България, Римската църква и идеята за християнско единство

pavlovПламен Павлов

През последните години, особено след руската окупация на Крим и последвалата агресия в Източна Украйна през 2014 г., в българското обществено и медийно пространство зачестиха спекулациите на тема „Православие и католицизъм”, „източно-православни и западни (католически, протестантски) ценности”, „европейска ориентация” и, съответно, „евразийство”,[1] и т.н. Става дума както за внушения от страна на журналисти, политици и други представители, основно от т.нар. ляво пространство, така и за жалост за някои изказвания на духовници от Българската Православна църква.

Трудно е да се приеме, че проруското говорене почива само върху „православна солидарност” – в крайна сметка, жертва на руската агресия е втората по големина държава с православно по вяра население. Тази странна „русофилия” най-често се мотивира с изказвания за вековното „братство” между българи и руси, за солидарност и защита на Православието и „Святая Русь”, чиято идентичност и съществуване били заплашени от страна на Запада… За съжаление, в подобен дух са позициите на руския висш клир и московския патриарх Кирил, които действат в пълно съгласие с политиката на президента Владимир Путин.

В случая религиозните аргументи са прикритие на политически интереси и инструмент на пропагандата. Представената картина на една измислена конфронтация на „православни и западни ценности” е не само невярна, но и абсурдна. Елементарните внушения, че Украйна едва ли не е антипод на „православна Русия” противоречат на реалността – ако в Западна Украйна все пак е силен т.нар. гръко-католицизъм („католицизъм от източен обред” или униатство), това не важи за по-голямата част от страната. Принадлежащите към Западната Украинска гръко-католическа църква са едва 14 процента от общия брой на населението. При това униатите (каквито има и в България) следват православните канони и единственото им различие с традиционната православна църква е признаването на духовното върховенство на римския папа.

Така или иначе, доминиращо в Украйна е именно Източното православие, въпреки че вярващите през последните две десетилетия са разделени основно в две големи църкви. Българската православна църква е в официално общение единствено с т.нар. Украинска православна църква – Московска патриаршия (УПЦ – МП), оглавявана от митрополит Онуфрий (Березовски). Под нейната егида през 2015 г. обаче са едва 29,4 процента от вярващите. От друга страна Украинската православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ – КП), създадена през 1992 г.  чийто  глава от 1995 г. е патриарх Филарет, обединява 39, 8 на сто от общия брой на населението, съответно – 44,2 процента от християните в Украйна. Въпреки това УПЦ – КП не е канонично призната от другите православни църкви, най-вече заради позицията на неприемане на нейната законност от страна на Московската патриаршия, съответно, на влиянието на Москва във вътрешен и международен план. Руската църква е подкрепяна по разбираеми причини от сръбската и гръцката, а Вселенската патриаршия както и древните източни патриаршии (Александрийска, Йерусалимска и Антиохийска – последната с център Дамаск, Сирия), не са склонни да рискуват отношенията си с Москва, влизайки в общение с патриаршията в Киев. Всичко това при положение, че има еднозначен православен канон (правило), който призовава църковните граници да съвпадат със светските.

Впрочем, УПЦ – КП поддържа връзки с автокефалните православните църкви в Македония и Черна гора, които се намират в същата ситуация на непризнаване, в случая от страна на Сръбската патриаршия. Предвид собствената ни църковна и политическа история Българската Патриаршия би следвало да бъде радетел за признаването на посочените автокефални църкви, вкл. на Киевската. За съжаление, БПЦ следва линията на своеобразен църковен конформизъм по отношение на патриаршиите в Москва и Белград, игнорирайки така православните българи в Република Македония. Така или иначе, в случая с Украйна позициите на едностранна подкрепа на руските действия на практика обслужват чужди интереси. Тези интереси, олицетворявани в църковен план от Московската патриаршия, за съжаление защитават политиката на нео-империализъм в пост-съветското пространство и стремеж към засилено влияние в страните от бившия „социалистически лагер”, провеждана от президента Владимир Путин.

В средите на българското духовенство поне от началото на XIX в. съществуват  традиционни симпатии към Русия. Разбира се, руското духовно влияние в българските земи, в образованието и културата е изключително позитивно за намиращата се под чужда иноверна власт българска нация. Трябва да се помни обаче, че руската подкрепа за фанариотското висше духовенство и прокарваната от Вселенската патриаршия великогръцка „мегали идея” е в разрез с интересите на православните българи в борбата за национална и културна еманципация. Като жертва на тази политика пада изтъкнатият духовен водач Неофит Хилендарец (Бозвели), а неговият събрат Иларион Макариополски и други български владици са подложени на системни преследвания и унижения… Създадената през 1870-1872 г. Българска Екзархия в десетилетията след Освобождението (1878 г.) и до комунистическия преврат през 1944 г., осъществен в условията на съветска окупация, e тясно свързана както с опазването на вярата, така и със защитата на националните интереси. Както е известно, изконният стремеж към независимост и национално обединение противоречи на плановете на „Великите сили”, вкл. Русия. Вероятно по тази причина и днес т.нар. русофили – и в обществото, и в рамките на църквата, се осланят предимно на традицията, водеща към Средните векове. Както ще видим обаче, българската църква и държава имат по-различно отношение към църковните противоречия по оста „Изток – Запад” в сравнение с днешните представи и прокарвани, съзнателно или не, откровени заблуди.

По силата на редица геополитически и културноисторически обстоятелства още от времето преди покръстването (864 г.) България е в сферата на Вселенската патриаршия. Независимо от това за българите, тяхната държава и църква противоречията между двете основни сили в християнска Европа – Константинопол и Рим, не винаги са смятани за фундаментални и непреодолими. Подобен извод може би ще озадачи читателя предвид трайно наложилата представа за ролята на Православието, съответно на католицизма, в нашата национална съдба.

Всъщност, често задаваният в светски, секуларен маниер въпрос “за” и “против” верския избор на Борис Михаил (852-889, + 2 май 907 г.) по принцип е безсмислен и специалистите добре знаят, че когато владетелят се насочва към Христовата вяра, църквата все още е единна.

Отначало Борис търси връзки със Запада, по-точно с Германската империя, но обстоятелствата водят до друго решение – България приема християнството от Константинопол. За владетел от ранга на Борис-Михаил не е приемливо България, едната от трите „Велики сили” в тогавашна Европа, да бъде духовно подчинена на някого, особено на стария противник Византия. Търсейки път за създаването на самостоятелна (автокефална) църква – искане, което Константинопол упорито игнорира, през 966 – 970 г. българският владетел води  оживени преговори с Рим, отразени в “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” и дипломатическата кореспонденция с папите Адриан ІІ (867-872) и Йоан VІІІ (872-882). През 966 г. в страната пристига папска мисия (866-869 г.), а Рим е посещаван от български дипломати: Йоан, Мартин, Сондоке, ичиргу-боилът (първият “министър”) Стасис и дори “вторият човек” в държавата кавхан Петър. В България последователно действат епископите Формоза Портуенски (малко по-късно избран за папа), Павел Популонски, Гримоалд Полимартийски, Доминик Тривенски и други латински прелати.

За българския владетел приоритетно е условието България да получи собствен църковен глава, разбира се, под теоретичното върховенство на папата. Княз Борис-Михаил предпочита за български архиепископ Формоза, докато Рим съвсем разбираемо се опитва да наложи по-малко авторитетна личност. Знае се, че княз Борис – Михаил е “следвал примера” на Формоза, неговият добродетелен и благочестив живот – както отбелязва В. Гюзелев, единствен случай, когато “… български владетел е изпитал непосредствено и трайно влияние на духовник от Римската църква и го е превърнал в образец на следване и подражание” .

Делото на Светите братя Кирил и Методий (обявени от папа Йоан Павел ІІ за “съпокровители на Европа”) има фундаментално значение за българската култура и държава. Изпратени във Великоморавия от Византия, Светите братя признават папското върховенство. Най-близките им ученици ( св.св. Климент Охридски, Горазд, Наум, Ангеларий и др.) са ръкоположени за свещеници или дякони в Рим през 868-869 г. от папа Адриан ІІ – обстоятелство, което в никакъв случай не е маловажно. Своеобразен апогей на тези връзки е издигането на св. Методий за архиепископ, чиято катедра номинално е в древния град Сирмиум (бълг. Срем, дн. Сремска Митворица в Сърбия). Въпреки че отсъстват преки сведения за контакти на Методий с Борис-Михаил, няма съмнение, че такива са съществували. Известен е например един оловен печат на българския архиепископ Георги, вторият по ред духовен глава на България, открит при разкопки в средновековния Блатноград (дн. Залавар, Унгария) – столицата на княз Коцел, един от важните центрове в диоцеза на архиепископ Методий.

Въпреки че след събора от 869-870 г. България се завръща в лоното на Източната църква, вече със свой архиепископ (св. Йосиф-Стефан, 870 – около 878 г.), контактите между България и Римската църква се запазват. Те продължават при царете Симеон (893-927) , Петър (927-969)  и Самуил (997-1014). Според презвитер Козма Рим често е посещаван  от български монаси. В “Българския апокрифен летопис” (първата половина на ХІІ в.) се твърди, че св.цар Петър починал в Рим – легенда, която в определена степен отразява тези връзки. След падането на България под византийска власт, “Великата схизма” между Константинопол и Рим (1054 г.) и кръстоносните походи през ХІ-ХІІІ в. дистанцията между българите и католическия свят постепенно се увеличава. За това способсват и опустошения, нанесени от участниците в първите четири кръстоносни походи, чиито действия засягат пряко българските земи, съответно, през 1196-1197, 1147, 1189-1190 и 1204-1205 г.

И все пак, България, нейните владетели и първосвещеници очевидно не смятат връзките с Рим за нередни… Още в края на ХІІ в. царете Петър (1186-1197) и Асен (1187-1196), освободили своя народ от византийска власт, търсят контакти с Рим – факт, който научаваме от дипломатическата преписка на техния по-малък брат цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III.  Основната причина за ориентацията към Рим е нежеланието на Византия да признае възстановената държава и автокефалността на нейната църква. Както е известно, при цар Калоян двете страни постигат църковно-политически съюз (уния), като се позовават и историческите връзки при “старите български царе” Борис, Симеон, Петър и Самуил. През 1202-1203 г. столицата Търново е посетена от специалния папски емисар презвитер Доминик, в отговор на което Калояновите пратеници презвитер Константин и „коместабъл” (най-вероятно простостратор) Сергий  отнасят писма и дарове на Инокентий ІІІ. Впрочем, начело на делегацията е самият архиепископ Василий, но пътуването му до Италия и Рим е осуетено от византийските власти в Драч (дн. Дуръс, Албания). Върхов момент в развитието на тези контакти е визитата на кардинал Лъв в Търново и сключването на унията на 7 ноември 1204 г. Архиепископ Василий е признат за “примас” (българите приемат титлата за равнозначна на “патриарх”, на което Папството не възразява по същество), а Калоян получава кралска корона, но продължава да се подписва като “император” (“цар”). България признава върховенството на папата, като запазва с негово съгласие православните канони. Това най-авторитетното за епохата международно признание има и практически последици – в териториалния спор с Унгария Инокентий ІІІ застава на българска страна.

През 1234 г. в резултат на противоречията с Латинската империя и Унгария, а и със самото Папство, цар  Иван Асен ІІ (1218-1241) прекратява унията. През 1235 г. Търновска патриаршия възстановява своя „изконен” статут в системата на православните източни църкви. През ХІІІ-ХІV в. в някои случаи Търновската патриаршия заема дори „по-твърди” позиции от Константинопол, налице е стремеж Търново да се превърне в „нов Цариград” или “Трети Рим” на православието – мисия, поета по-късно от Москва, която и в това отношение следва българския пример. Въпреки това фактът, че има български владетели, техни близки и приближени, свързани с католицизма, способства за продължаване на контактите. Католички са втората съпруга на цар Борил – царицата Елисавета/Елизабет дьо Куртене (племенница на латинските императори Балдуин и Хенрих Фландърски), унгарката Анна-Мария Арпад (съпруга на Иван Асен ІІ), унгарката Анна Ростиславна Арпад (съпруга на Михаил ІІ Асен), деспотица Кераца Петрица (майката на цар Иван Александър), видинската царица Анна (съпруга на Иван Срацимир). Кераца приема католицизма (запазено е лично писмо на папа Бенедикт ХІІ до нея от 1337 г.), когато е владетелка на Карвуна и Добруджа – свидетелство за активността на западните мисионери по черноморските брегове. Връзките на България с търговските републики Дубровник, Венеция и Генуа на свой ред засилват контактите с католическия свят. Периодично папството се опитва да привлече България към възобновяване на унията, но условия за подобно развитие не се създават. Напротив, при унгарската окупация на Видинското царство (1365-1369) е направен опит за насилствено покатоличване на православните българи в неговите предели.

Идеята за преодоляване на противоречията между католици и православни е изключително актуална във времето на османската експанзия (ХІV-ХV в.). Във Византия и православния свят се разгаря ожесточена борба между привърженици и противници на сближението с Рим. Някои български духовници имат може би най-умерените и принципни позиции по въпроса за християнското единство. Още в края на ХІV в. руският митрополит  св. Киприан (1375-1406), сподвижник на св. патриарх Евтимий Търновски, призовава за Вселенски събор с цел постигане на помирение и единство. По неговите стъпки върви и друг забележителен българин –  Григорий Цамблак. Като митрополит на Киев и Литва той посещава грандиозния църковен събор на католическото духовенство в Констанц (Германия) през 1418 г. и призовава за единство пред лицето на мюсюлманската заплаха. Като синове на поробената вече България двамата духовни водачи са особено чувствителни към османската експанзия.

Впечатляващо е участието на видни българи във Фераро-Флорентински събор (1438-1439 г.) – най-значимия опит за обединение на католици и православни през Средните векове. Руският митрополит Исидор, българин по произход, е един от водачите на “латинофилите” във византийската делегация. По-късно става кардинал и латински патриарх на Константинопол. В кръга на „твърдата” православната опозиция се озовават българите Дамян и Теоктист, заемали последователно митрополитската катедра на Молдова в столицата й Сучава. Глава на православните делегации на събора е патриарх Йосиф ІІ (1416-1439), а техен координатор -търновският митрополит Игнатий, родственик на патриарха. Игнатий е лоялен към сключената уния, което личи и от стенописите в църквата „Св. апостоли Петър и Павел” в Търново, които са от времето на неговото управление – според специалистите в някои сцени и персонажи са отразени посланията на Фераро-Флорентинската уния.

Патриарх Йосиф ІІ ръководи византийската църква и олицетворява световното Православие във време на тежка политическа безизходица, на отчаяни опити за оцеляване на Византийската империя, на разгорещени, безкрайни и най-често безплодни прения “за” и “против” идеята за уния между Константинопол и папския Рим. Йосиф се стреми да балансира между спорещите страни, като е категорично за единство, но не е съгласен на прекомерни отстъпки. Надали може да има съмнение, че някой е можел да прозре по-ясно необходимостта от общ християнски фронт срещу османската заплаха от един българин, при това син на мъченически погубения търновски цар Иван Шишман (1371-1395). Личната драма на Йосиф II е още по-впечатляваща, когато си спомним, че той е брат на приелия исляма български престолонаследник Александър/Искендер, но и на „господаря на Загора” Фружин, непримиримият борец против османската експанзия под егидата на католическа Унгария.

В лицето на Йосиф ІІ идеята за единството на католици и православни намира достоен носител. Йосиф е българин, извънбрачен син на екзекутирания по заповед на султан Баязид последен търновски цар. Отначало царският син е монах на Света гора Атонска, от 1393 г. – митрополит на Ефес, „градът на Света Богородица”, а от 1416 г. – вселенски патриарх. Йосиф ІІ и император Йоан VІІІ Палелог водят огромна делегация от около 700 души за участие във Фераро-Флорентинския събор, призван да постигне търсеното единство на християнския свят. Ролята на Йосиф ІІ все още не оценена по достойнство. За разлика от “полюсите” в полемиката на събора – “латинофилите” начело с Висарион и Исидор и “твърдите православни”, водени от Марк Ефески, патриархът олицетворява онзи път, който е за споразумение, базирано на съборното начало в християнската църква.

В проточилите се преговори някои среди в католическия лагер прибягват до насилие над православните делагати.  Това е довело до  версията, че патриархът е убит (удушен), с което православният лагер е обезглавен… Повечето изследователи отхвърлят такава възможност, но самото съществуване на подобно подозрение противоречи на представата за “прокатолическо” поведение на патриарха българин – обичайно обвинение към него в православната литература. Йосиф ІІ умира на 10 юни 1439 г. (месец преди подписването на акта на унията на 6 юли) във Флоренция и е погребан в църквата “Санта Мария Новела”.  Гробът му съществува и днес, като е редно да се превърне в едно сакралните места за българите в Италия и цяла Европа. Смъртта на Йосиф лишава православните от техния най-високопоставен водач, а император Йоан VIII прави повече отстъпки пред Рим в сравнение с договорените между патриарх Йосиф и папа Евгений. В крайна сметка, сключената уния е посрещната резервирано от широки среди в православния свят.

Сред сравнително скромните резултати от унията са антиосманските походи на полско-унгарския крал Владислав Ягело Варненчик и трансилванския воевода Янош Хуняди (1443-1444 г.). Хиляди българи подкрепят с оръжие в ръка кръстоносната войска, но за нещастие тя търпи катастрофа в “битката на народите” при Варна. И през следващите векове българите продължават да фигурират сред съюзниците на Рим и католическия Запад при различни проекти за кръстоносни акции срещу Османската империя.

През ХVІ-ХVІІ в. окончателно се формира общността на българите католици, важна и неразделна част от нашия народ. Активизиралите се след Тридентския събор (1545-1563) западни мисионери срещат действена подкрепа от страна на българите в цветущия град Кипровец (Чипровци), които молят Рим да възстанови католическата епископия в Скопие. През 1601 г. Папството преценява, че е по-удачно центърът да бъде в София, която през 1642 г. е издигната в ранг на архиепископия. Католическата проповед няма успех сред православните. За разлика от тях, “еретиците” павликяни от Пловдивско и Северна България (Никополско и Свищовско) приемат католическия обред – процес, който дава трайни резултати в близо четиридесет селища. През 1643 г. архиепископия е създадена и в Източна България с номинален център древния Марцианопол (Девня), а през 1648 г. е учредена Никополската епархия с пръв епископ Филип Станиславов. Възстановена е и Скопската архиепископия, за десетина години такава има и в Охрид.

В средите на католическото духовенство се изявяват духовници със солидно образование, познавачи на съвременната им европейска култура и наука, които притежават силна патриотична мотивация. Епископ Филип Станиславов издава първата новобългарска печатна книга «Абагар» (1651 г.), и полага много усилия за образованието на своите пасоми. Изключително ярка личност е получилият високо образование в Рим Петър Богдан Бакшев (1601-1674), който подготвя духовете за бъдещо въстание и развива усилена просветна дейност. През 1642 г. той става първият софийски архиепископ и папски викарий за Влахия и Молдова. Ерудираният духовник е автор на първия опит за «История на България» (1667 г.), «История на Охрид», поезия, пътеписи, религиозни разкази.

По-млад събрат на Петър Богдан е Петър Парчевич. Завършил престижно образование в Лорето и Рим, той получава докторска степен. Завръща се в родината през 1643 г., а през 1656 г. става марцианополски архиепископ, като обаче е принуден да пребивава основно в Молдова.  Парчевич се впуска в трудното поприще на дипломацията, за да търси съюзници за освобождението на “… цветущото някога царство България…” В името на благородната кауза той установява преки контакти с владетелите на Австрия, Германия, Полша, Венеция, Трансилвания, Влахия, Молдова, украинското казачество. Петър Парчевич изгражда стратегия за организиране на християнска коалиция срещу турците в подкрепа на българско освободително въстание. Българският духовник проявава изключителни качества на дипломат, търпейки несгоди и лишения. Издигнал се над предразсъдъците на епохата, Петър Парчевич намира общ език с православните и схваща своя народ като единна сила, готова “… да се разбунтува срещу този страшен звяр” – Османската империя. Неуморният борец и мъченик за българско освобождение умира в Рим (23 юли 1674 г.).

Следвайки своите духовни пастири, българите католици през 1688 г. вдигат прочутото Чипровско въстание – един от първите организирани опити за освобождение на България. Кървавото потушаване на бунта и продължаващите репресии принуждават хиляди българи да търсят спасение на австрийска територия – така се формира съществуващата и днес общност на банатските българи (в днешните Румъния и Сърбия). През 1761 г. францисканският монах Блазиус Клайнер пише първата “История на България”.

В средите на висшето православно духовенство в българските земи също има показателни примери за търсене на съюз с католическа Европа, в крайна сметка – и на единение между християните от двете църкви. Търновският митрополит и „екзарх на България” Дионисий Рали е един от организаторите на Първото Търновска въстание (1598 г.), при което са осъществени дипломатически контакти със Запада. След неуспеха на въстанието и след престой във Влахия на 19 август 1601 г. Дионисий Рали се отправя към Венеция, а по-късно се установява във Виена. Често посещава двора на германския император Рудолф ІІ в Прага, с когото е във връзка още от времето на въстанието. В качеството си на императорски пратеник през 1603-1604 г. Дионисий е в Русия, където води преговори с цар Борис Годунов (1598–1605). На свой ред руският цар му поверява мисия в Полско-Литовската държава (Реч Посполита). След редица премеждия Дионисий се установява в Прага. В писмо от 1618 г. „архиепископът на Търново и цяла България“ окуражава дук дьо Невер да реализира плановете си за “освобождаване на Гърция” – т.е. на византийския „свят”, в който влиза и България.

Търновският митрополит Арсений (1564-1580) е поддържал връзки с видни западни учени. Известният тюбингенски професор Мартин Крузиус поставя Арсений сред най-известните “гръцки (православни) учени”, а Стефан Герлах го нарежда в “челната тройка” на най-образовани православни духовници по онова време. През 1656 г. търновският митрополит Кирил Спанос посещава резиденцията на българския католически архиепископ Петър Парчевич в Молдова, с когото преговаря за общи антиосмански действия – факт, който говори за съпричастието му към освободителните проекти на Парчевич.

Контакти със Запада осъществяват и някои от архиепископите на Охрид и „цяла България”. През първата половина на ХVІ в. архиепископията достига най-големия си обхват с цели тридесет и три епархии. Под нейното върховенство попадат православните общности (предимно от гърци и албанци) в Далмация, Венеция, Южна Италия и Сицилия, обособени в Италийска митрополия. Предвид своя авторитет от средата на ХVІ в. архиепископите често се подписват с титла “патриарх”, а италианските пасоми величаят своя духовен глава в българския Охрид като “папа”.

Въпреки че е един от архиереите, които осъждат Грегорианския календар, през 1585-1586 г.  архиепископ Гаврил II прави голяма обиколка за събиране на средства в Западна Европа и Русия. Той е приет от свои католически събратя и представители на светската власт. В Париж се пази ръкописен кодекс, където архиепископът се е подписал: “Гаврил по Божия милост архиепископ на Юстиниана Охридска и на цяла България, на Сърбия, Албания, Молдавия, Угровлахия и прочие…”

Архиепископ Атанасий I, управлявал трикратно в периода 1592 – 1615,  е един от радетелите за християнско единство и общи действия против Османската империя. През 1596 г. изпраща писмо до венецианския управител на Корфу Анджело Безадона, търсейки съюза на републиката за подготовка на въстание в българските земи. Малко по-късно Атанасий заминава Неапол и Рим, а после се озовава в Прага. Фактът е интригуващ – през 1597 г. организаторите на Първото Търновско въстание Теодор Балина и Павел Джорджич посещават резидиращия именно в Прага император Рудолф ІІ. Българският болярин и дубровнишкият търговец подготвят въстанието заедно с тогавашния търновски митрополит Дионисий Рали. Впрочем, двамата български архиереи – Атанасий и Дионисий, през 1603 г. заедно са приети от руския цар. Колкото и да са оскъдни, редица сведения показват, че в края на XVI в. в българските земи се е извършвала мащабна подготовка за антиосманско въстание, в която се е разчитало на помощ и единодействие с католическа Европа.

Независимо от своята преданост към православието, връзки с католическия свят имат и такива изявени личности на българския XVIII в., каквито са Партений Павлович и Паисий Хилендарски. Първият, възпитаник на т.нар. Бейска академия в Букурещ, е непримирим противник на католицизма, но по ирония на съдбата пътува в Трансилвания, Далмация и Италия, после става епископ на православните в Австрия… За основа на своята „История славяноболгарска” (1762 г.) Паисий използва „латинана Маврубир” (Мавро Орбини) и пътува специално в „Немската земя” (Хабсбургска Австрия), за да търси още исторически материали, а вероятно и възможности за отпечатване на своя труд.

Както е известно, в разгара на борбата за независима българска църква, се заражда обществено-политическо течение, оглавено от Драган Цанков, което търси решение в историческия спомен за унията с Рим от времето на цар Калоян. Това движение не става доминиращо, но през 1860 г. се създава католическа (униатска) общност от източен обред. За неин глава е ръкоположен прочутият в онези времена монах Йосиф Соколски, по-късно отвлечен с измама в Русия… Именно тази общност първа получава официален статут на „български народ” („булгар миллет”), което способства за позитивното развитие на „българския въпрос” и създаването на Българската Екзархия. В крайна сметка, Русия е принудена да изостави своя откровено антибългарски курс в услуга на фанариотската църковна олигархия. Най-изявена е униатската община в Кукуш (дн. Килкис, Гърция), последвана от Малко Търново, Струмица, Пловдив, и др. Същевременно продължава да се развива римо-католическата общност на бившите павликяни от двете страни на Балкана, най-вече в Пловдивско и селищата около Белене и Свищов в Северна България. Не губи своите български корени и „павликянската” католическа диаспора в Банат, създадена в резултат на преселенията след Чипровското въстание и последвалите събития от първите десетилетия на ХVIII в. Прави впечатление, че в средите на католиците са създадени няколко преписа на историята на Паисий Хилендарски – независимо че разполагат с текстове по българска история, вкл. с печатната книга на Блазиус Клайнер, българите от „яката вяра”, както я определят те самите, са окрилени от националния патос и идеите на своя православен сънародник.

Католическата църква в България укрепва през 20-те и 30-те години на ХХ в., благодарение на апостолическия делегат в България Анджело Ронкали, избран по-късно за римски папа под името Йоан XXIII – „българският папа”. Установеният след Втората световна война тоталитарен режим подлага на гонения католическото духовенство. Стотици свещеници минават през голготата на лагери и затвори – впрочем, комунистическият терор е не по-малко масиран и спрямо православното духовенство. Най-жестока е разправата с епископ Евгений Босилков, който през 1998 г. е обявен за блажен от папа Йоан Павел ІІ. Мъченическа е участта и на епископ Иван Романов и свещениците Фортунат Бакалски, Камен Вичев, Павел Джиджев и Йосафат Шишков. В крайна сметка, независимо от историческите превратности, българите католици са неразделна част от нашия народ у нас и по целия свят, като се ползват с престиж и уважение в българското общество.

Разбира се, този кратък преглед няма претенцията за изчерпателност, но дори маркираните факти показват несъстоятелността на традиционната теза за „непримиримите” противоречия между православието, от една страна, и „инославните” християни – католици и протестанти.  Впрочем, ако разсъждаваме от „непримирими” позиции, би трябвало да прибавим и вярващите, принадлежащи към древните апостолически източни църкви – арменци, сирицийци несториани, копти, и т.н. Примерът с българските арменци е категорично свидетелство в обратна посока. Подходът, който волно или неволно, внася допълнително разединение е не само неприемлив, но и противоречи на християнските ценности. Днес в Европейския съюз са както традиционно православни страни като България, Румъния и Гърция, така и държави, в които съществуват православни или униатски общности – Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия, Полша, и др. В обозрима или по-далечна перспектива се очаква да се включат и други страни, в които православието е доминиращо – Македония, Сърбия, Черна гора, Молдова. И, разбира се, Украйна – една от най-големите като територия и население държави на европейския континент. Всичко това ни убеждава, че фалшивите противопоставяния следва да бъдат изоставени и че е повече от наложително, православни и католици да се обърнат към общото си минало, в което ще открият много примери за цивилизован диалог помежду си.

 

 

 

Литература

 

 

Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България (Трето допълнено и преработено изд.). София, 2012.

Бележити българи, т. II, III, IV (под ред. на Пл. Павлов). София, 2012.

Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България, VII-XIV в.)(= История на България в три тома, т. I). София, 1999.

Гюзелев, В. Княз Борис Първи (България през втората половина на IX век). София, 1069.

Гюзелев, В. Папството и българите през Средновековието. Пловдив, 2009.

Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев. София, 2001.

Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, т. I – II. София, 1943-1944.

Държава и църква през XIII век (Преписка на българите с папа Инокентий III. Синодик на цар Борил). Превод А.-М. Тотоманова, бел. Ив. Божилов. София, 1999.

Златарски, В. История на българската държава през Средните векове, т. I – III. София, 1918 – 1940 (фототипни издания – София, 1972, 1994).

Николов – Зиков, П. Династията на Срацимировци. София, 2012.

Николова, Б. Неравният път на признанието (Каноничното положение на Българската църква през Средновековието). София, 2001.

Павлов, Пл. Забравени и неразбрани (Събития и личности от българското Средновековие). София, 2010.

Павлов, Пл., Хр. Темелски. Българи светци. София, 2010.

Поптодоров, Р. Търновският архиепископ Василий (1185-1234) – известен и непознат. София, 2012.

Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия, т. I – II. София, 1924 – 1932 (фототипно издание – София, 1995).

Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. София, 1987.

Тютюнджиев, Ив. Търновската митрополия през XV – XIX в. В. Търново, 2007.

Hannaniel, T. Les controverses du Christianisme. Paris, 1992.

Spiridonakis, B.G. Grecs, Occidentaux et Turcs de 1054 à 1453. Thessaloniki, 1990.

[1] За съвременната евразийска доктрина вж. Янакиев, К. Европейският и „Евразийският” съюз.-  Conservative Quarterly, год. I, 2015, кн. 1, 12-24.