Юридически и политически аспекти на тоталитарния преход в България (1944–1946)

mihailovaЕкатерина Михайлова

Девети септември 1944 г. слага началото на радикални промени в политическата система, икономиката, в конституционния строй, в правната и съдебната система на България. Със завземането на политическата власт от Отечествения фронт започва сложен процес на разрушаване на заварените държавни учреждения и създаването на нови. Настоящата публикация си поставя задачата да проследи какви са първоначалните действия, които водят до тези промени. Основният фокус е върху нормативната база, чрез която се реализира прехода. Създаването на тоталитарния режим не е само процес на насилие и репресии. За да се наложи, следва да се извършат редица действия и да се приемат множество актове, които да доведат до трайно установяване на комунистическите порядки.

Тоталитаризмът е еднопартийна диктатура, която функционира на основата на закон. Следователно, трябва да се скрепят нормативно централизацията на властта; държавният контрол върху политическия, икономическия, социалния, гражданския живот, да се ограничат правата на личността. Освен това следва да се премахнат, или силно ограничат народния суверенитет; разделението на властите; принципите на правовата държава; независимостта на съдебната власт;            свободните избори; свободния мандат на депутатите; многопартийната политическа система. Или както казва Бартелеми:

„Епитетът тоталитарна означава, че държавата не търпи никоя област, където личността да бъде суверенна. Държавата господства над икономическата дейност, както над политическата дейност, над мисълта и нейното изразяване, над религията и култа, над литературата, търговията, изкуството, индустрията…“

Как тоталитаризмът се налага в България? Това е процес, който продължава с години. Първият етап е времето непосредствено след 9 септември 1944г., когато все още действа Търновската конституция, но е период, в който се издават множество нормативни актове, които слагат началото на създаването на порядките, унищожаващи всички принципи на демократичната и правова държава. Това е времето, в което се правораздава посредством наредби-закони, а след избирането на 26-то ОНС, се подготвя и закрепването на тези принципи в конституционни норми. Вторият етап е времето на установяване на тоталитарната държава с приемането на Конституцията от 1947г., а третият я утвърждава  със създаването на Конституцията от 1971г. Тази студия е посветена на първия етап, този в който не само чрез физическо унищожаване на личностите, но и чрез правни норми, се поставят, при това здрави основи, на репресивно законодателство, на трайна трансформация на политическия, стопанския и институционален живот в България.

На 9 септември 1944г. в 6 ч. и 25 минути по Радио София е съобщено, че България има ново правителство. Още на 8 септември 1944 г., под натиска на правителството, един от регентите — Богдан Филов, който е най-ярък германофил, е принуден да подаде оставка. Другите двама регенти – княз Кирил Преславски и ген. Лейтенант Никола Михов биват арестувани и подписват поредица от укази.[1]

В състава на правителството влизат по четирима представители на Българската работническа партия (БРП), Българския земеделски народен съюз „Пладне“ (БЗНС „Пладне“) и „Звено“, двама социалдемократи и двама „независими интелектуалци“. Начело на правителството застава Кимон Георгиев.

Новото правителство на К. Георгиев още на 9 септември издава две постановления – с първото освобождава регентите и назначава нови, близки до ОФ властта – проф. Венелин Ганев (бивш министър в правителството на Теодор Теодоров), Цвятко Бобошевски (бивш министър в правителствата на Александър Цанков и Андрей Ляпчев) и Тодор Павлов (общественик-комунист).[2] Регентството след промяната на състава му е наричано „Народно“ или „Отечественофронтовско регентство“ и се явява третото по ред регентство, просъществувало при действието на Търновската конституция.[3]

ОФ регентството, наред с правителството, играе важна роля за законодателството в периода от 9 септември 1944 г. до провеждането на референдума за републиката през 1946 г. Регентството е институция малко позната при републиканско устройство, но е институт, който присъства в повечето наследствени монархии, които трябва да уредят въпросите, които възникват при настъпване на обстоятелства, при които монархът е малолетен. Търновската конституция в Глава VІ урежда този въпрос, според който ако Князът встъпи на престола, преди да е навършил 18 години, следва да му се отреди регентство, което се състои от трима души и се избира от Велико народно събрание, свикано от правителството — чл.26, чл.27 и чл.143. Следователно от момента, в който са избрани и са се заклели, регентите се сдобиват с прерогативите, които има държавният глава, като не се включват личните права на монарха. В определени периоди, когато е действало регентството, то това е правено от и в името на държавния глава.[4]

ОФ-регентството е назначено в нарушение на Конституцията. В нейно нарушение са и поредицата от Укази, с които се създава новото правителство, тъй като:

  • Според Търновската конституция създаването на нови министерства може да се направи само с изменение на конституцията (чл. 161 изрично посочва броя и видовете министерства).
  • Регентство може да се избере само от Велико народно събрание. Освен това за регенти могат да се назначават „министри, председателят и членовете на Върховното съдилище, или пак лица, които са заемали безукорно тия длъжности“ според конституционния чл. 29. Проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски са бивши министри, но Тодор Павлов никога не е заемал позиция, според изискванията на Конституцията.
  • Регентите не изпълняват и изисквания на чл. 30, според който членовете на Регентството трябва да се закълнат пред Великото Народно Събрание. Те не могат да положат клетва пред никакво събрание, тъй като парламента е разпуснат.

Реално промяната в държавното управление се извършва от Националния комитет (НК) на ОФ и създадените местни отечественофронтовски комитети. Съставът на новото правителство, както и новия Регентски съвет са определени от НК на ОФ. Всички основни въпроси от всякакво естество се обсъждат и решават в този политически орган. НК на ОФ осъществява политически контрол над дейността на висшите държавни органи, насочва политическото развитие на страната, дава насоки по всякакви насоки от общонационално значение. Местните комитети на ОФ играят същата роля относно местните органи на властта. Персоналната промяна на структурите на държавната и местната власт се извършва от ОФ.

Това води до паралелизъм на властта, т.е. паралелно функционират създадените въз основа на законите органи на държавата, но фактическото управление е в ръцете на политическите такива. Решаващата роля и ръководна сила на НК на ОФ дори води до поставянето на въпроса дали този орган не е придобил конституционен статус, въпреки очевидната му липса в Търновската конституция. Все пак, отговорът е, че НК на ОФ е извън правния статут на конституционен орган, но  за сметка на това „играе ръководна роля в разработването на основните насоки“ на политика, в това число и законодателството, дейността и състава на правителството, Регентството и Народното събрание.[5]

Въпреки, че се указва с декларация от 12 октомври 1944 г.,  комитетите на ОФ да се попълват от всички политически партии в коалицията,  надмощието на БРП(к) е очевидно. В началото на декември 1944 г. в съществуващите 7292 комитета са включени 14 120 представители на БРП(к), 8 682 – на БЗНС, 854 – на БРСДП, 410 на НС „Звено“ и 2 179 – безпартийни.[6] По този начин ОФ и на централно и на местно ниво се овладява от комунистическата партия, като институциите се  превръщат в неин инструмент.

Институционалният и властови паралелизъм на властта е всъщност „най-важната характерна особеност, белязала и съдържанието, и формата на държавното и политическото ни развитие“ в този период. Паралелно на държавните структури се изгражда система от ОФ комитети, дублиращи всички държавни и общински структури, овластени с широки правомощия – от кадрова политика през контролни до съдебни“.[7] Механизмът на сливане на държава и партия се развива в тоталитарната държава, достигайки до конституционното му закрепване в чл. 1 от Конституцията от 1971 г., според който БКП е обявена за ръководна сила в обществото и държавата.

Иначе, формално, действието на конституцията е запазено, тъй като коалицията ОФ, още в програмата  си от 1942 г., се обявява за възстановяване на Търновската конституция, като се направят в нея демократични промени. За запазването й са се обявили и останалите партии забранени след 1934 г. В правителствената програма от 17 септември 1944г. също е записано възстановяване на Търновската конституция и провеждане на избори за ОНС.

ОФ регентството съвместно с правителството са институциите, които в първите години реализират практически законодателството на страната. Присъствието на представителят на БРП(к) Тодор Павлов в Регентството дава възможност да се прокарват позициите на партията.

Намеренията на новата власт се виждат ясно в Програмата на правителството на Отечествения фронт от 17 септември 1944 г. В частта „Вътрешна политика“ се предлага следния план за действие:

Възстановяване на Конституцията и на всички права и свободи на българския народ; Политическо, културно и правно изравняване на лицата от двата пола; Отменяне на всички изключителни закони; Преустройство на държавата съобразно свободно проявената народна воля; Разтуряне на Народното събрание и произвеждане на свободни избори; Пълна и безусловна политическа амнистия на борците за народните свободи и на жертвите от изключителните противонародни закони; Народен съд над виновниците за новата катастрофа на България, народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народни свободи и над мирното население в България, както и в окупираните територии; Конфискация на имотите и капиталите на забогателите поради военната обстановка чрез спекула или подкупничество; Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи и създаване честна, способна и вярна на народните интереси администрация; Възстановяване самоуправлението на общините; Преустройство на полицията и премахване всички изключителни права, които й позволяват да изтезава гражданите и да върши издевателства над тях; Учредяване министерства на народното здраве, социалната политика и на пропагандата; Пълна свобода на вероизповеданието и религиозната търпимост; Уреждане режима на църквите и отделяне църквата от държавата; Въвеждане граждански брак.“[8]

Макар и да се говори за „възстановяване на Конституцията“, от поставените задачи в програмата се разбира, че действията, които ще последват, няма да се съобразяват нито с буквата, нито с духа й. Заявката да се създават извънредни съдилища, нови министерства, нарушаването на принципа на неприкосновеността на частната собственост, предоставянето на политически привилегии за определена категория лица, говорят за предприемането на извънредни действия и погазване на правните принципи и норми.

Още на 10 септември 1944 г. правителството приема постановление за изграждане на Народна милиция, „на която се поверява вътрешната сигурност на страната“. Народната милиция запазва структурата на полицията, но с променено име и подменен състав. В милицията се поставят бивши политзатворници, партизани, ятаци и други дейци на БРП(к) и РМС. Назначенията, които се извършват, установяват „пълен контрол при формирането и работата на нейните органи, които играят първостепенна роля за укрепване на новата власт“ на комунистическата партия.[9] Пак на 10 септември се разформироват и всички жандармерийските части.

Следва постановление от 12 септември 1944 г., с  което се нарежда задържането на всички министри от кабинетите през периода от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., всички народни представители от 25-то ОНС, военни и други лица, които във връзка с политиката на казаните по-горе кабинети са „заповядвали, поощрявали или извършвали убийства, палежи, грабежи, тежки телесни повреди или изтезания“. Въз основата на постановлението от вилата на турската легация в София са арестувани бившите регенти княз Кирил, Богдан Филов и ген. Михов.[10]

Законодателството в България в първите месеца се осъществява на основата на конституционния чл. 47, който допуска извънредно законодателство, но при наличието на много на брой изисквания, за да се приложи тази разпоредба, а именно: а/ държавата да е заплашена от някаква опасност, било то външна или вътрешна; б/   парламентът „да не би могъл да се свика“ , т.е. не просто да не заседава в момента, а поради една или друга причина изпълнителната власт да прецени, че не може да свика камарата; в/ предложението да се прави от целия състав Министерския съвет, т.е. държавният глава не може сам да законодателства;  г/ наредбите и разпоредбите да се внесат на първата сесия на събрание, т.е. извънредната мярка да е краткосрочна.[11]

Приетите по реда на чл.47 наредби-закони, решения и постановления, които ще бъдат предложени за разглеждане и гласуване от събранието, са 540.[12] В мотивите към предложението се признава, че „при това така създаденото положение не можеше да се законодателства по редовния път“ и че се цели „укрепяването на новия режим и отстраняването на всякаква вътрешна заплаха за него.“[13]

Действително формалните изисквания на конституцията са налице. При липсата на парламент и при състояние на война, все някой трябва да осъществява законодателната дейност и чл.47 от Търновската конституция дава такава възможност. Тук по-скоро трябва да се потърси отговор на въпроса защо за повече от една година страната е оставена без парламент? При разпускането на събранието, указът, който е издаден е на основание чл. 136 от Конституцията,[14] като  в следващия чл. 137 се постановява новите избори да се проведат не по-късно от два месеца, или по друг начин казано – властта за дълъг период от време да не остава само в едни ръце.

Очевидно е, че изисквания на чл. 136 и чл. 137 не са спазени и издаденото извънредно законодателство влиза в конфликт с принципите на правовата държава. Обяснението – защото „в старата юридическа форма беше вложено революционно съдържание“ и „основно изискване на всяка революция е да се смаже съпротивата на съборената класа“.[15]

Чрез наредбите-закони се прави още едно нарушение на Конституцията – приемат се правни норми, които би следвало да се направят от ВНС, тъй като чрез тях по същество се изменят или отменят текстове на самата Конституция. Според Стефан Баламезов, чрез извънредни мерки не може да се нарушава конституционен текст, т.е. те трябва да имат сила на обикновен закон, а не на основен закон.[16] Такива са създаването на извънредни съдилища и извънредни процедури;  нарушаване на принципите на равенството пред закона; промяна на активното и пасивното избирателно право; отзоваване на депутатите; нарушаване на неприкосновената частната собственост; обратната сила на наказателните норми; личната наказателна отговорност и др., които ще разгледаме при конкретните наредби-закони и др.

Приетите текстове са  гласувани и одобрение от парламента без дебати и с едно гласуване.[17] Отношението към извънредното законодателство като към един формален процес прозвучава и в изказванията на депутатите. Ето едно от тях:

„Обаче ние намерихме място, намерихме оная пролука, през която народната стихия, която даде своето изражение след 9 септември в своето законодателство и в своето управление, нахлу с голяма сила в обществения живот в България… И това законодателството е действително законодателство не на монарха в изключителните времена, а на народа в изключителните времена за своя собствена защита.“[18]

Извънредното законодателство за времето след 9 септември 1944 г. се превръща не в изключение, а в ред, по който се завзема и налага новата власт. С подмяната на състава на Регентството и правителството, Търновската конституция не просто се нарушава, а буквално е подмината като Основен закон. Принципът за контрол от страна на държавния глава върху извънредното законодателство, постановено от правителство, се явява невъзможен в този случай, поради обстоятелството, че регентите са назначени от самото правителство. Законодателството, в разрез с Конституцията, е оправдано и обосновано в учебника по Държавно право от 1973 г.:

„Някои от разпоредбите на Търновската конституция, приспособени към условията на народната власт и запълнени с ново класово съдържание, изпълняваха временно функции на Основен закон на държавата и след победата на социалистическата революция. Това обаче не означава, че Търновската конституция като цяло бе станала основен закон на новата социалистическа държава, на българския народ. Тя не можеше да има такова предназначение, защото беше буржоазно-монархическа конституция. Поради това само някои нейни разпоредби, доколкото бяха приспособими към нуждите на социалистическата власт в момента, бяха използвани.“[19]

В периода между разпускането на 25-то ОНС и свикването на 26-то ОНС[20], правителството и регентството са основният двигател на извънредното законодателство по чл.47 и 48. Посредством издадени актове се постига отменяне на закони, отстраняване от властови позиции лица, свързани с предишното управление, поставяне в управлението на лица от средите на ОФ и такива обявили се за близки до тях, реабилитиране на лица, репресиране от предишното управление, физическа и наказателна репресия с цели категории от населението, промени в организацията и структурата на държавния, стопанския и обществен  живот.

Един от най-важните и спорни и до днес актове е издадената още на 6 октомври 1944 г. Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзните народи и за злодеянията, свързани с нея, която е приета от МС на 30 септември 1944г. Наредбата-закон е подписана от всички министри присъствали на заседанието на правителството, независимо от партийната им принадлежност. Наредбата-закон е обнародвана на 06 октомври 1944 г.[21] и претърпява няколко изменения, като с последното е удължен срока за завършване на заведените съдебни дела от 01 януари 1945 г. на 31 март 1945 г.

Още в програмата на правителството на ОФ е дадена заявката за създаването на закон, който ще създаде извънреден ред за съдене на определена категория лица, които са определени по политически критерии. В мотивите към закона се разкриват аргументите за издаването на един такъв акт. Целите са и вътрешно, и външно политически.  Търси се средство, чрез което да се „посочи, че българският народ няма нищо общо с виновниците за водената до 9.IX. политика и че той осъжда тях и политиката им“. Създава се „народен съд“, чиито присъди са „общо народно искане и върховен държавен интерес“, и ще донесат „едно необходимо удовлетворение на измъчения народ“. Външнополитическият ефект, който се цели е да „се подсилят позициите на България пред съюзените демократически държави и ще се възстанови доброто й име пред свободолюбивите народи в света“.[22]

Предназначението на наредбата-закон е и да се препятстват саморазправите и репресиите без съд и присъда, които се извършват в този период от новите властимащи или просто от лица, които извършват издевателства и лична разправа. Размерите на тези явления са такива, че се налага министър-председателят да  отправи апел да се спре насилието. [23]

В първите два члена на наредбата-закон се очертава кръга от лицата, за които той се отнася. Според чл. 1 това са а) министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година; б) народни представители от ХХV Обикновено народно събрание и в) други граждански или военни лица.  Това означава, че отговорност ще се търси на всички министри от всичките правителства за времето от присъединяването на България към Тристранния пакт до 9 септември 1944 г.; на народните представители, които са подкрепили декларацията на правителството за присъединяването към пакта[24]; както и други лица, които са подкрепили тази политика. Във чл. 2 се изреждат по-детайлно лицата, попадащи в обхвата на закона, като кръга се разширява значително и обхваща почти всички, които са били на управленски позиции. [25] Наказателна отговорност се търси и на лицата, които са укрили или са помогнали на избегне лице от засегнатите от закона, освен ако не са съпруг, съпруга, възходящи, низходящи, брат и сестра.

Наказанията, които се предвиждат за изброените деяния са временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до пет милиона лева, лишаване от граждански и политически права. Имуществото на осъдения се конфискува (чл. 4), като се обявяват за нищожни всички отчуждения и учредявания на вещни права върху имуществата, извършени след 1 юни 1944 г. (чл. 14).

Според чл. 4 смъртта на лице, попадащо под разпоредбите на този закон, не е пречка за възбуждане на обвинение, не пречи да се започне или завърши преследването и да се издаде присъда, като в тези случай присъдата ще е и „за конфискация изцяло или частично имотите на такива лица“.[26]

Създава се специален ред, по който ще функционира Народния съд. Главният обвинител  и обвинителите се назначават от правителството, по предложение на министъра на правосъдието и трябва да действат „с възможно най-голяма бързина“ чл.5). Според съставителите на Наредбата-закон „съединението на следствената и обвинителната дейност не е принципен въпрос и не ще увреди с нищо производството пред Народния съд“.[27]

Съдиите, според чл. 6 се избират от областните комитети на Отечествения фронт или се назначават от министъра на правосъдието. В мотивите към Наредбата-закон са дадени разяснения, че това се прави защото условията не позволяват да се

„извършат редовни избори за народни съдии. Остава изборът им да се извърши от комитетите О.Ф., в които влизат действителни представители на демократическите сили на страната, т. е. на народното мнозинство…Това съединение на съдии от народа и съдии юристи е една гаранция за това, че народният съд ще издаде присъдите си при пълно осветление на делата и според деянията на подсъдимите. При съдебното дирене народният съд ще действува по разум и съвест, което значи, че е освободен от ограниченията на закона за Н. С.“[28]

На Народният съд е дадено кратко време, в което трябва да действа. Самият закон е поставил ограничението във времето в чл. 9, според който съдът е длъжен да завърши делата не по-късно от 31 март 1945 г. Нещо повече, постановените присъди не подлежат на обжалване и одобрение, а се изпълняват неотложно от прокурорите.

Наредбата-закон за съдене от Народен съд повдига въпроса за конституционността на този акт. Явно самите съставители на закона са наясно с нарушенията на основния закон, затова в мотивите сами са дали обяснения за предприетите от тях действия. Аргументите им са, че нарушения на Конституцията са се извършвали и преди това, че условията не дават“

„възможност да се спазват ограниченията на Конституцията за съдене на министри и депутати. Спазването им би означавало да се осуети Народният съд за години или за винаги, а страната и държавата да носят отговорности за делата на властвуващите до 9 септември престъпници. Това не може да се позволи.“[29]

Наредбата-закон за Народния съд е в нарушение на действащата все още Търновска конституция. Нарушен е чл. 73, ал. 2 според изменението от 1911 г. която гласи: Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под какво и да е наименование. Отнето е правото на държавния глава, който според чл. 14 има право да смекчава или отменя наказания, както и правото на помилване, уредено в чл. 15. Министрите се съдят от особен, конституционно регламентиран ред от особен Държавен съд (чл. 155 до чл. 158). Народните представители според чл. 93  имат право да изказват свободно своето мнение, както и да гласуват по свое убеждение и съвест. Депутатите от 25-то ОНС ще бъдат съдени за политически позиции и вземане на решения. Не съществува законова разпоредба, по силата на която може да се търси наказателна отговорност за регентите. Според чл. 67 и чл. 68 правото на собственост е  неприкосновено и принудително отнемане на имот може да стане само заради държавна и обществена полза, при това след справедлива и предварителна заплата. Изменения на Конституцията могат да се правят от Велико народно събрание. Разпоредбите на този акт не са приети нито от ВНС, нито дори от ОНС. Чрез акт на правителството се променят конституционни положения и принципи.

Освен това Наредбата-закон нарушава принцип в правото за невъзможността да се прилага обратно действие при наказателното право. Това е направено и в нарушение на действащия Наказателен закон, в чийто чл. 2  е прогласено, че ако между извършването на деянието и издаването на присъдата последват различни закони, то в такъв случай трябва да се приспособява ония, който е по-мек.[30] Аргументите на правителството на ОФ са, че  „не може да има никакво значение при съденето на виновниците и правната догма за необратната сила на законите.“[31]

Подминати са и други принципи в наказателното право, като въпроса за вината и за това, че не може да има наказателно преследване, ако лицето е починало. Но както се казва в мотивите „не формализъм, а разум и съвест ще ръководят народния съд в работата, за да се осигури по всяко дело и за всеки подсъдим справедлива присъда“.[32]

За периода от месец декември 1944 г. до април 1945 г. Народният съд образува 135 процеса (13 в София и 64 областни). Четири са съставите на Върховния съд: първи – за съдене на регентите, министрите, царските съветници; втори – за депутатите от 25-то НС; трети  – за „провинените“ по аферите „Катин“ и „Виница“; четвърти – за военните „престъпници“.

Общият брой на подсъдимите е 11 122, от които 1 516 са оправдани, а на 451 са спрени или  прекратени делата.

Произнесени са 9 155 присъди: смъртни – 2 730; на доживотен затвор – 1 305; на затвор от 1-20г. – 4 312; условно 808.[33]

Осъдени са на смърт и ликвидирани са тримата регенти, 22 министри, сред които трима министри на правосъдието: Васил Митаков, д-р Константин Партов и д-р Александър Сталийски; 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници. Осъдени са и ликвидирани главния прокурор при ВКС Владимир Аврамов, председателя на Военно-касационния съд ген. Асен Киров, всички прокурори и съдии от Военно-касационния съд, както и 29 съдии и прокурори от Софийския военно-полеви съд, 34 от Плевенския, Шуменския и Пловдивския военно-полеви съд, 20 души от Пловдивския, Старозагорския, Варненския и Горноджумайския областен съд, както и двама съдии от Русенския апелативен съд. С присъдите, произнесени от Народния съд, се нанася тежък удар върху съдийско-прокурорския състав.

В дейността на народните съдии и обвинители в центъра и по места съществува пряка намеса на ръководните органи на Българската работническа партия (комунисти). Това е видно от протокола от заседанието на Политбюро на ЦК на БРП (к) от 20 януари 1945 г., в който Трайчо Костов, Георги Чанков, Петко Кунин, Антон Югов и министърът на правосъдието Минчо Нейчев непрекъснато въздействат върху народните обвинители Георги Петров, Никола Гаврилов и Владимир Димчев при определяне на наказанията. Партийната намеса на Комунистическата партия в работата на правозащитните органи предстои да се превърне в трайна практика през следващите десетилетия.[34]

Наредбата-закон за Народния съд не е единствения закон, провеждащ репресивната политика на новата власт. С приемането на Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития[35] и Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица[36] се създава извънсъдебен ред за лишаване от свобода с административно разпореждане от органите на Министерството на вътрешните работи. Така се създават трудово възпитателните общежития, или „трудови лагери“, в които принудително настаняват определена категория лица за срок от 6 месеца, който може да се поднови с друга заповед

И двете описани наредби-закони са в нарушение на чл. 73 от действащата Търновската конституция, според който „Никой не може да бъде наказан без присъда от надлежния съд, която е вече добила законна сила“. Освен това и в двата акта не са посочени критериите, въз основа на които едно лице може да попадне в категорията на „политически опасно лице“ или пък „опасен за реда и сигурността в страната“„безделник“ и другите описани категории.

Описаните в наредбите-закони трудововъзпитателни общежития по-късно ще се превърнат в „трудови“ лагери, като условията и режима са изключително тежки в тях. По този начин административната репресия е използвана за бърза разправа с политически неудобните лица. Приема се, че през трудово-възпитателни общежития (лагери) са въдворени повече от 23 000 души, от които ¾ по политически причини.[37]

Първият лагер е открит през 1945 г. на гара Свети Врач (град Сандански), който действа до месец март същата година. Опит да се създаде регламент за тези лагери се прави от Министерски съвет през 1949 г. и същата година, през април затворът в Белене е определен за основен затвор за политическите противници на режима. Първоначално в Белене са въдворени 4 500 души, като през 1952 г. намалява до 2 323 души. Лагерът съществува до 1953 г., когато са закрити лагерите, но през 1956 г. наново почва да функционира след Унгарските събития.[38]

Въдворените лица към края на 1949 г. са настанени в град Перник – рудник „Бобов дол“, село Белене (Свищовско), село Ножарево (Тутраканско). От 1950 г. въдворяванията стават само в лагера Белене.

През 1952 г. започва работа специална комисия по „преглеждане списъците на въдворените“. В нея участват председателят на Президиума на Народното събрание Георги Дамянов, министъра на вътрешните работи и други ръководни дейци. Комисията освобождава до края на годината 1 228 лица, но и въдворява нови 617 души.

Наредбата-закон за защита на народната власт[39] е един от основните актове, които служат за налагането на новата власт и има голям принос за „стабилизиране на тоталитарната система от „нарднодемократичен“ тип и пресичане на всякакви опити за противодействия по отношение на отечественофронтовската власт“.[40] Този акт е приет единодушно от министрите в правителството, част от които скоро ще попаднат под разпоредбите на закона и ще бъдат съдени по него.

С многобройните допълнения и изменения на тази наредба-закон се създава законова възможност за съдебно преследване на всички, които под различни форми изразяват несъгласие с отечественофронтовската политика, като гражданите се лишават от свобода по административен път. Под наказателна отговорност според текстовете от чл.1 до чл. 8 попада всяко лице, което в страната или в чужбина образува или ръководи организация с фашистка идеология, която си поставя за цел събарянето, подравянето или отслабването властта на Отечествения фронт; разрушава военни материали, инсталации, цистерни, железопътни, пощенски, и др. съоръжения; извърши опит за преврат или извърши бунт и т.н.; разпространява неверни слухове и съобщения и др. деяния. Наказанията са: смърт, доживотен строг тъмничен затвор, строг тъмничен затвор, лишаване от граждански и политически права.

Наредбата-закон въздига в престъпление и деяние, при което се отнема живот на военнослужещ, милиционер или милитаризиран в българската войска или милиция. Предмет на уредба са и въпроси, отнасящи се до стопанския живот, поради което за саботаж се наказват лицата, които не изпълняват наложените им наряди и задачи, укриват, повреждат или унищожават материали, стоки или машинни съоръжения. Налагането на новата власт е свързана и с провеждането на пропаганда (не случайно има министерство на пропагандата), поради което специално внимание е отделено в чл. 13 на печатниците и печатните произведения, които се конфискуват ако печатат произведения, забранени според наредба-закон. Собствениците на печатници също се наказват.

Наредбата-закон за защита на народната власт е акт, който наподобява в голяма отменения преди няколко месеца Закон за защита на държавата от 1924г., който обосновавайки се с наличието на чл.83 от Конституцията, забранява обществени, политически и стопански организации и предвижда наказателна отговорност за създаването и участието в такива сдружения, които допринасят вреда за държавата.[41]

В периодът 1944—1948 г. започва изграждането на „народна демокрация“, за постигането на „социалистическо общество“ и „диктатура на пролетариата“.[42]  Предпочитанието да се използва терминът „народна демокрация“ вместо „диктатурата на пролетариата“ се обяснява с идеята: да се ангажира повече от една партия с налагането на новите порядки; да се запази единството на съюзниците от Антихитлеристката коалиция; да се подпомогне постигането на мирните договори; да се успокоят съюзниците за истинските намерения на Москва; да се даде време на комунистическата партия да се укрепи и организационно, и във властта; да не се затормозват психологически хората с думата „диктатура“.[43]

Периодът от 9 септември 1944 г. до края на 1948 г. е наречен и „отечественофронтовска ера“. Схваща се и като преходен етап, в който трябва да се наложи съветският модел, изразяващ се в „еднопартийна власт, национализация на частната собственост, колективизация на селското стопанство, пълна централизация,  администриране на икономиката и всеобхватен план, комунистическа идеология и пр.“[44]

Фактически и юридически България се превръща в държава с тоталитарен режим. „Народната демокрация“ се трансформира в тоталитарен режим, поради дълбоко недемократичното функциониране на държавната власт още от самото начало на този преломен период: Народното събрание е разпуснато за неопределен период от време; Конституцията е нарушена; подменена е съдебната система; управлява се чрез наредби-закони; всичко е съсредоточено в ръцете на изпълнителната власт, където решаващо е участието на комунистическата партия; държава и партия се сливат.[45]

В сферата на законодателството НК на ОФ се произнася върху законопроекти, както и предлага изработени от него такива на правителството, което основавайки се на чл. 47 от Търновската конституция ги превръща в действащи норми. Самият ОФ определя ролята си като „ръководна политическа сила“, като контролен или координиращ център.[46]

В коалицията ОФ с времето настъпват сериозни противоречия, политически борби, разслояване и фракционерство вътре в самите партии. Те се дължат на: завземането на водещи позиции във властта на БРП (к); политическите репресии; нарушаването на Търновската конституция; отклонение от програмата на правителството на ОФ. Политическите процеси водят до оформянето на опозиция на части от партиите, които са съставлявали до тогава ОФ коалицията. Този процес се засилва във връзка с подготовката и провеждането на избори за 26-то НС.

Провеждането на избори за парламента се базира основно на две причини, едната вътрешнополитическа, а другата външно политическа. Създалото се напрежение в правителството,  появата на опозиция от средите на ОФ партиите, са в основата на решението да се проведат избори. Освен това на конференцията в Ялта през февруари 1945г. е приета Декларация за освободена Европа, според която докато не се проведат свободни избори за Народно събрание, правителството на ОФ ще се третира като временно.[47] По горните причини изборите за 26-то ОНС се превръщат във вътрешнополитически сблъсък и важен международен въпрос за бъдещето на България.

Подготовката на избирателният закон се извършва от БРП(к), след което се разглежда от НК на ОФ заедно с министрите и представителите на партиите, за да се уточнят основните идеи.[48]

Наредбата-закон за избиране на народните представители за обикновено Народно събрание е публикувана на 15 юни 1945г.[49] Наредбата-закон въвежда пропорционална избирателна система – партийни листи в 22 избирателни района.

Извършва се промяна в пасивното и активното избирателно право. Независимо, че то е регламентирано в Конституцията, Наредбата-закон създава норми, без да се съобразява с него, като приема в чл. 8, че избиратели са всички български поданици от двата пола, навършили 19 години, независимо, че според Търновската конституция, чл. 86 от се изискват 21 години. Пак през Наредбата-закон се обявяват за избираеми всички български граждани, които са на възраст 23 години.

Ограничения са въведени за избираемите лица като се въвежда изискване да не са с фашистки прояви. Кой ще преценява наличието на такива прояви? Според чл. 45 всеки има правото да подаде писмено възражение, че кандидати не отговарят на изискванията. По този начин се открива възможност за разправа с политически неудобни лица, които биха могли да бъдат издигнати. Замисълът на тази разпоредба е развит в правната литература:  “В революционните епохи, когато се извършва смяна на политическото господство, ограниченията спрямо избирателните права на съборената класа са необходима мярка в защита на прогресивното развитие…От пасивното избирателно право беше лишена преди всичко най-реакционната част от експлоататорската класа“.[50]

Кандидатските листи се издигат от областните комитети на ОФ, от политическите партии, които имат качеството на юридическо лице и нямат „фашистка проява“, както и от най-малко 10 български граждани.

В Наредбата закон е закрепен принципът на императивния мандат, т.е., дадена е възможност да се отзовава народния представител. По този начин се отменя текста на чл. 87 от Конституцията,  който е заложил принципа за свободния мандат, т.е. народният представител е свободен в действията си и във вземането на решенията.  Наличието на свободен мандат е един от признаците за демократичност при функционирането на представителната демокрация.

Според чл. 105 от Наредбата-закон отнемането на мандат се прави ако се „измени грубо на идеите и програмата, в името на които се е кандидатирал и е бил избран, или при обичайно нарушение на основните положения за дисциплината на своята партия“. Предложението за отзоваване от парламента се прави по предложение на централното ръководство на партията или на НК на ОФ. Създаденият текст за отзоваване на депутатите съвсем очевидно цели поставянето избраните депутати в подчинение на партията. Разправата с вътрешнопартийната и външна опозиция ще премине и през отнемането на мандати на народи представители.

Опозицията, в лицето на  БЗНС-Никола Петков, БРСДП (обединена) и Демократическата партия обявява избирателния закон за противоконституционен и обявява бойкот на изборите.

Изборите за 26-то ОНС се провеждат на 18 ноември 1945г. Избирателната активност е почти 85%. От 4 милиона и половина избиратели гласуват 3 милиона и 800х., като за правителствените кандидати БКП-БЗНС-Звено-РДП-БРСДП са подадени 3 милиона гласа, или 88% от избирателите. За опозиционните кандидати гласуват 404х., или 12%. Избрани са 276 народни представители, като за БРП(к) и БЗНС по 94, за НС „Звено“ – 44, за БРСДП – 31, за Радикална партия – 11 и 2 независими.

Новоизбраното събрание е свикано на 15 декември 1945 г.[51] Това става на основание чл. 127, чл. 128 от Конституцията, според които държавният глава свиква събранието за редовна или извънредна сесия. Събранието е открито, както е предвидено в Търновската конституция с тронно слово, което е прочетено от един от регентите – проф. Венелин Ганев. В него освен изложение за сложните вътрешно и външнополитическите аспекти на развитието на страната в този преходен период се очертават и основните насоки на бъдещата дейност на правителството и парламента – „рационализиране на данъчната система“, да се потърсят средства от „всички слоеве на българския народ“, създаването на уравновесен бюджет. Отбелязано е, че освен бюджета, и наредбите-закони, които трябва да се утвърдят от парламента, са подготвени и ще се внесат закони за трудовата поземлена собственост, за определяне цените на земеделските произведения, за конфискация на имущества, за избиране на общински съветници, за изграждане на електрификацията и напояването на страна и др.[52]

В отговора на тронното слово освен заявка за изпълнение на основните политически задачи пред събранието се поставя и въпроса за „свикването на Велико Народно събрание, за да се постави конституцията в съгласие с тия повелителни изисквания на живота и на новото време“.[53]

Двадесет и шестото ОНС приема 253 закона и решения. Посредством тези актове се продължава наказателната разправа с части от населението и инакомислещите, отнема се частна собственост, конфискуват се имущества, разрушават се икономически пазарни механизми.    Законът за трудово мобилизиране на безделници и празноскитащи[54] създава възможност за мобилизиране с цел полагане за задължителен обществен труд на „всички работоспособни български поданици от двата пола, навършили 16-годишна възраст и не по-стари от 50, а за жените 45 години, които са се отдали на безделие, празноскитане или прекарват голяма част от времето си в питейни заведения, кафенета, барове, сладкарници и др. подобни“, като наказанията се налагат без присъда от надлежния съд.[55]

Голяма част от законите, приети от този парламент полагат началото на нови принципи в различните клонове на правото.

Следва да се отбележи, че 26-то ОНС е първото в българската история, пред което се подава оставка на правителството пред събранието. Това става след като събранието приема държавния бюджет, потвърждава издадените наредби-закони и приема внесените от правителството закони. Основният мотив за оставката  е „да се даде по-непосредствена възможност на парламента и на г-да регентите да участват и съдействуват в изграждането на страната“.[56] Всъщност с този акт се цели заобикалянето на регентския съвет при съставянето на правителството и засилване позициите на събранието, което е доминирано от ОФ  депутатите.[57]

Най-сериозното конституционно нарушение се извършва с най-известния закон на 26-то ОНС, чрез който се стига до промяна на формата на държавно управление от монархия в република – Закон за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна Република и за свикване на Велико народно събрание.[58]

В мотивите към законопроекта се завява, че

„правителството, в пълно съгласие с партиите на Отечествения фронт, смята, че е дошъл подходящият момент, в който народът трябва да се произнесе по въпроса за премахване на монархията и за учредяване на народна демократична република, както и да избере Велико народно събрание, за да изработи новата конституция на България. С това правителството същевременно иска да отговори на изискванията, произлизащи от Кримските решения на трите велики сили, в които решения беше предвидено, че се предоставя на всеки народ свободно да избере своята форма на управление.“[59]

В изявление, което е по съществото си декларация за намерения, Георги Димитров в същото пленарно заседание очертава задачите пред 26-то НС:

„С приемането на закона от нашето Народно събрание се пристъпва на дело към решението на един отдавна назрял въпрос у нас. Ще се осъществи един от основните лозунги на историческия 9 септември и едно от основните положения на програмата на Отечествения фронт… На 8 септември българският народ ще произнесе, като върховен съдия, своята окончателна присъда над монархическия институт и над престъпната чужда и антинародна Кобургска династия.“[60]

Двадесет и шестото ОНС приема закона, като при проведеното поименно гласуване участие вземат 244 народни представители. Отсъстват 32. Резултатът е от гласувалите 244 депутати всички са гласували „за“ законопроекта.[61]

Промяната на страната от монархия в република се извършва след поредица от политически и юридически актове. Почти всички партии се обявяват за това България да стане република, но част от тях – ДП, БЗНС-Н.Петков, БРСДП(о) считат, че предприемането на такова действие ще е в разрез с Търновската конституция, ако не бъде свикано ВНС. Разпоредбите на Конституцията са ясни – промяна на закона, каквато е промяна във формата на държавно управление, може да стане само от ВНС – чл.141: “Князът свиква Великото Народно Събрание: 2). За да измени или прегледа Конституцията“. Но монархът е малолетен, а регентите могат да свикат ВНС „само за да обсъди въпроси за отстъпване или разменяне на някоя част от територията на княжеството“ – чл.142 от Конституцията. Поради това се пристъпва към действия, които не отговарят на нормите на Конституцията. Оправданието на това действие се обосновава със социалистическата революция.

В чл.1 от Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна Република и за свикване на Велико народно събрание се предлага да се премахне монархическата форма на управление и България да се обяви за Народна република, като малолетния монарх и царската династия се лишат безвъзвратно от всички лични и имуществен права, преимущества и титли, свързани с българския престол. Поради това посредством закона се свиква на 8 септември 1946 г. референдум. Законът упълномощава правителството да проведе допитването, а резултатът да бъде установен от общото събрание на Върховния касационен съд.

По силата на закона се свиква и ВНС, поради което в този акт биват заложени и основни принципи, които ще се приемат в новата Конституция:

“Новата Конституция ще бъде една съвременна истинска народна и демократическа конституция, която ще впише и осигури всички политически, икономически, културни и социални завоевания на българския народ в дългогодишната му борба срещу чуждия гнет, монархизма, фашизма и реакцията.“

Законът противоречи на множество членове на Конституцията, но това не е нещо, което може да спре депутатите и министрите да приемат този закон. Единствено съпротива идва от един от регентите – проф. Венелин Ганев.[62] Законът смесва по един недопустим начин властите, които са натоварени с несвойствени задачи.

За да може да се реализира начертана цел се приема се приема и още един акт – Закон за реда, по който ще се произведе допитването до народа и избирането на народни представители за Велико народно събрание.[63] И този закон е в нарушение на Конституцията – активното и пасивно избирателно право са променени, състава на ВНС е различен от конституционните изисквания.

Отечественофронтовските партии провеждат мощна кампания против монархията и в полза на републиката. Опозиционните партии решават, че въпреки възраженията си за противоконституционност на акта, който ще бъде извършен, ще участват в референдума и призовават да се гласува в полза на републиката.[64]

Така на 14 септември 1946 г. Общото събрание на Върховния касационен съд с Определение № 6 приема, че при произведеното на 8 септември 1946 г. допитване до народа за премахване на Монархията и провъзгласяване на Народна република в цялата страна е получен следният резултат: всичко записани избиратели 4 509 354, от които са гласували 4 132 107 избиратели, които са подали 4 008 417 броя действителни бюлетини и 123 690 броя недействителни бюлетини, като от действителните бюлетини 3 833 183 броя са за „Народна република“ и 175 234 броя са „за Монархия“.

Още на следващия ден Народното събрание приема Декларация:

„Днес 15 септември 1946 година ХХVІ Обикновено народно събрание, като взема акт от волята на българския народ, изразена с рядко единодушие при народното гласуване на 8 септември 1946 г. и съгласно чл.5 от Закона за допитване до народа за премахване на монархията и пр. провъзгласява България за народна република.“

В същото пленарно заседание на 26-то ОНС се обявява, че регентството престава да действа, а народните представители, председателството на събранието и министрите се заклеват в името на народа и на Народната република България.[65]

България е обявена не просто за република, а за народна република. Търновската конституция все още не е отменена, но действията, които се извършват не са съобразени с нея. Със закон е свикан референдум, съдът е преброител, парламентът с декларация променя формата на управление. Това става възможно поради общото състояние в страната на беззаконие, насилие и незачитане на закона.[66]

След проведения референдум и избори за ВНС започва работата си VІ-то ВНС, което ще приеме и нова Конституция, с което България ще навлезе в следващият етап на развитие за утвърждаване на тоталитарния режим в страната.  Основите за него вече са заложени от приетите закони. За по-малко от две години основните принципи на правовата държава са унищожени не само чрез действия, но и посредством приетото законодателство. Всъщност в този, макар и преходен период, много ясно се очертава и започва да се реализира планът за превръщането на България в комунистическа страна  – диктатура на пролетариата; единство, а не разделение на власти; сливане на партията с държавата; отнемане на основни права и свободи; премахване на независимостта на съдебната власт; физическа и юридическа разправа с политическия опонент;  отнемане на собственост и икономически ресурс; господство на държавата над  личността и във всички области на стопанския и обществен живот.

[1] ДВ, бр.197, 9.09. 1944г.,  Указ №10 за назначаване на К. Георгиев за министър-председател; Указ №11 за приемане оставката на правителството на К. Муравиев; Указ №12 за назначаване на ново правителство; Указ №13 за разпускане на парламента; Указ №14 за създаване на нови три министерства – министерство на социалната политика, министерство на народното здраве и министерство на пропагандата; Указ №15 за назначаване на министрите от новите министерства; Указ №16 – назначаване на бившия министър на войната ген Маринов за главнокомандващ българските войски във войната срещу Германия.

[2] ЦДА, ф.136, оп.1, а.е.1, Постановление №3, л. 3-4

[3] Стоянов, Л. „Отечественофронтовското регентство (9.IX.1944—8.IX.1946)“. — В: Нация, държава, институции, студии и статии. С., 2012, с.120.

[4] Михайлова, Е., Ролята на държавния глава в законодателния процес, С.2015, с.76 и сл.

При действието на Търновската конституция на три пъти се избира Регентство. Първият случай на назначено регентство е свързано с абдикацията на княз Александър І, който на 26 август 1886 г. издава Манифест, с който обявява, че се отказва от престола и назначава регентски съвет. При  Третото Велико народно събрание в резултат на подадената оставка на П. Каравелов, събранието оставя като регенти Стефан Стамболов и Муткуров и избира за трети регент Георги Живков.

Вторият случай е след смъртта на цар Борис ІІІ през 1943 г. Престолонаследникът е малолетен, затова правителството обявява, че наследникът на престола и на 9 септември 1943 г., на извънредна сесия 15-то ОНС, се избират за регенти княз Кирил Преславски, министър-председателя Богдан Филов и министъра на войната генерал-лейтенант Никола Михов.

Една година по-късно на 5 септември 1944г. Регентството престава да функционира и както се отбеляза на 9 септември с.г. е назначено третото Регентство.

[5] Захаров, В., Националния комитет на Отечествения фронт и централните държавни органи (1944-1947г.), В: Роля на социалистическото право през двадесет и петте години социалистическо строителство в НР България, С. 1969, с.284-285

[6] Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България, 1944-1948г., С.2006-2007, с.21-22

[7] Стоянов, Л. „Временно председателство на Народната република“. — В: Нация, държава, институции, студии и статии. С., 2012, с.196-197.

[8] http://www.omda.bg/public/arhiv/prilojenia/dokumenti_bkp/1944-45/publichno_sabranie.pdf

[9] Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България, 1944-1948г., С.2006-2007, с. 24-25

[10] Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България, 1944-1948г., С.2006-2007, с. 26-27

[11] Караджов, Д. Парламентарният режим при еднокамарната система, с оглед на конституционно-парламентарната практика в България. С., 1929., с.124—125; Баламезов, С. Конституционно право. Ч.І…, с.300—301.

[12] Стенографски дневник, 26 ОНС, 1з., 15 декември 1945г.

[13] Стенографски дневник, 26 НС, 8 з., 27 декември 1945г.

[14] ДВ, бр.197, притурка от 9 септември 1944г.

[15] Радев, Я., Държавни представителни органи в България (1944-1947), С.1965г., с.14 и с.24

[16] Баламезов, С. Конституционно право. Ч.І С., 1993 г., с.296.

[17] 26 НС, Стенографски дневник, 9 з., 28 декември 1945г.

[18] Стенографски дневник, 26 НС, 8 з., 27 декември 1945г.

[19] Спасов, Б., Желев, Г. Държавно право на Народна Република България. Ч.I. С., 1979, с.41.

[20]25 ОНС 24.02.1940-23.08.1944,  26 ОНС 15.12.1945-28.09.1946

[21] ДВ, бр. 219 от 6.10.1944 г.

[22] Централен партиен архив, ф. 250, оп. 1, а. е. 20, л. 1–7; Мешкова, П, Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, С. 1944 от http://chitanka.info/book/1355-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n

[23] Огнянов, Л., Държавно-политическата система на България 1944-1948, С.2006-2007, с. 32; Калинова, Е., Баева, И., Българските преходи 1944-1999, С. 2000, с.31

[24] Стенографски дневник, 25 ОНС, 61з., 2 март 1941г.

[25] ДВ, бр. 219 от 6.10.1944 г.

[26] Централен партиен архив, ф. 250, оп. 1, а. е. 20, л. 1–7; Мешкова, П, Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, С. 1944 от http://chitanka.info/book/1355-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n

[27] Централен партиен архив, ф. 250, оп. 1, а. е. 20, л. 1–7; Мешкова, П, Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, С. 1944 от http://chitanka.info/book/1355-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n

[28] Централен партиен архив, ф. 250, оп. 1, а. е. 20, л. 1–7; Мешкова, П, Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, С. 1944 от http://chitanka.info/book/1355-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n

[29] Централен партиен архив, ф. 250, оп. 1, а. е. 20, л. 1–7; Мешкова, П, Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, С. 1944 от http://chitanka.info/book/1355-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n

[30] ДВ, бр. 40 от 21.02.1896 г.

[31] Централен партиен архив, ф. 250, оп. 1, а. е. 20, л. 1–7; Мешкова, П, Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, С. 1944 от http://chitanka.info/book/1355-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n

[32] Централен партиен архив, ф. 250, оп. 1, а. е. 20, л. 1–7; Мешкова, П, Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, С. 1944 от http://chitanka.info/book/1355-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n

[33] Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България, 1944-1948г., С.2006-2007, с.32-33

[34] В: http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_44-62/razdel7t1/f1bop6ae28.pdf

Трайчо Костов заявява: „С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем да се съгласим. Предлагам: за регентите – смърт и за тримата. Дегенератството на Кирил не е смекчаващо вината обстоятелство.

За съветниците: Севов и другите четирима да се осъдят на най-тежкото наказание …За първия кабинет Филов: въпросът е ясен – смърт.

Антон Югов: Изключение може да се направи само за Димитър Кушев. Много бързо го изхвърлиха от кабинета.

Трайчо Костов: Участвал ли е в сключването на пакта? Да! Това е достатъчно.

За втория кабинет Филов: Също…

Трайчо Костов: Никой от депутатите освен умрелите преди 1941г. не следва да бъде оправдан. Да се представи списък за присъдите на депутатите, който да бъде съгласуван с нас…“

[35] ДВ, № 15, 20 януари 1945 г.

[36] ДВ, № 15, 20 януари 1945 г.

[37] Токушев, Д., Съдебната власт в България, С.2003, с.349

[38] М. Методиев, Държавна сигурност в структурите на комунистическата държава. Властване чрез насилие., в: НРБ от началото до края, С. 2011, с.190

[39] Приета с ПМС № 5 от 26.01.1945 г., обн., ДВ, бр. 62 от 17.03.1945г., в сила от 17.03.1945г.

[40] Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България, 1944-1948г., С.2006-2007, с.50

[41] Чл. 83. Българските граждани имат право да съставляват дружества без всякакво предварително разрешение, стига само целта и средствата на тия дружества да не принасят вреда на държавний и обществен порядък, на религията и добрите нрави.

[42]  Михайлова, Е., Ролята на държавния глава в законодателния процес, С.2015, с.88 и сл., Терминът „народна демокрация“ е употребен за първи път от Георги Димитров на заседание на Коминтерна, като тактиката е утвърдена и одобрена от Сталин — вж. Калинова, Е., Баева, И. Българските преходи (1939—2002). С., 2002; „Народната демокрация“ е продукт на „Кремълската идеологическа лаборатория“ като пропаганден и тактически ход на Сталин, без той нито за миг да вярва в реалната му стойност — вж. Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., 2008, с.134—135.

[43] Калинова, Е., Баева, И. Ц Българските преходи (1939—2002). С., 2002, с.38, Знеполски, И., Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., 2008, с.135 —137.

[44] Даскалов, Р. От Стамболов до Живков. Големите спорове на новата българска история, С., 2009, с.303—306.

[45] Знеполски, И., Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., 2008, с.188 и сл.

[46] Радев, Я., Държавни представителни органи в България (1944-1047), С.1965, с.16-20

[47] Стоянов, Л., Двадесет и шестото Обикновено народно събрание и държавно-политическото развитие на България (18.11.1945-6.11.1946г.), в:Нация, държава и институции, студии и статии, С.2012, с.171

[48] Виж по подробно в Радев, Я., Държавни представителни органи в България (1944-1047), С.1965, с.26 и сл.

[49] ДВ, бр.136 от 15 юни 1945г.

[50] Радев, Я., Държавни представителни органи в България (1944-1047), С.1965, с.33

[51] ДВ, бр.288, 10 декември 1945г.

[52] Стенографски дневник, 26 ОНС, 1з., 15 декември 1945г.

[53] Стенографски дневник, 26 ОНС, 6з., 25 декември 1945г.

[54] ДВ, бр.198, 30 август 1946г. ,

Чл. 2. Трудовото мобилизиране цели да приучи мобилизираните на полезен труд, да развие у тях любов към обществената работа, да премахне лошите им привички и същевременно да използува физическата им енергия и умствените им способности за повдигане производството и благоустройството на страната.

Чл. 3. Трудът на мобилизираните се използува за общополезни мероприятия като: направа на пътища, жп линии, канали, язовири, постройки, укрепване пороища, корекция на реки, залесяване, обработване на държавни или обществени стопанства, работене в мини, кариери, фабрики, работилници и други подобни съобразно пола и възрастта на мобилизирания.

[55] Стенографски дневник, 29 ОНС, 91з., 7 август 1946г.

[56] Стенографски протокол, 26 ОНС, 45з., 21 март 1946г.

[57] Виж повече в Радев, Я., Държавни представителни органи в България (1944-1047), С.1965, с.75-84 и Стоянов, Л., Двадесет и шестото Обикновено народно събрание и държавно-политическото развитие на България (18.11.1945-6.11.1946г.), в:Нация, държава и институции, студии и статии, С.2012, с.182

[58] ДВ, бр.174, 2 август 1946г.

[59] Стенографски дневник, 26-то ОНС, 84з., 25 юли 1946г.

[60] Стенографски дневник, 26-то ОНС, 84з., 25 юли 1946г.

[61] 26-то ОНС, Стенографски дневник, 84з., 25 юли 1946г.

[62] Стоянов, Л., Двадесет и шестото Обикновено народно събрание и държавно-политическото развитие на България (18.11.1945-6.11.1946г.), в:Нация, държава и институции, студии и статии, С.2012, с.181

[63] ДВ, бр.218 от 24 септември 1936г.

[64] В: Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България, 1944-1948г., С.2006-2007, с.120-121

[65] Стенографски дневник, 26 ОНС, 96 тържествено заседание, 15 септември 1946г.

[66] Правната допустимост на закона, въз основа на който се провежда референдумът за „монархия“ или „република“ става предмет на разглеждане след половин век. През 1999 г. е сезиран Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на народна република и за свикване на Велико народно събрание. Аргументите му са, че законът предвижда промяна на управлението чрез референдум, а това би било възможно само през изменение на конституцията, чрез която евентуално би се приело подобно решение. Конституционният съд не допуска за разглеждане по същество искането на главния прокурор. Мотивите му са, че законът има еднократно действие и с провеждането на допитването се е изчерпал ефектът му; впоследствие не е приет друг акт, който да е постановил промяна на конституционната норма, предвиждаща формата на управление; законът не би могъл да е съобразен с нормите на конституцията от 1991 г., по която следва да се съобразява конституционосъобразността на един акт. Вж. Определение на КС № 1 от 19.01.1999 г. по к.д.№ 37 от 1998 г., ДВ, бр. 7 от 26.01.1999 г.