Консервативно – либералният сблъсък относно “книжовността” и “грамотността” като част от пасивното избирателно право в Княжество България 1879-1909 г.

palangurskiМилко Палангурски

Параметрите на пасивното избирателно право е определено   в член 86 на Търновската конституцията. Четирите са изискванията поставени пред бъдещите  депутатите. Три  от тях са сравнително ясно разписани в юридически план: наличие на българско гражданство, неотнети политически и граждански права и възрастов ценз от навършени 30 години.  Четвъртото –    да са “книжовни” е доста разтегливо и самите учредители още в текста на  основния закон го поясняват като “грамотност”, пояснение, което не случайно е поставено в скоби. Тези изисквания са приети при отсъствието на консервативните водачи, които напускат Учредителното народно събрание след сблъсъка за сената. Произхождат от средите на либералите, като вносител  е  юристът от Московския университет Христо Стоянов, а основен техен защитник е завършилият Робърт колеж Петър Чернев. Практически дебат няма, освен за вдигане на възрастовия ценз от 25 на 30 години. Интересното е, че в добре известния „Рапорт на комисията върху основните начала на Конституцията  за Българското княжество“,  който е рожба изцяло на консервативната мисъл също се споменава необходимостта от „грамотност“, но без уточнение какво се влага в понятието. Поради липса на закон за изборите, на 16 април 1879 г. учредителите гласуват „Временните правила за избор на народни представители“ в които   конституционният  текст е  буквално повторен   и по които се избират І ОНС и ІІ ОНС[1]. Така се поставя началото на една дългогодишна практика и борба между двете основни крила в българското политическо пространство.

            Българските представители  много бързо разбират, че текстът не е много  ясен и на преден план излиза въпросът за грамотността, особено в случаите с депутатите от малцинствата. При  проверката на изборите във II ОНС[2]  става ясно, че са използвани три различни комбинации на бюлетини –  на български,   на турски и на двата езика, като последните са приемани за действителни. Събранието няма друг  избор, освен да приеме различната практика на  избирателните бюра като  свършен  факт и да признае резултатите, както са отразени в     протоколите[3].  Това ще се превърне в постоянна практика поне в първите години на свободна България.

Нещо повече, приема се, че депутатите, които не владеят български език са грамотни на своя език. По повод подписването на отговора на Тронното слово във ІІ ОНС през пролетта на 1880 г. се стига до там, че след ожесточени спорове депутатите от мюсюлмански произход получават съгласието на парламента да подписват  на турски език.   Председателят на парламента П.Р. Славейков   допуска подписите  под условие  “това да се допуска в една, две, или най-вече 3 години”. Той ясно разбира, че има  опасност да не се подпише от всички депутати основния документ, който отразява отношенията между парламент и държавен глава. Една от първите, но не и последни демонстрация за разликата в мнението на политик на власт и волното държане на един  обикновен водач на партия и парламентарна група. Проблемът му е, че неговите съпартийци  либерали  са изключително активни в атаката си срещу своите колеги, които са подозирани в колоборация с консерваторите.

Много по достойно и демократично е поведението на консерваторите. Митрополит Симеон Преславски се оказва по либерално настроен и категорично се противопоставя, че има нужда от  разрешение на събранието за подписването на документа и е против задължението на турските депутати да изучават нов език в кратко време.  “Такива достопочтени и възрастни хора – заявява той –  да ги принудим да се учат на български в старите си  години ми се струва че ще бъде малко трудничко. Колкото за  въпроса на турски  език, то мене ми се чини, че този въпрос е решен още преди две години…  /защото – б.м./ при тържествени документи в разни времена и в Учредителното събрание, бяха се приели подписи на турски език”. Блестящ пример за прецедентно мислене и избягване на излишна конфронтация[4].

Защитата на П. Р. Славейков напълно оправдава мнението на френския генерален консул в София през 1879 г.,  че той  “винаги се е отличавал по-скоро с устойчива склонност към противоречия, отколкото с обмислена позиция”. Старият демагог също стъпва на базата на историческото минало,   позовава се на Турската конституция на  Мидхат Паша, където има три годишен срок за усвояване на официалният език. Посоченият  прецедент обаче не е  от историята на българския конституционализъм, а и сравнението между духът на двете конституции е неудачен. А и П.Р.Славейков е именно  човекът, който в УНС срива   „Рапорта на комисията“ със сравнението, че те са “по-долни и от турската” конституция, която отгоре на това   в този момент и не съществува[5]. На помощ  му се притичва министърът на правосъдието Хр. Стоянов. Неоспорим  авторитет сред либералите, той търси друг прецедент и се позовава на  дискусията в  УНС  и заявява, че трябва да се  възприеме “грамотност на официалния език”. Но сам признава, че след като турските представители са приети за депутати, то съответно им е признато и качеството на книжовни. Подобни позиции на либералните водачи, карат  европейските дипломати да ги разглеждат като опасност за мира и реда в региона, и да ги приравняват към националните партии с радикални намерения[6]. Но ако дипломатите имат своите гледни точки по повод статуквото на полуострова, не може да не се отчете, че подобен тип политика, може да срине и без това все още крехкият вътрешен мир в страната. Широко разпространеното  в момента разбойничество в смесените райони получава шанс да започне да изглежда като безобидно явление, но добре е, че либералите бързо схващат това и впоследствие не допускат кардинални грешки.

С това  се поставя  началото на един практически постоянен дебат, посветен на  конституционното изискване за „грамотност“  и „книжовност“. Той продължава   в края на втората сесия на същото ІІ ОНС. Сякаш не е имало горещи разисквания преди шест месеца.  Поводът е Законът за изборите и разработващата го парламентарна комисия внася текст, в който конституционната формула е доразвита: “да знаят да четат и да пишат свободно български”. Достатъчно кратък и опасен текст, за да се развихрят „страстите български“ и отново противопоставя изблиците на краен национализъм и европейска образованост.

Това кратко изречение възбужда три въпроса. Какво се крие зад термина “свободно”, какво стои зад конституционния текст за „книжовност“ и „грамотност“ и дали официалният език трябва да се комбинира с “грамотността” и “книжовността” при определяне изискванията за избираемост?. Парламентарната комисия разбира определение “свободно”   като “равносилно да имат първоначално образование”. Членовете и се опират   на задължителното първоначално образование  записано в чл. 78 от основния закон. Група  депутати бързо определят понятието като много “еластично” и по определението на плевенския либерал Еремия Гешев: “свободата край няма”. Риторичният въпрос  на   Христо Дюкмеджиев,  кой ще ги изпитва дали знаят свободно да четат и пишат, на пръв поглед като че  ли  разрешава въпроса тъй като и министър Др. Цанков се съгласява, че това е понятие от учебните програми на училищата.

Но както често става в този парламент се намесва  Ст. Стамболов и нещата се усложняват. Неговото тълкуване на “грамотността” е следното:  “когато един человек може да чете свободно една книга и да разбира какво е чел, или му кажат да напише нещо, да може да го напише”. В парламента не  трябва да се допускат хора, които не могат да изпълнят това условие, защото  “представете си, че ний можем да решим да не се избират чиновници и да ги няма съвършено тука, тогава, кой ще пише закони?”. Едно признание за качеството на мнозинството, което не кореспондира с неговите думи в същото слово, че в страната има достатъчно подготвени хора при сравнение с Русия. Зад   думите му застават доста представители и възприемат неговото тълкувание, че “свободно” е повече от елементарната грамотност “да се чете и пише”.

Като министър на вътрешните работи Др. Цанков се опитва да обори Ст. Стамболов, но декларацията му, че в парламента се “изисква ум, а не маханика” не прави никакво впечатление на собственото му мнозинство.  Още повече, че и председателят на комисията д-р В. Берон застава зад тълкуванието на Ст. Стамболов. Налага се пристигналият по спешност в парламента П.Р. Славейков, вече министър на просвещението да укротява мнозинството и да търси изход от кризата. Той обяснява, че при приемането в УНС на понятието  “книжовен”  са имали същото тълкувание, което има и комисията във ІІ ОНС. Съгласявайки се формално с внесения текст, той предлага да се върнат към конституционната норма, която се оказва  спасителен бряг в ситуацията. В подкрепа се изказва и министър-председателят   П. Каравелов.

Тримата министри се оказват достатъчно авторитетно, а и идеята на парламентарната комисия  е,  че думата “грамотност”, може да се определи с границата, която самата конституция определя като задължителна. Но както сам д-р В. Берон  отбелязва,  стъпването на първоначалното образование като база е  обективно  невъзможно на този етап, а и настроението на всички  е, че подобна граница не дава никаква гаранция за опитност и образованост. Затова този въпрос, практически не се поставя на цялостна дискусия и гласуване, като представителите мъдро приемат, че това е количествена, а не политическа граница.

Не така обаче стои въпроса с включването на   “български език”. Ст. Стамболов е съгласен да са премахне  “свободно”, но не и позоваването на официалния език. Опитът на П. Каравелов да обясни, че няма нужда от категоричен запис в закона, е контриран от  Ст. Стамболов, който язвително подхвърля, че “грамотен се разбира на какъвто и да е език, може би и на китайски”. Силистренският депутат Ахмед Терджуман признава, че сред мюсюлманските  представители “едва ли ще се намери някой да знае български и да е грамотен на български, както се изисква сега от Народното събрание”. Изпълнителната власт е изправена пред опасността да остане без подкрепа на малцинството и да си навлече и дипломатически проблеми, защото се нарушава духът на равнопоставеност на всички граждани записан в Берлинския договор. Затова опитите на П. Каравелов да ограничи проблема до възстановяване на стария текст взет от основния закон са изключително енергични. Но гласуването показва ясно кой владее  мнозинството и на второ четене,  предложението на министрите да остане текста от Конституцията е гласуван, но с добавеното от Ст. Стамболов допълнение “на български език”[7]. При третото четене въпросът отново е повдигнат от Райчо Попов, който предлага въвеждането на три годишен срок, в който  мюсюлманските представители да овладеят официалният език, но то е оставено без последствие и на 15 декември 1880 г.. законът е гласуван като е приет на трето четене[8]. Драмата като че ли е завършена.

Но минават два дни и по-време, когато се гледа бюджетът на страната, министър председателят П. Каравелов, някак си между другото, моли събранието да промени чл. 27 на закона като отпадне стамболовата добавка. Мотивът му е да не се тълкува Конституцията и затова нейният текст да се прехвърли директно в закона  без пояснения и редакции. Опитите на Ст. Стамболов   да протестира и отново да се позове на китайския език, този път не минават. Председателят на парламента Н. Сукнаров бързо гласува предложението[9].

Това де факто е четвърто четене, недопустимо по какъвто и да е начин и което е грубо нарушение на правилника и установената традиция в парламента. Още същият ден, той е поднесен на княза за утвърждаване и в неговия  указ е записано, че законът окончателно е приет на 17. ХІІ. 1880 г., което е чиста фалшификация.   П. Каравелов няма и друг особен избор, тъй като влиза в остро противоречие с княза. Анализирайки английската дипломатическа преписка, Жоржета Назърска пояснява, че князът е наложил “отлагателно вето”,  но такова понятие и право в конституционния текст няма. Княз Александър І, твърдо подкрепен от Портата, Франция и Англия ясно очертава пред П. Каравелов своята непреклонна позиция. Изправен пред възможността законът да не се утвърди, т.е. кабинетът да бъде бламиран от държавния глава, ръководителят на правителството няма друг избор, освен да наруши парламентарните правила, да се опре на  основния закон и  отхвърли   радикалната поправка. Алтернатива е поредната правителствена смяна, само дни след като Др. Цанков е отстранен[10]. Въобще в края на втората сесия на ІІ ОНС либералното мнозинство не само  е готово, но вече   преминава законовите граници. В този ден те нарушават директно и  конституцията като гласуват т.нар. “законодателни пълномощия”, които са дадени на правителството с цел за въвеждането на нови закони между сесиите на събранието[11].

Консервативният избирателен закон от септември 1882 г., който е гласуван по време на режима на пълномощията, прави уговорката, че избираеми могат да бъдат всички лица навършили тридесет години, “които могат да пишат и чета свободно”, без да се добавя официалният език, за да не се влиза в безсмисления  за консерваторите спор.   Но през  декември 1883 г.,  по време на преминаване от пълномощенския към  конституционния режим   се  възстановяват параметрите от 1880 г.[12]  

През декември 1889 г. народнолибералите депутати на Ст. Стамболов въвеждат един по ясен и изчистен текст, който определя пасивното право.  Но в парламентарни дебат се оказва, че опозицията е за практическо въвеждане  на образователен ценз. Спорът отново се върти около думата “книжовен”. Трима опозиционери – Герчо Ранков, Трайчо  Китанчев, и  Димитър Ц. Коцов, странна смесица от либерали и консерватори, се групират около мнението  на депутата от Бяла и изявен стамболовист Иван Цветков. Последният  иска да се направи тълкуване на конституционното определение. Както  през 1880 г. той се опира на чл.78 от конституцията за безплатното и задължително “първоначално образование”. Тълкуванието е същото – да са завършени  поне “четири отделения на официалния български език”. Задължителността  на образованието е достатъчен довод, че всеки, който се кандидатира трябва  да е покрил това образователно ниво и то трябва  да се запише в закона като задължително изискване[13].

              Единствен на тази група опонира друг опозиционен деец – цанковистът  Дако Ангелов. За него, ако учредителите са искали да уточнят нивото на “книжовност”, то те са имали прекрасната възможност да  го сторят. За да бъде по ясен и разбран, той   възкресява   духа на ранния български  либерализъм  с неговият цветущ и извиращ от всяка фибра  популизъм.   Категоричното му  заключение е, че “щом един човек няма доверието на един окръг, макар да бъде той и философ, да лови с устата си врабчета, няма да го изберат за народен представител”[14]. Народните поговорки  винаги са били сериозен юридически аргумент за българския парламентаризъм, но този  е сред  най-блестящите примери на цанковистката демагогия, но пък е напълно достатъчен за мнозинството да застане зад своя лидер Ст. Стамболов. Външнополитическата ориентация и разделение все още не може да прекъсне напълно вътрешнополитическите пъпни   връзки,  генетично родство и единно минало на либералните дейци.

На трето четене стамболовистът д-р Ив. Михайлов  прави  предложение  кандидатът за народен представител  да  е “книжовен, съобразно чл.78 от Конституцията”. Този път   опозицията подкрепя  мнозинството, с което изцяло се смесват политическите намерения  на  водения  дебат. Консерваторът Н. Шивачев веднага и по традиция застъпва  тезата, че закон  не може да има  обратна сила и тъй  като  конституционният текст и Законът за образование са приета само преди десет години, то този текст  може да се прибави след 15-20 години, когато навършилите възрастовия ценз, вече трябва да отговарят на това изискване. Веднага   народнолибералите  втвърдяват позицията и макар с  даден от други аргумент отхвърлят предложението[15].

Спорът избухва отново в VІІ ОНС през есента на 1893 г. Той е   предизвикан от   Кр. Мирски. Той се опира на вече споменатото тълкуване на председателя на Върховния касационен съд Хр. Стоянов във ІІ ОНС,  че конституционният  текст  трябва да се разбира като  “грамотни на официалния език”. Търсенето на подобен сериозен авторитет не е случайно. Конструкцията на балчишкия представител не е лишена от логика, тъй като в  родното законодателство   вече има въведено изискване за грамотност на официалния език. По закона за съдоустройството, съдебните заседатели могат да бъдат само лица грамотни на официалния език. Той привежда като доказателство написаното от европейската комисия в органическия устав на Източна Румелия, че 15 години след приемането на устава, никой не може да бъде избирател,  ако не е грамотен. Отново се   включва   и текстът на турската конституция  на Мидхат паша.  Затова той  иска да се гласува, че под “грамотни се разбират онези, които знаят да чета и пишат на официалния език”, но не е краен в искането си за незабавно включване на тази постановка. Той предвижда пет години гратисен период,   дори е съгласен и на 15 години, но да се постави някакъв срок и той да стане отправна точка за бъдещето конструиране на парламента.

Основен противник на това предложение се министърът  на външните работи Д. Греков. Старият консерватор вече  говори с езика на либерализма, като е категорично против налагането на “една спънка за упражнението на политическите” правдини на хора, заслужили пред страната и смята   предложения от Кр. Мирски срок за ненужен. Политическият му мотив е още по ясен: “Мисля, заявява той, че напротив имаме интерес, да покажем признателност даже към нашите съграждани, които принадлежат към другите народности, и които… в най-трудните времена на държавата се показаха такива патриоти, каквито се показаха и тия, които знаят да чета и пишат на официалния език”.  Останал сам  и без това самотният демократ Кр. Мирски  оттегля своето предложение, рядък случай на отказ в резултат на равноправна дискусия[16].

При приемането на новия цялостен  закон от мнозинството на Народната партия през 1897 г. отново  се започва парламентарна дискусия.  Този път правителството само повдига проблема с “грамотността” и включва специална забележка, че за “книжовно се счита лице, което умее да чете и пише на официалния език”. Като се има предвид, че кабинетът е еманация на консервативното начало и развитие на страната под ръководството на д-р К. Стоилов, не можем да не отчетем, че   консервативното течение преживява интересна трансформация. Този път със защита на консервативната традиция се заема парламентарното мнозинство. Парламентарната комисия, която разглежда законопроекта е  разделена в мнението си, но като има предвид практиката, отхвърля този текст   и предотвратява поредната бурна реакция в залата[17].

От този момент, чак до 1909 г. спорът е забравен и чак след идването на власт на Демократическата партия е възобновен. Параметрите на дебата са същите, много добре познатите аргументи се изравят от миналото и най-накрая  се гласува уточнението, че  депутатите “трябва да могат да говорят и пишат на български”[18]. Наследниците на П. Каравелов забравят неговата позиция от 1880 г.

На никого вече не прави впечатление дописването на основния закон, но и някакви последици от това няма. От приемането на конституционните текстове са минали три десетилетия и в страната е израснало поколение, което е достатъчно образовано за да излъчи политическите водачи и на мнозинството и на малцинствата. Затова не може да не се отбележи, че след първоначалните напъни за ограничаване на пасивното избирателно право по езиков и национален принцип, европейските и либерални принципи се оказват изключително устойчиви и не позволяват българската политическа действителност да придобие негативни параметри.

Конституционното изискване за грамотност при изборите за български парламент, крие опасност от въвеждане на ограничителни параметри за някои малцинствени групи. Въпреки негативното отношение в част от  политическите дейци, предизвикано от скорошното откъсване от Османската империи, българските политически партии, от най-крайните радикали до консервативните кръгове показват европейска визия.  По този начин, за пръв в модерната световна история, на една сравнително голяма мюсюлманска група се осигуряват не само избирателни права, а и достатъчно по обем представителство в законодателната власт. Колкото и парадоксално да изглежда, по дефиниция техните права устойчиво се пазят от консервативните политически дейци, които постепенно привличат към своята позиция такива свои ярки идейни противници като Ст. Стамболов.ki

 

 

[1] За тези процеси   виж: Палангурски, М., Избирателната система в България (1879-1911 г.), В. Търново, 2007; Методиев, В., Дневници на Учредителното събрание от 1879 г., С., 2004; Николов -Зиков, П. Раждането на българския консерватизъм, С., 2011 – с литературата.

[2] В I  ОНС не се стига до   процедура по утвърждаване на депутатите  поради разпускането му.

[3] СТЕНОГРАФСКИ дневници, ІІ ОНС,ІІ РС, кн. І, с.146, 173

[4] СТЕНОГРАФСКИ дневници, ІІ ОНС, І РС,  кн. І, с.174.

[5] Учредителното събрание 1879 г. Документи, Библиотека българо-руски дипломатически клуб, т. VІ, С. ,2004, с. 542; Дневници на първото Учредителното събрание в Търново по изработване на Конституцията, С.,1890 г., с. 97. 

[6] България в астро-унгарските дипломатически документи 1879-1885, т.І, С.1993, с. 43, 138.

[7] СТЕНОГРАФСКИ дневници, ІІ ОНС, ІІ РС, кн. ІІІ, 93 -100.

[8] СТЕНОГРАФСКИ дневници, ІІ ОНС, ІІ РС, кн. ІІІ, 206.

[9] СТЕНОГРАФСКИ дневници, ІІ ОНС, ІІ РС,  кн. ІІІ, 263-264.

[10]  Държавен вестникБр. 95, 23. ХІІ. 1880; Ж.Назърска,   Българската държава и   нейните малцинства, 1879-1885 г., С., 1999, с.212.

 

[11] Ив. Стоянов, Либералната партия в Княжество България, С., 1989, с.54.

[12] СТЕНОГРАФСКИ дневници,  ІІІ ОНС, ІІ РС, 254-261; 315-319; Български закони за избиране на Народно събрание, С.,1994,  с. 74-75.

[13] СТЕНОГРАФСКИ дневници,   V ОНС, ІІІ РС, кн.ІІ, с. 214-215.

 

[14] СТЕНОГРАФСКИ дневници,   V ОНС, ІІІ РС, кн.ІІ, с. 215.

[15] СТЕНОГРАФСКИ дневници,  V ОНС, ІІІ РС, кн.ІІ, с. 283-285.

[16] СТЕНОГРАФСКИ дневници,  VІІ ОНС, І РС, кн.ІV.с.19-20.

[17]  Държавен вестникБр. 91, 30.ІV.1897 г.; СТЕНОГРАФСКИ дневници,   ІХ ОНС, І РС  кн.ІІІ, с. 411

[18] Държавен вестник, Бр.32,11.ІІ.1909 г. СТЕНОГРАФСКИ дневници,  ХІІІ ОНС, V РС, с. 1166,1230-1231; 1267.