Смъртното наказание

Константин Стоилов

Речта е защита от страна на министъра на Правосъдието на Наказателния закон, внесен пред V Обикновено Народно събрание. Речта е произнесена на 27 ноември 1888 г. Събранието приема смъртното наказание.

Господа представители,

Страшно нещо е смъртта – и колкото да е навикнал човека да я гледа на лице, все пак пред смъртта тръпки го хващат. Като имаме това предвид, лесно ще разберем, защо е толкова тежко смъртното наказание. Ние си вземаме правото и унищожаваме в една минута живота на един човек, скъсваме всички негови правни отношения и от една единица, която ние не сме създали, правим едно нищо. За тези, които искат да влияят на чувствата на хората, за тези, които пишат романи, смъртта е твърде благодарна почва. Нещастието на човека, който оставя млада жена с малолетни деца, може да причини сълзи и на най-твърдите сърца. И днес, когато негодуванието против смъртното наказание се изказва в пълен размер, ние, за да бъдем справедливи, трябва да гледаме на двете страни на медала. Разбираме, че е мъчно за едного, който отива на улицата и се връща спокойно в дома си, да се хвърли върху него един куршум от пушка и той да падне. Всеки един, когато вижда един човек в цветущо състояние, че изпадне, ще заплаче над неговите деца и жена. Помислете сега, че на сцената гдето е извършено това злодеяние, се представят още и други злини, които са свързани с него; представете си някое многочленно семейство, което е опропастено, представете си всичко това зло, което един злодей е направил на една фамилия и на ближните ѝ, и тогаз, питам ви, кое е правото възмездие за това деяние?

Явява се една шайка разбойници, туря в опасност цялата държава и съществуването на отделни граждани, принуждават се селата да се изселват, убиват се хора; питам: какво е правото възмездие за такива човеци?

За да може да се отговори, трябва да се отнесем справедливо спрямо въпроса. Не бива да говорим това, което чувствата ни казват, нито да говорим това, което би било желателно да стане, но трябва да вземем действителността и да питаме: защо се налага наказание?

Тоя въпрос се е подигал още откак хората захванаха да мислят, за какво съществуват отделните същества. Ние ще намерим, че тия отговори се падат под три главни точки зрение: едните поддържат, че се наказват хората, защото от това наказание обществото имало полза и казват, че за да се ползуват сто хиляди или един милион хора, лишаваме в даден случай от живот едного. Това е утилитарна теория. Под тая точка зрение почти всички подведоха днес смъртното наказание, защото всеки, който говори против, питаше накрая: какво влияние има смъртното наказание? Едните мислят, че ползата произлиза от това, като се застрашават хората, щом виждат, че се обесват престъпниците публично и явно; с това се въздържат тези, които не са имали случай да направят престъпление, от бъдещи престъпления. Други пък казват, че престъпникът е човек неблаговъзпитан, ние, за да извлечем от него полза, трябва да го благовъзпитаваме. Ни една от тези точки зрение не може да бъде меродавна за наказанието. Може да има най-сетне полза, но тая полза не ни дава право да налагаме смъртно наказание. Валенщайн е  казал: „Нека се обесят невинни хора, защото толкова повече ще страдат виновните“. Един английски съдия, който осъдил някого на смърт, му е казал: „Не се осъждаш, защото си откраднал, но се осъждаш да не крадат хората по-нататък“.

Тези са съображенията на ползата. Но ползата не е основание за справедливостта или за законността на смъртното наказание. За това мнозина мислители търсиха други основания. Казаха, че членовете на едно общество съставляват един вид договор. Щом стане някой член на тая държава или на това общество, той се задължава, че ще прави това и това, а ако не изпълни тоя контракт, той ще се подведе под наказание. Следователно едните оправдават наказанието, че е нарушил договора, а другите казват, че обществото се намира в опасност и, за да се съхрани, то се налага наказанието. И тая почва ми се вижда тъй също за неоснователна, защото ние в историята нямаме доказателство, че една държава се е съставила чрез един договор. Даже най-новите английски колонии, в новооткритите части на света, не съществуват условени чрез договори. Държавата е нещо свързано с историята и се развива с единици, а не на основание на договори. Следователно всичките заключения, които се теглят от това, са не неоснователни.

Някои казват, че държавите се намирали по света, за да се осъществи вечната правда и да осъществяват това, което Бог е наредил. Това е богословската точка зрение и излиза от Мойсеевия закон. От тая точка зрение, някои господа се коснаха, когато говореха против смъртното наказание. И техните възрения тъй също ми се виждат неоснователни. Това, което вечното правосъдие има да върши с престъпниците и с тези, които са извършили някое злодеяние, или помислят да го извършат, не е работа на хората, това в другия свят се решава. Тук, когато се наказват престъпленията, требва да се основаваме изключително на такива съображения, които са достъпни на човешкия ум, а не на заповеди Божии или на Свещеното писание.

Правната точка е, че наказанието е стойността на извършеното деяние. В всяка една държава, както в най-необразованите, така и в образованите, гражданите помежду си са равни пред закона. Както всяко деяние има своето последствие в физическия свят, така и тук; както виждаме, когато един човек с остър нож засегне пръста си, протича кръв, така също и след едно злодеяние следва наказание. Наказанието е другата страна на монетата „престъпление“. Неизбежното последствие на престъплението е наказанието. Само от тая точка зрение може да се гледа на правото на държавата да налага наказание за извършени престъпни деяния.

Щом е тъй, то оценката на едно престъпно деяние или – ако е позволено да се ползувам от изражението на борсата – неговият курс зависи от взглядовете на обществото. Както една рана, нанесена на един орган, може да действува по-малко опасно, отколкото на друг, така също и престъпленията по устройството, основата и целите им имат различни значения. За това се случва, че в една държава, в един век, имаха например за кражба смъртно наказание, а за същото престъпление в друга държава имаха друго наказание, или за различни престъпления в различни държави имаха същото наказание. Тези са работи на борсата, а цената на това наказание го дава обществото или държавата.

Сега, пита се, когато мярката на наказанието е курсът на извършеното деяние, то какво място има смъртното наказание в системата на наказанията? Против смъртното наказание се говори много. В нашата литература има една много добра статия, именно в „Периодическото списание“, гдето много сполучливо е изложена историята на смъртното наказание, предвидени са аргументи за и против и са споменати взглядовете, които в разни времена преодоляваха за това наказание.

Обаче, господа, не всичко, което е най-добро, е и най-целесъобразно. Ние търсим това, което е най-подходящо и което отговаря на възренията на нашия народ.

Смъртното наказание е отменено в много държави. Най-близкия пример за унищожението на смъртното наказание имаме в Италия. В законопроекта, който е внесен в италианската камара, смъртно наказание не съществува. Трябва да вземем предвид, че до гласуването на тоя законопроект в Италия съществуваха два наказателни кодекса: съществуваше тосканският от 1859 година и сардинският от 1848 година. Сардинският предвижда смъртно наказание, а тосканският го унищожава. Но фактът е, че от 20 години насам в Италия са престанали да приспособяват смъртното наказание. И там е съществувало предписанието, че всяка смъртна присъда требва да бъде подписана от държавния глава, но от 20 години не е имало смъртна присъда, която да е била потвърдена от държавния глава. Оставам настрана, че Италия е класическа почва за развитието на науката и изкуствата, оставям настрана, че там още в средните векове имаше литература, учебни заведения, статистика, които бяха много по-цветущи, отколкото в ХІХ век в някои други страни; оставам настрана това, само споменувам, че от 20 години насам общото мнение в Италия навикна да смята смъртното наказание като ненаказание. От друга страна, има държави, много цивилизовани, които могат да ни служат за образец, като Белгия, Швейцария или някои държави от Съединените щати, в които смъртното наказание и днес още съществува. Следователно аргументът, че едно законодателство е по-свободно, ако не предвижда смъртното наказание, е неоснователно.

За да можем сега да отговорим на горния въпрос, повтарям, че не е думата какво е най-доброто, но е думата, какво е най-целесъобразно. Най-доброто е да няма никакво наказание и тук на земята да бъде земен рай. Това го желаеха хората от памтивека, и фанатиците на различни религии са предсказвали, че ще дойде времето, когато не ще има война и престъпление. Ние чакаме вече 1000 години да дойдат тези времена, като че очакваме някой Месия, но не виждаме да дохожда тая епоха; напротив, виждаме, че престъпленията се повтарят и стават всекидневни. Затова не най-съвършеното, не най-доброто, но това, което е най-съобразното с нашите взглядове, трябва да приемем.

Ако някой от вас иде да купи недвижима собственост, да плати пари, да вземе акт и да влезе във владение, значи той е турил всичката надежда за доброто бъдеще на своето семейство в това владение; а после, щом влезеш в къщата си, да те налегнат няколко хора и да те убият, от користолюбива цел, от най-низкото подбуждение, само за да забогатеят. Питам ви: какво наказание ще наложите на такива хора? Ако не съществуват окови или строг тъмничен затвор, или смъртно наказание, то не ще ли се подиграват хората?

Вземете друг случай, който се разглежда още в съдилището (няма да споменувам имена). Там имахме възможност да видим, как по един най-зверски начин се убиваха хората и телата им се късаха на парчета. Питам ви, господа представители: общественото мнение какво наказание ще иска да наложи на такива престъпници? Пак ще кажа, че ако не се наложи такова наказание, то ще въстане общественото мнение и ще каже, че в България няма закони. Ние не трябва да даваме повод на населението да мисли, че у нас няма закони.

Тези са съображенията, които ме накараха да впиша в моя доклад това, което поддържам сега.

От философска точка зрение и от точка зрение на кабинета, смъртното наказание се осъжда. Разбира се, за да се осъжда смъртното наказание, такива аргументи има много, но както това требвание на науката, така и много други всякога се приспособяват, когато им дойде времето. Като вземем предвид, че има такива случаи не само у нас, но и в най-цивилизованите държави – ще спомена случая в Франция на двамата убийци преди няколко месеца – има такива огромни престъпления, които всяват страх всред обществото и между хората настава паника, като че влиза неприятел в страната и всеки пита: как може да се отърве обществото от такива злодейци? И тогаз общественото мнение е съгласно, ако би могли десет пъти да се убият, да извика: нека да се убият още веднъж. Или ако някой човек състави шайка и убива хората, прави обири без да го е грижа, пострадват от това стотина семейства, то и за тези случаи, които са най-тежки предвидил съм смъртно наказание. За такива случаи, където престъплението се извършва чрез запалване на една къща, в която живее цяло семейство и пострадват хората, предвидил съм също смъртно наказание.

Освен това, господа представители, трябва да забележите обстоятелството, че у народите не може изведнъж да се въвеждат най-добрите работи, но требва да се върви постепенно. У нас турският наказателен закон, който е днес в сила, предвижда 16 случая на смъртно наказание. Ако, както забелязва господин докладчикът, прескочим от това положение, в което се намираме днес, в едно много по-меко, то ще бъде един скок опасен за правосъдието и за понятията на населението върху правдата и неправдата.

Освен това, смъртното наказание е представено в една форма, която не може да бъде предвидена по-мека. В много наказателни кодекси, например в германския и белгийския, се казва, че за такива и такива престъпления има смърт, а за другите съдията е свободен било да наложи смъртно наказание, било да освободи престъпника от него. Ние сме дали обаче право на съдиите във всеки един случай, без да дават някому отчет, да кажат, че в един даден случай в полза на подсъдимия съществува облекчително обстоятелство. Щом такова нещо се констатира – и в процеса всякога се питат, има ли смекчителни обстоятелства – то съдията ще има право да помилва от смъртно наказание на строг тъмничен доживотен или временен затвор. Значи, тук се ограничава правото за прилагане смъртното наказание. Освен това, приложението на смъртното наказание за лица от женски пол не се позволява. Значи, ако предполагаме, че числото на жените в България е равно с числото на мъжете, то вече половината от населението се освобождава от смъртното наказание. Освен това, освобождават се лицата (чете: чл. 60 от проекта):

„Смъртното наказание се заменява с доживотен строг тъмничен затвор:

  1. за лицата от женски пол;
  2. за лицата, които са навършили повече от 70 години в началото на изпълнение присъдата“.

Освен това, за да се прилага смъртното наказание и в най-ограничените случаи даже, изисква се щото всека смъртна присъда да бъде представена на Държавния глава за утвърждение. По-тесни граници за смъртното наказание не може да се предвидят; по-мек и по-свободолюбив не може да бъде Наказателният закон при днешните обстоятелства в България.

Като вземете предвид всички тези работи и като вземете предвид, че не трябва, за да се удовлетворява някоя теория, да разкъсаме понятието на хората за правото и за кривото и да осуетим наказанията, аз съм убеден, че ще приемете предложението, което съм направил в Наказателния закон за смъртното наказание.