Там, гдето се сблъскват идеите, там изкокнува истината

snimka_12_stoilov - CopyКонстантин Стоилов

Речта е защита от страна на министъра на правосъдието на негов законопроект за печата, внесен пред V Обикновено Народно събрание и е произнесена на 12 декември 1887 г. Законопроектът се приема.

Господа представители!

Може би нямаше да бъде нужно да вземам думата, но не мога от друга страна да оставя върху си упреците, които се хвърлиха, че съм предложил на Народното събрание един закон, несъгласен с истинските конституционни правила, с истинските свободолюбиви начала на нашия основен закон, от който всички се въодушевяваме. Заради това взимам думата и ставам да отблъсна някои инсинуации, които се хвърлиха върху законопроекта, против министъра, който го е внесъл и против целия Министерския съвет, защото този закон има санкцията или одобрението на моите другари от Министерския съвет.

Първи, който подигна – тъй да кажем – атака против този законопроекта, беше г-н Видю Монев, и нека ми бъде позволено да му кажа, че когато той говореше, спомних си думите в Евангелието, гдето Христос е казал, че не всички, които ми викат „Господи, Господи“ ще влязат в Царството Небесно. Дойде ми на ум и че не всички, които изговарят името „свобода“, които се наричат либерали, са истински приятели и защитници на свободата. Свободен, е казал най-велият германски поет Гьоте, е този, който умее сам себе си да обуздава и връзва; истински свободен е онзи народ, онази държава, гдето има граждани с характер, гдето има граждани с убеждения, готови да положат и костите си на тези убеждения. А не такива граждани, както сте срещали у нас, каквото название да носят, или които в 1883 г. едно поддържаха, а в 1887 съвсем друго поддържат.

Законопроектът, който ви се представя, господа представители, гордея се, че може да се сравни с най-свободолюбивите закони и казвам ви, че той е по-свободолюбив и от законите на французката република. Той се основава на принципите на Конституцията, а всеки закон у нас трябва да е съгласен с буквата и духа на основния ни закон, toit seigneur, tout hoenneur; защото Конституцията е основата на всички други закони и те трябва да са съгласни в началата си с нея. Колкото за тоя член от нашата Конституция, който се спомена, ще кажа само, че той е буквално преписан от белгийската конституция и тая конституция, която е изработена в 1830 г., не е нищо друго освен възпроизвеждане на началата за свобода и самоуправление, както са те развити в английския политически живот и приети в европейския материк след Великата французка революция. Тъй като тези начала имаха за цел да обуздаят злоупотребления и тиранства, те са повечето в негативна форма: те казват, че това или онова, което ставаше до сега, не трябва вече да става, също и този член от нашата Конституция има историческо значение.

Беше време, когато за да можеше един човек да издава вестник, трябваше да притежава известен ценз, трябваше да полага кауция, имаше закон, който изискваше даване гаранция в пари до 40 000 франка, които трябваше непременно да се вложат. След това този вестник пак се предаваше на цензурата, пращаше се на властта, която го преглеждаше и което одобреше, него позволяваше да се печати, а което не одобряваше, не позволяваше да се печати. Дойде французката революция, когато възтържествуваха началата, на които се наслаждаваме днес; дойде пак реакция против тия столетни вериги и тогава се захвана една силна борба, като една от правдините, за които хората се бореха да извоюват, една от най-големите основи на Конституцията, фигурираше и свободата на печата. Каза се тогава, че печатът е свободен, че той не трябва да е подчинен на онези вериги, на онези закони, които съществуваха и го връзваха. Постановленията на нашата Конституция по печата, като вземани от други конституции, имат повечето отрицателен характер. Чл. 79[1] казва, че у нас печатът е свободен, т.е. не е подчинен на никакви вериги. Никаква цензура не се допуша, също и никакъв залог не се иска. Защо тук е казано „никаква“ и „никакъв“? Защото когато се е изработвала нашата Конституция, законодателите са предполагали, че е имало закони такива, които по положението до тогава, полагаха това нещо, тези средства, т.е. изискваха и залог и цензура от един човек, който искаше да издава вестник. Следователно според нашата Конституция не може да съществува в България залог, не може да съществува и ценз за човека при издаване на един вестник, по-голям от ценза, който е предвиден за народните представители. Има ли такова нещо в закона? Има ли цензура, има ли залог, има ли такива условия, предвидени за всеки български гражданин, който би искал да издава вестник? Прочете статията, която приведох по-горе, прочетете по-внимателно законопроекта и ще видите, че, според чл. чл. 4 и 5, изисква се от всеки български гражданин да бъде пълновръстен, за да може да издава вестник, и че всеки пълнолетен български гражданин, който се ползува с всички граждански и политически права, може да бъде редзактор. Нека г-н Видю Монев излезе да ми каже закон с по-широки начала.

На един учител в общинско училище, на когото се поверяват 50 ученика за първоначално учение, от него виждаме да се изисква средно образование, налагат му работи, които надвишават неговите сили и изискват му се 99 ценза. Сега на един селски или градски учител за първоначално учение налагате ценз, искате той да има средно образование, а се явява един човек, който става вестникар, взима знамето на редактор и поучител на хората, да води общественото мнение, да дава примери на обществото и на такъв да не искате никакъв ценз, никакъв залог!

Сравнете статистиката и вижте, един учител ли е принесъл повече зло за разклащане основите на законите в държавата или един вестникар. Каквото искате кажете, но печатното слово в народите и държавите като в нашата, гдето хората, колкото и да са хладнокръвни към печата, и това което се пише всякога е повлияло отровно, която отрова се е пръскала и вредно се е отразявала в духа на гражданите, и то в едно време, когато най-много е трябвало, най-голяма нужда е имало за укрепването на добрите елементи, и тези елементи се отравят, принципите се погазват и не дават да се укрепят. И при всичко това, при всичкото огромно влияние на един вестник, ние не полагаме никакъв умствена или друг ценз за издаването му. Ние не туряме даже условието на грамотността.

Имахме право, щяхме да бъдем даже съвършено последователни, ако бяхте искали да турите един висок образователен ценз за един човек, който би поискал да бъде издател и редактор на вестник или списание. Това може би щеше и да е по-полезно. Ние не сторихме това, само за да не би имало нито сянка на ограничение свободата на печата. Ние не турихме никакъв ценз, а оставихме всеки пълнолетен българин, който се радва на гражданските и политическите си права, да може да издава и пише вестник. По-широк възглед не може да съществува. Прочее, кои са веригите? Где са опасностите? Едно що има, то е, че щом се издаде вестник, трябва да отиде един екземпляр в местната полиция, защото тя требва да знае, кой и где се издава вестник, да знаем, съществува ли един вестник или не, както това в Франция и другаде съществува. За това всеки, който ще издава вестник, трябва да съобщи, да каже: „аз ще издавам вестник“. Тези са всичките разпореждания, които нашият закон, който сега ви се представя, предвижда за издаването на вестници.

И тези са, господа, всичките разпореждания или всичките условия, които предвижда настоящия закон. Но нека мина сега на процедурата. За престъпленията по печата законът предвижда по-бърза процедура, предвижда се един къс срок да се разглеждат процесите за тия престъпления. И знаете ли защо е всичко това? Излиза един вестник, пише нещо престъпно. Щом е излязъл вестникът, престъплението е извършено. Сега ако се остави, както е било до днес, процесът да се протака 6 месеца и година, то преследването и наказанието не може да укаже никакво влияние в обществото, когато отровното влияние, което е направил вестникът си остава: защото хвърлената кал си остава хвърлена, опозореното лице си остава опозорено, защото, най-после, такава бавна процедура не дава никаква възможност да се изравни работата. Затова аз предвидих в закона, щото тези престъпления, престъпленията по печата, които са взели един особено опасен за държавата характер у нас, да могат да се разглеждат по-скоро; дава се всичката възможност за защита и оправдание на виновните, всичките процесуални гаранции се дават, само им се прекъсва възможността, да не бягат от наказанието, от протакане на време. Не можехме да подражаем някои много свободни страни и да определим, че такива престъпления трябва да се разглеждат в една инстанция само. Ние не сторихме това пак от уважение към свободата. В закона са предвидени и по-горни инстанции. Тоя, който е набеден, ако има доказателства да се оправдае, дава му се пълна възможност да преследва това и през три инстанции, както е предвидено и за най-големите престъпления. Като указвам на това, аз питам, где са стесненията в този закон?

Може да се каже – и разбирам, че там ни се правят и намеците от някои господа представители – че законът е малко остричък. Остър е и Наказателният закон, който наказва със смърт предателите на Отечеството. Но, господа, остротата на закона не докарва нащърбление на свободата. Аз съм казал в едно предишно заседание, па и сега го повтарям, че има деяния, които обществото осъжда като престъпни. Законодателят казва, че туй деяние е престъпно и аз го таксувам тъй и му налагам такова наказание. Таксата, т.е. наказанието, зависи от обществото, от неговата оценка. Никому свободата не се нащърбява със строгостта на наказанието.

Деянията са престъпни, наказанията могат да са строги, но предвид на всичко това, което е произлязло до сега в България от този печат, предвидените наказания не са строги. Румънският вестник „Лупта“ се наказва с 2 години затвор, защото нападнал Държавния глава. Ако се даваше на полицията право да конфискува, да наказва редактора, да, но тук това го няма.

И така, тук се говори за престъпления, каквито се предвиждат и в Конституцията и могат да се следят все на основание на този закон. Не са справедливи бележките, които се направиха по чл. 21 от закона. Тоя член не говори за друга власт, освен за властта или за неприкосновеността на Княза. И едно от двете, господа представители: или ние имаме Конституция и следователно трябва да я пазим и почитаме и да се мъчим да се възпитаваме в нейния дух, или да признаем, че всичко това е просто само една борба кой да може да седне на министерския стол. Аз мога да кажа своето мнение. Още от началото съм гледал сериозно на това, що се вършило в България, гледал съм, щото приспособлението на Конституцията да бъде сериозно. Конституцията казва, че Князът е неприкосновен, но кажете ми, какво не се е писало против българската корона? И що значи тази „свята и неприкосновена“ корона? То значи много, както в Англия и Белгия: не трябва името на Княза да се явява в вестниците. Ако искате критикувайте министрите, критикувайте управителите, но особата на Княза требва да стои по-високо и от министри и от управители. Защото, като свалите Княза в калта, вие убивате конституционния режим в България, убивате своята свобода. Конституция не значи нищо друго, освен да имаш държавен глава, от него да произтича всяка инициатива, но да не отговаря за нищо; и всички добри работи да се приписват нему, а всичките лоши разпореждания и грешки да се отдават на министрите, защото те са отговорните лица в конституционната страна, те приподписват всяка една мярка за държавата. Какво значеше безобразието, с което се нападаше бившия Княз, какво значи сега да се напада настоящия Княз? То било конституционализъм! Поведението на нашите вестникари спрямо бившия Княз показва отсъствие у тях на всяко нравствено чувство. Днес Князът, който е дошъл в България да прави такава жертва, и този българин, който се намери да мачка името на Княза в калта, той е вече антиконституционалист, той е човек, който или принадлежи към лудницата, както това правят в Англия, или е човек, който показва лудост по отсъствие в него на всякакви нравствени принципи.

Следователно чл. 21 от закона има за цел, по самия чл. 8 от Конституцията, да огради властта и неприкосновеността на Княза и е изключително за Княза. За властта се говори в чл. 20 от този закон, но и там не е за ограждане нашите личности, личностите на министрите, но е за ограждане властта, принципа на властта. Не е истина това, което казва г-н Шивачев, че думите „измяна и предателство“ не са определени. Нашият Наказателен закон определя какво е предателство и измяна. Те са технически термини, които се употребяват в всички углавни закони. И вчера ние приехме военно-наказателния закон и тия термини се приеха. Всички знаем наистина, че има дума предателство в обществен смисъл, но тук думите предатели и изменници на Отечеството са технически термини и се предвиждат за тези специални престъпления наказвани в Наказателния закон. И когато министерството е работило този закон, не е имало на ум такива обществени термини, но термини, които определят понятието, което е в нашите закони. Следователно тук са турнати тези работи, защото и в Наказателния закон съществуват термини предателство и измяна, и тук се говори за тях, когато се вършат чрез печата.

Мимоходом спомена нещо г-н Шивачев за съдиите и прокурорите в това заседание при разискването на моя закон. Той два пъти направи упреци на съдиите, като иска да даде да се разбере, че те се влияели от някои настроения. Аз протестирам против тези инсинуации. Като началник на съдиите, аз считам за своя длъжност да опровергая това нещо. В Министерството на правосъдието не е запретено никому, всеки е свободен да прегледа актовете. По никое дело няма от мене заповед до съдии, тъй или инак да се реши туй или онуй дело. И мога смело да кажа, че няма мой чиновник наказан, че решил едно дело така, а не инак. Аз съм се трудил всякога да дам напредък на съвестните съдии и мога да кажа, че съдиите са били свободни в съвестта си, и в всички на мен известни случаи решавали са по съвест и убеждение. У нас няма съдии да мерят с два аршина – това ще признае и сам г-н Шивачев – щателно си гледат делата. Разбира се, че абсолютно правосъдие не съществува в България, да, но туй и другаде няма, защото съвършените работи не се срещат между хората. Мъчим се обаче, както за себе си, тъй и за моите другари го казвам, стремим се всички да поставим съдиите на такава независима почва, както това е в най-развитата държава. И нека излезе един съдия да каже, че има такава заповед от мене как да реши известно дело. Не трябва да обръщам внимание на това, но аз казвам, че тези намери бяха хвърлени с цел да се подкопае чувството на правосъдието и убеждението на депутатите, като че съдиите не се водят по закона.

Законът за печата, господа, ако се приеме, той ще се приспособява и за едните и за другите; и на мене, когато го престъпя, и на господна Шивачева, когато го престъпи. Па и досега не се е правило разлика в приспособлението на законите и догдето ние сме на власт, съдиите няма да правят разлика.

Най-после, господа представители, всичката борба, която е ставала в Европа за свободата на печата, се е ръководила от тая благородна мисъл, че там, гдето се сблъскват идеите или гдето се щракат тия идеи, там изкокнува истината. И нашето желание, желанието на тия, които са правили Конституцията е било, щото в България да има повече свобода на сблъскване на идеите, на критиките, на осветленията в истината и на тая свобода никакви граници не се полагат с тоя закон. Колкото вестници и които искат, могат да издават, стига да са с цел да помагат на напредъка на народа. Но трябва да признаем, господа представители, това, което е вършено досега от нас. От Освобождението на България, откак съществува България, в която се явиха и има толкова партии и фракции, от които всяка е имала по неколко органа, колко въпроси има, питам съвестно, колко въпроси, които печатът може да се гордее, че е осветлил, че е създал, кои въпроси ни е извоювала тая свобода на печата, за колко въпроси има да кажем, че благодарение на свободата на печата можахме да се осветлим по тях? Печатът е бил само едно средство да се хвърля кал в лицето на хората, той е средството, което в голям размер е отговорно за преврата в България.

От тия съображения ръководѝм, Министерският съвет предложи на почитаемото Народно събрание тоя закон, който носи моя подпис. И аз повтарям още веднъж и правя възвание към вашето безпристрастие, господа представители, уверен, че всички сме приятели на свободата, толкова поне, колкото г-н В. Монев; прочетете добре закона, а не се ръководете от фрази и думи. Питам, има ли нейде ограничение на свободата? Чрез този закон някой български гений, някой апостол на свободата на България, който иска да стане редактор, ще бъде ли ограничен с този закон? – Не. Прегледайте склада на престъпленията, питайте се сами, българската държава, българските граждани ще ли пострадат нещо, ще ли се ощърбят в нещо техните права с тоя закон – и вие сами ще си отговорите  – не. Напротив, който има за цел да открива истината, да се бори за свободата на българския народ, да изобличава злоупотребителите или да ги поправя, да критикува и осветлява въпросите, за това всеки има абсолютно пълна свобода; може да критикува, било тия, които управляват България, било отделни чиновници. Това е то законът за печата. Но законът иска да се не бърка там Особата, която според Конституцията е света и неприкосновена. Тоя закон, когато човек работи искрено и съвестно да помогне на Отечеството си, му дава пълна свобода, не му туря никакви пречки на пътя, освен когато иска да клевети и да опозорява, за да вреди на държавата. Тоя закон иска, щото на правителството, поставено да работи за запазване интересите на България, като се указват грешките му, да не се вършат работи, които да му правят излишни затруднения в постигането на задачата му. Ето тая е целта на закона и аз мисля, след като всички го обсъдите зряло, ще го разгледате и приемете. При съставянето на закона нашето ръководство е било дълбокото желание не да ограничим свободата, но да я оградим; да има критика, сблъскване на идеите, за да може чрез това да се възстановява туй, което е полезно и добро за страната.

 

[1] Чл. 79 ал. 1 от Конституцията гласи: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите“.