Щом има българска държава, тя е законен пълномощник на българския народ

Константин Стоилов

Речта е защита от страна на министър-председателя на Наказателния закон, внесен пред VIII Обикновено Народно събрание. В него се предвиждат наказания за събирането без разрешението на правителството на въоръжени чети, което среща съпротива сред депутатите. Речта е произнесена на 15 януари 1896 г. Събранието приема члена както е в законопроекта.

Господа представители,

Аз не очаквах, че тоя член ще предизвика толкова дълги разисквания, защото не виждам нищо особено в него. След това, което в миналото заседание говорих, тоя път не ми остава, освен твърде малко да добавя, за да бъдат моите обяснения точни. Ще захвана и сега, господа представители, първо от патриотическите съображения, които се представят за отхвърлянето на тоя член.

Говори се, господа представители, че щом се приемел тоя член, то тия буйни патриоти, които желаят да пролеят кръвта си за освобождението на неосвободените си братя или по-добре, техният патриотизъм щял да измръзне. Тия, които са готови да отидат и пролеят кръвта си за отечеството и да гледат очи в очи смъртта, щели се стеснят от единъ член, който налага на тяхното деяние наказание затвор до 5 години? Това е нелогично, неоснователно. Разбирам революционно движение в времена, които преминахме, когато не съществуваше законен пълномощник на българския народ. Щом има българска държава, тя е законен пълномощник на българския народ и тя требва да действува там, гдето интересите на народа ѝ налагат за длъжност да действува. Ако интересите на отечеството ѝ диктуват, ако интересите на отечеството изискват да обяви война, тя трябва да обяви война; ако тия същите интереси изискват да приеме обявената война, тя трябва да я приеме, както и я приехме веднъж. Мен се вижда смешно, мен се вижда чудно, да произлиза от тия неясни понятия, от това смесване на идеи всичката аргументация на господа предговорившите. Защото, господа представители, ако при съществуванието на българска държава и на българско правителство имаше нужда да се освобождават неосвободените българи, мен ми се струва, че честта, достолепието и кавалерството налагат на българското правителство да тръгне със своята двестахилядна войска да ги освободи. А събирането на тия четници от по 50, 200, 500 или ако щете и 1000 души е играене на орехи. То е недостолепно, то не е достойно за едно правителство и за един народ. Следователно, ако първата алтернатива е, че се има нужда да се помогне на неосвободените българи, за да се освободят, тук трябва да излезе народът и да действува, чрез своите законно установени органи, да действува със своята войска. И ми се вижда смешно да се прибягва към палиативи и сурогати.

Явява се и друга една алтернатива. Може да се каже: положението е такова, че няма нужда да се обявява война, но може да се повдигне едно въстание в известна страна, и това въстание да ни помогне, за да направи нашият народ една крачка напред. Тая теория тоже е недопустима, нелогична, господа представители. Неосвободената, или ненапълно освободената част на народа въстане, и по своя инициатива излезе и каже: аз искам да се присъединя към тая част, която съставлява освободената част на отечеството. Или робът достигне до пълно отчаяние, взима оръжието в ръка и казва: искам свобода! Значи има другаде движение, има другаде въстание. Щом е такъв случаят, господа представители, щом по своя инициатива робът грабне оръжието, тогаз свободен е всеки един да отиде да му помогне. Ще отидат и българи ще отидат италианци, ще отидат и френци, и руси и всички. Ние видехме във френско-пруската война, че отиват гърци и италианци да помагат на френците. Не виждаме и в сръбското въстание български чети да са отивали да помагат на Сърбия. Никой няма да възпрепятствува на тоя човек, който отива не за да прави спекулация, а има за цел да се бори за свободата на народите; такъв може да тръгне и да отиде даже и в Китай да се бори за свободата на народите. Никой закон, никоя власт няма да му запрети да си вземе паспорт и да отиде да помага. В тоя втория случай въпросният член от Наказателния закон никога няма да възпрепятствува на такъв човек.

Аз ще отида, господа представители, по-нататък и ще кажа, че всяко едно такова движение, за да може да достигне целта си, требва да произлиза от самия народ. До когато хората не се убедят, че действително има нужда да се извършат известни реформи, до тогава няма да ги дадат, а щом се убедят, че това, което вие наричате народно движение, е скроена работа отвън, тогава никога не може да сполучите и постигнете целта си. Тия работи, господа представители, аз мисля, че трябва да ги имаме предвид когато разсъждаваме патриотически за това, което може да стане, и за онова, което не може да стане. Но ако се поставим на почвата на почитаемите оратори, които отблъскват тоя член, ние дохождаме до следната теория. Дохождаме до теорията, че България трябва да остане свободна, че у нас требва да е свободно в всеки град да тръгват хората да съставят разни групи, да си кроят фантастически униформи, да ходят с знаме „Свобода или смърт“, да пеят песни и да преминават границата, и да всяват метеж в съседните нам държави. Разбирам, че може да се каже, че това е похвално, защото има хора, които страдат и трябва да отидем да им помогнем, за да се освободят; но ако има хора, които вярват на тая теория, в такъв случай те требва да постъпят по път, по който многобройните доброволчески чети дойдоха от Русия да помогнат на Сърбия, т.е. требва да постъпят по същия начин, по който всички идеалисти са постъпвали в всички страни, когато са тръгвали да се борят за свободата на народите. Ако ли се поставим на почвата, че българската държава трябва да е арената, мястото, гдето да се съставляват чети, да се въоръжават, да се обучават и да отиват да всяват метеж и раздор в чужда държава, ние ще разрушим основата на нашето международно съществувание; защото щом сме държава и искаме да се ползуваме като самостоятелна държава, от правата, произтичащи от международните договори, първото нещо е, мисля, че ние требва да почитаме и задълженията, които ни се налагат, не по трактатите и договорите, но по силата на това, че сме една държава. Това, което не искаш да ти правят, не трябва да го правиш другиму – това е върховното правило в международното право. Ако искаме да допуснем у нас да се съставят банди, които нашите съседни народи наричат разбойнически банди, не требва и ние да се сърдим, ако със същия аршин се премери и нам. Както е в гражданския живот: когато около къщата ви някой ваш съсед направи гириз, който разпръсва зловредна миризма във вашата къща, и вие се отнасяте до съдилищата и казвате: моят комшия е направил до къщата ми гириз, и аз искам да го вдигне, така също е и в международното право. Особено за една държава като нашата, ако стане такъв гириз за друга държава, последната ще апелира без друго, и всички други държави ще кажат: няма да търпим да се нарушават нашите закони и нашето спокойствие, няма да допуснем да се разваля у нас обществения ред с тоя гириз; да се съгласим и да го вдигнем от там. Това е международното последствие на политиката, това е последствието на ония възглядове, които се прокарват от някои господа оратори. Тъй щото от патриотическа точка зрение, никаква опасност няма и не може да има, господа представители, от тоя член.

Дохождам до юридическите съображения, които се изказаха по тоя член. Действително в юридическите съображения аз очаквах и тоя път да се представят мотиви такива, които да убедят и мен. Вие видяхте в течение на разискванията, които станаха по Наказателния закон, че аз не съм особено заинатен да поддържам настойчиво известна редакция или известен член; там, гдето се убедя, че нещо е нужно, че е полезно и че е последователно и добро, пръв давам съгласието си да се изостави или измени. Обаче тук не можах да намеря такова нещо. Казах и завчера, че намирам тоя член извлечен от чл. 127 на Германския наказателен закон; намирам го въ чл. 161 на Унгарския наказателен закон; намирам го и в Нидерландския закон. Щом имам такива авторитети пред себе си, аз смело мога да вървя подир тях. За да можеше да се каже, че тоя член няма място да бъде приспособен у нас, требваше да се представят мотиви: защо няма място и защо не може да се приспособи. Каза се, направиха се опити за това; каза се, че чл. 164 гарантирал това нещо. На тоя чл. 164 говори за чети, съставени с цел за да вършат престъпления против личната и имотната сигурност вътре в държавата. Предвижда възможност да се състави чета, която да няма за цел да извърши политически престъпления – за тях е предвидено в члена за метежа; предвижда съставянето на чета, която да има за цел да повреди личната или имотна сигурност – то е тоже един случай; но вън от случаите, които предвижда тоя член, може да се съставят чети. И това е специално престъпление, предвидено и в първобитния източник на настоящия наш закон. В германския текст е казано: „Landfriedensbruch“, което ще каже: „смущение или разваляне на обществения ръд“. И ако отхвърлим настрана тая излишна аргументация и погледнем на тоя член тъй хладнокръвно, както на другите, ние ще намерим, че действително тоя член предвижда да се наказват неща, които не можем да похвалим. Не е редовна, не е нормална една държава, гдето, както в южно-американските републики и монархии, се съставят групи, въоръжават се и ходят по улиците. Това не е нещо, което е в реда на работите; то е осъдително и трябва да бъде наказано. И с тая идея се съгласяват някои от вас, само казват, че има две работи опасни, гдето казва членът „който без позволение от закона или властта“. Там, гдето законът и властта позволяват нещо, не може да бъде беззаконие. И аз не казвам нещо извънредно. В чл. 45 от проекта ще намерите следното: „Не е престъпно онова деяние, което е извършено в изпълнение на закона, или на служебна заповед, ако е дадена от надлежната власт, по установените правила, и ако тя не налага очевидно престъпление“. Един се явява и обесва другиго. Какво върши? Върши убийство. Разбира се, ако го обеси със злонамерена цел, ще се накаже с 10 до 15 години затвор. Но тоя пък, който обесва убиеца, е палач; той беси на основание на закона и на присъдата. Разбира се, че деянието е буквално същото: и тук и там човек виси на бесилката; тук един извършва убийство, а там друг тегли въжето. Тук е убийство умишлено, там е изпълнение на закона; тук е убиецът, а там е палачът. Това начало е приспособено и в чл. 165, който предвижда, че ако тая чета е съставена на основание на законите и на разпорежданията на властта, не е наказуема. Не искам да се впущам в излишни подробности, но ще взема един от най-крутите и биещи в очи примери. Обяви се сръбско-българската война, викат се всички годни за оръжие и те не стигат; властта дава разрешение да се съставят доброволчески чети, за да помогнат на нашата войска. И се съставиха такива чети; даже чети изключително от наши съотечественици мюсюлмани. Това не е противозаконно, защото има приказ, има разрешение от властта да се съставят такива чети. Така щото думите в чл. 165 от „закона“ или „властта“ не са нищо друго освен приспособление на принципа, прокаран в общата част на тоя закон, именно в чл. 45. Няма нищо извънредно в това.

Втората забележка е забележката направена от сливенския народен представител за допълнение на члена. Тя послужи и за повод на разисквания по този член. Аз и тук ще забележа, че при четенето и тълкуването на един закон не трябва човек да се придържа о известна само буква на закона, а требва да се придържа о целия негов смисъл. И както имах честта при разискванията при първото четене на тоя закон да забележа, ние сме избегнали повтарянето на думите: „умишлено“ и „злонамерено“, защото ние считаме, че не може да има престъпление там, гдето няма престъпен помисъл, гдето няма злонамерена цел. Това общо начало ние сме формулирали в един параграф, именно в параграф 40 от печатания законопроект, който гласи така: „Престъпление по настоящия закон се счита само умишлено извършеното деяние, ако не следва противното от съдържанието на закона“. И всеки път, както казах и при първото четене, когато се чете тоя закон и когато се приспособява, ще трябва при всеки параграф да се цитира и чл. 40, защото той съдържа неминуемото условие за да има престъпление. Вземете, господа представители, отделните части. Вземете например престъплението, предвидено в чл. 249 от печатания законопроект, който член гласи: „Който причини другиму тежка телесна повреда, наказва се“. Вярно ли е това? Всеки, който причини тежка телесна повреда, наказва ли се? Не. Разбира се, че може в известни случаи да даде тая повреда сама по себе си основание на граждански иск, но не е наказуема. Следователно трябва всякога да се прибавя и чл. 40 и да се каже, че който умишлено, с зъл умисъл причини другиму тежка телесна повреда, се наказва с това наказание; защото няма престъпление, без да има условието предвидено в чл. 40. Също ще ви кажа, сравнете чл. 359, един от многото, който случайно ми попадна и който гласи: „Виновен в измамливо банкрутство е оня изпаднал в несъстоятелност длъжник, който с цел да причини щета на кредиторите си и пр.“ И тук деянието, за да бъде наказуемо, требва да има умисъл; без това не съществува престъпление. Тъй също е и с чл. 165, който е предмет на разискване. За тоя член, както за всички членове на тоя закон, са меродавни постановленията на чл. 40 и 45 от общата част на Наказателния закон. Щом това е тъй, то възраженията повдигнати по чл. 165 падат от само себе си. На основание на тия съображения, господа представители, аз моля да се приеме члена и на трето четене тъй, както бе приет и на второто четене.