От Хамилтън до Линкълн: Зората на американския политически консерватизъм

pn1Петър Николов-Зиков

Британският политически консерватизъм възниква в края на XVIII век като реакция на идеите на Френската революция. За негов баща се приема Едмънд Бърк, а наследниците му в британския политически живот от XIX век – Уилям Пит, Робърт Пийл и най-вече Бенджамин Дизраели създават една впечатляваща интелектуална традиция, повлияла върху развитието на политическата десница по целия свят.

Кое е типичното за този ранен британски консерватизъм? Преди всичко фактът, че той се ражда върху основата не на монархическа и абсолютистка традиция, а тъкмо напротив – поставен върху ценностите на английския аристократичен либерализъм, изповядван до края на XVIII век не толкова от торите, колкото от вигите. По тази причина още при своето възникване британският консератизъм е либерален, a върховният му принцип е свободата, еднакво заплашвана както от тълпата (както става по време на френската революция), така и от една или друга автократична власт.

Колко различно е всичко това от мрачния реакционен консерватизъм на континентална Европа, чиито най-бележити представители по това време са хора като французинът дьо Местр и испанецът Кортес…

На практика за европейските континентални консерватори от XIX век е трудно да открият свои идейни събратя на Албиона. Между двата консерватизма – реакционния и либералния зее пропаст, която през ХХ век ще изправи приелите всички базови принципи на либералната демокрация британски тори срещу отричащите ги десни авторитаристи в почти всички останали европейски държави.

И все пак още при възникването си, британската консервативна традиция има дясна политическа практика, с която се родее и с която взаимно си влияе. Нещо, което с оглед на последващото развитие в международната политика и преместването на центъра на глобалната политика оттатък Атлантическия океан, ще се окаже, че никак не е маловажно. Става въпрос естествено за обикновено подценявания от изследователите (поне до неоконсервативната революция от втората половина на ХХ век) америакански консерватизъм.

Въпросът, има или няма американски консерватизъм, и до днес няма еднозначен отговор. Причината е очевидна – на практика при своето възникване, европейският консерватизъм е в същината си реакция на самата идея за демокрация и народен суверенитет. А тази идея, макар да разтърсва из основи Стария континент с Френската революция, се ражда като реална политическа алтернатива десетина години по-рано с Американската революция и изграждането на Съединените американски щати. Именно „бащите-основатели“ на Америка задават новата политическа мода на либералната демокрация, фундаменти на която са народният суверенитет, републиканизмът, политическото равноправие и пр. Към това трябва да се добави и фактът, че американската история фактически не притежава истинска предмодерна традиция, която да въплъщава консервативните ценности. Индивидуалистична, демократична и оптимистична, американската политическа култура стои твърде далеч от „ретроградния“ дух на европейския консерватизъм. Нещата стават и още по-заплетени, когато си дадем сметка, че американската идея още от самото си възникване е модернистична, а може би най-краткото дефиниране на политическия консерватизъм е  като традиционалистка реакция на модерността.

Всичко това кара много изследователи да оспорват основанията да се говори за американски консерватизъм, поне до Втората световна война, до когато аристократично-монархическият модел все още представлява някаква реална алтернатива на либералната демокрация по американски образец.[1] Всъщност в американската политическа традиция по това време дори няма политическа партия или група, която да приеме да се самоназове „консервативна“ (със забележителното изключение на няколко южняшки политически публицисти от 1850-те години[2], чийто имена обаче никога не стават част от политическия мейнстрийм.

При всичко това да се говори за американска консервативна традиция още от самото създаване на Съединените щати все пак има смисъл. Както видяхме по-горе, за разлика от континенталната консервативна десница, англосаксонският консерватизъм има по-скоро либерална, отколкото консервативна основа. Неговият „създател“ Едмънд Бърк е член на парламента от партията на Вигите, прочул се за пръв път не с друго, а със защитата си на Американската революция и правото на колониите да потърсят независимост от метрополията. Еволюцията на самата британска Консервативна партия преминава през няколко етапа като в първия ключова фигура е подкрепяният от умерените виги Уилям Пит, във втория – приятелят на средните класи Робърт Пийл, а в третия – покръстеният евреин Дизраели, вкарал в политическия процес социалните низини. Всъщност всеки от изброените е точно толкова консерватор, колкото и либерален реформатор, а политическите действия и на четиримата в крайна сметка превръщат Британия в еталонна либерална демокрация, запазила обаче средновековния си фундамент, аристокрацията и бляскавата си монархия.

Възможно ли е, историята на американската десница от края на XVIII до началото на XX век да се впише в тази традиция?

Повече от убедително…

Всъщност трудно е да се открие консервативното начало по време на самата Американска революция. Както е известно, още от 1765 г. в американските колонии започват брожения срещу британското правителство и крал Джордж III (1760-1820), които ги облагат с данъци, без обаче да им дават политическо представителство в парламента. В резултат много кралски чиновници са прогонени и до 1774 г. тринадесет от британските колонии в Северна Америка избират свой провинциален конгрес и обявяват превръщането си в самоуправляващи се държави (англ. states, т.е. държави, не съвсем коректно „превеждано“ на български през немски като щати).

През 1775 г. посредством изпратени на континентален конгрес щатски представители, те се обединяват, за да защитят правото си на самоуправление във въоръжения конфликт с Метрополията, заявявайки че британската монархия няма легитимно основание да изисква повече преданост от тях. След постигнатите убедителни победи над британската армия през 1776 г., Конгресът издава ключовата за американската история Декларация за независимостта, а през 1787 г. приема и федерална Конституция, стартирайки серия от интелектуални, политически и социални промени довели в крайна сметка до изграждане на съвсем нов, алтернативен на дотогавашния модел на държавно устройство. Основната разлика е, че докато в Европа по онова време (а и дълго след това) за суверен е приеман владетелят, в новосъздадените САЩ за суверен е провъзгласен народът и единствената легитимна власт остава тази, изхождаща от него.

Къде в тази политическа констелация може да се открие консерватизъм? На пръв поглед е ясно. По време на революцията в тринайсетте щата има множество поддържащи тесни връзки с Метрополията заможни търговци и земевладелци и кралски служители, които застават на британска страна. След войната някои (70 хиляди) от тези  наричани тори или лоялисти мъже и жени се завръщат в Англия или се преселват в останалите лоялни на Короната колонии на Север от Големите езера (бъдещата Канада), но голямата част (около 80%) остават в САЩ, примирявайки се с новите реалности и избягвайки да се занимават с политика.

Това ли са първите американски консерватори? И да, и не. Да, защото те несъмнено са консерватори. И не, защото те са английски или британски консерватори, но в никакъв случай американски. За да открием корена на американския политически консерватизъм трябва да потърсим по-внимателно не сред тези, които се съпротивляват на изграждането на новата държава, а сред тези, които в рамките на това изграждане защитават принципи, близки до формулираните малко по-късно от Бърк базови консервативни идеали. В този ред на мисли звучи изкушаващо да се солидаризираме с тезата на американския историк (и теоретик на консерватизма) Ръсел Кърк, според когото самата Американска революция има консервативен характер, тъй като в същността си е традиционалистка реакция срещу кралското своеволие, издържана напълно в духа на английската политическа практика[3]. Избегнем ли капана да причисляваме всеки патриот (както са били наричани привържениците на революцията в противовес на лоялистите) към противниците на консерватизма, основните консервативни фигури от зората на американската история ще се откроят много по-лесно.

Особено една.

Непризнатият основоположник

Александър Хамилтън е роден през 1755 или 1757 г. на карибски остров (Британските Западни Индии) като извънбрачно дете на сина на шотландски земевладелец и потомка на френски хугеноти. След пристигането си в Америка, той учи в гимназия в Елизабеттаун, а по късно и в Кралския колеж в Ню Йорк (дн. Колумбийски университет). По това време, след като лоялистът и влиятелен англикански пастор Самюъл Сийбъри публикува поредица от памфлети в подкрепа на каузата на торите, Хамилтън отвръща с първите си политически текстове, показвайки завиден публицистичен талант. Въпреки че подкрепя революцията, той се противопоставя на разправата с лоялисти и дори спасява от разгневена тълпа патриоти ректора на колежа си, симпатизант на торите, като държи реч пред множеството, достатъчно дълго за да може той да избяга.

По време на Американската война за независимост Александър Хамилтън участва като капитан на артилерийска рота от опълчението, израствайки постепенно до адютант и доверено лице на върховния главнокомандващ Джордж Вашингтон. Избран е за делегат на Континенталния конгрес, но се оттегля, за да работи като адвокат в Ню Йорк. Там той натрупва авторитет, става член на законодателното събрание на щата и основава съществуващата и днес Bank of New York. Новото положение му позволява да се завърне в Конгреса и да участва в приемането на Конституцията. Като част от нейната защита Хамилтън, заедно с Джеймс Мадисън и Джон Джей участва в създаването на сборника с конституционалистки есета Федералистът[4] като автор на две трети от текстовете в него. През 1789 г. Вашингтон назначава Хамилтън за министър на финансите.

Като почитател на британската политическа система, Хамилтън ръководи министерството, поставяйки на първо място изграждането на федерална власт със силно централно правителство. С тази цел той решава да прокара тълкуване на Конституцията, според което щатските дългове да се консолидират с националния и да се създаде национална банка. Това предложение среща сериозна съпротива, най-вече от страна на държавния секретар Томас Джеферсън и конгресмен Мадисън. Макар с посредничеството на президента да е постигнат компромис[5], сблъсъците с Джеферсън и Мадисън продължават и при всяко от следващите му предложения. Всичко това води до оформянето на две основни политически сили – обединена около Джеферсън Демократично-републиканска партия[6] и обединена около Хамилтън по-консервативна партия известна като Федералистите.

Осъзнавайки необходимостта от силна политическа подкрепа за действията си, Александър Хамилтън започва да изгражда организационна структура на Федералистката партия, свързвайки се с националистически настроени местни авторитети от десетте най-големи градове на страната. Постепенно той изгражда еднородна в идейно и ценностно отношение мрежа от хора, предимно от търговската, финансовата и промишлената прослойка в североизточните щати, където са развити корабостроенето, риболовът, банковото дело, манифактурата и търговията[7].

През 1791 г. съпруг на любовницата на Александър Хамилтън започва да го изнудва и се свързва с няколко видни демократи-републиканци, сред които Джеймс Мънроу и Аарон Бър, твърдейки, че има сведения за корупция в правителството. Конгресът подлага Хамилтън на разпит и той, за да се защити от обвиненията, решава да признае извънбрачната си връзка, опетнявайки непоправимо репутацията си. Няколко години по-късно става известно, че финансовият министър е отклонявал за вътрешни нужди пари, отделени от Конгреса за плащане на европейските кредитори на САЩ. Обяснението му, че е бил упълномощен от президента не е еднозначно потвърдено от Вашингтон и в началото на 1795 г. в гневно писмо до държавния глава Хамилтън подава оставка.

Въпреки недоразумението помежду им, Александър Хамилтън остава близък приятел и съветник на Вашингтон и дори участва в написването на прощалното му слово, след като първият американски президент отказва да се кандидатира за трети мандат и се оттегля през 1796 г. На последвалите президентски избори Хамилтън не подкрепя Джон Адамс за кандидат на Федералистите и след успешния му избор губи част от влиянието си в политическия живот. Следващите избори през 1800 г. противопоставят отново двете партии. И сега Хамилтън се противопоставя на Адамс като този път действията му успяват да провалят кандидатурата. А когато Томас Джеферсън и Аарон Бър получават равен брой гласове в електоралната колегия, именно Хамилтън спомага за поражението на личния си враг Бър и за избирането на политическия си противник Джеферсън за президент. С приближаването на президентските избори през 1804 г. Хамилтън отново се противопоставя на кандидатурата на Бър. Стига се до скандал между двамата и обявяване на дуел, на който Хамилтън е ранен смъртоносно и малко по-късно умира.

При всичките ѝ специфики може да се приеме, че Федералистката партия е първата консервативна политическа сила в историята на САЩ, а нейният създател и вдъхновител Александър Хамилтън – своеобразен непризнат баща на американския консерватизъм. Всъщност един по-задълбочен анализ показва, че именно федералистите за пръв път защитават непопулярната консервативна теза за естественото неравенство в обществото[8], а също така и че повечето им позиции („аристократично“ недоверие към народа, защита на позициите на икономическите елити, подозрение към навлизането на властта в сфери, където личната инициатива може да бъде обезсърчена от държавната намеса, пробританска, а не профренска външна политика и т.н.) залягат в основата на по-сетнешната американска консервативна традиция.[9] Всъщност още през 1812 г., заради слабостите излезли наяве в поредната американско-британска война, опонентите на Хамилтън са принудени да приемат програмата му за поддържане на федерална банка, федерални данъци и мита и федерална армия. В продължение на цяло столетие обаче, скандалната репутация на Хамилтън не позволява на политическите му наследници да го признаят за свой директен вдъхновител, чак докато възходът на американския национализъм в края на XIX век, по един естествен начин не довежда до историческата му реабилитация.

Години на изпитания

Със смъртта на Александър Хамилтън е поставено началото на края на Федералистката партия, а също и на една продължителна хегемония на демократите-републиканци в управлението на САЩ, продължила чак до разпадането на партията им през 1824 г. и последвалото изграждане от руините ѝ на съществуващата и днес Демократическа партия, интегрирала интересите на градската беднота, наемните работници и имигрантите. През целия този период, единственият успех на десницата е изборът на Джон Куинси Адамс (син на Джон Адамс) за президент. След загубата му от Ендрю Джаксън на следващите президентски избори (1828 г.), поддръжниците на бившия президент се организират в нова Национална републиканска партия (НРП) под ръководството на сенатора Хенри Клей.

Този забележителен държавник е роден през 1777 в чифлика Клей във Вирджиния като седмото от девет деца на преподобния Джон Клей – пастор, плантатор и робовладелец. Баща му умира само четири години след раждането на момчето и майка му се жени повторно. Впоследствие младежът завършва право и започва впечатляваща политическа кариера, която го издига начело на НРП. На изборите през 1832 г., партията го издига за свой кандидат за президент, но Клей претърпява тежко поражение от Джаксън, довело до решението му да потърси окрупняване на дясното политическо пространство чрез обединение с няколко по-малки партии[10].

Първата политическа сила, към която Клей се насочва е нововъзникналата, но бързо трупаща популярност Антимасонска партия. Повод за създаването на партията става безследното изчезване на Уилям Морган – масон обърнал се срещу тайното общество и започнал публично да го дискредитира. Подозрението, че Морган е убит води до сериозни брожения, най-вече сред по-религиозните групи. В крайна сметка съмненията, че мрежа от тайни ложи контролира обществения и политическия живот водят до самоорганизацията на антимасонските групи в популистка политическа партия, която започва да участва на избори и бележи някои успехи. Освен към антимасоните, Клей се обръща към всички политически групи-противници на президента Джаксън (т.нар. Anti-Jacksonians) и към някои по-малки локални политически сили, свързани с различните протестантски църкви.

При конструирането на новото обединение, за пръв път се появява една тенденция, която ще характеризира американската десница до ден днешен. Става въпрос за успешното обединяване в една политическа общност на фигури от висшата класа (индустриалци, финансисти и едри земевладелци) с представители на средната класа и религиозни групи. Тази специфична американска комбинация наподобява начина по който британските консерватори успяват да разширят социалната си база, приобщавайки по времето на Робърт Пийл средната класа, а по-късно при Дизраели и по-низшите прослойки. През XIX век това ще е основната разлика между англо-саксонския (британски и американски) и континенталния консерватизъм, доколкото последния през цялото столетие ще остане приоритетно аристократичен.

Името на новосъздадената американска консервативна партия, малко объркващо, е виги. Макар да е идентично с наименованието на британските либерали, това име не е избрано подражателно, а се опира на собствено американска традиция – по време на войната за независимостта виги са били наричани американските патриоти, като противовес на лоялистите тори[11]. Въпреки наименованието си, партията на вигите се придържа към консервативна и елитистка идеология със специален акцент върху федерализма, но и върху продължаващата  модернизация на Съединените щати. Нещо повече, вторият лидер на вигите Даниел Уебстър директно нарича партията си консервативна (това е на практика първият път в американската политическа история, когато този термин се използва с позитивна конотация) и призовава за сдържаност, умереност, придържане към традициите и йерархиите[12].

През 1837 г. рязък спад в цените на памука води до спукване на балона с цените на земята и американската икономика влиза в първата си голяма криза, останала известна като Паниката от 1837 г. (англ. The Panic of 1837). Рецесията, която кризата предизвиква продължава до средата на 40-те години и води до промяна в цялостната политическа картина. На практика доминиращата до този момент Демократическа партия плаща политическата цена на кризата и на преден план излизат вигите, печелейки президентските избори през 1840 г. Избраният за президент Уилям Хенри Харисън умира само месец след встъпването си в длъжност и е наследен от вицепрезидента си Джон Тайлър (1841 г.). Още същата година обаче, Тайлър влиза в спор с вигите по въпроса за икономическите реформи и е изключен от партията. Настъпилото разцепление, както и прокарваните в Конгреса непопулярни икономически реформи в крайна сметка водят до катастрофално за десницата представяне на изборите за Конгрес през 1842 г.

Оставането на вигите в опозиция е свързано с непопулярните им тези и по още един ключов политически въпрос. Става дума за провокираната основно от заселили се в нея южняшки плантатори, анексия на мексиканската провинция Тексас. В желанието си да увеличат значително американските територии, президентът Тайлър и лидерите на Демократическата партия одобряват идеята за анексия, но срещат съпротива сред вигите. На президентските избори през 1844 г. Хенри Клей като кандидат на вигите залага на антивоенна реторика, но губи (с което се стига и до окончателната анексия през 1845 г.).

Основната причина вигите да се противопоставят толкова категорично на анексията е принципното им отношение срещу робството. Като пряко свързани с различни протестантски църкви, издигащи свободата за своя върховна ценност и не на последно място, като базирани електорално предимно в северните щати, за тях робството е абсурден атавизъм, който трябва да бъде премахнат. Именно заради това те не одобряват анексията на Тексас, която е провокирана от плантатори, а евентуалният ѝ успех би увеличил относителния дял на робовладелците в САЩ. Националният ентусиазъм около войната и нейния краен успех (освен Тексас са присъединени Ню Мексико и Калифорния) привидно обричат вигите на дълга опозиция. Те обаче готвят изненада…

Подготвяйки се за президентските избори от 1848 г., вигите спират да критикуват анексията и проявявайки максимална гъвкавост номинират като свой кандидат южнякът и герой от войната ген. Закари Тейлър, който освен всичко останало е и собственик на роби. В самата кампания темата за робството е умишлено игнорирана в рамките на една неясна предизборна платформа, но веднага след успеха на Тейлър се превръща в основен кливидж между политическите партии.

Основният въпрос, който новоизбраният президент трябва да разреши, е да се узакони или не робството в трите новоприсъединени щати. Неговото настояване е проблемът да не се решава на местно ниво, с което си спечелва ненависта на южняците. В началото на 1850 г. Хенри Клей изготвя проект за компромисно разрешаване на проблема (станал известен като Компромисът от 1850 г.), който обаче не среща подкрепа нито у южняците, нито у хардлайнерите сред вигите и когато президентът провежда конференция с лидерите на Юга, те го заплашват с отделяне. В отговор той ги заплашва, че ще приложи сила за да възпрепятства плановете им и че лично ще предвожда американската армия срещу тях. Няколко месеца по-късно Закари Тейлър се разболява от тежко стомашно разстройство и умира, след което е наследен на поста си от вицепрезидента Милърд Филмор. Внезапната смяна в Белия дом води до рязка промяна в президентската администрация. Старият кабинет на Тейлър подава оставка и Филмор посочва Даниел Уебстър за държавен секретар, което е реверанс към умерените виги, подкрепящи Компромиса от 1850 г. По-нататък ефективната стратегия на Дъглас и подкрепата която му оказва Филмор в крайна сметка достигат до успех и Компромисът е приет.

Компромисът обаче има унищожителен ефект върху партията, след като ключови фигури сред северните виги отказват да простят на президента подкрепата за тази част, която предвижда предоставяне на услугите на държавни служители на робовладелци издирващи избягали роби. Така се стига до фаталната 1852 г., когато двамата основни лидери на вигите Хенри Клей и Даниел Уебстър умират, а президентът Филмор не успява да спечели партийната номинация за следващите избори. Впоследствие изборите са загубени, а американската десница остава без авторитетен лидер.

Честният Ейб

Всъщност най-забележителният американски консервативен политик на XIX век вече е доста активен, но все още никой не го забелязва. Той е роден през 1809 г. в дървена колиба във фермата на баща си Томас Линкълн, намираща се в североизточната част на Хардин Каунти (щата Кентъки). Кръстеният на убития си от индианци дядо Ейбрахам изживява нерадостно детство, след като иск, оспорващ собствеността над земята им, принуждава семейство Линкълн да води дела и в крайна сметка да се премести в друга близка ферма. През 1815 г. друг ищец предприема действия, чрез които да отстрани фамилията и от новата им земя. Разстроено от поредния сблъсък със съда и изгубило вяра в законите на Кентъки, семейството решава да се премести в Индиана, чиято територия е под контрола на федералното правителство и собствеността върху земята е по-сигурна.

През 1830 г., след икономически трудности и още имотни проблеми, Линкълн получават от федералното правителство земя в Илинойс. Последвалата зима е особено тежка и семейството почти се връща в Индиана, когато 22-годишният Ейбрахам на своя глава се придвижва с кану  надолу по река Сангамон и създава собствена ферма. Същата година е нает от местен търговец да превозва стоки с плоскодънна лодка до Ню Орлиънс. Там той за пръв път вижда тържище за роби, което го шокира и предопределя цялата му последваща политическа биография.

Ейбрахам Линкълн започва политическата си кариера на 23-годишна възраст с неуспешна кампания за член на щатското събрание на Илинойс. След този неуспех следват и други политически и бизнес начинания, завършили с провал. Решил да започне отначало Линкълн следва право и започва адвокатска практика в Спрингфийлд, превръщайки се в един от най-влиятелните и авторитетни млади юристи на Илинойс.

От 1834 г. той е избиран четири последователни мандата в Камарата на представителите на Илинойс като член на вигите. Очертава се като твърд привърженик на Хенри Клей и въобще на старите авторитети в партията. През 1837 г. изразява първото си публично несъгласие с робството и подкрепя идеята на Клей за освобождаване на чернокожите роби и изселването им в африканската държава Либерия. През 1842 г. се жени за Мери Тод, с която имат четирима синове.

Първият пробив на Линкълн в националната политика е през 1846 г., когато е избран в Камарата на представителите. Верен на партийната линия, по време на мандата си той се обявява против анексията на Тексас. По-късно става един от основните поддръжници на президентската кандидатура на  Тейлър, но след победата на вота отказва предложения му пост на губернатор на Орегон и се връща към адвокатската си кариера в Спрингфийлд. Тук новината за смъртта на Хенри Клей окончателно го убеждава да се откаже от политиката.

При други обстоятелства кариерата на Линкълн може би щеше да приключи по този безславен начин, но едно събитие – приемането на закона Канзас-Небраска – го карат да преосмисли решението си. С въпросния закон на практика се отменят наложените от Компромиса от 1850 г. граници на робството. Макар че е изработен и вдъхновен от Демократическата партия, той среща подкрепа сред много представители на вигите, което води до разцепление в партията и нейния фактически разпад. В отговор разочарованите виги стартират създаването на нов политически проект, в съюз с активисти на антиробовладелческата партия Свободна земя (Free Soil Party) и националистическата Американска партия (American Party, наричана още и Know Nothing, тъй като на въпрос за ставащото в партията, членовете ѝ са били длъжни да отговарят „Не знам нищо“). През 1854 г. на събрание в Уисконсин новият политически субект за пръв път е наречен Републиканска партия.

Ейбрахам Линкълн напуска Вигите и се присъединява към Републиканската партия през 1856 г. Две години по-късно той е номиниран за сенатор и по време на кампанията си защитава категорично отмяната на робството. Макар да губи изборите, красноречието на Линкълн в публичните предизборни дебати го прави много популярен и в крайна сметка го превръща в кандидат за президент на републиканците на изборите през 1860 г.

Успехът на вота превръща Линкълн в шестнайстия президент на САЩ, избран с огромно мнозинство в северните щати, но спечелил само в две от общо 996 общини на Юг. Прочее, още преди избора лидерите на южните щати дават да се разбере, че при негов успех ще напуснат Съюза. Впоследствие, без въобще да дочакат новоизбраният държавен глава да встъпи официално в длъжност, седем щата напускат САЩ и образуват нова държава, наречена Конфедеративни американски щати. През пролетта на 1861 г. Линкълн дава президентската си клетва, обкръжен от телохранители, а армията е поставена в повишена бойна готовност, за да се справи с евентуалните размирици. Пътят към американската гражданска война е открит.

Макар да няма военен опит, по време на войната Ейбрахам Линкълн изиграва ключова роля, най-вече защото успява да мотивира северняците и да обясни смисъла, който продължаването на военните действия носи. Именно по това време ораторският му талант е оценен по достойнство като в аналите на историята завинаги остава прословутата му реч от Гетисбърг, произнесена пред гробовете на войниците, загинали в битка при града през 1863 г. През следващата 1864 г., в разгара на гражданската война, Линкълн се явява на вторите си президентски избори. Продължителният конфликт накърнява шансовете му и загубата от издигнатия за кандидат на демократите генерал Макелан става все по-вероятна, когато превземането на Атланта променя електоралните нагласи и Линкълн печели нов мандат. От този момент нататък окончателната капитулация на Конфедерацията е само въпрос на време. За съжаления обаче, президентът няма да доживее този триумф.

През пролетта на 1865 г., в отсъствието на своя телохранител, той отива да гледа театрална постановка във Форд Тиътър. Когато сяда в президентската ложа, Джон Бут, популярен актьор и привърженик на Юга, се промъква и изчаква най-смешната реплика в пиесата с надеждата смехът в залата да заглуши изстрела. Докато публиката се смее, Бут нахлува в ложата, стреля от упор в главата на Линкълн, извиква „Sic semper tyrannis!“[13], скача от балкона на сцената и успява да избяга (по-късно е застрелян от полицията в един хамбар). Смъртно раненият държавен глава е отнесен в частен дом в близост до театъра, където в крайна сметка умира. Грандиозната му погребална церемония преминава през няколко щата, докато накрая тялото на президента е отнесено и погребано в любимия му Илинойс. Няколко години по-късно, за да спрат множеството опити за кражба на останките с цел откуп, тялото на президента е ексхумирано и погребано наново в дебел бетонен саркофаг.

Трагичният край на Линкълн го превръща в една от иконите на американската политика, а несъмненият му авторитет слага отпечатък върху цялата сетнешна американска история. От гледна точка на еволюцията на американската десница обаче, най-важно е, че той оформя окончателния облик на една уникална прогресистка консервативна традиция, чието начало е поставено от Хамилтън, развивано от Клей и завършено от Линкълн.

***

Прогресисткият консерватизъм се основава на една категорична представа за средния американец – млад, амбициозен, работещ здраво, опитващ се да постигне нещо за себе си, създаващ възможности за обществото и пропагандиращ пред света уникалната мисия на Америка. Роденият на Карибите Хамилтън, чиято кариера илюстрира убедително идеята за т.нар. американска мечта, с цялата си дейност се опитва да създаде свят, в който колкото може повече хора имат възможността да повторят впечатляващия му успех. В първите години от независимостта на САЩ той прави опит да разчисти тежките институции, пречещи на социалната мобилност, да прекрати доминиращата роля на земеделието в икономиката (сковаваща таланта на младите хора) и да ограничи аристократичните фамилии, контролиращи икономиката. За следващия голям американски консерватор Хенри Клей, ролята на правителството е да стимулира и култивира конкуренцията между гражданите като в крайна сметка събира плодовете на тази енергия за каузата на националното величие. Според двамата, свободата на предприемачеството, ограниченото, но енергично правителство и националното величие са неразривно свързани[14]. Именно тази вдъхновяваща визия е поета и доразвита от Ейбрахам Линкълн, който разширява обхвата на американската мечта дотолкова, че в крайна сметка я предоставя и на наследниците на закупените по африканските тържища чернокожи роби. А успехът му в една, започнала не заради интереси, а заради защита на морална кауза война, ще подготви Съединените американски държави за бъдещата им роля на световен хегемон.

 

[1] Вж. напр. Р. Низбет. Социална промяна и история. С., 2000; Дж. Лукач. Демокрация и популизъм. Страх и омраза. С., 2005.

[2] Джон Рандолф от Роаноук, Джон Тейлър от Каролина и седмият вицепрезидент на САЩ Джон Колдуел Калхун.

[3] R. Kirk, The Conservative Mind, 1950, p. 6, 63. Това прочее би обяснило и изненадващия завой на Бърк след събитията във Франция – завой няма, и като защитник на Американската, и като противник на Френската революция, бащата на консерватизма защитава едни и същи политически принципи.

[4] Дж. Мадисън, Ал. Хамилтън, Дж. Джей. Федералистът (Записките на Федералиста). С., 1997.

[5] Цената на компромиса за Хамилтън е подкрепата му за преместването на федералната столица от Филаделфия в новопостроен град край река Потомак (бъдещият Вашингтон).

[6] Първоначално е известна с няколко имена, сред които Републиканците, Джеферсънианците и Демократите. Впоследствие започва да използва наименованието Демократично-републиканска партия.

[7] Г. Карасимеонов. Политика и политически институции. С., 1997, с. 111.

[8] S.E. Morison. Harrison Gray Otis, 1765-1848: the urbane Federalist, 1969, 10–11.

[9] P. Allitt. The Conservatives: Ideas and Personalities Throughout American History. Yale U.P. 2009, p. 26.

[10] T. Brown. Politics and Statesmanship: Essays on the American Whig Party. Columbia U.P. 1985, p. 21.

[11] P.C. Hoffer. The Brave New World: A History of Early America. Johns Hopkins U.P. 2006, p. 449.

[12] P. Allitt. The Conservatives: Ideas and Personalities Throughout American History. Yale U.P. 2009, p. 65.

[13] Лат. „Това застига тираните!“. Фразата се приписва на Брут, убиеца на Гай Юлий Цезар, а по време на покушението се използва като девиз на щата Вирджиния.

[14] D. Brooks. How to Reinvent the G.O.P. – In: The New York Times, 29.08.2004.

http://www.nytimes.com/2004/08/29/magazine/29REPUBLICANS.html?pagewanted=all