Меката сила във външно-политическите стратегии: Християнство, Ислям и култура

gs2Горан Стойковски

Въведената през 1990 г. от Джоузеф Най концепция за „меката сила“ описва как една държава може да осъществява влияние в международните отношения в своя полза и даже да предизвиква вътрешна промяна в социалните отношения и културата на други държави, без да прилага принуда за осъществяване на тази цел. (Nye, 2004). Меката сила е външнополитическа стратегия, която описва способността за привличане към ценностната система на американската култура, използвана като средство за успех в глобалната политика. Благодарение именно на технологията на меката сила, американската и британската култури днес си остават най-влиятелните в света. Влиянието на тези две култури е широко разпространено и без изключение забележимо навсякъде по света. Англосаксонската култура – в това число езикът, литературата, музикалното и изобразителното изкуство, киното, театърът, медиите и другите форми на комуникация са с международен характер. Обединеното кралство и Америка, т.е. Лондон, Ню Йорк и Лос Анджелис, са център на международните финанси и глобалната икономика – места, които няма как да бъдат заобиколени от субектите и участниците на глобалните финансови пазари, идващи от всички страни по света. Според Джоузеф Най ако се приложат адекватни техники, то ценностите на една култура могат да бъдат дълбоко съблазняващи и от там привлекателни за сравнително големи групи хора, принадлежащи на други общества с различна култура. Ако направиш така, че ценностите на твоята култура да бъдат достатъчно привлекателни, то можеш да постигнеш ефекта консуматорите на твоята културна продукция „да искат това, което ти искаш те да искат“.

Разбира се, на ред с англо-американската мека сила, днес съществуват и руска, и китайска мека сила. Също така напоследък става забележим все по-активният пробив и на турската мека сила.

В Анкара много добре разбират ползата от прилагане на мека сила и благоприятния ефект, който тя оказва в процеса на осъществяване на външнополитическите стратегии. Чрез тази форма на външнополитическо въздействие Турция иска да осигури културно, интелектуално, идеологическо и информационно влияние върху балканските народи като представи духовните ценности на своята култура с висок морален авторитет и ги направи по този начин привлекателни за хората. Политиката за осъществяване на геокултурните амбиции на Турция след края на Студената война успешно стъпи, и днес все по-успешно прохожда, в региона на Западните Балкани. Зад спора за политическото влияние над балканските мюсюлмани, с всички произтичащи от това геополитически предимства, протича една тиха битка за предефиниране на същността на културата на Босна и Херцеговина, на Македония, Косово и Албания, а може би и на Сърбия и България. Наред с бошняците, и албанците, като най-голяма група мюсюлмани в региона, попадат под фокуса на турския външнополитически интерес и новата външнополитическа стратегия, диктувана от новия ислямски консенсус, установен в самата Турция. Културното утвърждаване на Турция сред мюсюлманите там върви с интензивни и ускорени темпове. С огромни капитали, осъществявайки крупни стратегически проекти, Турция интензивно инвестира в сектора на образованието, предоставяйки качествени условия за развитие и обучение на бошняшката младеж в областите на историята, изкуството, културата и науката. Към всичко това могат да се добавят и нашумелите напоследък турски телевизионни сериали, огромна продукция на изживяващата „холивудска“ трансформация „сапунена индустрия“ край Босфора, която на практика внушава нова гледна точка за Турция. Следи и елементи от османското културно и духовно наследство богато и силно присъстват в културата, фолклора и идентичността на повечето държави от пост-югославското пространство и въобще на Балканите. Но някои аспекти на културния, социалния и духовен живот на бошняците днес, както и части и квартали на много населени места в самата Босна, представляват жив паметник на османското наследство, в обновяването на което понастоящем интензивно инвестира турската държава. Бошняците в Босна и Херцеговина са мюсюлмани сунити, въпреки че в исторически план суфизмът също играе значителна роля. В някои бошняшки общности извън Босна, като Санджак, в Македония, като и в други държави от пост-югославското пространство, присъства например, макар и незначително, бекташизмът, който е с азерски, но и турски корени. Силното влияние на ислямско-ориенталската култура, както и някои лексикални особености на турския и отчасти арабския и персийския езици, стават важни елементи характеризиращи както езика и културата, така и самата идентичност на бошняците. При тях ударението е поставено върху религиозната, а не върху етническата идентичност. Това всъщност е идентичност, която се образува в един исторически процес на трансформация на религията в етнос. Така, че и личните имена сред бошняците имат предимно турски, арабски и персийски корени.

Техниките на меката сила обаче не изключват и такива похвати, с помощта на които продуктите и ценностите на една култура да бъдат реинтерпретирани като продукти и ценности на друга култура т.е. на културата-асимилатор. Нека в следващите редове разгледаме един такъв случай.

Понеже бошняците по време на османското завладяване масово приемат исляма, самият им начин и стил на живот е белязан от силно ориенталско влияние. Присъствието на ориентализма в Босна и сред бошняците личи ясно и може да бъде забелязано както в стила на архитектурата и градоустройството, така и в стила на облеклото на хората и организацията на семейния им и личен живот. Градовете са построени и организирани според типичен за Ориента градоустройствен план: чаршия с джамия, хан и занаятчийски сокак; махали с тесни сокаци и къщи обградени с високи дувари; мостове и чешми в типичен ориенталски стил. Двора на къщата, авлия (от осмаснки: آولو и турски: avlu, avlı), е разделен на женска и мъжка част, като мъжката, селямлък (от турски: selamlık), е ориентирана към сокака, докато женската, харемлък (от турски: haremlik), е позиционирана към къщата, с което жените са защитени от любопитните погледи на гостите и външните лица. Организираният по този начин дом е подсигурявал висока степен на интимност на домакинството, и в частност на семейството. В османска Босна е разпространен култът към цветята, водата и шадравана, затова и повечето от градските къщи са имали дворове, уредени по същия начин, направени с мерак, т.е. с майсторство и любов, заради удоволствието и насладата, която те доставят на домакините. Всичко това е било ориентирано към един по-мирен и по-бавен начин на живот, който и днес в региона наричат севдах.[1] В днешна Босна севдах е наситена с богато емоционално значение босненска дума, която означава „копнеж“ (за любим човек, място, време) – копнеж, който може да е както радостен, така и болезнен, но при всички случаи предизвикващ силно духовно вълнение и възбуда – меланхолична или възхитителна. Севдах обаче е и понятие, което описва босненското културно наследство и традиции, босненския дух и особено чувство за хумор, а също и естетиката и чувствеността, изразени в орнаментиката на къщата, народната носия и килима. Севдахът има и свой музикален облик и израз. Всъщност той се изразява най-интензивно чрез севдалинка-та – особен музикален жанр – градска любовна песен с лиричен текст. Оригинално песента се изпълнява a capella, т.е. ударението е поставено върху текста и гласовите възможности на изпълнителя, но най-честата форма на изпълнение е формация, съставена от певец с инструментален съпровод от саз (от персийски: ساز) или баглама (от турски: bağlama) – ирански струнен инструмент тип тамбура. Севдалинката е комплексна музикална творба, наситена с ориенталски ритми, характерни за музиката от Мала Азия, богата на чувства песен, която се изпълнява с много страст и душевност, песен с текст на славянски език и звучене типично за тюркско-османската мелодичност. Всъщност севдалинката е точно това: едно сполучливо съчетание на славянски език с ориенталски ритмики и мелодия. Севдалинката се изпълнява и слуша в севдах-атмосфера, т.е. в мирна, спокойна и отпускаща обстановка, в двора покрай цветната градина и шадравана или на миндерлъка в голямата дневна стая на къщата, докато се консумира някакво вкусно мезе, кафе и локум.

На цялата тази пищна картина е сложен край след Втората световна война, когато Титова Югославия стартира интензивен процес на модернизация, с което дори градовете и архитектурата в тях претърпяват промени. Модернизацията променя и масовия начин на обличане, който до тогава е бил ala turca, изразяващ се в стила и десена на дрехите: шалвари и фереджета (за жени) и чакшири и фесове (за мъже). Със секуларизацията се променя и самият начин на живот, включително и по-модерното звучене на севдалинките. Налага се например, и то масово, навикът сред бошняците със сутрешното кафе да се изпие и чашка ракия. Сараево става важен център на културния живот в тогавашна Югославия. Това е градът, в който се провеждат зимните олимпийски игри през 1984 г., той е културно средище, в което действат повечето от музикалните изпълнители, популяризиращи рок-култура по западен образец. Бошняците приемат модерния начин на живот, но в известна степен запазват и ориенталския стил, приет и практикуван още от времето на Османската империя. След краха на Югославия обаче и особено след увеличаването на турското влияние напоследък, обръщането към религията се интензифицира. Един бегъл пример от босненското ежедневие: наред със севдалинките, сред бошняците и особено сред младото поколение там, все по-популярни стават и илахиите. Илахия (арабски: نشيد nashīd, множествено أناشيد Anāshīd; и турски: ilahi) е мюсюлманска религиозна песен, която възхвалява любовта към Аллах, към пророка Мохамед или например към Абу Бакр.[2] Примерът с босненския севдах наподобява случая с музикалния жанр чалгия, който е особено популярен в Република Македония.[3] Подобно на севдаха, музикалните и ритмичните структури на чалгията представляват един вид синтез между градската песен, турската класическа музика и мелодичното звучене типично за османския стил (т.е. турски музикален стил от класическата османска ера). Основните инструменти, на които се изпълнява мелодията са типичните за азиатско-арабско-турското музикално изкуство канун, уд, лютня, дайре, тарамбука и други, като в случая с чалгията се използват и виолината и кларнета.

Но за експертите по византология, история и теория на църковното пеене и теория на византийската нотация не е тайна, че в основата на така наречената „османската мелодичност“ на песни изпети на славянски езици днес, всъщност стои средновековното византийско черковно песнопение, възприето от турците след покоряването на Византия.

Византийското църковно изкуство още в началото на разпространение на християнството става доминиращо сред широките народни маси. Богослужението в Православната църква се осъществява чрез богат божествен литургичен живот под формите на четене и пеене. Още в IV и V век св. Йоан Златоуст ни разкрива същността на светата Литургия. Църковната музика обаче особено тясно се свързва с новата религия. Първите християни са пеели в духа на новата си вяра, като с мелодични напеви с адекватен ритъм добавени към различни текстове са прославяли Бога, понеже човешката гласова музика е най-съвършеният дар, който човекът може да поднесе в славата на името Божие. За разлика от Запада, народите на Изток винаги са предпочитали вокалното изпълнение пред инструменталната музика, т.е. човешкия глас като най-стар и оригинален природен инструмент, който може да произвежда най-благоприятни тонове за душата и живо да изрази религиозните и непосредствените чувства на сърцето. Църковното пеене – прочее, както и всяко друго изкуство – оказва влияние, но и самото то се влияе особено под натиска на различни политически процеси и обстоятелства. Източното, византийско църковно песнопение обаче, благодарение на Дамаскиновия осмогласник, все пак успява да запази изворния си характер. Източното църковно пеене, наричано още византийско, се осъществява на осем гласа или музикални тоналности (ладове). Това византийско пеене всъщност се състои от високохудожествени умилителни песнопения – заслуга и дело на св. Йоан Дамаскин – богослов и песнописец, ревнител за Православието, живял през VIII век. Теорията на църковното осмогласие на Дамаскин се съдържа в известния му труд „Октоих“ (Осмогласник). Това многообразие от мелодии с различно звучене придава изключително разнообразие на църковната музика. Именно Дамаскиново пеене се е наложило като византийско както в самата Византия, така по-късно и сред останалите православни народи.

В църковно-литургическия живот винаги е имало гениални композитори, а наред с тях и гениални певци. Един от тях е и пеещият нежно и с магическо упоение в гласа си, пръв императорски певец във Византия, ангелогласният св. Йоан Кукузел. Роден от майка българка в град Драч (дн. Дуръс в Албания), в диоцеза на тогавашната Охридска архиепископия, Кукузел създал нов тип нотно писмо, с което реформирал Дамаскиновата система. С Божията дарба, която притежавал, той предизвиквал наплив на силни емоции и удивително възхищение у слушателите на ангелския си глас.

Но тази усилена дейност на тези видни християнски дейци, музикални авторитети, теоретици на църковната Литургия, тези реформатори и слуги на Бога, Църквата и народа – далеч не е случайна. Главните деятели в областта на византийската църковна музика, св. Йоан Златоуст, св. Йоан Дамаскин и св. Йоан Кукузел, с дейността си всъщност парират проникването на ересите и лъжеученията, които са се разпространявали сред простите хора именно под формата на песни, увлекателни стихове и съблазнителни напеви. На практика и тримата църковни служители са водели борба срещу чуждо културно нашествие или с други думи – борба срещу онова, което днес наричаме мека сила. Посветеността и грижите, които са полагали тримата светци, са несъмнени. И въпреки това агресивността и изобретателността на чуждата мека сила на много пъти се е оказвала по-ефикасна, което нагледно показва какво се случва и какво може да се случи, когато „приемащата чуждо културно влияние държава“ няма адекватна културна стратегия за справяне с чужда мека сила.

Рухването на бившия Съветски съюз под натиска на западното културно превъзходство, „османизирането“ на балканските славяни между ХІV и ХХ век, както и турската настъпателна културна кампания в новия век, са нагледни примери за възможностите и мощта на меката сила и за последиците, които тя може да предизвика в по-слабите и податливи на културно въздействие държави. Особено в епохата на глобалните комуникации и падането на границите.

 

Литература

Nye, Joseph, Soft Power: The Means to Success in World Politics, New York: Public Affairs, 2004

[1] Думата Севдах (на бошняшки, сръбски и хърватски: Sevdah) произхожда от турската sevda, която пък произлиза от арабската sawda (السودا‎), което означава „черна жлъчка“. Това е термин, който в по-ранни времена е бил използван от арабски лекари за да обозначат с него едно от състоянията, които контролират човешките чувства и емоции. В Османската империя обаче sevda не означава само „черна жлъчка“, а с понятието се обяснява и състояние на влюбеност и по-специално на голям и безнадежден копнеж, свързани с „боледуване по любов“ или несподелена любов.

[2] Абу Бакр (Ebu-Bekr с пълно си име ‘Abdu’llah ibn Abi Quhafah) е първият мюсюлманин, сподвижник и тъст на пророка на исляма Мохамед. Мохамед назовава Абу Бакр с прякора Es-Siddik, което означва искреният. Абу Бакр е първият халиф след пророка Мохамед.

[3] Чалгията (от турски Çalgı –  свирня, музика, която произхожда от арабската дума шалга), която се изпълнява в Македония, въпреки че е балканско-ориенталска етно музика, представлява един вид стара градска песен, която е по-различна от чалгата в България и така наречения турбофолк в Сърбия, които представляват един вид модернизирана (но и вулгаризирана) версия на „етно-поп“ – новокомпозираните жанрове, които имат свои последователи навсякъде из Балканите (включително и в самата Македония).