Първичните избори на републиканците в САЩ

mt1Мартин Табаков

Вместо увод: традицията и условности

В САЩ е много трудно една партия да спечели трети поред президентски мандат. Освен ако тази партия не е републиканската, действащият президент не е Роналд Рейгън, а наследникът му – Джордж Буш-баща. Това е най-пресният пример от историята на страната, в която Републиканската партия успява да задържи Белия дом за три поредни мандата. С други думи, поредното очарование, което републиканците питаят към традицията: защото тя е референция за консерватизъм и защото тя, разбира се, вещае загуба за демократите през 2016. А числата показват, че ако спечелят веднъж Белия дом, републиканците са много по-успешни в неговото задържане, отколкото са демократите.

Но традицията има отношение към миналото, а колкото и двете да са интимни топоси за републиканците, властовите перспективи в непосредственото бъдеще са това, което вълнува десницата в САЩ. След 8 години управление на Демократическата партия, придружено с радикални промени както във вътрешен план (рекордно нарастване на бюджетния дефицит и увеличаващ се федерален ангажимент в социалните системи), така и във външно-политически аспект (свиването на влиянието на САЩ в Близкия изток и Северна Африка, както и „отстъпващата“ политика спрямо конфликтите в Украйна, Сирия и Ирак) Републиканската партия има редица възражения. Въпросът, който касае настоящия текст обаче, е по-скоро какъв е политическият хоризонт на самата партия, нейната обществена релевантност, електоралните ѝ възможности и, най-вече, кои са кадровите ѝ предложения като алтернатива на действащия президент Обама.

Със сигурност разглеждането на всичко това е много по-ангажиращо, отколкото предполага фактът, че все пак се намираме в „средата“ на първичните избори на републиканците, и много по-амбициозно, отколкото може да си позволи една непрекъснато актуализираща се изборна среда. Рейтингите, парите и репликите на републиканските номинации не спазват нито ограничение на скоростта, нито посока. Динамика в условен контекст. Вярно, има някои индикации и отношения. В посочването на последните се ограничава прескриптивният замах на текста. А неговият пожелателен аспект – да даде някои базови ориентации на своите читатели, заедно с успоредната надежда, че междувременно активното съперничество в рамките на Републиканската партия (например между социалния консерватор от Айова и консерватора либертарианец от Ню Хемпшър) няма да приключи в криминалната хроника на Тhe Wall Street Journal.

Мрачните перспективи пред „Бялата партия на Църквата“

Това е само мостра от популярните етикети, с които Републиканската партия на САЩ съществува в мейнстрийм медиите в страната. Подобни лейбъли обаче са показателни не само за това, че популярните и често леви медии никак не симпатизират на републиканците. Отвъд това, тези етикети със сигурност подсказват за базовите маркери, които обобщават идеологията на партията, така както са и сигнификативни за социално-икономическия и обществено-политически профил на нейните характерни избиратели. Но подобно публично „тапетиране“ всъщност е най-вече референция за проблемите, с които партийният организъм на републиканците се сблъсква традиционно в борбата си за власт. Тъй като широката подкрепа за партия – в условията на нарастващото социално-културно многообразие на американската демография – изисква по-голяма ценностна гъвкавост и чувствителна ангажираност, отколкото републиканците са готови да демонстрират по презумпция. Спечелването на Белия дом минава не през разгром на демократите в Тексас, а с победа в „пурпурните щати“[1]. През 2012 година Мит Ромни спечели само един от тях – Северна Каролина и загуби изборите от действащия президент Барак Обама. Ако можем да си позволим подобна смислова еквилибристика, Мит бе много повече републиканец, отколкото американец, за да победи в едно разнообразно общество.

Данните са в тази посока. Републиканската партия остава формацията, за която гласува най-вече бялото население. Това ни показва проучване на National Network exit polls (вляво), цитирано по The Washington Post, чиито данни излязоха в края на ноември тази година. На този фон Демократическата партия демонстрира, че успява драстично по-добре да спечелва афро-американския вот. Нещо повече, числата показват, че неговият дял в „сметката“ на демократите обобщава такава нарастваща тенденция, в която скоро ще бъде възможно да се регистрира етническият паритет на гласуващите за Демократическата партия.

Междувременно, както ни показва същата таблица, общият дял в американското общество на бялото население намалява за сметка на афро-американското. В допълнение на това, на последните избори за президент през 2012 година, афро-американците, за първи път от 1986 показаха по-голяма избирателна активност от белите[2]. А легитимността на републиканските кандидатури сред афро-американското население е традиционно скромна, дори слаба. Последният красноречив пример в тази насока идва отново от последните президентски избори, когато едва 1/10 от гласувалите афро-американци са подкрепили републиканската кандидат-президентска двойка Мит Ромни/Пол Раян.

Това обуславя важни последствия за републиканците. Един път, доколкото те не успяват се „разтворят“ в етническите диапазони на американската демографията, това означава, че тяхната потенциална електорална база се свива, а оттук – и шансовете им за изборни успехи. Втори път, мобилизацията при афро-американците догонва, а в случая с кандидатурата на сега действащия президент Барак Обама изпреварва тази на бялото население. С други думи, републиканците са изправени пред нарастваща и мобилизирана антипатия.

Отвъд тези конкретни тенденции и индикатори, самата Републиканска партия отива на избори с имидж, който, ако не проблематичен, е поне сложен. Партията е с рекордно нисък имидж в американското общество за последните години. Над 60% от избирателите в САЩ имат (макар и в различна степен) отрицателно мнение спрямо нея, показва изследване на Pew Research Center[3]. Едва 32% от населението има позитивно отношение към партията (вдясно). Малко повече от половината американци (52%) смятат, че Републиканската партия е по-крайна отколкото трябва да бъде, докато едва 35% считат същото за демократите.

Налице е и мобилизационен проблем при републиканците, доколкото процентът на одобряемост на избирателите им спрямо партията е най-нисък от две години насам. В допълнение, към юли 2015 година GOP (от Grand Old Party) се радва на едва 68% одобрение спрямо 86% такова в началото на същата календарна година (вдясно). Междувременно, отново според данните на Pew Research Center, Чаеното парти, което е основна фракция в рамките на републиканците, също бележи най-ниската си стойност по популярност (15%) за последните 5 години. Не на последно място, около 9 пункта е разликата на одобрение на независимите избиратели в полза на демократите.

Значението на тези данни разбира се не трябва да се абсолютизира. На този етап обаче, те са достатъчно показателни за някои неудобства, които могат да се превърнат в отчетливи проблеми пред Републиканската партия при подготвянето на кампанията срещу демократите следващата година. Най-общо поради две причини. Първата е, че явяването за изборна длъжност от нейно име не е гаранция за спечелването на автоматична подкрепа сред самите републиканци. Втората, марката „Републиканска партия“ има по-скоро падащ имидж сред независимите избиратели, чиято подкрепа, в крайна сметка, определя победителя за Белия дом.

Няма основания за десен оптимизъм ако погледнем и към кого американските избиратели адресират своите очаквания за провеждането на конкретни политики. По традиция избирателите на САЩ признават лидиращата роля на Демократическата партия като способна да се справи с политики, свързани с околната среда, миграцията, здравеопазването, абортите и образованието. Промяната идва от това, че Републиканците изпитват трудност да съхранят своите позиции или направо ги губят като титуляри на темите за външната политика на САЩ, нивото на данъците и икономиката на страната. Във всяка една от тези теми демократите или скъсяват преднината на своите конкуренти, или направо ги изпреварват. По този начин обсегът на републиканците като партия, която избирателите асоциират като първи избор за удовлетворяване на техните очаквания по ресорни политики, бива ограничен до борбата с тероризма, условията за притежание на оръжие и бюджетния дефицит на страната. Това показват данните от Pew Research Center.

Републиканските кандидати: „50 нюанса GOP“.

Почти една година преди изборите Републиканска партия има известни имиджови затруднения и изостава от тенденциите на социално-културната динамика на американското общество. Макар и с различен интензитет, това не са проблеми, с които досега да не са се сблъсквали стратезите на GOP. И със или без подкрепата на партийния и финансов елит на партията, републиканците изглежда имат своя отговор. А той се експлицира от изключителното разнообразие на издигнатите номинации за президент. За пръв път от много години изглежда, че този път разнообразието и флиртът с широките маси е на страната на републиканците, а не на тази на демократите.

Шоумен (Доналд Тръмп), афро-американец (Бен Карсън), кандидати с кубински произход (Марко Рубио и Тед Круз), изолационист (Ранд Пол), жена (Карли Фиорина) и все пак един Буш (този път, Джеб)[4]. Споменатите имена са част от разпознаваемите снимки в албума, от който републиканските гласоподаватели ще могат да избират на първичните избори. Всяко едно от тях е възможно отделно, но струпването им накуп изглежда невероятно за републиканските стандарти. При това това далеч не е всичко. На петия дебат между републиканците, който ще се проведе на 15-ти декември в Лас Вегас, Невада, ще присъстват със сигурност по-малко кандидати, отколкото са официалните такива[5]. На този многолик фон сетете се за това, на което залагаха консерваторите, успешно или не, от 80-те години насам: Роналд Рейгън, Джордж Буш-баща, Джордж Буш-син, Джон Маккейн, Мит Ромни[6]. Всяка една от тези фигури, макар и често произлизаща от конкретен сегмент или лоби на партията, бе най-вече ортодоксална, традиционна, консервативна, ерго републиканска. За много малко от сегашните кандидатури на партията можем да кажем същото.

Но нюансите не спират дотук. Ценностното разнообразие сред републиканските номинации дори е много по-силно, отколкото са техните базови социално-ролеви разлики. Теми като нивото на държавното финансиране за здравеопазването, нивата на данъчната тежест, ролята на САЩ в Близкия изток, нелегалната имиграцията и парите, които трябва да се отделят за сигурност, допринасят по-скоро за разпадането на консенсуса, отколкото като възможност за постигането на такъв. Намек в тази посока е друго изследване на Pew Research Center[7] – едно от многото, показващи липсата на ценностна хомогенизация при републиканците (вдясно). По своята същност това са все въпроси, които касаят базови ориентири като ролята на правителството (държавата) в социалната сфера на страната, нивото на данъците в икономиката и цялостната външно-политическа концепция за САЩ. А това са теми, по които сме свикнали да чуваме базово съгласие от представителите на Републиканската партия. Не и в сегашния случай. Изглежда така, че битката за номинация от GOP е единственото общо Марко Рубио и Ранд Пол или пък между Джеб Буш и Доналд Тръмп.

Но всичко това обобщава и един от най-сериозните проблеми, които Републиканската партия има пред себе си. Проблем, който явно ще тежи и в по-нататъшната конкуренция с кандидат-президентската кандидатура на демократите. Става дума за това, че бъдейки най-вече ресорно ориентирани, номинациите на десницата не успяват да артикулират универсален имидж, който да е способен да удовлетвори електорално по-широк сегмент от избирателите[8]. Всеки един от тях се асоциира като правилен избор, но по конкретна тема или политика. Така например Доналд Тръмп е фаворит на тези републиканци, за които борбата с нелегалната имиграция е най-важна; Бен Карсън и Ранд Пол доминират желанието за ниските данъци, Рубио – приоритетът за националната сигурност и активна външна политика.

Наред с различните социално-ролеви и ресорни профили номинациите на Републиканската партия се диференцират и спрямо един друг отчетлив критерий, който е особено важен за оперативното случване на една кампания. Става дума за съществуващия кливидж на про-естаблишмънт и анти-естаблишмънт ориентирани кандидатури. В първия лагер попадат Марко Рубио, Джеб Буш и Крис Кристи. Във втория, макар и под различна форма и интензитет, са Доналд Тръмп, Бен Карсън и Тед Круз. Първата група базово защитава институционалната политика и политическия елит на самата партия. Втората се отличава с критично отношение и към двете. Плюсът на про-естаблишмънт кандидатите е, че те по-лесно могат да разчитат на партийно-организационна подкрепа и финансиране от близки до партията икономически магнати. Бонусът на анти-естаблишмънт кандидатите идва от лекотата, с която печелят масова гражданска подкрепа, използвайки по-свободно (и често безотговорно) говорене.  За диференциацията между двете групи е показателен и начинът, по който те критикуват Барак Обама, демонстрира The Economist. Ако първата група е ориентирана към критика спрямо действащия президент по конкретни политики и сбъркани приоритети, то втората го „заклеймява“ цялостно, включително активирайки конспиративни теории[9].

Това обяснява и част от причините, поради които анти-естаблишмънт кандидатите регистрират на този етап по-високи стойности на одобрение спрямо своите конкуренти. Каквито и мерки за увеличаване на граничния контрол между САЩ  и Мексико да предложат Рубио и Буш, те се губят от спохождащия ги шум, създаден от Тръмп, който вижда в насилствената депортация универсално решение. А в пряка кореспонденция с това анализаторите констатират и коренната промяна в нагласите на самите избиратели на Републиканската партия. За пръв път от години за тях е по-важно техният кандидат за президент да има „нови идеи и различен подход“, отколкото „опит“, сочи изследването на базирания във Вашингтон тинк-танк[10]. Това оказва своя недвусмислен ефект върху числата на про- и анти-естаблишмънт кандидатите.

Въпреки че републиканските кандидати често имат затруднения в съвместното си съществуване на официалните дебати, а е и още по-деликатно да бъдат поставени в някакви рамки, то това ще им се наложи в следващата страница на настоящия текст, посветена на едно, макар и елементарно, но поне базово тяхно конспектиране.

Доналд Тръмп

Най-силната черта на милиардерът е, че успява да превърне политиката в шоу. Доналд печели подкрепа следствие на откритата му критика срещу нелегалната имиграция и мюсюлманите. Както и заради това, че е бизнесмен, който може да създава работни места. Възможността да се кандидатира като независим, ако не спечели републиканската номинация, искрено притеснява GOP. Колкото повече обаче дебатът добива експертен характер, толкова повече Доналд ще губи почва под краката си.

Марко Рубио

Сенаторът от Флорида е новоизгряващата звезда на републиканския естаблишмънт. Бидейки апологет на активната външна политика и националната сигурност, той носи в себе си спомена за Роналд Рейгън. В същото време е умерен в отношението си към нелегалната имиграция, с което печели симпатия от испаноговорящите, но губи част от по-консервативния електорат. Марко е и най-харесваният кандидат сред жените от Републиканската партия. Само той е и достоен претендент за женския вот срещу Хилъри. 

Бен Карсън

Неврохирургът е олицетворение на „американската мечта“: бедно детство, обилно настояще.  Бен може и да вярва, че светът е създаден преди точно 6000 г., но това не му пречи да оперира повече от успешно сиамски близнаци. Със сигурност разчита на подкрепата на афро-американците и евангелистите.  Винаги уравновесен и умерен в дебатите,  това е „средният кандидат“ на републиканците: без крайности.

Тед Круз

Сенаторът от Тексас е най-консервативният от номинациите и е с доказани реторически способности. Тед се радва на силна подкрепа от Чаеното парти, аудиторията на някои протестантски деноминации и на хората, които си държат оръжие на нощното шкафче. Това гарантира доброто му представяне на първичните избори сред републиканците, но може да се окаже сериозен проблем за партията, доколкото независимите избиратели не са никак очаровани от дискурса на Тед.

Джеб Буш

Бившият губернатор на Флорида усеща на гърба си колко тежи фамилията „Буш“. Той бе и първоначалният фаворит на естаблишмънта на Републиканската партия. Със сигурност е и един от най-добре подготвените експерти сред номинациите, така както и има потенциално влияние сред испано-говорящите избиратели в САЩ. Кампанията му буксува, а кадровите смени в медийния му екип едва ли ще променят нещата. Анемичен в дебатите, Джеб доказва, че публичната комуникация не е от силните страни на семейството.

Колко силен е Слонът?

Доналд Тръмп навлиза в шестия си пореден месец, в който остава най-популярният избор сред републиканците за кандидат-президент на партията. Шоуменът и бизнесмен води еднолично с 27% подкрепа. Втори след него, на дистанция от 10 пункта, е Марко Рубио.  Третият и четвъртият – Бен Карсън и Тед Круз, са с идентично количество одобрение – по 16%. Пети си остава Джеб Буш, който още от четвъртия републикански дебат се е закотвил на 5-те процента подкрепа. След него са  Карли Фиорина (3%), Ранд Пол (2%), Джон Касич (2%), Крис Кристи (2%) и Майк Хъкаби (1%). Рейтингите на останалите кандидати са различни нюанси на нулата. Това показва изследване на Quinnipiac University Poll от началото на декември месец[11]. Разбира се към настояща дата има и други изследвания, които, макар най-често да разместват втория и третия кандидат, все пак потвърждават както неоспоримото лидерство на Тръмп, така и оспорваната конкуренция за второто място[12].

Ако трябва да сложим тези цифри в тяхната хронологична динамика, трябва ясно да посочим, че всъщност най-големият губещ от тях е Бен Карсън, който доскоро оказваше реална конкуренция на водача Тръмп. Самият шоумен не печели допълнителна подкрепа, а по-скоро неврохирургът от Детройт губи такава. Успоредно и с кротки темпове Марко Рубио и Тед Круз увеличават своята подкрепа, доколкото преди месец-два рейтингите и на двамата  бяха почти на наполовина. Числата на Джеб Буш са стабилни без признаци за флуктуации, но далеч по-скромни, отколкото са амбициите на кандидатурата. И далеч не оправдават крупните инвестиции на финансовите му спонсори. Джеб се очертава като лидера сред аутсайдерите. Ако на този етап има основания за някои категорични изводи, то един от възможните такива е, че именно едно от тези имена ще бъде и окончателната номинация за президент на Републиканската партия. Другите кандидати изостават на значителна дистанция, така че тяхната електорална реабилитация изглежда илюзорна.

В този контекст са важни две индикации, които имат значение за постепенното изкристализиране на битката за върха. Едната касае силния скрит потенциал, който има Бен Карсън като „първия резервен вариант“ (или просто като втори избор) за електората на  Републиканската партия[13]. Силата на неврохирурга идва от това, че той не чертае разделителни линии (ако изключим ярката му религиозност, която стряска някои бизнес ориентирани консерватори). Втората индикация е, че сред същия изследван таргет Джеб Буш води анти-класацията за най-нехаресваната номинация (вдясно)[14]. Ниските нива на популярност при Буш не са само следствие на дългогодишните опити на левичарската преса да разтяга управлението на брат му в пейоративни хоризонтали. Всъщност бившият губернатор на Флорида – много различен от брат си Джордж, губи идентичност сред другите кандидати: Карсън го бие по умереност, Рубио го изпреварва пред естаблишмънта, Круз – в консервативните ценности, а Тръмп – в публичната провокация.

По-важните цифри обаче са тези, които показват как стоят републиканците срещу най-вероятният им опонент за Белия дом – Хилъри Клинтън от Демократическата партия. И тук няма основание за приповдигнато настроение. Всеки един от разпознаваемите републикански номинации губи надпреварата срещу бившия държавен секретар на САЩ.

Водачът Тръмп се превръща в аутсайдер, губейки от Клинтън със значителна разлика в пряк сблъсък с нея – 41% срещу 47 %. Приказките на бизнесмена, че може да привлича електорат не само от републиканците, но и от независимите, се сблъскват с фактите (37% срещу 45% в полза на Клинтън). Макар също да губи битката, Марко Рубио се представя най-добре срещу съпругата на Бил, успявайки да направи нещата почти „на кантар“(44% срещу 45%). Това всъщност е и републиканецът, който се справя най-достойно срещу вероятната кандидатура на демократите. В това число, сенаторът от Флорида успява да я победи, макар и с един процент разлика, при подкрепата на независимите избиратели. Бен Карсън също губи като цяло от Клинтън (с 3% разлика), но успява да я поведе с 1 % при независимите. Загубата на Тед Круз от Клинтън също е налице (с 5% общо и с 4% при независимите). Още по-любопитното е, че подгласникът на Клинтън при демократите, сенаторът от Върмонт Бърни Сандърс, който е любопитен случай на радикално левичарство в американски условия, успява да победи с още по-голяма разлика всеки един от кандидатите на Републиканската партия. Отново само Марко Рубио бива конкурентоспособен на демократа.

Два важни щата

Датите за провеждането на първичните избори сред републиканците наближават. Първите такива ще се състоят в Айова на 1 февруари 2016 година, последните – в няколко щата, сред които Ню Мексико, Ню Джърси и Калифорния – на 7 юни същата година. Това са пет месеца, в които ще се състоят избори в цялата страна. На 18 юли започва Националната конвенция на републиканците, която ще избере и окончателната кандидатура за президент на партията. Това ще стане на базата на резултатите от първичните избори във всеки щат, зависимост от бройката делегати, на които има право всеки един от тях, и на базата на това кой от републиканските номинации е успял да събере най-много делегати.

Всеки щат си има своите специфики. Но сред тях има някои особени случаи, два от които ще споменем.

Айова: 3-те М-та

Щатът от северно-централната част на САЩ е важен, тъй като от него стартират първичните избори при републиканците. Той е първият, в който регистрираните членове на партията ще могат да гласуват и да видят непосредствения резултат. Това е мястото, в което значението на приказките започва да отстъпва място на тежестта на цифрите. А който спечели Айова, казват републиканските стратези, печели 3-те М-та: „money, media and momentum“.

Разбира се тежестта на Айова в републиканските първични избори не трябва да се преекспонира. Не само защото щатът няма да излъчи кои знае колко много делегати за националната конвенция на GOP. При 172-те на Калифорния, 30-те на Айова не са от фатално значение. Още повече че има такива случаи като този на Джон Маккейн през 2008 година, когато сенаторът от Аризона бе отвян в Айова и от Майк Хъкаби, и от Мит Ромни, но въпреки това в крайна сметка спечели републиканската номинация за президент.

Но бъдете сигурни, че няма републиканец, който да не иска да влезе в изборите като победител. А и също така да си лустроса допълнително имиджа, печелейки в щат, в който над 90 процента от населението е бяло, има по-често аграрен характер, съчетан с висок жизнен стандарт и религиозна чувствителност.

На този етап в Айова води Тръмп. След него е Круз или Карсън, зависимост от резултатите на конкретното изследване[15]. Със сигурност обаче Круз набира скорост и в перспектива се очертава като основния конкурент на Тръмп в щата.

Южна Каролина: „консервативен микрокосмос“

Да си дойдем на думата. Южна Каролина, по успешното определение на The Economist, е „микрокосмос на консервативна Америка“. Това е така, тъй като той събира в себе си многоликия американски консерватизъм: от аграрните консерватори (тип „Бог-и-оръжие“)  в северозападната част на щата, до фискалните консерватори (тип „по-малко правителство“) в неговата югоизточна част[16]. Може би човек би разбрал какво имат предвид местните демократи, разположени предимно в централната част на щата, когато казват, че са под постоянна обсада.

Не случайно до съвсем скоро, тъкмо до средата на 2015 година, флагът на Конфедерацията съществуваше успоредно до този на САЩ навсякъде в институциите на Южна Каролина. И най-вероятно щеше и да си остане там, ако не бе натискът от федералните институции. Все пак това е щат, в който мнозинството на републиканците в Горната и Долна Камара на местния Конгрес, инвестициите на едрия капитал, евангелистките църкви и свирепото законодателство диктуват нещо повече от политическия дневен ред на местните жители. Едва ли трябва да се учудваме в такъв случай, че на републиканските първични избори през 2012 година Нют Гингрич спечели 23 от 25-те делегата на Южна Каролина, оставяйки на Мит Ромни само двама от общата бройка. Ако изключим злополучния опит на Мит в щата, всъщност се оказва, че от 80-те години насам изборът на щата съвпада с окончателния победител сред номинациите на републиканците. Просто защото, по думите на колумниста от The Washington Post Джордж Уил, Южна Каролина отразява най-добре електората на партията в национален мащаб[17].

Към момента Тръмп води в Южна Каролина, но далеч не толкова убедително. Ако Карсън е втори, трети е Рубио[18].

Вместо заключение: „She can’t be trusted“

На пръв поглед може и да не изглежда така, но все пак има нещо общо между Форт Уърт (град в северно-централен Тексас), където се квалифицират кадри във високотехнологичната индустрия, и фермерите в югозападна Джорджия, които отглеждат едър рогат добитък. Общото е, че и на двете места може да попаднете на един и същи плакат. Той гласи следното:

„Хилъри не успя да удовлетвори Бил, какво остава за американския народ“.

Този надпис означава две неща. Първото е, че макар и да не го признат официално, стратезите на Републиканската партия вече активно се въвличат – включително с всякакви средства, в кампанията срещу техния основен враг – Демократическата партия и най-вероятния ѝ кандидат за президент. Второто касае нашите герои от уводната част на текста – социалния консерватор от Айова и консерватора либертарианец от Ню Хемпшър, които индивидуално не се понасят, но съвкупно мразят демократите. И макар по различен начин, и двамата са републиканци. А наличието на базови условия за консенсус вдъхва известен оптимизъм.  Има няколко причини за такъв.

Първо, прекалено рано е да се каже коя ще бъде официалната номинация на Републиканската партия. Всичките тези цифри и числа дават известни индикации, но не обещават нищо. Още повече, че в първичните избори с активност и мнение се ангажират най-вече твърдите избиратели на партията и нейните по-възрастни сегменти. В допълнение на това, мнозинството от избирателите на републиканците все още не са решили за коя от техните номинации биха гласували.

Второ, най-големите пари – крупни бизнесмени и компании, които симпатизират на партията, все още се държат сравнително пасивно. Разбира се, различни  Super Pac (Political action committee) – или кампанийни фондове, ако вземем европейско-континенталния аналог – щедро подкрепят своите кандидати[19]. Но случаите на негативна кампания – като републиканските пари, хвърлени за приятелски огън („В Охайо не понасят Тръмп“), са по-скоро изключение, отколкото практика[20]. Ако нещо подписа загубата на Нют Гингрич срещу Мит Ромни на последните първични избори на републиканците през 2012, то това бяха инвестираните срещу първия пари в анти-реклама от републиканските магнати. А на този етап вложените в кампания пари, близки на републиканците, отиват най-вече за Джеб Буш, Тед Круз и Марко Рубио. Не е сигурно за Охайо, но богатите републиканци със сигурност не понасят Тръмп. И имат пари, с които да го докажат[21].

Трето, Хилъри Клинтън е уязвима кандидатура. Не заради това, че е използвала личния си имейл за служебна кореспонденция, касаеща включително националната сигурност на страната. Или евентуално, че е излъгала за Бенгази. Хилъри се справя повече от добре политически, особено имайки предвид консолидиращия ѝ ефект върху демократите. Но това не може да компенсира липсата на достоверност в чисто човешкото ѝ излъчване, особено при стандартите, които наложи в този аспект Барак Обама. Или просто това „She can’t be trusted“, което ресорните наблюдатели вече забелязват[22]. А в американския политически маркетинг индивидуалните измерения на личността имат крещящо значение. В допълнение на това съображение, Клинтън не може да разчита на подкрепа от настоящата администрация на изпълнителната власт, все още ръководена от Обама/Байдън, заради обтегнатите си отношения с нея.

Четвърто. Има нещо, което е много по-важно от мнозинството на републиканците в Долната и Горна камара на Конгреса. И това е, че те имат силно преимущество в местната власт на отделните щати. Републиканската партия контролира 31 губернатора срещу 18 такива за демократите (и един независим). А ако погледнем и състава на местните законодателни органи (камари), то предимството на консерваторите става още по-внушително – 31 „червени“ парламента, 8 „смесени“ (в които най-често едната камара е на републиканците, а другата – на демократите) и 11 „сини“. Оказва се, че „Бялата партия на Църквата“ – като дясна партия, стъпваща на децентрализацията и индивидуализма, всъщност е много по-успешна в битката за местна власт. А в случая на кандидат-президентски избори, републиканците знаят много добре как да използват позициите си в локалното законодателство. Прокарването на сурови правила за гласуване, така че да бъдат затруднени избирателите на Демократическата партия, е част от вече хроничната технология, използвана традиционно от републиканците. Свеж пример в тази насока са законодателните ограничения, които Охайо и Флорида въведоха, само и само да бъдат възпрепятствани гласоподавателите на Бил Клинтън и Барак Обама.

Всичко това ще направи от изборите за президент и вицепрезидент на САЩ в края на 2016 година изключително интересен процес, чийто изход е рано да се предвиди, за разлика от някои индикации, споменати в настоящия текст. Заслуга за тяхното явяване имат полагането на Републиканската партия в нейния обществен контекст и политическите й импулси, както и богатата кадрова „палитра“, която тя предлага на своите избиратели по пътя за Белия дом.

 

[1] Пурпурът идва от смесването на червеното (републиканския цвят) и синьото (демократическия цвят). Тази гама се аргументира от сравнително изравнените електорални позиции на двете партии в щати като Невада, Охайо, Флорида, Колорадо, Вирджиния, Уисконсин, Ню Хемпшър и спомената Северна Каролина. Съответно те са „пурпурни щати“ или още swing states.

[2] 66% срещу 64%, показва изследването на U.S Census Bureau, достъпно тук: http://www.census.gov/prod/2013pubs/p20-568.pdf

[3] Pew Research Center, July 2015, „GOP’s Favorability Rating Takes a Negative Turn“. Проучването е проведено в периода 14-20 юли тази година. Достъпно тук: http://www.people-press.org/files/2015/07/07-23-15-Politics-release.pdf

[4] Разбира се, Сара Пейлин бе кандидатът за вицепрезидент на Джон Маккейн, така както и на свой ред бащата на Ранд Пол, Рон, потърси подкрепата на републиканците в първичните избори на партията през 2008 и 2012 година. Това идва да покаже, че в хронологията на GOP винаги има по някое и друго необичайно предложение.

[5] Какъв ще е броят на републиканските номинации, които ще вземат участие в официален дебат, зависи от домакина на мероприятието. В случая с дебата в Невада, който ще се реализира под егидата на CNN, организаторите са посочили критерия за участие: кандидатите да имат поне 3,5% национално одобрение, или 4% такова в Айова, или поне 4% в Ню Хемпшър. Важността на посочените щати идва от това, че те са сред първите такива, в които ще се проведе гласуване в рамките на първичните избори, а съответно, и ще излъчат делегати за Републиканската националната конференция по-късно през 2016. Иначе официално към този момент номинациите на Републиканската партия са цели 14 (при отпаднали вече такива).

[6] Разбира се след двата мандата на Буш-син, републиканците знаеха, че единственото, което можеше да им съхрани контрола върху Белия дом, бе номинацията на някоя компромисно ценностна фигура, която да е по-скоро политически дясна (случаят на Джон Маккейн през 2008 г.) или по-скоро икономически дясна (случаят на Мит Ромни през 2012 г.), но не и двете успоредно. Това бяха кандидати, чието предназначение бе евентуалното спечелване на независимите избиратели, а за да задържат консервативните такива, стратезите на GOP акцентираха върху техните вицета – съответно Сара Пейлин и Пол Раян.

[7]  Pew Research Center, October, 2015, Contrasting Partisan Perspectives on Campaign 2016. Проучването е направено в диапазона 22-27 септември сред регистрираните избиратели на Републиканската и Демократическа партия, включително и между техните симпатизиращи периферии. Цялото изследване е достъпно тук: http://www.people-press.org/files/2015/10/10-02-2015-2016-release1.pdf

[8] Докато, напротив, Хилари Клинтън успява да се очертае като консенсусния кандидат сред избирателите на Демократическата партия. За нейния консолидиращ образ, разбира се, играе роля и фактът, че тя няма реална конкуренция и алтернативи сред номинациите на демократите. Нито Бърни Сандерс, нито Мартин О‘Майли не успяват да „тестват“ качествено Клинтън.

[9] The politics of Panic, Lexington, The Economist, December 12, 2015

[10] Pew Research Center, October, 2015, Contrasting Partisan Perspectives on Campaign 2016

[11] Националното проучване е правено в рамките на 23-30 ноември, сред 1 453 регистрирани гласоподаватели, от които 672 са републиканци, а 573 – демократи. Цялото изследване е достъпно тук: http://www.quinnipiac.edu/images/polling/us/us12022015_U45hkpp.pdf

[12] Такова е например изследването на CNN, проведено в диапазона 27 ноември – 1 декември от ORC Poll. То обхваща републиканските избиратели и тяхна близка периферия. В него Тръмп води с цели 20 пункта пред втория, Тед Круз (16%). Трети е Карсън (14%), а четвърти – Рубио (12%). Изследването е достъпно тук: http://edition.cnn.com/2015/12/04/politics/full-results-poll-republicans-2016/index.html

[13] Тази тенденция е регистрирана от проучване, поръчано съвместно от NBC News и Wall Street Journal Survey, осъществено в диапазона 25-29 октомври от Hart Research Associates/Public Opinion Strategies.

[14] Така показва изследване, проведено на 28 октовмри от Google Consumer Surveys за IJ.com, сред 1 300  вероятни избиратели на републиканците.

[15] По-подробна информация, както и реалните числови стойности на кандидатите, могат да бъдат намерени тук: http://www.realclearpolitics.com/epolls/2016/president/ia/iowa_republican_presidential_caucus-3194.html

[16] The Firewall State, The Economist, November 21st 2015, p.44

[17] George Will, The most important state in the 2016 primary, The Washington post, 2 December 2015, https://www.washingtonpost.com/opinions/south-carolinas-predictive-power/2015/12/02/c505da28-9867-11e5-b499-76cbec161973_story.html

[18] http://www.realclearpolitics.com/epolls/2016/president/sc/south_carolina_republican_presidential_primary-4151.html

[19]  Зад гърба на всеки един от кандидатите стоят по няколко Super Pac, които го подкрепят:  Тед Круз („Courageous Conservatives“), Марко Рубио („Con­ser­vat­ive Solu­tions“, Baby Got PAC“), Джеб Буш („Right to Rise“), Бен Карсън („The 2016 Committee“). Доналд Тръмп определено не е сред фаворитите на тези парични фондове.

[20] На този етап анти-рекламата по Тръмп идва предимно от подкрепящия номинацията на Джон Касич Super Pac „New Day For America“.

[21] Не е ясно, например,  коя от републиканските кандидатури ще подкрепят финансово едни от най-богатите и активни в политиката бизнесмени от САЩ – братя Коч.  Но с оглед на предишното им поведение, е сравнително лесно да се прогнозира, че това няма да е Доналд Тръмп.

[22] Matthew Continetti, How to Beat Hillary Clinton, 7 November 2015, достъпно тук: 2015http://global.nationalreview.com/article/426698/how-beat-hillary-clinton-matthew-continetti