голизма и военните усилия на Съюзните войски като цяло.[43]

Не по-различна е ситуацията във всички други авторитарни консервативни режими в Европа, които един след друг стават жертва на зловещата харизма на германския фюрер. Когато в крайна сметка войната свършва, идеите на авторитарния консерватизъм са напълно компрометирани. За това допълнително спомага и пропагандата на левицата, която умишлено поставя знак на равенство между германския тоталитаризъм, италианския фашизъм и консерватвините авторитаризми, преследвайки едновременно две цели. Първата – да не позволи, каквато и да е форма на десен радикализъм да се надигне отново, а втората – за да прикрие очевидната истина, че мястото на хитлеризма е много повече в левия, отколкото в десния политически спектър.

Разбира се, толкова мощно идейно течение като авторитарния консерватизъм не може да изчезне автоматично. И след края на Втората световна война, макар и мимикриращи, някои авторитарни и профашистки режими оцеляват и след края на войната. Става въпрос за управлението на генерал Франко в Испания и на Антонио Салазар в Португалия, а също и по-късно установения авторитаризъм на Хуан Перон в Аржентина. По своята същност и трите режима са консервативно-авторитарни диктатури, вдъхновени от концепцията за Третия път. През 30-те години нито Салазар, нито Франко крият възхитата си от Мусолини и в много аспекти португалското и испанското общества вървят по пътя на фашизацията. След войната обаче, тази тенденция е тихомълком изоставена и двата режима предпочитат да се представят като просто консервативни. Подобно е положението и със специфичната аржентинска политическа идеология на перонизма, а с известни основания към нея може да бъде приравнен и френският голизъм.[44]

 

*                      *                      *

Това е кратката история на авторитарния европейски консерватизъм, покълнал още в края на XIX век, набрал сили след ужасите на Първата световна война, триумфирал в навечерието на Втората и в крайна сметка отишъл си заедно с нея, набеден, че е сред основните ѝ причинители. Всъщност, каквито и исторически вини да носи авторитарният консерватизъм, от гледна точка на историята на политическите идеи той има само едно, но за сметка на това непростимо прегрешение. Цялата му мощна парадигма, всичките му грандиозни образи, митове и метафори, всъщност го откъсват от полето на здравия политически скептицизъм и го пренасят на терена на политическата утопия. Където крачката от триумфа до пропастта е едва забележима. И въпрос на малко време да бъде направена.

[1]  В изготвения от него списък влизат култ към традицията, ирационализъм  и отричане на модерността, действие заради самото действие, критика на плурализма, страх от различното (расизъм), адресиране на разочарованата средна класа, национализъм, обсебеност от наличието на конспирация, милитаризъм, елитизъм (аристократичен или военен), култ към героизма, мачизъм, популизъм и най-накрая беден речник (т.нар. от Оруел новговор). Вж. U. Eco. Eternal Fascism. – In: The New York Review of Books, June 22, 1995. На бълг. Умб. Еко. Първичният фашизъм. Четиринадесет начина да се открие един черноризец. – В: сп. Либерален преглед, май 2011.

[2] U. Eco. Eternal Fascism. – In: The New York Review of Books, June 22, 1995. На бълг. Умб. Еко. Първичният фашизъм. Четиринадесет начина да се открие един черноризец. – В: сп. Либерален преглед, май 2011.

[3] При избухването на войната в Европа съществуват само три страни с републиканско управление (Франция, Швейцария и от едва 1911 г. Португалия) – след края ѝ почти всички новосъздадени държави приемат републикански конституции, а единствената, която не го прави (Унгария) така и не допуска краля си на своя територия, оставайки монархии само на книга.

[4] Най-емблематичната държава за Стария режим е Австро-Унгария. Монархия, аристокрация, наследник на Свещената римска империя от Средновековието, това е великата сила на Модерната епоха и именно тя започва Първата световна война. Завършват я (с включването си в нея) САЩ – най-могъщата държава на Съвременността – република и демокрация, която още със създаването си задава либералния дневен ред на света. Двете страни са антиподи и не е случайно, че държавите-победителки не влагат в нищо повече политическа злост, отколкото в разпарчетосването на Дунавската монархия във Версай. Вж. Х.Х. Хоппе. Демокрацията: Богът, който се провали. Икономика и политика на монархията, демокрацията и естествения ред. С., 2015, 9-12.

[5] Вж. напр. G. O’Donnell. Modernization and Bureaukratic-Autoritarism. Berkley: University of California, 1970; J. Linz. Totalitarian and Autoritarian Regimes. Boudler: Lynne Rienner, 2000.

[6] Ант. Тодоров. Елементи на политиката. Трактат върху политическото. С., 2012, 137-138.

[7] Talmon, J.L. The Origins of Totalitarian Democracy. Britain: Secker & Warburg, 1960.

[8] Х. Аренд . Тоталитаризмът. С., 1993, 217-218.

[9] Дж. Лукач. Кратка история на двайсети век. С., 2014, 94-95.

[10] В България влиянието на основния символ на фашизма се открива във фабрикуването на легендата за завета на Кубрат (632-665) към синовете му. Преди да умре, първият български владетел събира петимата си синове и ги кара да счупят сноп пръчки. След като не успяват, той развързва снопа и една по една чупи пръчките. Заветът му е, че само ако бъдат единни, българите ще оцелеят като нация.

[11] Роберт Михелс, Серджо Панунцио, Отавио Динале, Агостино Ланцило, Ангело Оливиеро Оливети, Мишеле Бианки и Едмондо Росони.

[12] G. Santomassimo. La terza via fascista. Il mito del corporativismo. Roma, 2006.

[13] Дж. Лукач. Кратка история на двайсети век. С., 2014, 92-97.

[14] През 1927 г. Чърчил, на обща пресконференция с Мусолини, заявява пълната си подкрепа за фашисткия лидер. Вж. Ив. Гунев. Уинстън Чърчил и Балканите. С.,  2007, 131-132.

[15] Benito Mussolini, La dottrina del Fascismo. Con una storia del movimento fascista di Gioacchino Volpe, Treves-Treccani-Tumminelli, Milano, 1932.

[16] Frank Trommler. Verfall Weimars oder Verfall der Kultur? Zum Krisengefühl der Intelligenz um 1930. In: Thomas Koebner (Hrgs.). Weimars Ende, Suhrkamp. Frankfurt am Mein., 1982, S. 44.

[17] A. Mohler. Die Konservative Revolution in Deutschland 1918–1932. Ein Handbuch. Basel, 1949.

 

[18] Jungkonservativ / Sebastian Maaß: Dritter Weg und wahrer Staat. Othmar Spann – Ideengeber der Konservativen Revolution. Kiel: Regin-Verlag 2010.

[19] Осв. Шпенглер. Залезът на Запада. Опит за морфология на световната история. С., 1995.

[20] Енциклопедия на политическата мисъл – Блекуел. Справочник. Съст. Д. Милър, Дж. Колман, У. Конъли, Ал. Райън. С., 1997, с. 649.

[21] А. Mohler. Die Konservative Revolution in Deutschland 1918-1932. Ein Handbuch. Darmstadt, Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1989, p. 13.

[22] A. Moeller van den Bruck. Das dritte Reich. Ring Verlag, Berlin 1923.

[23] Любопитно е, че концепцията за трите царства се среща и в средновековна България. Откриваме го в  апокрифа „Разумник-указ“, възникнал на границата между XII и XIII век: „Това знайте, братя: на света има трима царе, както е и светата Троица на небесата. Първото царство е гръцкото, второто царство е българското, третото царство е алеманското. В гръцкото царство е Отецът, в алеманското е Синът, в българското царство – Светият Дух.“ Вж. Ив. Лазаров, Ив. Тютюнджиев, Пл. Павлов. Документи за политическаат история на средновековна България XII–XIV в. (второ преработено и допълнено издание). В. Търново, 1992, с. 124.

[24] Mary and Henry Garland – „Ernst Juenger.“ Oxford Companion to German Literature, ed. by Mary Garland. Oxford: Oxford University Press, 1997.

[25] Hoffmann, Michael (2004), Introduction, London: Penguin, p. 7.

[26] Schmitt, Carl. Politische Theologie. Vier Kapitel zur Lehre von der Souvärenität, Berlin, Duncker&Humblot, 1934, s. 145

[27] Шмит, Карл. Понятието за политическо, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2008.

[28] Gottfried, Paul (1990). Carl Schmitt. Claridge Press. p. 20.

[29] Фр. Стърн. Политиката на културния песимизъм. – В: Либерален преглед, дек. 2014, 746-768.

[30] Arthur Moeller van den Bruck: Kritik der Presse. In: Gewissen, 5. Jg., Nr. 45.

[31] Arthur Moeller van den Bruck: Kritik der Presse. In: Gewissen, 5. Jg., Nr. 45. Артур Мьолер ван ден Брук умира през 1929 г. Няколко години по-късно Хитлер и неговата партия завземат управлението и въпреки, че безогледно се възползват от идейното му наследство, се отнасят крайно негативно към паметта за самия него.

[32] Дж. Лукач. Кратка история на двайсети век. С., 2014, с. 106.

[33] Ето какво например пише икономистът Йоханес Цан, който подкрепя отделни аспекти на хитлеровата политика: „Четенето на „Моята борба“ беше като да вярваш в изискванията на Библията. Знаеш си, че са изисквания, но никой не очаква те да бъдат изпълнени на сто процента…“ По подобен начин обяснява ситуацията и дипломатът Манфред фон Шрьодер: „Никой тогава не вярваше, че „Моята борба“ има някакво значение. Просто някакъв си младеж е написал книга и толкова. Какво би мислил един политик за онова, което е писал преди двайсет години? Та никой не я приемаше насериозно. Аз съм я чел веднъж, когато бях студент и изобщо не ми се стори интересна. Повече не я отворих. Би трябвало да я препрочетем още веднъж, но за съжаление не го направихме.“ Цит. по: Л. Рийс. Зловещата харизма на Хитлер и милионите хора, погубени в пропастта. С., 2014, с. 73.

[34] Wheeler-Bennett, John The Nemesis of Power, London: Macmillan, 1967 pages 237-238.

[35] Wheeler-Bennett, John The Nemesis of Power, London: Macmillan, 1967 page 245.  251.

[36] Nicholls, A.J. Weimar and the Rise of Hitler, New York: St. Martin’s Press, 2000 page 160; Wheeler-Bennett, John The Nemesis of Power, London: Macmillan, 1967 page 251.

[37] Turner, Henry Ashby Hitler’s Thirty Days to Power, New York: Addison-Wesley, 1996 pages 24-27.

[38] Claudia Koonz, The Nazi Conscience, p. 58.

[39] Отстраняването на Карл Шмит се отразява благоприятно върху научната му дейност. Постепенно Шмит започва да страни от правото и посвещава все повече внимание на философията и на историята и през 1938 г. издава изключително проникновено изследване върху „Левиатан“ на Томас Хобс. След победата на антихитлеристката коалиция той е арестуван и престоява седем месеца в лагер. Излиза окончателно на свобода през 1947 г. и се принуждава да се завърне в родния си Плетенберг, тъй като берлинският му дом е унищожен при бомбардировките. Живее още дълго, надживявайки почти всичките си приятели и роднини. Умира през 1985 г. на 86-годишна възраст и е погребан в католически гробища на Плетенберг.

[40] Cornelia Schmitz-Berning: Vokabular des Nationalsozialismus. Walter de Gruyter, Berlin/New York 1998, S. 156/157; Reinhard Bollmus: Das Amt Rosenberg und seine Gegner. Studien zum Machtkampf im nationalsozialistischen Herrschaftssystem. Stuttgart 1970, S. 236; Wolfgang Wippermann: Drittes Reich. In: Wolfgang Benz et al. (Hrsg.): Enzyklopädie des Nationalsozialismus. 5., aktualisierte und erweiterte Aufl., dtv, Stuttgart 2007, S. 479 f.

[41] Дж. Лукач. Демокрация и популизъм. Страх и омраза. С., 2005, 108-109.

[42] Payne, Stanley G. (2001). A history of fascism, 1914-1945 (reprinted ed.). Abingdon, Oxon: Routledge. p. 292

[43] Блекуел, Енциклопедия на политическата мисъл, Център за изследване на демокрацията, София, 1997, стр. 323. Въпреки формалната подкрепа за управлението членовете на Action française са вътрешно разединени и през 1943 г. част от тях преминават на страната на Съпротивата, а други се вливат в редиците на Свободните френски сили. Мора продължава да подържа режима въпреки, че не приема очевидната колаборацията с германците.

[44] Eatwell, R., Contemporary Political Ideologies. Continuum International Publishing Group, 1999, p. 196.