Предизвикателства пред българската външна политика

om1Огнян Минчев

Текстът представен тук е изказване на Огнян Минчев на Кръглата маса на тема“Перспективи пред българската външна политика: рискове и предизвикателства”, организирана от Института за дясна политика на 15 октомври 2014 г.

Благодаря Ви, господин председател!

Уважаеми дами и господа, българската външна политика се определя от дадени константи, които са добре известни и за които аз няма нужда да говоря подробно. Това е нашият избор да бъдем членове на Северноатлантическия съюз, на Европейския съюз, на произтичащи от това отговорности, права и посоки на осъществяване на българската външна политика.

Има обаче и няколко променливи величини, преди всичко две основни променливи величини, от настоящия период, които оказват, и ще оказват, съществено въздействие върху начина и ефективността, с  която се прави българската външна политика. Първата от тези променливи величини е съществената промяна в системата на международните отношения, която протича през последните няколко години. От края на 80-те години до средата на първото десетилетие на настоящия век международната система се управляваше преди всичко от фокусирането на основните ресурси на международната политика, на международната власт, в ръцете на западния съюз. Това беше един еднополюсен свят с център Съединените щати и поради това тази система беше либерална система, управлявана на основата на определена съвкупност от ценности, изповядвани от демократичния свят и България, със стремежа си да стане член на Европейския съюз и на НАТО, на практика се опитваше, и успя, да постигне известни гаранции за своята национална сигурност и своето национално развитие поради самия факт, че ние станахме членове на тези два клуба на демократичния свят. Това да членува някъде, разбира се, никога не е било достатъчно за една малка страна, тя трябва да защитава активно и ефективно своите интереси, но така или иначе в рамките на тази, повтарям, либерална система от определени ценности, които, ако се налагаше да бъдат осъществявани и налагани със сила, България имаше своята рамка за сигурност и развитие, която успя да осъществи поради успеха си да стане член на НАТО и Европейския съюз.

Международната система се промени драматично през последните години. Това е еволюция от тази либерална система на очертани ценности, към които трябва да се придържат всички участници в международния процес, към една многополюсна система, която доста бързо се ориентира към други принципи на поведение и взаимоотношение, а именно принципите на това, което се нарича „реалполитик“. В рамките на тези принципи всеки един полюс на власт, всеки един полюс на влияние, започва да осъществява своите интереси на основата на ценности, които той счита за валидни, и в рамките на тая система, особено по-малките страни, получават значително по-трудната задача да се ориентират, да балансират, именно в реалните отношения на сили, които се проектират от различните играчи в международните отношения. България в този контекст трябва да развива външна политика, която е много внимателно балансирана между три основни центъра на сила на власт. Първият център на сила и на власт разбира се е оста Брюксел-Вашингтон. Няма нужда да повтарям къде членуваме, какви са нашите цели чрез това членство и т.н. Вторият основен център е Москва, третият основен център е Анкара.

В настоящия период между тези центрове съществува нарастващо напрежение както по оста Запад-Москва, така и, макар не толкова добре изявени, по оста Запад-Анкара. Имаме системно преобразуване на турската държавна, в частност външна политика, която все по-сериозно се отличава от това, което беше характерно за Кeмалитския консенсус в турската политика през десетилетията след Кемалитската революция от 20-те години.

Втората основна променлива на българската външна политика е свързана с институционалната и политическа деградация на българската държава, която в последните години все по-малко е в състояние да осъществява както българския национален интерес, така и основните приоритети, които са заложени в българската Конституция и в българските закони. Особено през последните година и половина – две, ние наблюдаваме един процес на застрашителна дегенерация на българската държавна институционална тъкан, взимането на държавата на ръчно управление от определени корпоративни олигархични интереси, които вече не могат да бъдат наречени и задкулисни, тъй като те просто се качиха на сцената и демонстративно теглят конците, теглеха конците, на политическите марионетки, които осъществяваха техните интересни. И от тази гледна точка ние можем да говорим за наистина спадането на институционалната ефективност на българската държава под санитарното ниво на ефективност и поемането на българската държава в ръцете на един по същество октопод, който все по-безцеремонно демонстрира и налага своите интереси.

Трябва да се съобразяваме с тези две променливи, ако искаме да направим нещо сериозно не само за външната си политика, но и за политиката на българската държава и за осъществяване на интересите на българската нация като цяло.

Следващият момент, на който бих искал да се спра, е вече свързан наистина с основен принцип на правене на външната политика. Нация, която не притежава своя собствена стратегическа идентичност, не може да прави външна политика. Колкото е по-слаба стратегическата идентичност на една нация, толкова по-дезориентирана и неефективна е нейната външна политика. Българската стратегическа идентичност би трябвало да е ясна, би трябвало да е категорична, с членството ни в организациите, за които вече казах, с ориентацията ни, но ние виждаме, че държавата и обществото непрекъснато се тресат от вътрешни конфликти, които са проектирани от външни интереси, разбира се, които са проекция на външни интереси, но конфликти, които в крайна сметка непрекъснато поставят под въпрос стратегическата идентичност на българската държава и на българския национален интерес и от тази гледна точка създават практическа дефиниция на българската държава като, цитирам: „Болният човек на Европа“. Знаете от кога и откъде идва тази фраза „Болният човек на Европа“.

От тази гледна точка, за да можем да правим ефективна външна политика ние трябва да помислим за ясната категорична дефиниция и налагане на стратегическа идентичност на българската държава.

На първо място, разбира се, ние трябва да бъдем надежден съюзник на Европейския и на Североантлантическия съюз. Понастоящем ние не сме надежден съюзник, поради причини и обстоятелства, на които няма да се спирам, които са известни на тази аудитория от компетентни и информирани хора. Ние трябва да бъдем надежден съюзник, но ние трябва да бъдем и съюзник с претенции. Освен че бяхме слаб съюзник досега, и именно поради това, че бяхме слаб съюзник досега, ние нямахме мотивацията, и както се казва очите, да претендираме. Българската армия участва в повечето, за да не кажа във всички, мироопазващи и мироналагащи операции, които НАТО осъществява през десетилетието след 2004 г., когато станахме членове, та дори и преди това. Ние с готовност приемаме задачата да участваме в подобни операции, в подобни ангажименти, но ние не искаме, ние не претендираме. На българска територия има три бази за съвместна експлоатация с армията на Съединените щати. Тези бази обаче съществуват номинално или почти номинално. Те не се явяват, освен по силата на своя общ статут, някаква гаранция за българската национална сигурност. Бидейки съюзници на Съединените щати на мен не ми е известно нито един български държавник да е отишъл във Вашингтон, или при посещението на американски официални лица в София, да е поставил на дневен ред необходимостта България да бъде считана за един ключов съюзник на Алианса в един регион, в който, както знаем, имаме нарастващи заплахи както от Югоизток, така и от Североизток. Ние не сме поставили условията за евентуални мерки за подкрепа на българската армия и на българската държава, с цел да осъществяваме ефективно нашата роля в този регион. Кой български държавник е поискал военна помощ от Съединените щати и на каква цена? Получаваме ли ний и ще получим ли някога военна помощ, подобно на много от нашите съседи? Не искам да губя време с примери, те са известни. Това трябва да бъде условие, което е част от пакета на нашите ефективни съюзнически отношения.

С Европейския съюз, с който политиката ни все повече би следвало да е вътрешна, а не външна, мисля, че освен всички други неща, които много добре знаем, трябва да имаме и активна външна политика в областта на инвестициите. В България освен „Карфур“, „Била“ и някои други подобни, които в крайна сметка са екстрактори на печалба, трябва да има и инвестиции по-дългосрочни, които създават условия за развитие на българската национална икономика.

Когато през 2005 г. бях на посещение в Анкара и се срещнах с мои колеги от общността на изследователските институти, така наречените „тинк-танкове“, обсъждайки двустранни въпроси поставях навсякъде въпроса за това, че ДПС като политическа партия все по-инвазивно участва по един негативен начин в българската политика, първо осъществявайки монополизация и авторитарен модел на контрол върху нарастващи по обем общности в българското общество и второ, чрез разгръщането на една изключително корупционна доминирана политическа практика в институциите на държавата. И получих навсякъде отговор: „Ами, това е българска партия, разправяйте се с нея, защо се обръщате към нас по този въпрос?“ За да може проблемът с ДПС да стане ефективна част от българо-турските отношения, ние наистина трябва да направим един сериозен опит в рамките на българската държава да ограничим този корупционен потенциал, да се опитаме да поставим всеки на мястото му, не само от ДПС, но и от другите политически сили, представители и групи, които имат подобно поведение, за да може, ако накърним нечии интереси, това вече да не бъде наш проблем, а към нас да се обърнат с въпроса: „Защо го правим?“. Тогава ние вече можем да кажем защо го правим. Надявам се, че съм ясен. В двустранните отношения между България и Турция трябва да има яснота. Зоните на премълчаване на проблемите от българска страна трябва постепенно да изчезнат. Комплексът от възродителния процес трябва да бъде заличен не от гледна точка на българската отговорност, историческа отговорност за наличието на подобно явление в българската история, а трябва да изчезне от гледна точка на проекциите на възродителния процес върху настоящата българска политика и българо-турски отношения, защото възродителният процес е окончателно и невъзвратно минало, невъзвратимо минало.

С Русия, съвсем накратко, това което трябва да направим, е да избегнем емоционалния порочен кръг на българската политика спрямо нея. Русофилите, русофилството, влиянието на Русия по всички известни канали върху българската държава и българската политика е известно. Ние трябва да излезем от този порочен кръг с формулирането на ясни, категорични позиции на прагматизъм, на разбиране към общите зони на интерес, и да защитаваме своята идентичност – стратегическа и геополитическа, по отношенията си с Русия. Спокойно, практично и, пак повтарям, с желание за взаимна изгода и взаимен интерес там, където е възможно.

Тъй като трябва да приключвам, няколко думи само ще кажа за две важни теми.

На първо място – Балканите и Черно море. Това са двата региона, в които България има потенциална позиция на значим фактор. Ние не можем да бъдем особено значим фактор в международните отношения на равнище НАТО, на равнище Европейски съюз, но на Балканите и в Черноморския регион можем да бъдем такъв фактор.

Централна Европа. Централноевропейските страни освен страни, с които споделяме обща съдба, са страни, с които споделяме и общи интереси. И българската външна политика по отношение на Централна Европа трябва да бъде особено активна, приоритетно активна, както в рамките на НАТО, така и в рамките на Европейския съюз, така и извън тези общи организации, в които членуваме.

Ще завърша с няколко думи за необходимостта от икономизиране на българската външна политика със страни като Япония, Китай, Индия, Бразилия и други, които имат държавни търговски стратегии, с които може да се преговаря, с които трябва да се прави по-активна външна политика в областта на икономиката.

Благодаря Ви!

Въпрос от залата: В момента Огнян Минчев спомена за, все пак всеобразната хибридна вълна, която се води срещу България от Североизток, но тя включва и така наречената пропагандна война, която е много тежък недоловим и хибриден проблем, който очевидно не се усеща в България. Смятате ли уважаеми господа, че по външнополитическа линия биха могли да се вземат някакви контриращи мерки, защото ситуацията е много остра, много, така неуловима и същевременно изключително летална, бих казал? Благодаря.

ОГНЯН МИНЧЕВ: Би могло да се вземат мерки. За съжаление първият и единствен път, в който официално българска институция в частност Министерството на отбраната постави въпрос за това, че тази политика от страна на Русия представлява заплаха за българската национална сигурност, институцията беше неглижирана от премиера. Събраха се и изведоха от документа, не просто го смекчиха нали, формулировката, изведоха формулировката от документа като цяло. Ние се страхуваме, на практика се страхуваме да говорим за това, което създава още по-голям хъс, още по-голяма амбиция да бъдем притискани до стената. Ние не дефинираме границите на нашия интерес. Чисто психологически, да оставим настрана с какъв ресурс разполагаме да говорим с Русия. Естествено, че сме несравними величини. Ако ние имаме, поне чисто психологически формулирани граници на нашия интерес, спокоен тон на взаимоотношения, без истеризиране филофобско. Ако имаме ясна категорична позиция, но това разбира се е необходим известен национален консенсус, който е недостижим при нас. Тогава бихме могли да постигнем повече. Не става въпрос за това, че ще се изравним по силата на различния си потенциал, но можем да постигнем повече. Нещо, което в момента по никакъв начин не постигаме и поради причините, които Вие изразихте.

Не бива да се подценява ислямска държава и не бива да се свежда до установените и познатите досега форми на терористични групировки. Ислямска държава представлява нова степен на институционализация на ислямски радикализъм. Пълен, тотален контрол върху определена територия. По всяка вероятност вече може да се каже, че ислямски радикализъм, или ислямизма, радикалния ислямизъм представлява нова трета форма на тоталитаризма от последните 100 години след болшевизма и нацизма. Ислямизмът ще се превърне наистина в една идеологическа тотална форма на контрол. Нещо, което наблюдаваме в първоначална форма на териториите, които ислямска държава е окупирала. Мисля, че независимо от това дали ние ще си крием главата в пясъка, или не, ислямска държава ще бъде предизвикателство за целия Запад, за всички институции на Запада и всички страни, които са част от Запада. От тая гледна точка българските институции за сигурност трябва да бъдат на ниво. Нищо повече, аз лично като повече теоретик, отколкото практик на международните отношения, мога да кажа.