Пътища и безпътици: преглед на българо-македонските отношения от 1991 г. до днес

genovСтоян Генов

Събитията около разпадането на Социалистическа Федеративна Република Югославия и резултатът от този процес създават нови геополитически условия на Балканите в началото на 90-те години на миналия век. С това нарастват и предизвикателствата пред дипломациите на балканските държави в сферата на регионалното сътрудничество, добросъседството и взаимопомощта. Политическите и военни конфликти между някои от държавите в състава на Югославия дават възможност на България да играе изключително важната роля на стабилизатор и гарант за сигурност в региона. Поради това нарастват отговорностите, но преди всичко и възможностите пред българската дипломация за постигане на редица политически и икономически цели. Не на последно място, новите условия на Балканите изправят българските управляващи пред предизвикателството да търсят и намерят решаване на проблеми, свързани с националния дълг и отговорност.

Важна част от новата политическа и национална обстановка на Балканите в началото на 90-те са двустранните отношения на България със западната съседка Република Македония. Обявеният в края на лятото на 1991 г. и проведен на 8 септември същата година Референдум за независимост на Република Македония дава ясен знак, че се появява нова суверенна държава, която ще търси своето място на европейската политическа карта[1]. Този акт за България означава изключително „предизвикателство с подчертан исторически привкус”[2].

Новата политическа ситуация, създадена в изключително важния за бъдещето на България преходен период, поставя пред страната необходимостта от вземане на решения, които да регулират не само създаваните формално двустранни отношения, но и да дадат посока и тласък на промяната в нейната външнополитическа ориентация, роля и амбиции. А сложността на предстоящото към онзи момент междудържавно общуване с Македония се предопределя съвсем естествено от особеното място на македонската земя и население в българската история, от обременеността на българо-македонските отношения от периода на управление на югославската комунистическа партия във Вардарска Македония и от открилата се историческа възможност България да защити своите трайни национални интереси[3].

Нормалното протичане на двустранните взаимоотношения между София и Скопие, официално установени през 1992 г.[4], обаче са възпрепятствани от стриктното придържане на македонските държавници към македонизма като официална държавна доктрина. Наложена от югославските комунисти след 1945 г., доктрината на македонизма има за цел със силите на пропагандата, принудата и терора да послужи като средство за преодоляване на антисръбските настроения на мнозинството от населението във Вардарска Македония. 46 години по-късно обаче Република Македония тръгва по стъпките на самостоятелната държавност именно водена от постулатите на тази доктрина, която налага на България образ на най-враждебно настроената към новата република държава.

Въпреки декларативната раздяла с комунистическото си минало и реформаторските усилия на част от експертното правителство на първия независим премиер Клюсев, македонската политика от началния период на изграждане на държавата е доминиран от принадлежащия към старата комунистическа номенклатура президент Глигоров. Скоро левицата овладява цялата власт и създава образ на Македония, в който съхранените традиции доминират над промените, предизвикани от новия държавен статус[5].

Българската държава изиграва важна роля още в зората на независимата македонска република, след като на 15 януари 1992 г. първа измежду всички държави в света я призна под нейното конституционно име и по този начин дава тласък за нейното международно признаване и утвърждаване[6]. Идеята на българските управляващи е да спомогнат за закрепването на новата балканска страна като бъдещ съсед, партньор и „полуроднина”[7].

Тази активна подкрепа, изразена не само в признаването, а също и в помощта за преодоляване на гръцкото ембарго (отварянето на пристанището в Бургас за македонската държава и икономика), както и отказът за участие в сръбско-гръцко-българска среща без участието на представители на Република Македония[8], оказва решаваща роля в този критичен за младата македонска република момент. За отбелязване е също така фактът, че това става без поставянето на каквито и да било предварителни условия от страна на българските държавници.

Не случайно редица изследователи, анализатори и политолози са склонни да открият тук първата българска държавническа грешка в подхода към изграждане на двустранните отношения с Република Македония, продиктувана от „ненужен патернализъм, неизживян романтизъм и недостигащ професионализъм”[9]. Други пък считат, че макар безусловната подкрепа на македонската ориентация към държавна самостоятелност да изглежда недостатъчно ефикасна от гледна точка на българските национални интереси, в условията на разпад на Югославия и на започнала демократизация на България, този подход е исторически оправдан и политически правилен. Като основен мотив за това е сочен обективният фактор, че към онзи момент страната не разполага нито с политически, нито с икономически ресурси за бързо въздействие върху политическите процеси в Република Македония.

На базата на тези първи положителни сигнали на застъпничество на София, в Македония започват да се развиват две тенденции – равностойни и в същото време противостоящи си. Първата – на „ерозия на антибългарските митове и политически стереотипи”[10], следствие от променената политическа реалност, която до една или друга степен възстоновява интереса и доверието към България. Другата – на енергична охрана на антибългарската доктрина, която произтича от постулатите на македонизма.

В годините между 1991-а и 1994-а (между референдума за независимост и първите парламентарни избори в страната) тези две тенденции са доста ясно изразени, поради острата конфронтация между левицата и антикомунистическите сили, групирани около ВМРО-ДПМНЕ. Докато наследниците на комунистическия политически елит се стараят да създадат образ на Македония, в който са съхранени югославските традиции, то опозицията иска промяна и излизане от рамките на македонизма и югокомунизма, поглед към прагматизма в дипломатическите и икономическите отношения със съседите и в частност с България.

Кръгът около президента Глигоров постепенно налага принципа на равната отдалеченост спрямо съседите, може би следвайки примера на Титовата необвързаност. Ясно обаче прозира целта на този държавнически ход – при изострените отношения с Гърция и ограниченото общуване с международно изолираната и подложената на икономически санкции Югославия, то равната отдалеченост всъщност умело се прилага като средство за задържане на евентуален възходящ ход на взаимоотношенията с България.

Друга македонска маневра със същата цел е предизвиканият през пролетта на 1994 г. от македонска страна т.нар. „езиков спор”, с който македонските управляващи отказват подписване на редица двустранни документи. Има основания да твърдим, че този дипломатичски скандал е предизвикан преди всичко от опасенията на македонските управляващи от последователното българско политическо поведение на подкрепа за страната им, което действа разрушително на поддържаните митове и конкретните претенции към България. Така двустранните отношения на практика са вкарани от македонските държавници в период на политическа стагнация.

Застоят в двустранното общуване повлиява пряко и на проекта за изграждане на транспортен коридор Номер 8 – железопътно трасе между София и Скопие, който на практика е замразен, въпреки направената първа копка през 1994 г. Показателен за състоянието на българо-македонските отношения за този период е и фактът, че за 7 години на установени двустранни отношения е подписан само един междудържавен документ и то на английски език[11].

Неуморно работи пропагандната машина срещу България – търсят се различни поводи за разпространяване на злонамерени факти и слухове чрез вестниците, радиото, телевизията. В тази сфера е използвана и тежката артилерия на научната област – историци, езиковеди, литератори, етнодемографи и др. публикуват огромен брой статии, студии и книги, които със средствата на откровени неистини и фалшифицирани документи се опитват да докажат македонския произход на днешните жители на републиката и да изобличат българите като окупатори, провеждали геноцид над македонското население.

Отдръпването и поддържането на политика на резервираност към България продължава и в периода 1994 – 1998 г., който се характеризира с остра вътрешнополитическа конфронтация между управляващи и опозиция в Македония. Продължава използването на целия арсенал от пропагандни клевети и претенции срещу България, познат още от годините на югославско комунистическо управление. Тези закостенели антибългарски нагласи на македонската левица, която доминира в политическия живот на страната, водят до практическо замразяване на междудържавните отношения. Край на този период слага победата на опозицията на изборите през есента на 1998 г. и съставянето на ново правителство на ВМРО-ДПМНЕ, ДА и албанската ДПА, оглавено от Любчо Георгиевски. Година по-късно президентските избори са спечелени от кандидата на ВМРО-ДПМНЕ Борис Трайковски и с това на власт се утвърждава новото поколение политици, което е скъсало с югославското минало и си поставя за цел да води страната по пътя на интеграция в евро-атлантическите структури. Принципът за равна отдалеченост отстъпва място на позитивни сигнали за практична външнополитическа ориентация. Скоро се стига и до реален резултат на вече декларираната готовност на Скопие за подобряване на двустранните отношения.

На 10 февруари 1999 г. на тържествено заседание по случай 120-годишнината на Българското народно събрание министър-председателят Иван Костов заявява: „Оставайки в историята, едва ли ще сгреша, ако кажа, че след думата България, една от най-често произнасяните думи в сградата на българския парламент, е била думата Македония… И затова, дами и господа, съм удовлетворен да съобщя първо пред вас, народните представители от ХХХV народно събрание, че правителствата на България и Македония постигнаха споразумение за подписване на Съвместна декларация. Тази отдавна чакана декларация е уникален по рода си документ, естествено продължение на историческия факт, че България призна първа независимостта на Република Македония… С този документ слагаме край на известните проблеми между нашите две страни и даваме ход на подписването на близо двадесет двустранни споразумения, които отварят пътя пред търговско-икономическото развитие, осигуряват безпрепятствено движение на стоки, услуги и капитали, облекчават митническите и граничните формалности, насърчават взаимните инвестиции, строителството на транспортни връзки, развитие на културното сътрудничество.”[12]. Дванадесет дни след това изявление, на 22 февруари 1999 г. премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски подписват Съвместна декларация[13], с което на практика слагат край на застоя в отношенията между двете държави. Намерената компромисна формула за т.нар. „езиков спор”[14] пък дава възможност за подписване на редица важни междудържавни документи[15].

Отговорът на българската държава за положителните сигнали от Скопие не закъснява – в средата на април 1999 г. натам потегля сериозно дарение под формата на тежко въоръжение от танкове и артилерия за македонската армия[16]. Този жест идва във време на бушуващата Косовска криза и е придружен от значителна помощ за настаняването и осигуряването на част от албанските бежанци. По време на събитията в Косово България се очертава не само като стабилизиращ фактор на Балканите в очите на евроатлантическата общност, но и като тясно ангажирана с проблемите на Република Македония.

В тези години Скопие гледа на България като на желан и ползотворен партньор. Организирани са първите български културни мероприятия в Република Македония, нараства притокът на македонски студенти към българските университети[17], както и молбите за получаване на българско гражданство. Голяма заслуга за този положителен ход на междудържавно общуване изиграва и президентът Борис Трайковски, който демонстрира уважение към национални празници и чествания на дати от съвместната история, а наред с това не прикрива своите убеждения, че България може да е ключов партньор на Македония по пътя към членство в НАТО и ЕС.

Благодарение на подобряването на отношенията след 1999 г. и сключените спогодби, резултатите на икономическо ниво не закъсняват – активна дейност в Македония започват да развиват много български компании. В първите години на ХХI век българските инвестиции в Република Македония нареждат страната ни в челото на класацията на чуждестранните инвеститори – трето място през 2003 г. (с 9,3 млн. щ.д.), седмо място през 2004 г. (с 4,95 млн. щ.д.), второ място през 2005 г. (с 16 млн. евро), шесто място през 2006 г. (с 7,7 млн. евро) и  пето място през 2007 г. (с 16,9 млн. евро)[18]. Инвестициите на българските фирми са съсредоточени главно в банковото дело, хранително-вкусовата промишленост, металургията и металообработката, химическата промишленост, търговията на едро и дребно с промишлени стоки, геоложките проучвания, информационните технологии и телекомуникациите, хотелиерството.

Така, докато през периода на управление на социалдемократическия съюз се запазва негативната тенденция в представянето на образа на България като враг на Македония, през годините, в които на власт е ВМРО-ДПМНЕ, е даден силен тласък на тенденцията за сближение.

И ако такава е ситуацията на държавническо ниво, то в медиите и обществото продължават да се изявяват антибългарски настроени учени, журналисти, политици. Стига се дотам през септември 1999 г. един от ръководителите на Македонската академия на науките акад. Блаже Ристовски дори да поставя десет условия пред българското правителство, за да се съгласи Скопие на сближение със София, сред които са: признаване на македонска нация и македонски литературен език, даване на национални свободи и права на македонското национално малцинство в България, разкриване на национални институти и асоциации, изучаване на македонски език в училищата в Благоевградски регион, признаване на македонската православна църква и ред други абсурдни искания и становища, целящи наново проблематизиране на отношенията и др.

Още с обявяването на независимостта на Рапублика Македония, започват да се развиват и две други тенденции, които до голяма степен бележат първите две десетилетия на самостоятелна държавност на югозападната ни съседка – едната: изразяване на резерви към македонската държавност от международната общност и особено от някои съседи, а другата: нарастване на напрежението между македонци и местните албанци.

В първия случай, един от основните държавнически въпроси пред Република Македония е започналият преди 20 години спор между Атина и Скопие за името на новата държава, регистрирана в ООН като Бивша Югославска Република Македония (БЮРМ). Същностният проблем на властите в Скопие се крие в поддържаната от тях теза, че името на държавата е производно на македонската етнонационална идентичност, формирана в географската област Македония още от древността. Оттук произтича и актуалната македонска политика с претенции за исторически съществуваща македонска нация, за наличие на македонски етнически малцинства и македонско културно наследство в съседните държави и т.н. Всяка промяна в конституционното име на републиката е схващано от македонския политически елит като нов удар върху доктрината на македонизма, а именно страхът от ревизия на македонистичната доктрина стои в основата на липса на каквито и да е било постъпки за компромис[19]. В началния период на спора между Скопие и Атина България се въздържа от позиция, водена от искреното желание за ненакърняване на добросъседските отношения и с очакване, че Македония ще корегира антибългарската си политика. Когато проблемът се интернационализира и влиза в дневния ред на международните институции, София застава на позиция, че спорът за името на Република Македония е двустранен, с което на практика се отказва да защити своите национални интереси. А конфликтът неправилно се разглежда като обект на двустранните отношения между Република Македония и Гърция, тъй като той засяга дълбоко интереси от политико-идеологически и етно-национален характер както на Гърция и Македония, така и на България.

Промяната на името, каквото е вероятно рано или късно да бъде постигнато с компромис на Скопие, ще бъде удар върху македонизма и неговата антибългарска същност, макар да е спорен въпросът дали с това ще се снемат абсурдните претенции за македонско етническо малцинство в Пиринска Македония. От друга страна, в двустранните българо-гръцки отношения през 20 век има редица неоспорими доказателства затова, че гръцката държава признава преобладаващо българския етнически характер на населението в областта Македония (потвърждават го и двустранните междудържавни договори за размяна на население след Първата световна война). В момента обаче Гърция определя същото това население със съчинените от нея термини като „славофони” и „славомакедонци”. Затова позицията на България следва да съобразена както с македонските, така и с гръцките недоброжелатели.

Другата ключова, а през последните месеци и особено актуална тенденция, която бележи проблемния път на Република Македония към утвърждаване на държавността, е етническо-политическият конфликт с албанското малцинство. Напрежението е предизвикано не толкова от някакви наслоени от миналото конфликти, а преди всичко от различните им представи за характера на създаваната държава – албанците настояват за изграждане на мултиетническа и мултирелигиозна държава. Нарасналото напрежение в края на 90-те, въоръженият конфликт от началото на ХХI век и подписаното Охридско споразумение, което превръща албанците във втори държавнотворчески фактор в Република Македония повдигат въпроси за позициите и възможностите за българската политика в разгара на събитията.

По време на въоръжения конфликт в Северозападна Македония в началото на 2001 г., по предложение на правителството, Народното събрание взема решение страната да окаже помощ на Република Македония под формата на военно оборудване и снаряжение. С това, от една страна, българските управляващи демонстрират, че провеждат политика на сътрудничество спрямо Скопие и се обявяват срещу всички опити за дестабилизиране на страната[20]. Факт е обаче, че България не заема специално отношение по случващото се в територии, в които се съхранява богато българско културно-историческо наследство и в които все още има население с ясно изразено българско етническо самосъзнание. Българските управляващи и дипломация изчакват реакцията на международните институции и скриват националната позиция зад техните становищата.

На гражданско ниво отношенията между двете републики също срещат редица трудности. Не са редки случаите на демонстрирано грубо и нецивилизовано отношение на македонските гранични власти към македонските българи с двойно гражданство. По този повод в Декларация на Македонския научен институт[21] се изразява съжалението, че „през последните две десетилетия, когато България се застъпваше за добросъседство и приятелство със своя съсед и в критични моменти му оказваше безусловна подкрепа, на негова територия името „българин” продължава да се криминализира.

Често като добра практика се сочат преференциите, които получават македонските студенти, които искат да следва висше образование в България, стига да докажат български родствени връзки и да положат успешно тест по българска история и български език. Очевидно това не притеснява македонските студенти, след като над 10% от всички македонски студенти завършват висшето си образование в България. Някои съзират в тази целенасочена българска политика възможност за създаване на силно българско лоби сред бъдещите македонски интелектуалци и в крайна сметка установяване на отношения между България и Македония като тези, които съществуват между Германия и Австрия. Може би пред тази угроза, македонските власти оказват натиск върху македонски студенти, които следват в България и семействата им[22].

Емблематичен пример за граждански проблем, превърнал се в дипломатически скандал, е случаят със Спаска Митрова – гражданка на Република Македония с българско самосъзнание. През лятото на 2009 г. тя е задържана от македонските власти във връзка с битов спор, след което излежава присъда от три месеца затвор, а нейната дъщеря е настанена в социален дом. Представители на българското правителство и българските медии отдават присъдата на българското гражданство и самоопределение на Митрова. Случаят предизвиква и дипломатически действия на двете държави. На 4 август 2009 г. българското Министерство на външните работи кани на разговор временно управляващата посолството на Република Македония в София Дивна Тричковска. Разменени са и ноти между външните министерства на двете държави. „Начинът, по който е взето решението на съда, както и действията на властите по съпътстващите процедури ни дават основание да смятаме, че мотивите на съда не са само от юридически характер. Налице са твърдения на семейството на потърпевшата, че те имат връзка с публично изразеното българско самосъзнание на Спаска Митрова. Констатирали сме и други факти, които пораждат съмнения, че български граждани, както и македонски граждани с българско самосъзнание, се подлагат на административен, полицейски и друг натиск само заради самосъзнанието си”, се казва в изявлението на българската страна. Официалният отговор на македонската е: „Двете държави не трябва да си позволяват злоупотреба с гражданствата и паспортите като алиби за бракоразводните проблеми или за прикриване на данък (…). Очакваме българските власти да се дистанцират от тази класическа манипулация с човешката съдба, тъй като отношенията между двете приятелски страни не трябва да стават заложник на хора, които търсят покритие на своите семейни недоразумения и криминални действия.

В края на февруари 2011 г. Спаска Митрова печели окончателно делото във Върховния апелативен съд на Република Македония за родителските права върху дъщеря си Сузана. Това решение само подхранва съмненията за първопричината за действията на македонските власти и за евентуалния изход на този „битов” скандал, ако българските институции не бяха реагирали и въпросът не бе придобил международен отзвук.

Списъкът с провокациите, които периодично изострят отношенията и отклоняват диалога в неконструктивна посока, е дълъг и в него трябва да попаднат още инцидентът с българския посланик в Македония Иван Петков, който бе възпрепятстван да положи цветя пред саркофага с костите на Гоце Делчев в църквата „Свети Спас“, многократното обругаване на паметната плоча на Мара Бунева в Скопие, шумно афишираният филм „Трето полувреме”, който внушава, че концлагерът „Треблинка“ е бил под съвместен българо-германски контрол по време на Втората световна война и че депортацията на македонските евреи там е извършена с ентусиазъм от българските власти.

Не са неоснователни съмненията, че подобни действия на управляващите в западната ни съседка се използват за отклоняване на общественото внимание от актуалните проблеми на македонското общество, за принизяване на дебата за развитието на Република Македония и прехвърлянето на вина върху България за проблемите, които има държавата за членство в евро-атлантическите структури. Това потвърждава и македонският анализатор Сашо Ордановски, според когото спорадичните конфликти се използват за извличане на политически дивиденти от македонските политици. „Има объркване във външната политика към съседите не заради някакъв план, а защото управляващите водят само вътрешна политика. Политическият режим тук се мери само с гласовете, които получава – не с дългосрочни или средносрочни цели. И политиката се крои според моментните изследвания на общественото мнение за премиера.”[23]

В интервю за македонския в. „Дневник” бившият премиер Владо Бучковски[24] казва: „Отношенията между официална София и официално Скопие са на най-ниското възможно равнище. За мен лично е неразбираемо това как не успяхме да изградим приятелски отношения с България, особено след нейното присъединяване към ЕС и НАТО, и да направим така, че да бъде нашият най-добър съюзник по пътя на евроатлантическата интеграция”. За него е още по-неразбираемо и как управляващата ВМРО-ДПМНЕ е позволила това да се случи, като предположението му е, че днешната партия, водена от Никола Груевски, иска да прави разграничение с водената от Любчо Георгиевски и Доста Димовска.

Според бившия евродепутат Станимир Илчев пък липсата на добра воля в Скопие е заразило и десните от ВМРО-ДПНМЕ, и левите в СДСМ[25].

В спора между Скопие и София е налице и голяма доза арогантност, демонстрирана преди всичко от българската страна”, твърди немския дипломат Клаус Шрамайер[26]. Според него откакто България е приета в ЕС напълно неоснователно започва да „използва по-остър и арогантен език спрямо Скопие, прави се на истински европеец и не пропуска случай да се скара на бедния си роднина”. „Кой е дал на София правото да се разпорежда с историята като със своя собственост”, пита германският дипломат и определя българското поведение като „исторически шовинизъм”.

Немският историк проф. Щефан Трьобст, който е експерт по история на Балканите, също констатира, че през последните години България е започнала да поставя безсмислени условия. „София например подчертава, че ако Македония иска да влезе в НАТО и ЕС, трябва да подпише двустранно споразумение за сътрудничество и добросъседство, което е предварително формулирано от българската страна. Това не е документ, който регулира международноправни въпроси или трансгранично сътрудничество. Той се занимава с такива дифузни теми като историята, миналото, идентичността, езика. А те обикновено не се регулират с международноправни споразумения[27].

Българският евродепутат Андрей Ковачев очевидно не е съгласен с определението на германския историк, че историята, миналото, идентичността и езикът са дифузни теми. „Нека да чуем аргументите на македонската страна за тяхната интерпретация на общата ни история (…) Нашата западна съседка е създала национална доктрина изцяло за сметка на историческата истина (…) Нека ВМРО-ДПМНЕ да осъзнае, че налаганият от нея националмакедонизъм не води страната към Обединена Европа[28]. В този дух е и изказването на българският външен министър Николай Младенов, че „териториалната цялост и независимостта на Македония са от ключово значение за България. Не искаме да й отнемаме нищо, но и няма да позволим тя да ни отнема историята[29].

С темата за териториалната цялост на Република Македония се свързва и последният към настоящия момент опит за създаване на напрежение по оста София – Скопие, като този път в ролята на подбудител влиза Москва. Министърът на външните работи на Руската федерация Сергей Лавров замесва България в сценарий за дестабилизация на Република Македония и териториално разпределение на територията й между Албания и България[30]. Естествено, българската държава реагира мигновено с публично опровержение на внушенията и позиция в подкрепа на териториалната цялост и суверенитета на Република Македония.

Какво се оказва? При всеки удобен дипломатически или обществен повод България отправя послания за зачитане независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Република Македония, обявява се за отваряне на границите, за всестранно сътрудничество, за обща двустранна и регионална структура, за интегриране в обединена Европа. Хубави пожелания, но без реална полза до момента. В Македония пропагандата продължава, а „българската заплаха” се използва периодично за отклоняване на общественото внимание от тежките вътрешнополитически проблеми на страната[31]. Затова и предложенията за общи чествания, за общ прочит на историята и диалог в областта на културата се посрещат и използват като незачитане на македонската независимост и суверенитет[32].

Затишието на гласовете на раздора в последните години на XX и първите на XXI век изглеждат част от безвъзвратното минало. Взаимоотношенията между двете държави попадат в нов период на безпътица. Възраждането на доктрината на македонизма и превръщането й във водеща политика за правителствата в Скопие от една страна и българската политика загледана в миналото, насочвана от скандали като този със Спаска Митрова, с посланик Иван Петков, с паметници и изложби, от друга, правят конструктивния диалог невъзможен. Опитите на София да помага, да спори, да заплашва и да игнорира очевидно се оказват неуспешни стратегии – видно е, че фокусирането върху историята не носи практически напредък, а е използвана за пропаганда на македонизма и като повод за още по-голяма изолация. От друга страна, Скопие не се интересува не само от дългосрочни добри отношения с България, но дори и от спорадични добросъседски жестове, защото те не носят никакви политически дивиденти на момента.  Затова взаимоотношенията между двете държави се диктуват от медийни публикации, спорадични инициативи и дирижирани скандали.

По всичко личи, че пътят на статуквото в отношенията е този на историческата конфронтация. Един възможен изход е отправянето на поглед към настоящето на Македония и прокарването на стъпки в подобряването на борбата с корупцията, съдебната система, работата на държавната администрация, на медийна система и свобода. Разбира се, спорните междудържавни проблеми не би следвало да се прехвърлят в рамките на ЕС между две от неговите членки, затова България е в правото си като настоящ член да постави няколко условия, що се отнася до българската подкрепа (този път небезусловна) за бъдещата евроинтеграция на Република Македония. В тези условия трябва задължително да се постави въпросът за правата на гражданите, изявили своето българско самосъзнание и на тези с двойно гражданство, запазване и съхранение на българското културно-исторически наследство във Вардарска Македония.

За решаването на спорните точки, които все още пречат на нормалния диалог между двете държави, българските управляващи трябва да работят целенасочено като изработят и следват стратегия за постигането на целите. Ако иска да защити историческата си отговорност към Македония, българската държава трябва да провежда по-активна и прецизна политика в дипломатическия, икономическия и културния диалог с югозападната ни съседка. През годините България проиграва редица удобни моменти за решаване на всички или поне част от наболелите проблеми в отношенията с Република Македония. Ако в ролята си на ментор на евроатлантическата интеграция на Македония България не постави тези условия, тя рискува да остави без последствие историческите злоупотреби, а също и на практика да легализира преследването на самоопределилите се като българи в Република Македония.

Въпреки идеологическите митове и стереотипи, наложени от доктрината на македонизма – рожбата на югославската комунистическа партия, македонската държава ще започне да се променя постепенно, а вероятно безвъзвратно. В този смисъл, доверието и подкрепата на България са инвестиция в полза на бъдещите отношения.

В крайна сметка, Никола Груевски няма винаги да е на власт, антибългарски правителства няма да са винаги на власт. Недоволството от отдалечаването от ЕС рано или късно ще разтърси из основи македонското общество. И първата подадена ръка, която трябва да срещнат, е българската. След това ще дойде време и за решение на проблемите и споровете.

 

 

Източници:

  • Калинова, Евгения, Искра Баева. Българските преходи 1939-2005. София: Парадигма, 2006
  • Матеева, Мария. История на дипломатическите отношения на България. София: Български бестселър, 2005
  • Архиви на сайтовете на Министерски съвет, Министерство на външните работи, Министерство на икономиката и Министерство на отбраната
  • Сп. Икономически алтернативи
  • Сп. Македонски преглед
  • БГНЕС
  • Фокус
  • Медиапул
  • Дойче веле – България
  • сп. Тема
  • в. Капитал / Capital.bg
  • в. 24 часа / 24chasa.bg

[1] Парламентът в Скопие гласува решение за отделяне на Република Македония от територията на СФРЮ на 17 ноември 1991 г.

[2] Димитров, Ангел. Състояние и перспективи на двустранните отношения между Република Македония и България. Сп. Македонски преглед, бр.1, 2006, с.7.

[3] Пак там, с.8.

[4] На 12 септември 1992 г. са открити генерални консулства на двете държави, съответно в София и Скопие. Българското генерално консулство в Скопие започва да функционира от октомври 1992 г. На 21 декември 1993 г. Република България и Република Македония издигат дипломатическото представяне на равнище посолства.

[5] Димитров, Ангел. Цит.съч., с.11.

[6] В началото на декември 1991 г. президентът на Република Македония Киро Глигоров изпраща писмо до държавните глави на всички страни в света и техните правителства, включително и до ЕС, с което е поискано да бъде призната независимостта на републиката. Вж. Матеева, Мария. История на дипломатическите отношения на България. София: „Български бестселър”, 2005., с. 318.

[7] Гребенаров, Александър. Пълнолетието на Република Македония и проблемите й с България. Сп. Македонски преглед, бр. 3, 2010, с.7

[8] През есента на 1991 г. се правят опити за организиране на държавническа среща между представители на Сърбия, Гърция и България, които да решат съдбата на все още непризнаваната от никой държава. България отказва да участва в срещата, ако не бъде поканен македонски представител.

[9] Даскалов, Георги. За нова политика към Република Македония. Сп. Македонски преглед, бр.1, 2008, с.20.

[10] Димитров, Ангел. Цит.съч., с.13.

[11] Договор за обмен на електроенергия, в сила от 14 декември 1996 г.

[12] Из Стенограми от пленарни заседания. Тържествено заседание, София, сряда, 10 февруари 1999 г., Открито в 10,05 ч. Пълният текст: http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/6/ID/1169

[13] Пълният текст на Съвместната декларация: http://bdi.mfa.government.bg/info/Module%2005%20-%20Diplomaciata%20v%20Jugoiztochna%20Evropa/Bulgaria-Macedonia.rtf

[14] Искра Баева и Евгения Калинова посочват, че „спорният въпрос за македонския език (дали е български диалект или отделен език) е разрешен прагматично с подписването на Декларацията на официалните езици на двете държави – на български език, съгласно българската конституция и на македонски, съгласно конституцията на Република Македония”.

Калинова, Евгения, Искра Баева. Българските преходи 1939-2005 г. София: Парадигма, 2006, с. 312.

[15] Сред тях са: Спогодба за международните автомобилни превози, Спогодба за въздушните съобщения, Договор за взаимна защита и насърчаване на инвестициите, Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото, Спогодба за търговско сътрудничество и Консулска конвенция. Впоследствие са сключени Спогодба за свързване на железопътните мрежи на двете страни (12 март 1999 г.), Спогодба за сътрудничество и взаимопомощ в митническата област (12 юни 1999 г.), Споразумение за свободна търговия (13 октомври 1999 г.), Спогодба за мерките за предотвратяване и решаване на гранични инциденти по общата граница (15 май 2000 г.), Спогодба за сътрудничество в областта на стандартизацията, матрологията,акредитацията и оценка на съответствието (15 май 2000 г.), Ветеринарно-санитарна конвенция (15 май 2000 г.), Споразумение за сътрудничество в областта на карантината и защитата на растенията (15 май 2000 г.), Договор за правна помощ по граждански лица (15 май 2000 г.), Спогодба за сътрудничество в областта на образованието и науката (15 май 2000 г.), Споразумение за сътрудничество в областта на здравеопазването и медицинската наука (20 октомври 2000 г.). България разкрива възможността за получаване на българско гражданство от граждани на Република Македония с българско самосъзнание (2000 г.), от която се възползват няколко хиляди души (повече, отколкото стопанската статистика отчита като „българи”).

[16] Дарението е в размер на 94 танка тип Т-55 А и 108 броя 122 мм гаубици МЗО. То е следствие от подписаното през март 1999 г. първо в историята на двете държави Споразумение за сътрудничество между Министерство на отбраната на Република България и Министерство на отбраната на Република Македония и последвалото споразумение относно безвъзмездно предоставяне на военна техника и бойни припаси, подписано на 16 април 1999 г. и ратифицирано на 4 май същата година от българския парламент.

[17] Служебното правителство на Стефан Софиянски регламентира приемането на граждани на Република Македония за студенти в държавните висши училища на България (20 май 1997 г.).

[18] Данни на Министерството на икономиката на България, достъпни на: http://www.mi.government.bg/bg/themes/vanshnotargovska-statistika-126-332.html

[19] Александров, Киро. Спорът между Атина и Скопие е и спор с България. Сп. Македонски преглед, бр.1, 2009, с.79-80.

[20] Пудин, Константин. Българско-македонските отношения в сферата на сигурността и отбраната 1999 – 2009 г. Сп. Икономически алтернативи, брой 5, 2009, с. 96.

[21] Декларация – призив за нова българска политика по отношение на Република Македония. Сп. Македонски преглед, бр.3, 2009, с.7.

[22] Шкодрова, Албена. Македония в горещите прегръдки на България. В: Mediapool.bg, 24 януари 2005. Достъпна на: http://www.mediapool.bg/makedoniya-v-goreshtite-pregradki-na-bulgaria-news29167.html

[23] Георгиев, Огнян. Тази дяволски трудна страна. В: Capital.bg, 14 септември 2012 г. Достъпна на: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2012/09/14/1906490_tazi_diavolski_trudna_strana/

[24] Бучковски е бивш премиер от СДСМ в периода 2004-2006 г.

[25] Станимир Илчев: Открито да говорим за българо-македонските отношения. В: БГНЕС, 24 февруари 2015. Достъпна на: http://news.bgnes.com/view/1217907

[26] Грозните караници между България и Македония. В: Дойче веле – България. Достъпна на: http://www.dw.com/bg/%D0%B3%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F/a-16527741

 

 

[27] Накъде вървят българо-македонските отношения. В: сп. Тема, 17 Октомври 2013. Достъпна на: http://temadaily.bg/publication/14172-%D0%9D%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/

[28] Пак там.

[29] Николай Младенов: Няма да позволим на Македония да ни отнема историята. В: 24chasa.bg, 29 ноември 2012. Достъпна на: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1654957

[30] Повече за руската пропаганда по случая: http://sputniknews.com/columnists/20150519/1022309940.html

[31] Повече за тежките вътрешни проблеми на Република Македония към 2015 г. в: Гюрова, Светломира. Големият македонски провал. В: Capital.bg, 22 май 2015. Достъпна на: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2015/05/22/2538814_golemiiat_makedonski_proval/

[32] Вж. интервю на македонския седмичник „Глобус” от април 2008 г. с  акад. Иван Катарджиев – историк, завежда департамент Социални науки в Македонската академия на науките и изкуствата /МАНУ/. В него той заявява: „В най-новия документ на София, публикуван тези дни, който за мен е обикновен памфлет, категорично се говори, че македонската нация е резултат на сръбската политика, създадена от Стоян Новакович през 1889 година, която е била приета и представена на Коминтерна, с нейната резолюция от 1934 година, а е материализирана чрез политиката на Тито от 1944-1991 г. (…) В документа София извежда заключения, зад които стои намерението изцяло да не се зачита периодът на Народноосвободителната война, а българската окупация да се смята за период на второ българско възраждане на Македония във всички области – икономика, образование, здравеопазване. Същевременно се настоява периодът, в който Република Македония като част от Югославия се утвърждаваше като държавен субект, както и културната си идентичност, да се прескочи и да не се зачита, а това означава да се каже на света, че не съществува македонска нация, че в Народноосвободителната война македонският народ не се е включил в антифашисткия фронт. Тази политика спрямо Македония е по-изразена от 1991 година насам. Този антимакедонски елемент присъстваше и в периода 1944-1991 г., но зад Македония стоеше авторитетът на Югославия. Жестокостта на тази антимакедонска кампания на незачитане нямаше днешната твърдост, повече имаше вербален характер и не можеше да получи така акцентирано антимакедство, както е сега, след независимостта на Македония. В този контекст трябва да се разглеждат и предложенията на българския президент Георги Първанов за съвместно честване. С това София иска да покаже, че македонската история е обща с българската, а ние да признаем общо минало. Това е тази българска позиция на незачитане, която трябва да кажа, че с последните изявления, които чух от официалните хора на България в Букурещ и Страсбург, достигна върхова точка в посока на незачитане на македонската държава и представлява натиск към Македония, за да приеме гръцките ултиматуми.”
Цялото интервю е достъпно на: http://focus-news.net/opinion/0000/00/00/8798/