Отвъд демокрацията

snimka_11_manolov„Демокрацията: Богът, който се провали“

Автор: Ханс-Херман Хоппе

Издателство: Издателска къща МаК ООД

Година: 2015

Калин Манолов

 

„Демокрацията: богът, който се провали“ е едно от най-интересните изследвания на съвременната политика публикувани през този век. Книгата се състои от тринадесет есета на тема демокрация, повечето от които базирани на лекции на автора, написани от гледната точка на съвременната Австрийска социална теория. Ханс-Херман Хоппе с право счита себе си за изразител на една интелектуална традиция, която се простира в миналото най-малко до испанските схоластици от XVI век, и която е намерила най-ясното си съвременно изражение в Австрийската икономическа школа, представена от Карл Менгер, Ойген фон Бьом-Баверк, Лудвиг фон Мизес и Мъри Н. Ротбард.

Мотивиран от фундаменталните теоретически прозрения на политическата икономия и политическата философия, в тази своя книга авторът ревизира трите централни – и почти митични – вярвания и интерпретации, касаещи съвременната история: преобладаващия негативен възглед за традиционните наследствени монархии; преобладаващия позитивен възглед за демократичното правителство; естествения ред като алтернатива и на демокрацията, и на монархията. И дава убедителни аргументи в полза на анархо-капитализма.

Но докато живеем в свят на държави, кой вид държава е най-добра ? Ако държавата е наш враг, коя държава ни заплашва най-малко? Повечето хора отговарят: демократичната. Ханс-Херман Хоппе не е съгласен с тях.

По негово мнение именно демокрацията е довела до това увеличаване на държавната власт, което класическите либерали осъждат: „Аз обяснявам светкавичния ръст на държавната власт през ХХ век, толкова порицаван от Мизес и Ротбард, като систематичен резултат от наличието на демокрация и на демократична умствена настройка, т.е. на (погрешната) вяра в ефективността и/или справедливостта на обществената собственост и на управлението на мнозинството. Всъщност, макар и да съзнават икономическите и етическите пороци на демокрацията, и Мизес, и Ротбард имат слабост към това държавно устройство и са склонни да разглеждат прехода от монархия към демокрация като прогрес“.[1] А според Ханс-Херман Хоппе този преход е не само регрес; той води до упадък на цивилизацията.

Монархията запазва свободата далеч по-добре, отколкото демокрацията, твърди Хоппе. Но когато казва „монархия“, той няма предвид парламентарните монархии като съвременна Великобритания, където кралицата царува, но не управлява. Напротив, Хоппе сочи за пример абсолютните монарси на Стария режим. Хабсбургите са му любим пример.

Но как може някой да твърди подобно нещо? Монархът управлява еднолично, без да се отчита пред никого. Той е незаменим, освен чрез насилие. При демокрацията хората могат да подменят всяко правителство, което не харесват. Нима знанието за тази възможност не е достатъчно управляващите сами да ограничават властта си?

Авторът обръща с главата надолу тези общоприети вярвания. Наистина, един цар гледа на правителството като лично негово притежание; но точно това го кара добре да преценява действията си. Вместо да пилее ресурсите на своята страна, той ги управлява разумно, още повече, че очаква децата му да наследят царството. Ръководен най-вече от личния си интерес, той се опитва да увеличи общото си богатство, т.е. настоящата стойност на имуществото си, както и текущия си доход. Но в никакъв случай не би искал да увеличи текущия си доход за сметка на нещо повече от пропорционален спад в настоящата стойност на активите си.“[2]

На пръв поглед подобен аргумент звучи твърде неубедително. Монархът може да запази собствения си имот; но какво да кажем за останалата част от страната? Какво ще го спре да разграби имуществото на поданиците си?

Хоппе дава гениален отговор: просперитетът и сигурността в обществото ще повишат стойността на царските имоти. Следователно, владетелят ще има силен стимул да ограничи своите набези над чуждите имоти. “…за да запази или дори повиши стойността на личната си собственост, той системно ще проявява сдържаност в данъчните си политики, тъй като колкото по-ниски са данъчните ставки, толкова по-продуктивни са поданиците, а колкото са по-продуктивни поданиците, толкова по-висока ще бъде стойността на паразитния монопол на владетеля върху експроприацията. … като частен собственик на държавата, в негов интерес е да черпи – подобно на паразит – от нарастваща, все по-продуктивна и просперираща недържавна икономика, тъй като това – неизменно и без никакви усилия от негова страна – би увеличило собственото му богатство и просперитет. Поради  това данъчните ставки ще клонят към понижение“.[3]

Това ми се струва много важно прозрение: чрез благоденствието на своите поданици монархът може да спечели повече, отколкото ако заграбва имуществото им. Дори Жан Боден, великият френски теоретик на абсолютизма, твърди, че кралят трябва, ако е възможно, да се издържа изцяло от собствените си имоти.

Хоппе признава, че твърденията му за монархията и демокрацията не могат да бъдат установени по емпиричен път, тъй като тези твърдения са исторически интерпретации. Те биха  звучали по-убедително, ако авторът беше отговорил и на въпроса възможни ли са системи, които съчетават монархически и демократични функции? И дали те биха превъзхождали демокрацията, или щяха да съчетаят недостатъците ѝ с тези на монархията?

Засега Хоппе оставя тези въпроси без отговор, давайки предимство на монархията в сравнение с демокрацията. В една демокрация правителството ще иззема колкото може, без да мисли за бъдещето, именно защото временните притежатели на властта не притежават правителството. Те нямат стимул да мислят в дългосрочен план.

Но подобен грабеж не заплашва ли оставането на такова правителство на власт?

За съжаление, не. Управниците купуват гласовете на бедните, като им обещават многобройни социални придобивки. Богатите плащат цената, но недоволството им не може да свали правителството. Те са малцинство в сравнение с бедните, купени от правителството.

Тук стигаме до проблема с имиграцията, блестящо разработен от Хоппе. Ако възможността на правителството да ограбва тези, които управлява, зависи от подкрепата на голям брой бедни хора, управниците естествено ще искат да увеличават техния брой. Масовата имиграция решава този „проблем“. Няма значение, че новодошлите не притежават никакви полезни умения. След няколко години те ще придобият право на глас и техните гласове ще задушат протестите на тези граждани, на които по право принадлежи държавата. Затова имиграцията не трябва да е безусловна.

Тук още веднъж Хоппе е достигнал до фундаментална идея. В идеалния либертариански свят  цялата собственост е частна. Всеки собственик е свободен да решава кой може да влиза в неговата собственост. Ако е така, пита Хоппе, не е ли политиката на „отворени граници“  антитеза на това разбиране? В едно напълно свободно общество не можете да отидете, където ви се прииска; да се твърди това, означава да се делегитимира частната собственост като такава. Тоест, да се насърчат престъпните посегателства над нея. А това определено не е либертарианска теза. Но такива напълно свободни общества все още не съществуват, а Хоппе не дава ясен отговор каква имиграционна политика да следват правителствата на демократичните национални държави.

Въпреки, че предпочита монархията към демокрацията, Хоппе не е монархист. Напротив, той се противопоставя на държавата като цяло. ….властта да се налагат данъци е неприемлива от етическа гледна точка. И наистинамонополист, който има върховната власт да взима решения и същевременно е в състояние да налага данъци, не само произвежда по-малко и по-долнокачествена справедливост, но и създава все повечезлини, т.е. неправди и агресия. Така изборът между демокрация и монархия всъщност е избор между два несъвършени социални строя.[4]

Нашият автор отива още по-далеч: той обяснява провала на класическия либерализъм с непознаването на този фундаментален факт. Класическите либерали от XIX  век и голяма част от техните съвременни наследници преследват химерата на ограниченото правителство; това е тяхната централна и епохална грешка[5]. Правителството по природа е склонно да се разширява. Ако човек приема правото на индивидуална собственост и частна собственост, разбирана в духа на Робтбард, той не може да признае правото на даден „доставчик на сигурност“, който разполага с монополна власт над дадена територия, да ви принуди да се обърнете изключително към него да ви пази и да ви съди. Такъв монопол-договор би означавало, че всеки частен собственик безсрочно се е отказал от правото си на окончателно вземане на решения, както и защитата на неговата личност и имущество в полза на някой друг. Всъщност, при прехвърлянето на това право върху някой друг, човек се обрича на постоянно робство.[6] Помагайки ни да осъзнаем това,  Хоппе ни прави голяма услуга: една от многото в тази  изключителна книга.

 

 

[1] 24-25 стр. от рецензираната книга.

[2] 45 стр. от рецензираната книга.

[3] 46 стр. от рецензираната книга.

[4] 22 стр. от рецензираната книга.

[5] 237 стр. от рецензираната книга.

[6] 240 стр. от рецензираната книга.