Против чуждите пропагандни училища

snimka_11_burmov - CopyТодор Бурмов

Статията излиза за пръв път във в-к „Время“ през 1866 г.

Българските деца, като вкусят от учението в училищата, каквито се намират в отечествените им град или село, се лесно запалват от жаждата за учение, щото мнозина от тях, ако родителите им не са в състояние да ги изпроводят в по-горни училища по тъдявашните или по чуждите страни, ходят като замаяни от град на град, чукат ту на тези, ту на онези врата и без всяко подозрение влизат в първите, които намерят отворени. Там не им е възможно да избират училищата. Те гледат само да се наместят в кое да е, за да угасят жаждата си, да удовлетворят нуждата, която усещат от учението. Те постъпват в този случай също така като добитъка, който, кога е жаден, пие, каквато вода намери.

От това излиза, че нашите юноши влизат често в такива училища, гдето водата на учението, която мислят, че тече в тях обилно, е в самото дело не само скудна, но и нездрава за нашия честен и народен организъм. Българските деца, които се учат в такива училища, ако не се съвсем губят за народа, от който са излезли, и за сами себе си, то се осакащат и стават негови хроми членове. Ние разумяваме училищата, които пропагандите – католишката и протестантската – са отворили в столицата и в други места на империята. Вижда се, че нашите съотечественици нямат вярно понятие за тия училища, защото в тях настаняват децата си и богати родители. Излъгани от програмите им, които са изпъстрени с разни науки и езици, мнозина от по-заможните наши съотечественици откъсват твърде рано децата си от родителския си имот и от училището на отечествения си град,  за да ги предадат в ръцете на едни хора, които не само са чужди нам по вярата и по народността, но и имат особено посланичество да извращават и религиозното, и народното ни чувство, да се мъчат да ни направят не такива, каквито трябва да сме за своя собствен интерес, за своето собствено благо, но такива, каквито тям понася да сме според техните особени интереси и цели.

 

Училищата, коит в столицата и повън са отворили французи, англичани или американци, са училища на пропагандите – училища, в които и управителите, и учителите, и надзирателите са калугери или попове, изпратени с цел да завоюват нравствено тукашните, сега още неразвити народонаселения и ги привържат по вярванията, помислите и по чувствата до онези народи, от които са дошли тия попове. Те са учредени да убиват самостоятелността на развитието ни народно, да отслабват в нас привързаността ни към собственото ни вероизповедание и да ни разполагат да се прилепим до гореречените народи, за да им бъдем опашка. От това в тия училища науките и езиците са повече за очи. Главното, върху което се обръща в тях внимание, е духът, и понеже този дух се прокарва най-вярно и най-лесно чрез религията, то тая последната е най-важният предмет в училищата на пропагандите. Поповете учители се най-много грижат да вдъхнат на възпитаниците си чувство на уважение към вероизповеданието, на което са служители и проповедници. И наистина, ако целта на изпращанията им не беше да ни подготвят за опашка, за служебни оръдия, те щяха ли да дойдат от толкова далечни разстояния да отварят за нас училища, догде има по земите, отгдето идат милиони души, които киснат в невежество, не по-долно от нашето? Те щяха по-добре тях да просвещават и тям да проповядват Христовото учение, което и там, както и тука, мнозина души изповядват, без да го разумяват и без да го следват от всичко сърце и от всичка душа.

Кога прочее не пущаме и настаняваме децата си в училищата на пропагандите, ние не правим друго, освен че се даваме сами на мисионерите да ни изневеряват и завладяват. Ние им помагаме с парицата си да спъват самобитността на народното ни развитие, да убиват естествените ни самородни чувства и да ни налагат техните си. Ще рече, ние не щем да живеем със свой собствен живот, със свои собствени чувствувания, ние искаме да се подчиним под чужди възрения и да следваме не това, що намерим сами полезно и спасително за нас, но щото чуждите хора ни вдъхват за такова, като ни подчинят нравствено под тях си.

Нашите съотечественици знаят, че човек носи през всичкия си живот онзи печат, който му се удари в крехките му години. Как прочее някои от тях се решават да предадат малолетните си деца в ръцете на католишки и протестантски мисионери, е твърде чудно.

Случвало ни се е да чуваме някои от онези господиновци, които са си давали децата във френското училище на Бебек, да казват, че целта им била да изучат децата им френски език. Освен това, възразяват тия господиновци, ние българите, като сме останали назад по образованието, как можем се просвети, ако не ходим да се учим при другите просветени народи – французи, англичани, немци и прочее?

Но френският език само в училищата на пропагандата ли се изучава? Онези по-заможни българи, които дават децата си в Бебешкото или в друго някое от калугерските френски училища, плащат в годината по пет хиляди и повече гроша и случва се, че се намират същевременно от един и същ град по четири, по пет и по шест деца в тия училища. Бащите на тия деца, ако бяха по-добре размишлявали, не можеха ли за двайсетте и трийсетте хиляди, що ще дават на фанатиците калугери, да намерят един или двама учители, които да знаят отлично френски език, и да поверят на тия учители възпитанието на децата си в собствения си град? Двама добри учители, кога има да се занимават само с пет или с шест деца (ние предполагаме, че бащите, за които е дума, не ще се съгласят да се учат с техни пари и по-сиромашките деца в общите училища), могат за малко време да ги опознаят и с един, и с два езика и в същото време да им преподават потребните науки много по-добре и по-съвършено, отколкото за пет или за шест години калугерите, които повече гледат да благодарят децата с разходки, с игри, да ги водят по дваж и по триж през деня на църква, отколкото да ги учат на науки.

Нашите българи трябва да различават училищата на пропагандите, на които главен предмет е религията, от училищата, в които се преподават собствено науки и езици.

Никой не ще осъди онзи българин, който проважда детето си във Франция или в Немско, за да се учи в едно от училищата, гдето се собствено учат науки и езици, и особено ако е имал грижа да го остави да се поучи в местните наши училища, догде да закрепне и по ума, и по тялото. Но всеки ще му помъмри кога го предава в ръцете на друговерци и фанатици попове в едно училище на протестантската или католишката пропаганда. Днес, ако има някой помежду ни, които теглят или към католицизма, или към протестантството, те са или подкупени, или възпитаници от училищата на тази или оназ пропаганда.

Това зло може значително да се смали, ако поне занапред нашите съотечественици бъдат по-внимателни и се научат да оценяват значението на пропагандските училища и действието, което те произвеждат в ума и разположенията на възпитаниците. За прекъсването на реченото зло много би спомогнало и отварянето  на едно по-горно българско училище в Цариград, за което от няколко време нанасам е почнато да се мисли и сега пак отново става по-сериозно дума при щедрата помощ, която обещава да дава всяка година един от богатите наши и родолюбиви единородци за едно такова училище в столицата на империята. Дано и другите заможни и родолюбиви наши съотечественици последват неговия добър пример и пожертвуват от богатствата си по една част, за да увардим чрез отварянето на по-горни училища самостоятелността на народното си развитие, вярата и единството си от действията на пропагандите.