Има ли България национална кауза днес? Битката за българската памет

Стенограма на дискусия, организирана от Института за дясна политика и
фондация „Конрад Аденауер“ на 25 май 2015 г. във Военния клуб в София.

ВОДЕЩ: Добър ден!
Ще започна с малко закъснение, което като че ли е обикновено за тези
географски ширини, въпреки че Фондация „Конрад Аденауер“, като една
немска фондация, сигурно би спазила точността много повече. Но ние
трябва да имаме предвид, че в България точността не е на първо място
сред приоритетите.

Уважаеми дами и господа,
Институтът за дясна политика си е поставил за цел да разпространява,
защитава и подпомага практическото прилагане на консервативните
политики в България. Фундаментът на тези политики се основава на
капитализма, на християнските ценности и на националните интереси. А
формулирани и отстоявани, тези интереси представляват националната
кауза. Затова и е естествено, консервативен институт като ИДП да поставя
и повдига въпроса има ли в България национална кауза днес. Отговорът
на този въпрос започва в историята, за да премине през настоящето и
да се отправи към бъдещето, което искаме да градим. Исторически в
прединдустриалната епоха основният източник на благоденствие е бил
свързан с териториалното разширяване на държавите. С появата си
капитализмът дава друга перспектива – разширяването на пазарите. Но
ако завладяването на териториите е свързано с насилие и грабителство,
то завладяването на пазарите е плод на доброволно предлагане на стоки
и услуги. Тази фундаментална разлика обуславя две различни култури на развитие – едната на свободата и демокрацията, а другата на скритите или
явни диктатури. На пръв поглед изборът изглежда ясен, но сме свидетели
и днес, че тези две култури се сблъскват дори и в Европа. Така, както в края
на Втората световна война Сталин предлага България да бъде поделена
между Съветския съюз и Турция, така днес руският външен министър
Лавров изказва съмнение за териториална подялба на Македония и това
на фона на случващото се анексиране на Крим и опити за разцепление
на Украйна. В такива моменти е добре да погледнем назад в историята и
да видим реперите на националното ни развитие, за да можем правилно
да се ориентираме за взимането на решенията днес. Затова и не трябва
да бъде изненада, че Фондация „Конрад Аденауер“ е основен партньор
на Института за дясна политика в днешния семинар. Германия, преминала през националсоциализма на Хитлер и през съветския комунизъм, познава и разбира най-добре трудностите за поемането по пътя на свободата и демокрацията. А ние, които избрахме тези ценности и извоювахме връщането на България към тях, трябва да ги отстояваме и браним, за да не повтаряме грешките от ХХ век.

С тези няколко думи за мен е удоволствие да дам думата на д-р Петър
Николов, който ще ни отговори на въпроса изгубени ли сме българските
десни в спомена. И кои са героите и демоните на българската десница…

Д-р ПЕТЪР НИКОЛОВ-ЗИКОВ: Много благодаря на г-н Димов.
Искам да започна с това, че за мен лично винаги е изключително
удоволствие да присъствам на събития, организирани от Фондация
„Конрад Аденауер“, с която ме свързват страшно много неща. А още по-
голямо удоволствие за мен е, когато правим съвместно събитие. Надявам
се, че това е едно добро начало, и че въобще дебатът за националната
кауза на България тепърва ще бъде отворен и Институтът за дясна
политика, който както знаете, често си поставя актуални, злободневни
политически цели, ще може да направи и нещо по-дълбоко и по-голямо,
което да остане – нека не звучи помпозно – и за следващите поколения, и
едно от тези неща ще бъде именно повдигането на този дебат.

Преди да започна обаче, съм длъжен да отговоря на една мистерия,
която и в момента виси в тази зала. Защо обединихме двете теми? Защо
обединихме въпроса има ли България национална кауза днес с проблема
за историческата интерпретация, което, още сега мога да прогнозирам,
ще направи разговора сложен и труден за удържане в едни релси? По
следната проста причина: кауза е цел, която обхваща цялото общество.
За да има цел това общество трябва да има отговор на въпроса какво е.
Национална кауза се изгражда на базата на национална идентичност, а
национална идентичност се изгражда на базата на история, на спомен.
Когато Паисий Хилендарски стартира българската национална кауза,
той започва с историята. Няма кауза без история, без убеденост какво
си. И няма как това общество, което имаме в момента, без да знае откъде идва, да знае накъде иска да отиде. По тази причина, парадоксално,
историческият разговор е разговор не за миналото, а за бъдещето ни.
Няма как да си нарисуваме красиво бъдеще ако преди това не преодолеем
травмите от миналото, прочитайки страниците, които все още се
страхуваме да разлистим. Затова моята задача днес е по-лесна от задачата
на моите колеги. Аз ще се опитам да дам рамка на разговора ни и на това
какво точно е национална кауза и какви са въпросите пред нас. Тяхната
задача ще е да започнат да четат от въпросните страници. И да предложат
интерпретацията им, която ще открие новите хоризонти.

И така, какво означава национална кауза и кои до този момент
са тези национални каузи в българската история, които десницата е
формулирала, отстоявала на полето на политическия дебат и в крайна
сметка реализирала, или не успявала да реализира? По принцип
национална кауза трябва да е нещо достатъчно голямо – цел, задача,
проект, който да ангажира цялото общество и да го вкара в преход. Да
убеди една национална общност, че ситуацията, в която тя се намира
е по някакъв начин неудовлетворителна или опасна, и трябва да бъде
преведена в някакво друго положение. Левицата, десницата, либералните
политически сили в България през последните 100-150 години
(защото този политически процес стартира няколко десетилетия преди
Освобождението), са имали множество конюнктурни или просто малки
каузи. Такива са например конституционните дебати около приемането
на Търновската конституция, а също и около настоящата Конституция.
В хода на споровете в края на XIX и на ХХ век, десницата разбира се е
имала своите категорични позиции, смея да твърдя дори, че те са били
и правилните. Конституционният дебат обаче, колкото и да е важен, по
същество е типичен пример за малка кауза, защото не вкарва обществото
в преход, а по-скоро санкционира избори, които вече са направени. Кои
тогава са големите цели, които десницата е формулирала и превърнала в
цел на цялото българско общество. Аз ще Ви предложа пет основни каузи
дотук и ще предложа заедно да помислим затова има ли днес шеста, ако
разбира се приемете тази работна хипотеза.

Първата голяма цел стартира след Кримската война и се развива във
времето до Руско-турската освободителна война. За тези десетилетия
сме свикнали да свързваме консервативните политически дейци в
България най-общо с културни проекти – с просветителска дейност и с
битката за самостоятелна българска църква. Фактически обаче, има едно
богато наследство от обществени и интелектуални усилия, именно на
представителите на т.нар. стари в доосвобожденска България, насочено
към базовата политическа цел по това време – националното освобождение.
Свикнали сме към днешна дата да приписваме големите заслуги за
националното освобождение на доста по-видимите революционни дейци,
принадлежащи на един по-различен политически спектър. Но всъщност
обикновено пропускаме следното – именно консервативните кръгове, или
ако щете политическата десница в предосвобожденска България, са тези,
които формулират реалистичния проект за национално освобождение.
Именно те в серия политически документи, създадени от Одеското
българско настоятелство, от Добродетелната дружина в Букурещ, и по очевидни причини в по-малка степен от Цариградския политически кръг,
ясно казват, че българското освобождение не може да бъде постигнато
без да се отчете реалната геополитическа ситуация от онова време. И
не либералите или революционерите, а консерваторите тогава нарисуват
пътя по който може да се стигне до национално освобождение: първо
– руска военна намеса, второ – санкция на Великите сили, трето – из- граждане не на независима държава, а на васално на Османската империя
княжество. И ето ги фактите… Българското освобождение се случва в
резултат на руско-турска война и колкото и неприлично да звучи днес,
в резултат на Берлинския конгрес, на който то е санкционирано от
всички Велики сили. А Княжество България, както прочее и Източна
Румелия, не са независими, а автономни държави, чийто дълъг път към
суверенитета тепърва предстои. Това през XIX век е била реалистичната
гледна точка и тя се е реализирала. Нереалистичната, либералната гледна
точка, е очаквала национална революция, която да доведе до пълно
освобождение. Нещо, което е отговаряло на действителността от първата
половина на XIX век, но в никакъв случай от втората. Така че спокойно
можем да кажем – тази първа национална цел е била колкото цел на
революционните кръгове, толкова и на консервативната десница. И имен- но десницата е тази, която е успяла да я инструментализира и да я доведе
в крайна сметка до успешен край.

Втората голяма кауза е националното обединение. Тук на пръв поглед
няма разлика в дневния ред на целия политически спектър с изключение
единствено на левицата, която обаче все още е твърде маргинална. Но
това е само на пръв поглед. По време на тези няколко десетилетия, които
разделят Освобождението от Първата световна война, в България има
истински политически дебат за това как да бъде постигнат иредентисткият
български проект. По време на този дебат, особено в заключителната
му фаза, когато се водят самите войни, политическата десница, макар и
срамежливо, защитава един непопулярен проект, който условно можем да
наречем Лондонска България (на Лондонския мирен договор от 1913 г.).
Всъщност най-авторитетният десен политик от това време, Иван Евстр.
Гешов, в серия от текстове, които създава интерпретирайки случилото
се по време на войните казва, че тръгването към Санстефанския идеал е
една от големите грешки на българската политическа класа и че далеч по-
амбициозният и същевременно и реалистичен проект е бил друг. Наместо
да търси разширение на югозапад и да се сблъска със съюзниците си
и с Великите сили, България е трябвало да търси разширението към
Цариград и проливите. Днес ние наричаме този проект политическа
грешка, отдаваме го на „авантюристичната политика на цар Фердинанд“
и го набеждаваме за виновник за национална катастрофа. Всъщност е
точно обратното – курсът към Македония, а не този към Цариград, е който
отваря портите на ада. И от цялото политическо пространство, дясното
носи най-малка вина за него.

За разлика от първите два, третият голям десен проект, отстояван
във времето между двете световни войни, е дефанзивен. Това е проектът
за удържане на България в рамките на това, което тогава се е наричало
буржоазна, а днес представителна или либерална демокрация. Удържане в рамките на една Европа, която е заливана от вълни на авторитаризъм
и тоталитаризъм. Каузата в крайна сметка отново се проваля,
демократичната система е разрушена и в България последователно
са въведени един сравнително мек авторитарен режим, а след него и
един твърд тоталитарен комунистически режим, който продължава да
съществува половин век. Като оправдание може да се каже, че по това
време в Европа почти всички държави по един или друг начин (може би с
изключение на Великобритания) губят парламентарната си демокрация и
за кратко, или по-дълго време, съществуват под някакъв авторитарен или
тоталитарен режим.

Четвъртата кауза обхваща периода на 45-годишния комунистиче- ски режим. По това време за политическа десница в класическия сми- съл на тази дума не може да се говори, защото няма демокрация и няма десни партии. Ситуацията напомня времето от преди Освобождението, когато различните идейни течения или интелектуалците са тези, които защитават една или друга политическа кауза. В дясно това е проектът за съхраняване на българското, за съхраняване на наследството. Това е по-малко политически, отколкото културен проект. Това е проектът на градската цивилизация, на буржоазната цивилизация, тази която се опитва да запази спомена за една друга България, да съхрани добрите нрави,
цивилизованите отношения между хората, ако щете дори, и добрия тон.
Голяма част от присъстващите в тази зала, които познавам, принадлежат
на семейства, които са водили всекидневно тази четвърта голяма битка.

Петият проект стартира още 80-те години и е форсиран с падането
на Желязната завеса. Това е проектът за европеизация на България.
Най-кратко казано, той означава България да стане западна държава
– да изглежда като западна държава, да има правата и свободите на
западна държава, стандарта на живот на западна държава, културата на
западна държава. Този проект беше формулиран от това съсловие, което
наричахме социалистическа интелигенция, която в един момент се оказа
твърде несоциалистическа по дух. Каузата „България – западна държава“
беше отстояна през 90-те години и в началото на нашия век с усилията
на голяма част от политическия елит и на голяма част от обществото. И
беше окончателно реализирана през 2007 г. с пълноправното членство на
България в Европейския съюз.

Оттук нататък усилията в тази посока, разбира се, не трябва да бъдат
изоставени, но те не могат да фокусират вниманието, силата или енергията
на цялото общество. Днес ние сме в началото на нещо ново. Този преход,
в парадигмата на който сме свикнали да се мислим, свърши. И макар до
ден днешен често в публичното пространство да се говори, като че ли
все още сме в него – той е зад гърба ни. Добър, лош… преходът свърши
преди няколко години. Така че, ако искате преход – трябва да стартирате
нов. От гледна точка на политическата десница – шести поред.
Днес ние трябва да отговорим на следния въпрос: „Харесва ли ни
това какво представлява България днес?“ Защото може да ни харесва. Не
е задължително една страна да бъде в някакъв преход, не е задължително
да има национална кауза и голяма национална цел. Аз не съм чувал каква
е националната кауза на Швейцария и подозирам, че Швейцария няма такава от няколко века насам. Може да ни харесва положението, в което
съществуваме, но може и да не ни харесва. Ако не ни харесва, нашата от- говорност е да започнем този разговор. Отговорност на политиците е да
го продължат. Като принадлежащи към дясното политическо семейство
мисля, че нашите очаквания именно от политическата десница да дойдат
тези големи отговори, са естествени.

Кой е проблемът – демографската криза, съдбата на българите извън
границите на България (тук визирам не само исторически останалите извън
границата, а и тези, които са напуснали България скоро, и при които тепърва
ще започнат процеси на денационализация)… Как може България да стане
привлекателна за нас самите? Всъщност дали тя не Е привлекателна? Дали не
расте ново поколение, което не живее с травмите на предишното, не гледа на
ситуацията като на преходна, а просто живее живота си? Това са въпросите,
на чийто отговори тази дискусия ще постави само началото. Тя не случайно
събира представители на политическата десница – Веселин Методиев и Андрей
Ковачев. Г-н Методиев беше вицепремиер в правителството на Иван Костов,
което направи може би най-големите реформи и практически реализира петата
кауза за която говорих. Г-н Ковачев е най-активният евродепутат в момента
и едно най-впечатляващите лица на ГЕРБ, доминиращата политическа сила в
днешна България. Донякъде повтарям водещия с неговите начални думи, но
за мен е много интересно да чуя тяхната интерпретацията по въпросите на
историческата памет и новата национална кауза. Затова и се опитах просто да
дам някаква рамка на разговора, отколкото да давам отговори. Благодаря Ви!
ВОДЕЩ: Благодаря на д-р Николов. Може би само ще кажа, че единият
въпрос, на който трябва да си отговорим задължително, е харесва ли ни
България днес. Ако отговорът е, че не ни харесва, трябва да си кажем точно
какво не ни харесва. Дали не ни харесва парламентарната демокрация,
или свободният пазар, или нещо друго… Защото търсейки промяната на
България, да не попаднем в капана на поговорката „Внимавай какво може
да си пожелаеш, че току-виж взело, че се сбъднало.“

С този преход Петър Николов спести малко от моите усилия да
представя другите двама гости. д-р Андрей Ковачев, член на Европейския
парламент…

Д-р АНДРЕЙ КОВАЧЕВ: Благодаря много! Добър ден, благодаря
ви, че сте тук днес, по тази много интересна и важна за България тема.
Благодаря на Института за дясна политика и разбира се на фондация
„Конрад Аденауер“. Преди да започна ще ми позволите да кажа няколко
думи и за председателя на фондацията, г-н Ханс-Герт Пьотеринг, който
беше мой колега в миналия мандат на Европейския парламент. Това е една
изключително европейска личност, европеец, който е един от моторите
на обединението не само на Германия, но и на обединена Германия в
обединена Европа. Аз работех с него като член на Комисията по външна политика по много от политиките, които се формират в Брюксел, като
отбрана и сигурност, обща външна политика, обща армия… И съм научил страшно много от него. Това беше моят малък дебют към Ханс-Герт
Пьотеринг и към фондация „Конрад Аденауер“.

Аз благодаря много на д-р Николов за историческия преглед на
националните каузи на България и приемам по предложения от него
ред, че сега сме при номер шест. Какво се случва сега, след като ние
сме отново номинално част от западната цивилизация и се върнахме в
семейството на демократичните и свободни европейски народи, откъдето
бяхме изтръгнати на 9 септември 1944 г. чрез един преврат и налагането
на комунистическата диктатура, обявена прочее от българското Народно
събрание за престъпна. Дали сме доволни от това, че ние номинално
наистина сме част от евро-атлантическата общност. Дали младите
поколения, които растат в България, искат и да останат в нашата родина,
намират щастието си тук, дали искат да създадат своите семейства тук,
да родят децата си, да ги изпратят на училище в България, да се възполз- ват от социалната система на България, да намерят адекватна за тяхното
образование и квалификация работа, която да им осигури един начин на
живот, достоен и адекватен на двадесет и четвърти… пардон за двадесет
и първи век?

За съжаление, за момента това, което аз поне наблюдавам е, че ние
губим битката за перспектива на младите хора в България, и за мен
дефинирането на тази кауза номер шест е да дадем перспектива новите
поколения на България да намерят щастието си в нашата родина, като
разбира се абсолютно равноправни и свободни европейски граждани,
които могат да пътуват и да намерят това щастие и някъде другаде. Но те
да предпочитат своята страна, своята родина като мястото, където искат
да останат, да създадат семейството си и да са сигурни, че държавата
осигурява тези условия. И тук е големият проблем за мен.
Имаме номинално пак Стратегия за национална сигурност на
Република България, гласувана от българското Народно събрание на 25
февруари 2011 г. и валидна до края на 2020 г. В тази стратегия е дефинирано
и какво означава и какво представлява националният интерес. Аз няма
да го чета. Те са определени пет, шест, седем точки, които започват с
гарантиране на правата, свободите, сигурността и благосъстоянието
на гражданите, обществото и държавата, запазване на суверенитета,
зачитане на конституционния ред и т.н., гарантиране интегритета на бъл- гарското гражданско общество. Но нещото, което го няма, е доверието.
Доверието между суверена и слугите на народа, които се явяват властите
във всяка държава чрез подписания граждански договор затова, че
гражданите дават съответните правомощия на определени институции в
държавата по конституционно установения ред, за да гарантират всички
тези права, а и задължения и сигурност и инфраструктура, за един добър
обществено-икономически живот в страната. Защо това доверие все още
не е на достатъчно високо ниво, защо ние като български граждани не се
чувстваме достатъчно сигурни, че държавата безпристрастно, независимо
кой какъв е и какви възможности има, ще отсъди в обществена полза и,
разбира се, в името на справедливостта. Това за мен е също национална кауза на всички нас, като казвам всички нас, разбира се – институции,
гражданско общество, всеки който иска нашата страна да бъде подреден
двор, да работи в тази посока за наистина едно на високо ниво доверие
към българските институции, било то Народно събрание, правителство,
съдебна власт, разбира се и неправителствения сектор, разбира се и
религиозните деноминации. То е свързано и с преди малко от мене
дефинираната друга кауза, а тя е за намирането на щастието на новите
поколения в нашата родина, което няма как да не върви ръка за ръка с
това доверие между суверена и излъчените чрез честни демократични
избори съответни институции на държавата.

Тук е нашият проблем – че доверието, загубено за съжаление
в последните десетилетия след промените, в момента все още не е
възстановено. И аз ще се съглася напълно, че една от причините за това е
провалът в битката за миналото, още повече че дебатът освен национална
кауза, е посветен и на нея. А в тази битка ние се намираме, бих казал, в
първото полувреме, и без да я проведем, няма да възстановим доверието.
Аз искам поради това, че е една моя голяма болка, да поговорим за
миналото, въпреки че много често от различни страни се опитват да
скрият тази тема под килимите и да не се говори за нея, а да се казва:
„Хайде сега, не се обръщайте назад, дайте да вървим напред.“

Няма нужда, мисля, но все пак можем да цитираме мисълта на Цицерон,
че: „Да не знаеш историята, означава винаги да бъдеш дете“. Няма как
ние като нация, като народ, да знаем нещо, което просто не е обективната
истина, манипулирано е и е оставено такова, каквото една насилствена
власт е решила, че трябва бъде преподавано на младите хора, бранейки своя
монопол. За съжаление превратът, който се извърши в България през 1989
г. не промени в никаква степен интерпретацията на историята от близкото
ни минало към един обективен прочит, а старите митологии и бутафория,
която беше налагана от 1944-та до 1989 г., може би в малко по-мек вариант,
оцеляха. Нека припомним, че България беше единствената страна в
Централна и Източна Европа, в която бившата комунистическа партия през
1990 г. спечели изборите, в така наречените „ демократични избори“, и успя
да запази своите структури и своите кадри под различно наименование.
Нежеланието за промяна е базирано на различни фактори, но поне за мен
основният сред тях е кадровият въпрос – няма как да си преподавал, да си
бил десетилетия наред с една теория, и на следващия ден да се събудиш
демократ и да отречеш това, което си преподавал преди това. Ние на много
места не направихме тази промяна, която беше извършена в Централна и
Източна Европа – хора, които са били съпричастни към диктатурата да не
участват поне на високи позиции във формирането на обществено мнение.
Знам как ще ми отговорят. Основният аргумент против лустрацията е:
„Откъде накъде в демокрацията вие искате определени хора, затова че са
били съпричастни към структурите на бившите комунистически служби, да не участват в политическия процес? Това е орязване на техните човешки
и демократични права…“ Това е аргументът, който много често се чува и се
използва. В Германия и в другите страни от Централна и Източна Европа
обаче, този аргумент не беше чут. Там лустрацията се извърши просто като
даденост в началото на промените и създаде едни здрави общества. При нас всичко е изключително закъсняло и поради това много трудно да бъде
осъществено.

Промяната в учебниците е друга важна тема. Ето, тук виждам хора
от Македония и от Западните покрайнини и си мисля, как е възможно по
въпроса с преподаването на историята в Македония ние да сме абсолютно
единни – леви, десни, либерали, ако вземем Реформаторски блок, ГЕРБ,
БСП, ДПС. Наистина е чудесно, че по отношение на Македония ние сме
обединени и казваме на македонските власти, на македонската академична
общност чрез препоръките на Европейския парламент, да се базират на
обективната истина и да престанат с агресивното налагане на македонска
идентичност, базирано на манипулации на историята и отричане на
българския етнос на тази територия. Връщайки в България обаче, тези,
които изброих, от левицата и десницата, в център-ляво, център-дясно, в
България сме абсолютно на противоположна интерпретация на близкото
минало.

В БСП, в левия спектър, който клони не към евролевица, а към
комунизъм, най-светлата дата е 9-ти септември, на която е разбит
монархо-фашисткия режим и е установена народнодемократична власт.
Имало някакви репресии, но то е нормално в революционен момент да
изгори и нещо сухо покрай мокрото. Мисля, че ние знаем много добре,
че това е най-черната дата на България, от обективна гледна точка това
е отделянето на България от европейската цивилизация и заграждането
ѝ в желязна завеса за повече от четири десетилетия, от които окови все
още не сме се отървали и носим в нашето съзнание досега. Аз се радвам,
че и проф. Келбечева, която се е ангажирала с обективния прочит на
историята, и тя може да потвърди, че историята няма ляв и десен прочит.
Разбира се, историята се използва за политически цели и това винаги е
било така, но историята има обективен прочит.

В случая с близкото ни минало, т.нар. дясна гледна точка е обективният прочит, а другото е манипулация. Ние десницата ако приемем, че
сме на първото полувреме, губим битката за миналото срещу старата
комунистическа интерпретация на историята с две на едно. Ние не сме
окончателно загубили, но ни трябват неимоверни усилия да се опитаме
обективният базиран фактите прочит да бъде наложен. Ще дам само един
интересен пример от оригиналните документи. Кой знае от нас за мисията
на Стойчо Мушанов в Кайро, която предшества преврата на 9-ти септември,
и за неговата предателска роля спрямо българския интерес в Кайро. Аз
наскоро, благодарение на Лъчезар Тошев, видях пълномощното, подписано
от Иван Багрянов и тримата регенти, които дават мандат на Мушанов да
подпише споразумението, но той нарочно протака, за да може Сталин на
5-ти септември да обяви война на царството и да извърши окупацията.
Надявам се и тези хора тук в залата, които в момента са народни
представители в българския парламент, да вземат отношение по въпроса
с образованието – как по-ясно и категорично да влезе обективната
историческа истина за нашето близко минало. За да спрем да си измиваме
ръцете с това, че то е много близко и затова може да се използва за
политически цели и по-добре е въобще да липсва от учебниците по
история. Това поне за мен е неправилно и не би трябвало да се допуска.  Паметниците и наименованията били част от миналото и това е
аргументацията защо ние не трябвало да дебатираме даже осейването на
България с комунистическа символика. Първо много ясно трябва да се
каже – червената и кафявата чума са най-голямото зло на ХХ век. Никой
не реабилитира фашизма или национал-социализма (защото партията на
Хитлер е национал-социалистическа, а не фашистка партия, братска на
съветските социалисти и техен съюзник в подялбата на Полша), никой
не реабилитира фашизма или национал-социализма, следователно никой
не би трябвало да може да реабилитира и комунизма. Същите тези, които
бранят комунистическата символика обаче, реагираха много чувствително,
когато поканих в Европейския парламент достойният български офицер,
летец, участник във втората фаза на Втората световна война Дянко Марков,
един от тези страдалци минали през смъртни присъди, през лагерите и
репресиите. Тези защитници на тоталитарните символи изкараха, че едва
ли не Дянко Марков е бил фашист.
Много се надявам, че формулирайки нашата национална теза няма да
забравим, че младите поколения не могат да растат без памет, но за истин- ското минало, а не това, което някой иска да ти го представи, че е било такова.
Всички тук знаем за целия инструментариум по налагане на носталгията.
Младите растат без за щастие да имат допир до комунистическия режим.
Но дългът на тези, които го познават е да свидетелстват правдиво за
него. В момента в активна позиция в различни сфери на обществено-
икономическия и политическия живот сме хората, родени между 1965-та и
1980 г. Това не са хора без знание и памет за това, какво в действителност
е комунизмът. Били сме на бригади, или пък в пионерската организация,
знаем как е била организирана дейността в този тоталитарен режим и
трябва да свидетелстваме за нея. Естествено ние имаме и нашите хубави
спомени от тогава, защото сме били ученици и студенти със свои мечти,
желание за развитие и любов, но това е една друга носталгия по младостта,
която е безотговорно да превръщаме в носталгия по комунизма.
Свършвам с това, защото предпочитам да имаме време за дебат върху
това което досега с д-р Николов говорихме и за каузата, и за битката за
миналото. Очаквам интересна дискусия и Ви благодаря за вниманието
към моите няколко думи, които исках да споделя с вас.

ВОДЕЩ: Благодаря на Андрей Ковачев. Аз ще съм много щастлив,
ако неговият гаф в началото се окаже истински и каузата, която успеем
да формулираме днес е все още кауза и през XXIV век. Приемам го
като предизвикателство. Не мога да се съглася обаче с това, че никой не
реабилитира фашизма и национал-социализма. Напротив – социалистите
защитавайки комунизма, реабилитират точно този тип най-ужасни
диктатури. Може би в цялата човешка история няма по-кървав режим
от кафявия и червения, въпреки че нямам правото да говоря на фона
на доц. Веселин Методиев, който разполага с фактите и историята. За
мен е удоволствие на дам думата на човек, чийто колега съм бил по
времето, когато се борехме България отново да се върне и да стъпи на
демократичния и свободен път на европейската цивилизация.
Г-н Методиев, заповядайте!

Доц. д-р ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: Здравейте. Благодаря на
Института за дясна политика за любезната покана. Да направя в началото
две уговорки и да използвам моите двадесет минути. Първо, Нено Димов
ми се обади и каза, че ще правите с фондация „Конрад Аденауер“ тази
инициатива и ми каза по телефона: „Много интересно впечатление
ни направи в твое телевизионно участие, твоята теза за влиянието на
Народния съд върху поколения българи към днешния ден. Можеш ли
да направиш нещо такова и да ни го разкажеш?“ Това беше поканата, за
която съм благодарен и ще се възползвам за нея, защото и аз споделям
мнението, че национална кауза без автентичен прочит на най-новата ни
история, няма как да формулираме.

Същевременно д-р Николов и д-р Ковачев загатнаха няколко въпроса,
към които имам изключително остро чувство и много кратко ще се
опитам да реагирам върху това, което те казаха по повод на националната
кауза. Защото ние с Петър Николов се познаваме отдавна и говорим на
тези теми в различни формални и неформални срещи. Той знае, че аз съм
защитник на тезата, че първата българска национална доктрина е самата
История славянобългарска, т.е. тъкмо историята е в основата на това,
което наричаме благодатния национализъм на XIX век.

Но моята тема ще започне с лошите. С българската памет за насилието
през ХХ век, върху която ще спра Вашето внимание в следващите няколко
минути.

Политическото насилие е най-жестокото явление в съвременния свят,
е категорична науката, и то получи пълното си измерение в предходния
век. Време на две световни войни, на три тоталитарни режима, от които
болшевишкият продължи над 70 години и обхвана след 1945 г. половин
Европа, с няколко стотици милиони хора затворени вътре в този лагер. Но
кога започва този ХХ век? Веднага искам да кажа, че за нас историците
този век започва не толкова с хронологичното си начало, а малко по-късно,
когато Първата световна война разруши системата на парижките мирни
договори от 1815 г., изградили реда на Великите сили и преминали своя
апогей на Берлинския конгрес, за който спомена д-р Николов, и на който
възниква новата българска държава. Първата световна война достигна
върха на безумието в политическия сблъсък на хората и това става през
1916 г., когато в битката при Сома за двадесет и четири часа умират един
милион войници от различни нации. Не може такъв чудовищен удар
върху хората да не е на практика граница.

Наистина това е граница към друго време. Приключва военното
достолепие, приключва времето, в което армиите се нареждат на
фронтовата линия, която е извън населените места. Там пълководците
се надиграват във военна стратегия и тактика и накрая загубилите
изпращат своите дипломати, за да подготвят мирния договор. Това остава
в миналото. Там остава и мощта на национализма, който бе оръжието
за възникването на съвременната карта на Европа и разпадането на имперската ѝ структура, най-ярката черта на XIX век, именно времето на
буржоазно демократичните революции, от които ще се заразят и нашите
възрожденци, за които Петър Николов говори. Но колкото и жертви да са
дадени тогава, едно можем да кажем – XIX век, не е векът на насилието.
Няма по-голямо историческо невежество от това да се твърди, че
национализмът от този и от следващия ХХ век са едно и също нещо.
През ХХ век насилието ще напусне фронтовата линия и ще се прехвърли
във всекидневието на обществото при осъществяването на ленинската
идея за диктатура на пролетариата. Веднага след 1917 г. ще се появи
вътрешен сблъсък в Русия, който има всички черти на гражданска война,
но когато тя стихне, ще възникне войната в самата управляваща партия.
Поставя се началото на избиване, или в най-добрия случай на изпращане
в лагери на несъгласните с новия политически режим. За новата държава
СССР, 20-те и особено 30-те години са белязани от насилието над ми- лиони хора. Числото е толкова голямо, че не може дори да бъде спокой- но осмислено. Толкова е голямо, че някак си викаш: „Добре де, дали е възможно да се е случило?“ А е вярно. Избивали са толкова много човеци, че дори естествената мъка по живота не може да е характерна за този разказ, защото пак не можеш да си го представиш колко е страшно.

Ако е един човек ще се замислиш, ако са двама, петима, десетима…, а
милиони. След жестоките побои в килиите на НКВД хората подлагани на
„вербовка“ ще бъдат причислени към своите мъчители. Тук няма външен
враг, тук враговете са вътре. И това е характерното за този нов начин на
построяване на политическия фронт.

Една скоба да отворя: тук повечето хора за радост са млади, не познават
тези понятия. Думичката фронт беше любима на комунистическото
време, „Литературен фронт“ – вестник за литература, ама фронт.
Именно, защото фронтовата линия е вътре, тя не е изнесена навън, както
подсказа д-р Ковачев, също като думата лагер. Те са на семантично рав- нище, изясняващи смисъла на ситуацията на общественото състояние
на живота на хората. И този метод, става дума за пребиването на хората
вътре в килиите, започва масово да се използва за опазване на политиче- ския характер на болшевишкия режим. Тези уроци са развити от прием- ника на Ленин, чието име е Сталин, и ще бъдат използвани от национал-
социалистическия водач Хитлер. Колкото повече минава време и се
изследват събитията между двете световни войни, толкова повече става
ясно, че политическото насилие има родител и това не е Германия. Не
че и фюрерът няма принос за използването на този жесток инструмент –
вътрешнополитическите чистки. Но той ще изяви насилническата идея
чрез опит за изтребването на евреите. Неговият враг ще бъде чуждият. Не
своите, както при болшевиките, не че ще бъде по-малко безмилостен, не
че няма да отнема човешките животи с лекотата, с която го правят Ленин
и Сталин, но разликата е видима.

В България насилието има своята история. Тя възниква тогава,
когато общественият сблъсък вече е лишен от героизма и саможертвата
на възрожденския идеал, когато нацията е покосена от катастрофата на
мирните договори след Първата световна война. Защо започва насилието?
Какво точно значи катастрофа?

Ако четем учебниците по история националните катастрофи са
много – първа, втора, трета, та и четвърта. Един мой обичан колега от
Нов български университет написа една много дебела книга, в която
твърди, че имало и пета национална катастрофа през януари 1997 г. Да
кажа своето разбиране за национална катастрофа, за да ме разберете каква
ми е тезата. Национална катастрофа е, когато нацията е катастрофирала,
останала без цел, без път. Няма нищо пред нея. Край. През ноември 1919
г., когато рухва всякаква възможност за реализиране на националния
идеал на българите от Възраждането, пред катедралата тук са се събрали
хора. Това е бил елитът на нацията, софийските интелигенти, хубави хора
са били, но отчаяни. Не тръгват към парламента, който си е в сградата,
където си е и сега парламентът, не тръгват към Министерския съвет, кой- то е бил горе над тая градинка, а тръгват по „Царя“, слизат долу и заста- ват на ъгъла на „Раковска“ и уличката, която сега се казва „Иван Вазов“, защото там е бил домът на Вазов, и чакат да излезе Вазов. Чакат да излезе големият авторитет, за да ги успокои, защото те са в унес, потрес, някой трябва да им каже нещо – думи, за които призовава и Андрей Ковачев, с които да се вдигне тоя национален дух, да се погледне напред. Излиза Вазов – речовит човек, безспорно един от големите българи на ХХ век – и започва да плаче на балкончето. И те започват да плачат. Е, това е катастрофа.

Не е катастрофа военната загуба, защото ти не си катастрофирал, ти си
победен, може да победиш утре пак, нали? Това е, когато си се разпаднал
и отпред няма нищо. Аз мисля, че нашето общество, модерното ни
общество е попаднало един път в този ужас и това е тогава, след Ньойския
договор. И после започва да се търси виновник. Първият заподозрян е
политическата система, която съществува дотогава. И какво идва на нейно
място, каква е алтернатива на парламентарната демокрация? Терорът, като
политическа форма на действие, обявен от партията, която току-що се е
болшевизирала и се е нарекла Българска комунистическа партия. Това не
е прикрито някъде, това не е казано някъде под сурдинка, това е написано
в програмата ѝ, това е публикувано във вестника ѝ. Комунистическата
партия е втората по численост в парламента към онзи момент, а на
изборите е победена само от земеделската партия, която има също търси
алтернатива на парламентарната демокрация – съсловна демокрация,
изявена в една фраза: „Грабвай камънята, бийте гражданята.“, в сми- съл, хората си имат концепция, имат парадигма, както биха казали днес
учените, имат рамка, знаят къде вървят, имат цел.

Идва след тях една нова организация, наследник на нещо романтично,
наречено БМОРК, която сега се кръщава ВМРО. Дори и тези двете,
БКП и ВМРО, ще стигнат до подписване на общ манифест за общи
действия през 1924 г., така нареченият майски манифест, защото много
си приличат по този политически възглед – терорът, да се избиват хора.
Кои? Политическия противник. Ако за ВМРО обяснението е самата
национална катастрофа и това, че по жълтите плочки са убивани хора все
пак може да бъде разбрано в някаква рамка, то вижте каква е хронологията
на събитията после за другите, за комунистите и земеделците…

През 1919 г. те създават свой военен отдел, т.е. специална вътрешнопартийна структура за тероризъм. Това не е случайно нещо, не е
емоция на някакви хора в даден момент. През 1922 г. за да отговорят на това
нещо, управляващите ще направят тристахилядна оранжева гвардия, тоест
ще въоръжат цивилното население, за да се бият с другите. Отговорът е
на ръба на здравия разум. Какво ще постигнете? Ще пребиете ония триста
(защото те са били 300-400 човека, хиляда да са били), чрез триста хиляди
с тояги в ръцете? През 1923 г. – неуспешен опит за метеж и за въвеждане
на болшевишка революция при условие, че самото ръководство на БКП в
лицето на Димитър Благоев и Карло Луканов не я иска. И казват на Георги
Димитров и Червенков да си ходят обратно в Москва. И след това цяла
серия от 1923-та до 1925 г. терористични актове по Арабаконак, по разни
други места, за да стигнем до взривяването на църквата „Св. Неделя“. Ама
не е взривяването на църквата първото. Ние някак си го взимаме, дър- жим го мило като жертва на терор, казвам ние (имам предвид десните демократи) и го оплакваме с мъка, ама то е просто част от система, в която се извършват гигантски удари. И после – реакция на държавата – автоматична, бърза, неизбежна, защото трябва да се бият с тероризма.

Защо е имало държавен терор? Все едно днес можем да кажем: „Дайте да
закрием БОП-а?“ Е, не може да закрием Националната служба за борба
с организирана престъпност, като имаме организирана престъпност. Те
хората как да закрият в Дирекция на полицията Държавна сигурност, като
отсреща си имат терористи. Адекватна ли е обаче мярката? Мисля, че не е.
Държавата се е паникьосала и е започнала да удря над разумните граници.
Някои колеги, които се опитват да изясняват историята след Първата
световна война казват, че била настъпила гражданска война. Аз мисля,
че няма такова нещо. В страната има политически терор. Ние не сме
единственият народ, който страда от тероризма на ХХ век, напротив, той
е залял цяла Европа. Най-убедителното доказателство за това, че няма
гражданска война, е януари 1926 г., когато на власт ще дойде български
министър-председател на име Андрей Ляпчев, чиято фраза „со кротце
и со благо“ крие в себе си цялото политическо умение да се свали
напрежението и да се успокои обстановката в страната. Този човек е бил
великан, политически великан. Той се справя с огромна финансова криза,
той се справя с бежанска криза и стабилизира разбунилото се общество
поради тези терористични актове на комунистите. Политическите
партии ще възстановят демократичните битки, с всички недостатъци на
парламентарната демокрация, но изборите отново ще бъдат истинският и
единствен регулатор на политическия процес.

Така ще е до 1934 г., и поредния държавен преврат с участие на
военните. Техните намерения ще бъдат осуетени от монарха и той ще
установи свой личен режим на управление, който Петър Николов нарече
мек авторитарен режим. Нямало е насилие, той това Ви каза. Просто след
1934-та няма демокрация, няма конституция, няма партии и което е още
по-важно – хората много са го харесвали това време. Дали има проспери- тет ще поспоря, но никой не реагира срещу това, че е спряна конституция- та, че е ревизирана парламентарната демокрация, че е затворен парламен- тът, радвали са се хората – онези там депутатите най-сетне ги няма. Че тя тая радост ще възникне моментално, ако днес някой затвори българското Народно събрание. Това радост ли е – да попитаме от висотата на време- то. Ами не е радост, разбира се, тъга е. Тъга е, защото сам се отказваш.

Не е влязъл някой да те откаже. Няма я Червената армия, няма фашизъм,
няма никакъв болшевишки модел, но ти си се радваш, защото онези, да
го кажа на езика на съвременните медии, „с кюфтетата, вече ги няма при
кюфтетата“. И затова идва юни 1941 г., затова ще започне нова вълна от
тероризъм, ще започне изпълнение на смъртни присъди, ще започне една
голяма тема за залитанията сред висшите военни и интелигенцията към
фашистки идеи, ще започнат наказателните акции на терористите отново.
Да кажа само, че тези, дето са залитали горките, някои от които са избити
тука насред софийските улици, всичките са водени от идеята за ренесанс
на възрожденската идея.

Това на съвременен език, за да ме разберат по-младите, е все едно
сега да гледаш какво става в Македония и да не те боли отвътре. Не
може да не те боли отвътре, но не можеш да произведеш тази болка в
политическа доктрина. Ти викаш „Боже, горките, дано се оправят ня- как си!“ и си недоволен от руския външен министър, но това е защото се
опитваш да бъдещ политически адекватен към времето. Да, но отвътре
има и друго, което те дърпа. Как да не ме дърпа? А майка ми, а дядо ми,
който е роден в Тетово, дето е на границата между Македония и Албания.
Че то половината българи сме така – бежански семейства дотичали от
някой край на Балканите.

Пролетта на 1944 г. – друга голяма насилническа драма, защото едно
безумно правителство на Добри Божилов ще тръгне със специални части да
се бие с някакви хора, които ограбват мандрите по планината. Терористи,
малки групи. Ще вдигнеш ти репресивният ресурс на държавата и на
всичко отгоре ще го направиш, като дадеш и награда за отсечена глава.
Това е кърджалийско време… Това идва някъде от недрата на османското
ни наследство. Защо? Защото си страхливец министър-председател, за- това. За кратко. Обаче това кратко даде на комунистическата пропаганда
гигантска възможност в продължение на десетилетия да разказват, че то
така е било през цялото това време. Колеги, шест месеца е това, шест
месеца, в които има наистина пострадали хора, наистина имаме безумия
на държавата, но пак няма гражданска война. В по-миналия парламент
имаше председател на парламентарна група, който щеше да нарече това
„асиметрична реакция на държавата“, той обича да говори с такива слож- ни конструкции.

И идва черният ден, за който тук всички сме съгласни. Идва 9
септември. Нов преврат на същите тези хора то 1934 г., но вече с актив- ното участие на комунистите. Те, комунистите, ще вземат Министерство
на вътрешните работи, ще изградят мрежа от насилници, които ще бъдат
наречени комитети на ОФ, които фактически ще ръководят репресивния
апарат на цялата държава и ще започне осъществяването на най-мрачно- то избиване на хора, което ще продължи в жестока динамика в първите
петдесет дни на нова власт.

В нашата наука се спори за числата, колко са хората. Аз няма да ви кажа
число, защото знам, че дори едно елементарно историографско усилие да
се преброят в „Държавен вестник“ молбите на вдовиците до 1949 г., които искат да разберат техните мъже живи ли са или не, дори тези обявле- ния не са преброени, което е малко срамно за собствения ми занаят. Така че става дума безспорно, и затова никой не спори, за най-малко десетки хиляди хора. И друго много важно – ударът е нанесен срещу политическия противник вдясно. Ударът не е в центъра, не е нанесен вляво. Първата задача е под един знаменател – „фашисти“. Да бъдат заличени хората, които имат своите политически предпочитания в десницата, а това са хората на интелигенцията, средната класа, свещениците… Масови са
гробовете на хора, които са там именно защото са принадлежали към
тези фактически десни съсловия на градския български живот.
Времето на Народния съд – октомври 1944-1945 г. Това е апогеят на
физическата ликвидация на политическия противник на ОФ. В България
ще остане една единствена алтернатива на комунистите и тя ще бъде лява.
Това ще има особена проекция през 1989-1990 г., когато възстановената
парламентарна система ще има две страни – комунистическа и антикому- нистическа, която ще се окаже от левия антикомунизъм. Просто десните
все още няма да ги има физически. А от 1945 до 1953 г., когато са лагерите,
ще се появи страхът. Не може физическа репресия продължаваща години
наред изчезване на хора, затваряне в лагери, изселвания, да не създаде страх
у хората изобщо. Отиват комунистите в Пиринския край и казват на хората,
че от днес не са българи, македонци са. „Чакайте бе! Как така? Стойте,
вижте се, полудяхте ли!?“ Бой, репресия, отново физическо насилие, за
да ти сменят и принадлежността като българин. Бият свои, бият чужди,
бият всички. Може ли Трайчо Костов – знамето на комунистите от 1944
г., да го превърнеш във враг няколко години по-късно и да го обесиш и
когато го обесиш цялото Политбюро, т.е. цялото ръководство на държавата
да е там, да гледа и този дето иска да бъде издигнат скоро да тича и да
дърпа обесения за краката!?! Това насилие ще ликвидира възможностите
да принадлежиш на своите. В семейството да – Петър Николов е прав. Но
в обществото не. Всичко това има едно единствено последствие – страх.
Да се управлява чрез страх е може би най-важната характеристика на
комунистическата държава, а не на всички тоталитарни системи, защото
другите са по-краткотрайни във времето. Едно е да изследваш десет
години исторически, едно е да изследващ 15 години исторически, друго е
да изследваш 50 години исторически. Знаете ли защо? Защото се сменят
поколения и страхът минава от едно поколение, захапва следващото,
захапва третото поколение и всички заживяват в страх, не знаят какъв ще
е утрешният ден.

И най-големият разврат – това е времето след 1962 г., спира физиче- ският удар, остава страхът като психологически фактор. И един диктатор,
който те мами и ти казва – ела с нас, ще живееш добре. Ако някой се
съмнява в тези ми думи, да прочете в Задочните репортажи на Георги
Марков разказа за отиването при Живков. Той ги е мамил. Моят професор
от университета Николай Генчев в своите спомени и той, будалата, ходил
да пие коняк в Евксиноград с Живков, мислейки че е написал много
силна статия срещу комунистическата идея в „Младеж“ и е повикан,
защото онзи едва ли не е някакъв реформатор. Няма такова нещо. Това е
мошеник, който може да обладава хората и да ги привлича. Днес „Москвич“, утре апартамент, раздаване на материални благини. Разврат. Ако
разберете това, ще можете да разберете защо мощта след 1990 г. на
посткомунистическите стереотипи е толкова голяма. Просто защото ос- новите са здрави и дълголетни и обхващат повече от три поколения хора.
Затова да завърша с два отговора на колегите. Първо, за това можем
ли да променяме четенето на историята. Ще Ви кажа, д-р Ковачев – да
преподаваш История в Нов български университет и да преподаваш
история в Софийския университет вече 20 години са две коренно различни
дейности. И това е така, защото колегите в Софийски университет през
1990 г. извършиха едно действие в типично късен соц.-стил, за да се
скрият от бурята докато мине взеха „мъдрото“ решение – няма да има
кандидат-студентски теми за времето след 1918 г., защото в науката били
спорели. Това обаче, преведено на езика на образователната система,
която аз имам щастието да познавам, означаваше в онзи момент и дълго
след това, че цялата система на кандидатстудентските частни уроци също
приключва през 1912 г. И в училище учебникът, който е за ХХ век не е
нужен, защото не стигаме в преподаването до това време. Изключително
подъл трик с дълбок политически ефект. Не е направен умишлено, аз
съм против всякакви конспиративни разсъждения. Направен е за да ни се
разкара проблема от главата. И затова преподаването е коренно различно.
Просто поради тази причина.

Уважаеми госпожи и господа, извинявам се, че прекалих с Вашето
търпение, но имам идея за шестата цел, идваща от собствения ми житей- ски опит (аз съм 57-ми набор, а г-н Ковачев отписа тези след 65-ти). Много
мисля върху тези неща, като всеки родолюбив българин. Трябва да дадем
път на доброто. Много омраза, много злоба, абсолютно комунистическо
мислене и поведение, то е болшевишко даже, то не е само комунистиче- ско. Да мразиш, непременно да наругаеш, непременно да изградиш кон- фронтация, непременно да си победител с риск да омажеш достойнството
на другите е болшевишко в самата си основа и ние се подадохме на това и
25 години го наричахме българска политика. Той е добър политик, защо?
Защото може да наругае политическия опонент добре от трибуната. Че
това беше правило, то май и днес е правило, аз не знам как е в момента
вътре ситуацията, но беше правило дълго – който по-добре ругае другите,
е по-добър политик. Това е абсурд. Иска се смислен разговор, иска се
добронамереност, по това си личи, че си демократ, иначе не ставаш за
демократ, иначе си посткомунистически политически деец.
Благодаря!

ВОДЕЩ: Благодаря на доц. Методиев.
Той ни призова да дадем път на доброто. Малко преди това и
господин Ковачев говори за щастие – все две неща, които са невъзможни
у хора, които са завладени от страх. Страхът не допуска щастие. Страхът
не допуска доброта. Страхът е зъл и лош. Затова много се надявах и съм
благодарен на Веселин Методиев, че се съгласи да бъде лектор днес тук,
защото слушайки го си давам отговори на въпроса защо днес живеем по
начина, по който живеем. Знаейки миналото трябва да си дадем отговор
защо ни е толкова страх и как да се преборим с този страх. Имате думата. Ако имате въпроси – заповядайте!

Проф. ЕВЕЛИНА КЕЛБЕЧЕВА (преподавател, АУБ): Уважаеми
съмишленици, много трудно е да се каже нещо повече след това, което
чухме тук. Ние сме убедени в правотата и в необходимостта на тези думи.
Искам да продължа това, което господата Николов, Ковачев и Методиев
казаха с директна реплика към изключително уважавания от мен историк
и човека, който смени българското образование – Веселин Методиев.
Това което виждам е, че единственият човек, който прави нещо
в европейски план е Андрей Ковачев. Присъствала съм на негови
конференции и мисля, че събира хората, които не само осъзнават
сложността и дълбочината на проблема, но и които работят за това, което
трябва да се направи. Когато Вазов плаче от балкона на „Раковска“ след
това той пише няколко много ярки неща: „Какво да правим в тази безиз- ходица и в тази най-страшна тъмнина, в която попада България след
Ньойския договор?“ И той завършва с това – „Да работим!“
Единственото нещо, което можем да направим в момента всички
ние тук и специално младите хора, е да работим, защото ние знаем какво
трябва да направим. Когато Лев Ландау – един от моите най-любими
физици на ХХ век – получава Нобелова награда, вие знаете, че НКВД му
спретва катастрофа, за да не отиде да си получи наградата. Той е световно
име и не върви така да го затрият в Сибир. Малко преди получаването на
нобеловата награда те го питат „Тавариш Ландау, какъв е най-големият
проблем на съвременната физика?“ и той казва – учебниците по физика.
И понеже призивът е да работим – нека започнем от учебниците.
Всъщност, ние имаме вече поправката на г-н Станимиров в закона,
която да се надяваме ще промени нещата фундаментално, но имаме и
съвсем конкретна работа. Защото в закона, доц. Методиев, пише, че на
всеки четири години трябва да се сменят учебните съдържания, учебните
планове, а доколкото знам това е направено само веднъж за последните
15 години. Аз не знам защо 15 години Министерство на образованието
не изпълнява този закон… Може би ще има някакво движение напред в
следващите.

Ние не изпълняваме собствените си закони, които са осъдили
комунизма като престъпен режим, нито пък изпълняваме декларацията
на Българското народно събрание, подкрепило Хавеловата декларация
– два документа, останали познати само на хората, които знаем колко
е важна битката за миналото. За жалост на полувремето опонентите ни
спечелиха, но ние все още имаме шанс да променим статуквото, и с новия
закон, и с всички млади хора, които ще знаят какви въпроси да задават и
какви закони да предлагат на Народното събрание.
Благодаря ви за вниманието!

ВОДЕЩ: Благодаря Ви!
Борис Станимиров също искаше думата.

БОРИС СТАНИМИРОВ (народен представител, РБ): Здравейте!
Най-напред искам да аплодирам форума и формата, в който се виждаме. Това много ми напомня на едни диалози, т. нар. Сен Жери,
които Европейската народна партия организира веднъж годишно в ста- рите хали на Брюксел, където се събират точно в подобен формат и в
подобен разговор, само че там се коментира бъдещето и целите пред
Европа. Щастлив съм, че Институтът за дясна политика прави същото на
национална почва.

Слушах много внимателно и г-н Ковачев, и г-н Методиев и отново, от
нещата които ни казаха, у мен изникна един въпрос, който постоянно си
поставям и на който до сега, признавам си, не съм намерил отговор. Аз
по тези теми също много разсъждавам и съм разсъждавал и в миналото и
много ме тревожат и вълнуват.

От една страна Андрей Ковачев констатира това, по което смятам,
че всички ще се обединим, че в наше време има едно неадекватно
неглижиране на историята, непознаване на историята. Всъщност, по това
което той каза, аз съм съгласен, ние загубихме битката за интерпретацията
на миналото с едно на две, засега. От друга страна Веселин Методиев
по един много издържан, систематичен начин ни представи целия терор,
през който е минало българското общество. Нека приемем тиражираните
цифри, че има около 30 хиляди души избити веднага след 9-ти септември
и после около 300 хиляди тежко репресирани до ниво да бъде пречупена
житейската им съдба през следващите години. Ако екстраполираме
тези цифри към днешните поколения ще видим, че би трябвало да
има няколко милиона души, за които отношението към онзи период от
историята, отношението към комунизма и към тоталитарната държава
по онова време, трябва да е кръвно отношение, то да не е философско,
политическо отношение на някакви доктрини, а да е въпрос на родова
история и на родова памет. Къде е несъответствието тук? Между това,
че няколко милиона лично, кръвно в семейството си, са засегнати от
тази репресия и между това, че същите тези няколко милиона напълно
игнорират този факт. Или не търсят истината за тези неща, а приемат едни
идеологически сапунисани версии за миналото. Аз лично нямам отговор.
Поставям го не като риторичен въпрос, а като човек, който опитвайки се
да намери някакви причинно-следствени връзки се е изправил пред една
огромна дупка. Някакви обяснения би могло да има…

И как да открием следващата национална кауза на българската
национална общност? За мен невъзможността ясно да я формулираме
– защото очевидно е, че проблем има – се дължи на сложния преход,
който имахме. Т.е. на начина по който реализирахме предишната кауза
България да стане западна държава. Присъединяването ни към Запада
се усложни, защото тръгнахме към един Запад, а пристигнахме в друг.
Този преход не беше просто пренасяне от точка А към точка Б, а беше
като да управляваш кола по палубата на движещ се кораб. Този Запад,
който ние идеализирахме и към който искахме да принадлежим още
през 80-те години, е съвсем различен от това, което имаме днес като
обединена Европа. Самата Европа също е в доста динамичен процес на
преход и нашият преход трябваше да се нагажда едновременно и към
тази динамика. Ето затова според мен ние не бяхме готови и точно затова
и днес не можем да кажем от кое точно сме доволни, от кое точно не сме доволни. Защото неудовлетвореността ни от статуквото в момента е в
много голяма степен и част от общата неудовлетвореност на европейците
от това, което представлява Европа. Една такава сложна констелация се
получава в едни планети, които се движат и около своята си ос, но и около
другите по сложен начин. И затова мисля, че отговорът не можем да го
намерим толкова лесно.

И накрая, ако трябва да допълня щастието, за което спомена Андрей
Ковачев и доброто, за което говори Веселин Методиев, аз лично като
консерватор бих добавил думата около която кръжим, но може би днес ни
е малко страх да я кажем. Става въпрос за вярата. Вярата в религиозния
смисъл, в смисъла на ходене на църква, палене на свещ, молитва, участие в
светите тайнства. Моето лично мнение е, че най-голямото зло, причинено
на българския народ в цялата му сложна история през ХХ век е атеизмът.
Аз лично не съм оптимист, че едно общество, от което е изтръгната вярата
и което фетишизирайки светския характер на своето битие не се връща
към вярата, може да намери пътя и да формулира следващата си голяма
кауза. Ако някой може да ме опровергае, ще се радвам.

ВОДЕЩ: Благодаря ви! Заповядайте!

ГЕОРГ ГЕОРГИЕВ (народен представител, ГЕРБ): Ще се нагърбя
с отговорността да поговоря малко от позицията на младите хора,
разширявайки обаче диапазона – от 1965 до 1991 г., тъй като така или
иначе в момента има млади хора родени през 1991 г., които пребивават
в т.нар. активна политика. Ще се нагърбя с тази задача, тъй като много
често за младите хора говорят други и ще стигна до това, какво искат
младите хора и по какъв начин трябва да детерминираме националната
кауза.

До преди време нямах никакво съмнение, че младите хора са тези,
които могат да дадат новия заряд за развитието на държавата. В момента
обаче, наблюдавайки този романтизъм, който се заражда сред тях по
отношение на времето от преди 1989 г., имам все по-сериозни съмнения.
За това, за разлика от повечето тук, аз не обвинявам преподавателите, а
самите млади хора, тъй като фактът, че все пак сред тях има достатъчно
просветени, за да знаят, че случилото се преди това е чудовищно, означава,
че останалите също могат сами да стигнат до това знание. В крайна
сметка ние сме достатъчно разумни, постоянно търсещи, любопитни
същества, за да можем да си набавим необходимата информация, да я
интерпретираме по правилния начин и да си изведем достатъчна поука
от нея.

И тук, пренасяйки се вече към националната кауза, бих казал, че
дори на европейска сцена (това, което д-р Ковачев упомена) да постигаме
някакво единение, единомислие в позициите си, в крайна сметка това,
което артикулираме като послание тук е важното. Ако сме разединени в
България и не можем да достигнем до обща позиция имаме проблем. И
ако говорим за национална кауза, ние трябва да си даваме ясна сметка за
това дали пък в крайна сметка нацията ни е готова да се обедини около
кауза и дали нацията е хомогенна в мислите и в желанията си. Защото в момента имаме много сериозен кливидж между политическите елити
и гражданите, който трябва по някакъв начин да преодолеем, тъй като
„политика“ в момента не е натоварена с положителен смисъл и тъй
като гражданите няма как да се откажат от гражданското аз смятам,
че ние като политици в някаква степен, трябва да се еманципираме от
политиката и да започнем да възприемаме себе си като граждани, като
част от обществото, отколкото просто като тези, които по някакъв начин
се занимават с управлението на държавата. Смятам, че ако успеем да
постигнем това единение между политическо и гражданско, ще можем и
в крайна сметка да синтезираме някаква национална кауза.
Не знам дали националната кауза би могла да бъде в това младите
хора да останат в България, защото за да стигнем до там ние трябва на
тях да им дадем някаква национална кауза. Младите хора трябва да имат
кауза, с която да са ангажирани и с която да останат, а не самото оставане
да бъде националната кауза. Така че много бих се радвал, ако новото
поколение успее да се обедини около нещо, което да го тласка напред.
Мисля че Съединението на България е била една такава цел и всъщност
това е може би най-светлият, най-яркият акт в българската история, в
който народът действително е бил обединен около едно общо нещо, което
е искал да постигне и го е направил със собствени усилия. Бих се радвал
младите хора днес да имаме подобна цел, която да зададем на държавата
си и която да гоним в бъдеще, а по-мъдрите и по-опитните да ни помагат.
Но най-много ми се иска младите хора сами да започнат да артикулират
своите позиции, защото не е много добре, когато оставим на някой друг
да говори от наше име.

Благодаря ви! Надявам се да съм успял достатъчно ясно да предам
това, което исках да ви кажа.

ВОДЕЩ: Благодаря!
Господин Ковачев, заповядайте!

АНДРЕЙ КОВАЧЕВ: Благодаря Ви.
Много се радвам за тези интервенции, които чух досега. На европейско
ниво, това че ние сме горди като българи не означава, че не можем да
бъдем горди като европейци и тези, които се опитват да направят разлика
между едното и другото съм убеден, че не могат да успеят. Нашият девиз
„Съединението прави силата“ е валиден още повече в момента и за
Европа. Ако ние искаме наистина в глобалната конкуренция с останалите
региони на планетата да имаме някакъв шанс, то трябва да се държим в
Европа заедно. Колкото и една Германия да е голяма, тя е доста малка в
сравнение с Китай например. Германия е 50 пъти колкото Люксембург.
Китай е 50 пъти колкото Германия. В големия свят сама Германия е
един Люксембург. Може да не ни харесва, но е факт. Дали съществува
европейска идентичност паралелна на националната идентичност на
немци, французи, българи и т.н.? Дали съществува европейско обществено
мнение, доколко то е сформирано или то е често все още в голямата си
степен национално? Дали съществува обща европейска интерпретация
на историята? Може би в някой от тези въпроси се крие и отговорът за следващата национална кауза.

Има много критика, въпросът е много зареден и с много популизъм,
в някои от страните членки има хора, които казват – не, не трябва повече
да се интегрираме, защото ще загубим нашата национална идентичност,
традиции и т.н. Аз съм убеден европейски федералист и смятам, че
напротив – нашето бъдеще е в един още по-интегриран Европейски съюз
с всичките му сфери, включително външна политика, отбрана, сигурност,
здравеопазване, социална политика… Това са сфери, които засега не се
приемат за европейски, но и там може да се работи по въпросите на
правата на пациентите, трудовите права и хиляди други теми.
Ще вметна, че дебатът за европейската идентичност е изключително
актуален. Днес има страни, които не искат нито крачка напред в
интеграцията и смятат, че на този монстър, Европейския съюз не тряб- ва да се дава право да управлява суверенните държави. Аргументите
са и в двете посоки, аз съм от другата страна на барикадата, заявявам
го съвсем ясно за да няма две мнения по въпроса: „За“ по-интегриран
Европейски съюз, „За“ европейска федерация, „За“ европейска армия,
„За“ европейски външен министър, „За“ европейско правителство.
Но дебатът без гражданите го няма. Всичко което казах го няма, ако
гражданите не приемат това бъдеще, а се придържат към романтичните
възприятия от XIX век. Тогава обаче смятам, че ще имаме огромни проблеми
на нашия континент, защото през 2050 г. ние ще бъдем едва около 5 % от
цялото население на света и ако сме и разделени не ни очаква много добро.
Затова и винаги казваме, че раните които сме получили в миналото – Ньой,
бойните полета на Дойран и на завоя на Черна… те не могат по друг начин
да бъдат заздравени освен по пътя на европейската интеграция. Само
когато границите на Балканите станат символични и когато нашите братя
и сестри на Вардар имат същите права и задължения както нас, стандартът
ни ще бъде съизмерим със западната част на континента.
Може ли това да стане наша кауза? Тук излизам извън рамките на
националната кауза и поставям друг въпрос – каква е европейската
кауза… Тема за един друг дебат между привърженици на по-интегриран
Съюз и защитниците на суверенното право на страните членки.
Една дума за автоцензурата и за страха у медиите, когато става
въпрос за теми от миналото. Аз например никога не съм канен от големи
телевизии извън обществената, когато става въпрос за история. Може
би защото не е шоу-формат и не е интересно, но може би и защото има
автоцензура. Помня как скандализирах медиите в един южен български
град, когато ме попитаха дали стоя зад тезата, че градът трябва да смени
името си и аз потвърдих, че този дебат трябва да се води и имена на партийни лидери не трябва да бъдат имена на български градове. Или тези,
които смятат, че тези имена трябва да бъдат запазени, да кажат каква е
квотата за разпределяне по партии? И на какъв принцип? Само тези, кои- то са извършили преврат с насилие и диктатура ли имат право да слагат
партийните си лидери за имена на градове или и другите?
Когато споменах, че най-големият антифашистки успех на рило-
пиринския партизански отряд е всъщност убийството на ранени
германски войници в санаториума край Жабокрек, една журналистка каза: „Г-н Ковачев, извинявайте, но това няма да го пуснем, защото ще имам
проблеми в съответната медия.“ Не е ли безумно това да се случва през
2015 г.? Да се страхува журналист, че някой е назовал обективната истина
– как е имало един санаториум с болни летци и една банда го е нападнала
и ги е избила. Всяка година комунистите честват с хора и ръченици този
акт на насилие, който според всяка хуманна или цивилизована гледна
точка е криминален акт.

Много сме разединени в България. Семействата на засегнатите от
мероприятията на народната власт са много, но те нямат или желанието,
или достъпа до медиите за да свидетелстват за престъпленията. Обратно
– тези, които искат да потулят истината явно имат повече достъп. Може
би защото такива са повечето собственици на медии.

ВОДЕЩ: Благодаря на господин Ковачев.
Аз само ще си позволя да препоръчам, ако искаме да четем правилно
историята, да изоставим политически коректното говорене. Става дума за
Благоевград и за преименуването му с хубаво българско име. Нека кажем
нещата с истинските им именна. Стига политическа коректност. Национал-
социализмът е бил ужасен, социализмът беше ужасен. Не можем да го
крием с меки думи, трябва да използваме думите по предназначение,
защото в противен случая те губят смисъла и стойността си.

ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: Ще ви дам един пример за съвременната и
национална общност, която аз много обичам с всичките луди хора в нея.
Давам си сметка, че обичам и ненормалните.
Ние българите не сме едно, ние българите сме поне две. Примерът
е следният. През музиката човек може да научи неща, които с думи не
могат да бъдат казвани. Да имаш ухо да се заслушаш в музика, която
излиза от инструмента водещ османската армия и се нарича зурла, който
днес създава особен вид фолклор огласящ част от клубовете в България,
означава да се обърнат на Изток. Защото тази музика идва от там. Да
се заслушаш в цигулката на Моцарт или в китарата на Ерих Клептън
означава, че си се обърнал на Запад. От тези две Българии, тази която се
е обърнала на Запад е по-малката и това е лесно да се види. Ако съм па- триот, трябва да обичам и зурлата, просто защото тя е част от мисленето,
от манталитета.

Трябва да знаем, че ще трябва да дефинираме национална цел, която
е обща за всички, не за нас прозападните, просто защото ще дефинираме
цел за малка част от българите. Трябва да дефинираме обща цел. Трябва
да направим непостижимото – това, което направи Джордж Харисън –
намери в българския фолклор елемента, който може да изсвири по западен
начин. Това, което направи Горан Брегович – направи го в джаз, вкара го в
американската музика. Такава амбиция трябва да имаме пред очите си, за
да знаем с какво огромно нещо трябва да се справим. Иначе има опасност
да останем на двете места – едните в клуба, където се слуша блус и са
петдесет човека и другите в клуба, където се слуша чалга и са петстотин
човека, защото това са двете възможности, няма трета. Нуждаем се
от обща кауза, защото и тези със зурлата и те имат някаква по-тънка душевност към цигулката, сигурен съм в това. Тя, зурлата, им е само
докато са с ракията в главата, след това, като изтрезнеят, тази зурла пречи
и го знаят тези хора и трябва да им се помогне. А ние, десните, трябва
да сме хората, които изпълняват функцията на онези малките проценти
които теглят обществото. От колко се тегли британското общество? Да не
би да се тегли от 60% британци? Тегли се от 5%, а останалите вървят след
тях. Колкото по-активни са тези 5 %, толкова по-добре.
За финал. понеже адресът е към поколение, което би трябвало да се
справя с трудности, аз да Ви кажа, че не се чувствам като човек, който
ще се дистанцира от трудностите, нищо че съм на петдесет и осем. Ще
помагам с каквото мога. Нека го правим заедно, защото да се товарят
само младите хора означава, че старите искат да абдикират. Аз няма да
абдикирам, оставам тук.

ПЕТЪР НИКОЛОВ-ЗИКОВ: Няколко думи и от мен.

Господин Станимиров повдигна един изключително важен въпрос
– защо потомците на тези триста хиляди репресирани по време на
комунистическия режим семейства не говорят за това. Аз ще дам моя
отговор на този въпрос. Хора преживели насилие говорят ли за насилието?
Жени, преживели сексуално насилие или хора, които като деца са
преживели сексуално насилие, правят ли възпоменание на дните от това
насилие, припомнят ли си го, събират ли се, издават ли книги по този
въпрос? Много рядко. Обикновено правят точно обратното. Превръщат
темата в табу, не говорят за нея и тихо понасят последствията без да се
опитат да разберат тази травма, без да си дадат отговор какво е било.
Защо? Защото ги е срам. Защото българите, преживели репресиите са
оцелели за разлика от една част, която не са ги преживели и са загинали.
Оцелели са през компромиси, през зависимост от службите на комунис- тическия режим, през бракове с представители на комунистически семей- ства, през някакъв дребен житейски колаборационизъм. Всичко това се крие, това е нормалната реакция, това е причината свидетелствата на тези хора да отсъстват в политическия дебат. Когато влезете в книжарница, на рафтовете за мемоарна литература ще видите, че три четвърти от българската мемоарна литература се създава от комунистически дейци и една четвърт от хора, свързани с политическото дясно. Защо? Защото не искаме да говорим. Защото ни е срам.

Психолозите обаче казват, че начинът да се освободиш от тази травма
от миналото е именно да я изговориш. Именно затова започнахме този
дебат. Това е началото на дебата за българската кауза. Той няма да завърши
днес. Започнахме този дебат с въпроса за историческата интерпретация.
За да си отговорим на въпроса къде искаме да отидем, трябва да отговорим
първо на въпроса кои сме, какви сме и как стигнахме до тук.
Благодаря ви!

ВОДЕЩ: Благодаря на Петър Николов, Андрей Ковачев и Веселин
Методиев! Благодаря на фондация „Конрад Аденауер“! Благодаря за
участието Ви!