Европейският и „Евразийският“ съюз

ky1Калин Янакиев

Напоследък у нас в определени политически кръгове (обяснимо) и в определени интелектуални „кръжоци“ (по-скоро необяснимо) за Путиновия проект, наречен „Евразийски съюз“, започнаха да говорят с учудваща лекота и наивност; да говорят без дори минимална историческа експертиза, без грижа за фактите и реалностите – с едри, смътно очертани или заети от чужди сфери „концепти“ („съюз на православните“, „консервативен съюз“ и т.н.). Впрочем последното е напълно в стилистиката на мечтателно-спекулативната „евразийска идеология“, възникнала в началото на 20-те години в някои травматизирано-националистични среди на руската бяла емиграция и „реновирана“ в последните десетилетия след падането на комунизма от такива „пенкилер“ мислители като философа Александър Дугин. Като оставим настрана факта, че към този момент въпросният „съюз“ съществува de jure само като икономически алианс на четири от бившите съветски републики: Русия, Беларус, Казахстан и отскоро Армения, а следователно е далеч от мечтаната от „неоевразийците“ всеобхватност – да обеме целия „Хартланд“ („сърцевинната земя“) на евро-азиатската суша и така да се противопостави на панокеаничния евро-атлантизъм – ние трябва да забележим, че да се съпоставя този неизграден все още формално-юридически и неясен като обхват „съюз“ с напълно реалния Европейски съюз е крайно прибързано.

От говоренето на „евразийските“ адепти може да се остане с впечатлението, че на изток от Европа вече е налице едно второ, започващо да се конкурира с нея и различно по състав и по ценностен свод интернационално общество, което можем да сравняваме с европейското по валидни и за двете базисни критерии, да влизаме в дискусии за предимствата и недостатъците на всяко от тях (преди всичко с оглед на „съдбините на България“) и т.н., и т.н.

Всичко това обаче е крайно лаическо и ако не бъде писано на сметката на русофилските пристрастия на вършещите го, трябва да говори много зле за интелектуалното им равнище.

Защото за поне малко исторически образования човек е очевидно, че между двата „съюза“ има не просто – да се изразим философски – „акцидентални“ (касаещи външните признаци) различия, но и различия по същност, по дълбинна морфология. Двата „съюза“ (повтарям, ако се абстрахираме от все още потенциалната природа на „Евразийския“) са по-скоро субстанциално различни помежду си. Така, ако първият – Европейският съюз – се основава на действително хилядолетна общност на историческо съжителство, предшестваща дори формирането на националните държави „съюзени“ в него, на практически пълното равенство в развитостта на недрената култура на съставляващите го страни, то другият – „Евразийският“ – не ни представя нито такава (сравнима дори приблизително по времетраене) общност на историческото житие на народите му, нито равна степен в развитостта на културите му. Нещо повече, доколкото страните от планирания „Евразийски“ съюз не принадлежат дори към една историко-религиозна цивилизация (част от тях са мюсюлмански по вяра и номадско-скотовъдни по традиционен бит и социална структура), то равнището на развитостта на техните култури и въобще не би могло да се сравнява по сериозни исторически критерии.

Тези две очевидни различия могат да се оспорват единствено от позициите на спекулативно-фантасмагоричните идеи на евразийците, според които стоящата в центъра на „Евразийския“ съюз Русия въобще не е обикновена национална държава (национална общност), но уникална „държава-свят“ („государство-мир“), в която множеството етноси и култури били образували сложна тъкан, всеки елемент от която – славянският, тюркският, кавказкият, монголският, палеоазиатският – е взаиморазтворен в другите и съставлява мистичната „душа России-Евразии“. (Дугин, 2011:167)

За разлика от този постулиран евразийски „синтез“, както предшествалата днешния Европейски съюз историческа общност на съставляващите го национални държави, така и единната им култура и цивилизационна форма, може да се експлицира на базата на обилни, проверими и неоспорими факти. И тъкмо на базата на тази фактически обилно засвидетелствана дълговековна общност на историческото съжителство, големият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет, още в 1936-1937 г. разисква едно възможно бъдещо юридико-политическо тяхно обединение. Важно е да се отбележи, че Ортега-и-Гасет развива тези свои мисли, противопоставяйки се тъкмо на извършваните по онова време опити за изкуствено създаване на политически общности на основата на чисто формални, международно-правни пактове, т.е. развива ги в спор със старата просвещенска философия за обществото като продукт на чисто волеви „обществен договор“. (Ортега-и-Гасет, 1993:14)

На практика Ортега-и-Гасет атакува идеята за обществото като продукт на чисто волеви „обществен договор“, непредшестван от нищо друго, принципно, т.е. и като идея за възникването на националното общество (нацията). Но атаката му с още по-голяма сила важи за едно наднационално общество, което в още по-силна степен може да се „създаде“ юридически, само ако е предшествано от „вече съществуващо общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство“. И ето, вглеждайки се в Европа, Х. Ортега-и-Гасет намира, че нейните народи (най-малкото тези от Запада) вече представляват и от дълги векове вече представляват точно такова „общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство“. (пак там) Според испанския философ вместо да си представяме европейските нации като редица от независими сфери, трябва „да си представим едно единствено общество – Европа – със звена или ядра на по-голяма гъстота“. (пак там)

Като обобщение би могло да се каже, следователно, че „Европа“ дори към момента, в който испанският философ пише книгата си „макар да е по-крехко общество от напр. Англия или Франция действително има някакъв характер на общество“[1]. Тези последни изречения буквално са философското основание на идеята за една – вече формално-юридически оформена – общност, в която „съгласуването на желанията“ чрез договор ще може да се извърши и ще може тъкмо защото преди този договор и като условие за него е налично вече едно (европейско) общество, едно дълговековно съжителство и една общност на ценностната система.

Може ли да има обосновано възражение срещу тези разсъждения на Ортега-и-Гасет и срещу тази му представа за Европа като именно общност, отделните народи в която са просто „ядра на по-голяма гъстота“ на съставляващите я жители; които (ядра) затова и се забелязват едни други като „французите“ в нея, „англичаните“ в нея и т.н.? Та нима исторически грамотният човек би могъл да не знае, че още откъм ХІ в., когато последните атакуващи Запада отвън народностни групи (норманите от Север и маджарите от Изток) са покръстени и интегрирани в Christianitas, в общността на оглавяваната от Рим Църква, управлението на Европа се поема от една широко разклонена – именно – фамилия от аристократично-воински семейства, която не просто се ръководи от единен кодекс на честта и вярата, но и – без всякаква разлика на етническия произход – се сродява чрез брачни съюзи, тъй че само век по-късно вече представлява не управляващите „Франция“, „Англия“, „Германия“ и т. н. династии, а именно управляващата „Европа“ владетелска общност. Отделните „кралства“, „херцогства“ и „графства“ в нея са владения именно на тази общозападна, сродена „фамилия“ на знатните, а не кралства, херцогства и графства на „германци“, „французи“ и т. н.

Нима по-нататък – има исторически грамотен човек, който да не е чувал колко наистина „пропускливи“ са границите на нашия континент още от XI в., откогато новите „германски“ и старите италийски народи заживяват не в „Германия“ и „Италия“, а в едно политико-религиозно образувание, наречено „Свещена Римска империя“ („свещена“, защото обединява католиците от всички народи на Запада, и „римска“, защото обединеността им в над-етничен план се оглавява от папския Рим) и в която, тъкмо защото е „империя“ на всички католици, в различни по-късни векове могат да влизат, било испанците, било унгарците и поляците?

Нима, още по-нататък, на исторически грамотния човек би могло съвсем да не е известно, че урбанизацията на вече пост-средновековна Европа се изгражда във вид на мрежа от свързани чрез търговско-банковите си дела градове, за които разположеността им в „британски“, „германски“ или „италийски“ земи няма никакво особено значение.

Нима, нека продължим – има исторически грамотен човек, който да не знае, че в продължение на близо десет века (от VI до XVI в.) църковните катедри на практически всички западни страни са били оглавявани не от едно, съответно немско, френско, испанско, италианско, а от едно римско (католическо) висше духовенство, чиито представители са могли да бъдат родом отвсякъде и да бъдат ръкополагани навсякъде, защото църковната общност в Европа е била не германска, френска, испанска и т.н., а именно европейска?

Та нима накрай, не е признак за една традиционно наднационална, именно европейска, общност на живота, удивителният феномен на интелектуално-политическите движения, които показват през последните три века свойството да обхващат с неимоверна скорост практически целия континент и които свидетелстват, че независимо от твърде разнообразните режими, съществували до ХХ в. в страните на Запада – по-дълбоко от тяхното различие, в тези последните са налице общи насоки на светогледното търсене. Как иначе да обясним обхващащите буквално като пожар умовете „идеи“, първо – на Просвещението, а след това на Романтизма (на романтическия национализъм), на класическия Либерализъм? Най-същественото за всички тези идейни движения е, че те никога не тръгват от някакъв политически властващ център, от някаква вътрешна „метрополия“ на Европа, което пък говори за една постоянно налична във всички нейни центрове общност на европейски интелектуалци, една действително европейска обществена интелигенция. Би могло да се каже следователно, че най-собствено европейска история през Новото време има тъкмо интелектуалната (интелектуално-политическата) сфера, в която тази общо-европейска история решително предхожда националните интелектуални истории на страните.

Но ето – тъкмо защото векове наред Европа е била общество, което подобно на всяка нация в нея е имало своя история, тъкмо защото не е пресилено да кажем, че европейско общество съществува преди европейските нации, които са се родили и са се развили в неговото лоно, ние бихме могли да разберем и защо след великите си изпитания, след националистичната „треска“ от първата половина на ХХ в. европейските нации можаха да създадат и една междунационална и наднационална общност, вече като договорено, юридическо-оформено общество, което да показва свойствата не на „асоциация“, не на политическо-правна фикция, зад която се крие нещо друго, а именно на общност – Европейска общност.

Каква е ситуацията върху историческата територия, на която днес се създава (желае да се създаде и претендира, че може да се създаде) въпросният равнопоставен, макар и полярно-противоположен на Европейския – „Евразийски“ съюз? Има ли на тази територия историческа почва, аналогична на европейската? Има ли на тази територия някакво друго, аналогично и предварително съществуващо общество на онези, които ще съставят „Евразийския“ съюз, „което самото не е дело на никакъв пакт, но е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство“? Има ли – да го кажем кратко – в действителност „Евразия“, която аналогично на Европа, да е „многовековно общество“, което освен всяко национално общество, съществуващо в нея, само има (и) собствена история?

Ако четем и слушаме старите и новите „евразийци“ такова безспорно има. Така ли е обаче в действителност?

На първо място, ние трябва да обърнем внимание, че далеч по-традиционно понятие за онова, което евразийците наричат с евфемизмите „мир-Евразия“, „государство-мир“ и т.н. е понятието за „империя“. Евразийското „историческо пространство“ е пространство на империята на една нация, то съвпада с бившата Руска и доскорошната Съветска империя и в това отношение рязко се различава от пространството на Европа, която всъщност никога не е била империя на (само) един от своите народи, нито пък се е изградила като такова „пространство“ от някакъв единен властово-политически център.

Напротив, Европа се ражда като „Европа“ – като нещо по-голямо от предхождалата я антична „средиземноморска цивилизация“ – именно след края на една империя: тази на Рим, която ѝ оставя в наследство само идеята за единство, но не и реалната власт за него. Да, в Европа са съществували политически образувания, които са се именували „империи“ (и даже „римски“ империи), но нито едно от тях – това е несъмнен факт – никога не е могло да „оцвети“ континента в изцяло своите народностни цветове. Ето защо Европа (или дори Западът) не може да се стилизира нито като (просто) „германски“, нито като (просто) „френски“ („романски“), нито даже като „германо-романски“ свят, както са имали обичай да го назовават в предишните десетилетия.

Съвсем не е така в онова историческо пространство, което неговите политически наследници и идеологически адепти наричат днес „евразийско“. На първо място, повтарям това, то съвсем безспорно е създадено империално – то е (фактически) пространството на една дълго време създавала се народностна империя – Руската (от 1917 – Съветската). Но в този смисъл за никакво единно евразийско пространство преди оформянето на тази империя не може да се говори. Напротив, до нейното възникване тук „историческите пространства“ – казват ни изследователите – по-скоро са отчетливо две (или дори три). Едното: от северното Черноморие и Прикаспие на юг до Кавказ и на изток до полупустинните земи на Средна Азия, е „историческото пространство“ на тъй наречената Велика (или „тревиста“) Степ, населявана векове от приемстващите се в стопанисването ѝ номадски народи на скитите, хуните, аварите, хазарите, куманите и накрая монголо-татарите. Другото: по поречията на великите реки Дон, Днепър и Днестър на север от Степта и до Урал на изток е „историческото пространство“ на „народите на леса“, на „уседналите народи“ – славяните и обединилите ги към средата на IX в. под своята власт скандинавско-шведски викинги, „варягите“. Тези две „пространства“ – до събирането им под руския скиптър, последвало много по-късно, далеч по-скоро са в столетно противоборство, отколкото в симбиоза помежду си и, както в случая правилно отбелязват евразийските историци, ако създаването на ранното Киевско княжество на Владимир, Олег и Светослав е първи пробив на „света на лесовете“ в „пространството на Степта“, то последвалото след това татарско „наводняване“ на цяла Евразия от хората на Чингис-хан е пък радикалната контраатака на степното „историческо пространство“, което успява, ако не да погълне напълно, то поне да изтласка далеч на север и задълго да маргинализира славянския „свят на уседналостта“.

Към тези две самостоятелни „исторически пространства“, може би е оправдано да се добави и третото: това на древните планински кавказки народи, столетия отстояващи себе си между номадите от Степта и големите империи на юго-изтока (Византия, Персия и последвалия я Багдадски халифат).

И тъй, както причерноморската и прикаспийската Степ, така и Кавказ се превръщат в едно пространство едва с раждането, експанзирането и укрепването на Московското руско царство, което след простирането на своята власт и над безбрежните и почти безлюдни гори на Сибир и преместването на центъра си в северния Петербург, се превръща в Руската империя. Че в това „пространство“, след средата на XVI в. действително се създава някаква „съ-общеност“ на населяващите го народи, не може да бъде отричано. Ние обаче трябва да си дадем ясна сметка за различието на това съ-общаване от онова, извършило се в Европа. На първо място – като империогенна – въпросната съ-общеност е продукт на безспорно външна сила – съ-общаване е преди всичко в общата подвластност на един политически център – на една етническа доминация. За разлика от Европа, в „Евразия“ съставляващите я „общества“ (народи), нито преди, нито (както ще покажем) след съ-общаването си притежават или придобиват общност по вяра, по социално-културни принципи на живеене, по стопанско-битови стереотипи и навици, т. е. никога не съставят „единна социална среда“, в която да може да се създаде общност на ценностната система. Но следователно за разлика от Европа, за „Евразия“ ние не можем да кажем, че едно „евразийско общество“ съществува и има история още преди евразийските народи да се родят и развият от неговото лоно. Напротив, то съществува, започва да съществува едва след като тези народи („нации“) биват съ-общени от десницата на руския цар.

Това разбира се не означава, че съ-общени по този начин, евразийските народи не стават въобще общност. В края на краищата всяка, особено дълговременна, империя, прави от покорените ней народи някакво цяло и оцветява това цяло в общи „цветове“. Нека обаче се вгледаме по-отблизо в тази цялост.

Всъщност при проточилото се почти три века завоюване на заселения с различни народности средноазиатски ареал московските царе и петербургските императори действат там постоянно по два начина. От една страна те се опират на местните първенци – племенни вождове, ханове, бегове, султани – изобщо „силни люде“, които поставят във васална зависимост, като така превръщат тези традиционни местни „елити“ в служебни на имперския център – от друга страна, контролират лоялността им с разположени на територията им чисто руски гарнизони. Така обаче народите в този регион на Евразия стават просто двойно подвластни – чрез подвластността си на едноплеменните с тях васали на царя, те са подвластни и нему.

Нека добавим и това, че този модел на приобщаване в централна Азия се удава на Русия сравнително леко, защото на юг-югоизток от собствено „Московията“, тя чисто и просто става приемница на предхождалата я в тези райони власт – а именно на властта на татарската Златна орда, която преди това е държала многобройни степни, но и приуралски и славянски народи (включително великоруския) по съвсем същия начин – чрез наложен васалитет на князете и първенците им. Би могло смело да се утвърди, че след развалата на монголо-татарската, последна „степна империя“ мястото на върховния за всички по тези места Велик хан се заема от резидиращия вече в „света на лесовете“ московски цар. Никаква единна социална структура, никаква единна с руската „евразийска“ култура обаче, присъединените по този начин средноазиатски народи не ни демонстрират. Би могло да се каже, че на своите традиционни територии кримските татари, казахите, туркмените, узбеките, киргизите, азерите и таджиките са точно толкова „русифицирани“ (дори в началото на ХХ в.), колкото са „британизирани“ масите от индийци в Британска Индия през същия период. Точно както в Индия някакво (външно) усвояване на британски образци за поведение, образованост и вкусове може да се види най-вече в семействата на раджите, с които британската колониална администрация колаборира, така и в руска Централна Азия „русифицирани“ са изключително само местните „турански“ елити, превърнати в служебни на централната имперска власт.

Прочее, още по-близка аналогия би могла да се направи между Руската и Османската империя, особено във владенията на последната на Балканите. И това е така, защото точно както Руската (макар и по различни, религиозни причини), и Османската империя не успява да промени традиционните верови и социални форми, в които от векове живее покореното от нея християнско земеделско население. С времето тя чисто и просто започва да се опира на местните християнски първенци, които кара да служат на имперската власт. За никаква по-дълбока общност с господстващия етнос ние нямаме основание да говорим нито в Османската империя (по отношение на православните християни), нито в Руската (по отношение на мюсюлманските средноазиатски народности).

Но дори единоверните и близкоетнични с Русия региони не са съ-общени в имперското ѝ пространство тъй естествено и органично, както би се искало на адептите на „евразийството“.

Така „прибирането“ в рамките на империята на онзи, близкоетничен с „московския“ славянски народ, населяващ територията, започнала да се нарича откъм средата на XVI в. „Украина“, става след продължително и оставило незаличими следи отделно историческо развитие на „украино-русите“. Там е работата, че отвоювайки постепенно, както и великорусите, своята независимост от Великия хан, украинските руси правят това в отделна и също толкова дълговечна „коалиция“, в която влиза преди всичко съседстващото с  Киевското Литовско княжество. Последното обаче в хода на борбата си и със западните кръстоносци и във връзка с други исторически процеси в един момент се съединява в мощна унионална държава с Полското кралство и дори оглавява антитатарската „коалиция“ на Ягелоните. Би могло следователно да се каже, че точно както през XV и XVI в. Москва започва да „събира“ руско-славянските земи в северните ареали на етническото им разселение, така пък на юг-югоизток от тях Киев се опитва да направи същото, но това се случва по по-сложен начин. По-сложен поради това, че макар в началото това алтернативно „собрание земел“ да няма доминиращ етнос, по-късно такъв в него става не руският, а полско-литовският, а чрез него в земите на руската „окрайнина“ („Украйна“) започва да навлиза католицизмът, а с него и цивилизационната среда на Запада. Това води до сблъсъци на конфесионално-политическа основа и след като в първата половина на XVII в. унионалната държава на Полша-Литва навлиза във вътрешна криза, обособяващата се от нея киевска руска „окрайнина“ („Украина“) става типична страна на „цивилизационен разлом“ (според терминологията на С. Хънтингтън). (Хънтингтън,2006) И когато през 1654 г. казашкият водач Богдан Хмелницкий се обръща към Москва, давайки клетва за вярност към руския цар, за да получи „освобождение от полящината“, Украйна влиза в Руската империя, но не престава да бъде в нея цивилизационно „разломена“. Поне половината от нейното население живее в тази империя със съзнанието, че е покорено на чужда цивилизационна власт, докато другата му половина постоянно ще се чувства обект на дълбинна духовна деструкция.

Макар преобладаващо едноетнична (и дори единоверна) с Велико-Русия, следователно Украйна е различно от нея (и не по-малко дълговечно от нея) национално общество, което и поставено под властта на императора запазва тези различия с руснаците. Всичко това би трябвало да си припомнят днес онези, на които им се струва, че стремежите към национално обособяване на украинците датират едва ли не от „последния час“ и поради това са склонни да ги приписват на злонамерено атакуващи „евразийската цивилизация“ външни сили. Не „предварително съществуващо общество, което не е дело на никакъв пакт“ е налице между руси и украинци, а именно „пакт“ (властово присъединяване) на вторите от първите е налице тук и едва благодарение на него започва (за да не приключи и до днес) тяхното взаимно съ-общаване.

Но и единоверната (макар и иноетнична) с Русия Грузия не е така „органична“ част от „Русия-Евразия“, както се опитват да ни убеждават евразийците. Изглежда малцина от техните днешни последователи си спомнят, че дори формално Грузия влиза в състава на Руската империя едва през 1801 г., като до тази (както се вижда твърде късна) дата е самостоятелна монархична държава (и още по-точно съвкупност от княжества – Иверия, Кахетия, Осетия). Трябва особено да се подчертае, че отношенията на Русия с Грузия чак до края на XVIII в. не са принципно по-различни (и по-близки) от онези, които поддържат с най-големия противник на Османската империя различните разположени в непосредствено съседство или васални на тази последната християнски страни и от двете страни на Черно море. Русия чисто и просто е техен общ политически застъпник, протектор пред агресивността на Високата порта. Но грузинците до края на ХVІІІ в. са точно толкова самостоятелен православен народ, колкото и този на Влашко и Молдова (политически васални на Турция княжества) или пък гърците, българите и сърбите (напълно подвластни ней). Нещо повече, точно както гърците, сърбите, българите и молдо-влахите принадлежат исторически на една единоверна, но съвсем отделна от русите общност: тази на балканските православни народи, така и грузинците до 1801 г. са органична част от една друга (религиозно-конфликтна, но социално и битово еднородна) кавказка общност от народи, част от които като самите грузинци и осетинците са православни, а друга част като ингушите, чеченците и азерите са мюсюлмани. С цялата тази, векове наред съжителствала и конфликтувала в себе си обособена общност Русия, повтарям, има чак до края на XVIII в. не по-тесни политически връзки, отколкото с разположената на изток от Черно море балканска общност от народи.

И ето: все по-разширяващите фронта на войната помежду си Русия и Турция започват критично да се приближават до тези две християнски общности и да ги поставят между чука и наковалнята си. Два случая ни интересуват тук по-пряко. При единия – за да си осигури непосредствен плацдарм към Балканите – Русия просто окупира част от Молдовското княжество и го присъединява към земите си около устието на Днестър. Така днешна Молдова става част от Руската империя, без да е била някога в едно „общество“ с народите ѝ. При другия – от другата страна на Черно море – Грузинското княжество, току-що обединено от Георгий ХІІІ, самò пожелава да бъде включено в нея, за да се запази от аналогична окупация на турците. Както Молдова, така и Грузия обаче влизат в Руската империя, запазвайки съзнанието, че са народи, принадлежащи на различни от Русия исторически общности.

И всичките тези народи – украинците, грузинците, молдовците – са само единоверното с Русия ядро на нейната империя. Не можем да не видим колко по-проблемна, нехомогенна и исторически „млада“ следователно е дори общността от народите, съставляващи това ядро на „света-Евразия“. В него, в самото него има традиционни „пукнатини“, някъде преминаващи през самите национални общности (както е с украинците), някъде между тях и доминантната руска общност (както е с грузинците и молдовците). Като добавим към това и вече казаното за частичната интегрираност комай единствено на местните елити на средноазиатската мюсюлманска „периферия“, ние още веднъж достигаме до твърдението, че общността на съставляващите препоръчваното ни като алтернативно на Европа „Евразийско“ историческо пространство е съвършено различна от общността на съставляващите европейското. Тя, повтарям, е общност преди всичко по подвластност на всичките тях на една – руската – нация-господар и в никакъв случай не предхожда „евразийските нации“, тъй че да можем да кажем, че тези последните са се родили и развили в някакво съществуващо, резистиращо, аналогично на европейското – „евразийско“ цивилизационно лоно. Няма през вековете на съществуването на Руската империя никаква обща „евразийска“ история, „евразийска“ култура, „евразийска“ цивилизация. И трябва, изглежда, да се признае, че първият опит за едно същинско интегриране и на народите, съставляващи руската „Евразия“, за превръщането им „в едно-единствено общество със звена или ядра на по-голяма гъстота“ и с „общи, колективни норми със силата на закон – общност на убежденията и общност на ценностната система“, правят тук едва присвоилите империята болшевики. Именно те правят агресивното усилие да осъществят спойка, която да бъде над (или извън) религиозните, социалните, цивилизационните различия на съставляващите я народи. Разбира се, тази спойка е така изключително идеологическа, социално-инженерна, т.е. външно наложена, че създаденият в резултат на нея единен „съветски народ“ е напълно изкуствена „форма без материя“.

Дали обаче след повече от седемдесет години тотално „изваряване“ на евразийските народи в комунистическата реторта, това по-дълбоко общество е налице в пост-имперското пространство на бившия Съветски съюз?

След разпадането на Съветския съюз, пространството на „Евразия“ си остава типично пост-имперско пространство. Пространство не на една дълго време „работила“ в него обща култура и цивилизация, а на дълго време „работила“ в него национална, а след това и идеологическа доминация.

Но в този смисъл „Евразия“ днес би следвало да се съпоставя много повече с пространството на трансконтиненталните – британска и френска – океанични империи след тяхното окончателно разпускане, отколкото с това на обединена Европа. Защото и там – след продължителната политическа доминация на Британия и Франция в техните владения, отделянето на империалната сила прави един „съюз“ между тази сила и бившите ѝ владения, от една страна, неизбежен, но, от друга – не по-дълбок от една естествено продължаваща преференциална обвързаност на стопанството и търговията им. Но нима някой би се одързостил да равнопостави този тип „съюз“ между метрополия и бивши колонии със съюза, осъществен след Втората световна война между самите европейски страни? Да, последният е стопанска и търговска симбиоза, общ пазар, но той далеч не е само това. Европейският съюз е „многовековно общество“, което неговите народи съставляват помежду си, при това дотам, че в това единно общество на Европа, отделните му нации са чисто и просто етнически ядра на съществуващата европейска молекула, вътре в която по органичен начин и от много векове протича техния живот. Казано накратко: тези нации не са станали общество, защото са се договорили за общ стопански живот и пазар, а са се договорили за общ стопански живот и пазар, защото далеч преди това вече са били общество.

И тъй, ние твърдим, че след разпадането на Съветския съюз, пространството на съставлявалите го нации и народности представлява едно пространство на разпадналата се империя на една нация, в резултат на което на него са започнали своя самостоятелен политически живот нейните довчерашни владения. Но ето защо за един евентуален „съюз“ на тези нови национални държави с руската – ние, ако останем реалисти, а не фантасти като евразийците – би трябвало да мислим по-скоро по базисна аналогия със „съюзите“, които други бивши империални сили са създали или поддържат със своите предишни владения. Би трябвало да го мислим по този начин, защото и историческата ситуация, която предхожда днес евентуалния „Евразийски съюз“, е базисно аналогична с тази на Британската или Френската мултинационални и мултицивилизационни империи.

Дори това обаче е само нещо от най-първия план, нещо от типологичната повърхност на реалията „бивш СССР“. Защото ако прословутата „Евразия“ на територията, на която се предвижда изграждането на „алтернативния“ съюз, е всъщност пост-имперското пространство на Русия, то е – също – и вече за разлика както от споменаваното британско или френско пост-имперско пространство, едно наистина уникално, несравнимо с тях пост-имперско пространство. И точно тази му уникалност усложнява още повече нещата с въпросния „съюз“.

За разлика от Британската и Френската империи, където океаните ясно очертават границата между метрополията и нейните владения, разгръщащата се в продължение на стотици години експанзия на тази Руска империя е довела до установяването на огромни руски поселения на неруски земи и до едно съответстващо му масово проникване на не-руси в територията на Русия. (Бжежински, 1992:160) С две думи, за разлика от Британия или Франция, където поради естествената географска отделеност на тези метрополии от владенията им, след края на империите империалната нация престава физически да присъства в тях, в разпадналата се Руска (Съветска) империя ситуацията е съвсем различна. Там при ясно различим империален народ, при ясно различима империална държава, от една страна, и ясно различими нейни владения, от друга, няма ясно различими пространства, в които метрополията и владенията ѝ да са ситуирани. Това е съветското наследство на империята, защото тъкмо съветска Русия, обладана от фикс-идеята да създаде на изцяло идеологическа основа един единен, не-национален „съветски“ народ, извършва същинска колонизация в бившите васални земи на империята.

Всичко това създава несравними с тези на „разпуснатите“ империи проблеми в Руското пост-имперско пространство. Така например, след края на СССР „повече от двадесет и пет милиона руснаци живеят извън традиционните си етнически територии, за сметка на други четиридесет милиона неруснаци, живеещи в Русия. Това етническо размесване в образувалия се вакуум от изчезването на общата държава, в която то е било удържано, поражда специфични и интензивни напрежения и дори кървави сблъсъци. Основен фактор за тези напрежения са новите национализми – естествено явление за всяка разпаднала се империя, в която същинско „общество“ империалният и покорените народи не са съставили. Ние виждаме как те буквално израстват като гъби тутакси след разпадането на СССР по времето на Елцин, като с това по най-красноречив начин свидетелстват, че „Евразия“ не е никаква „духовно-политическа реалност“. Напротив, национализмите свидетелстват, че народите в нея през цялото време на своята съ-общеност са се преживявали като общества, чиято своя, отделна история е била прекъсната, подчинена на чужда история.

Но в пост-имперското пространство на Русия-СССР дори породилите се реактивни национализми на „отпуснатите“ народи не са най-важното и най-уникалното. Ако бе така пост-СССР нямаше базисно да се различава от Британската или Френската „колониални“ империи, където веднага след тяхното разпадане национализмите също така бързо се раждат, но и скоро след това и сравнително леко се „прагматизират“ тъй че не препятстват, при наличието си, регенерирането на връзките с бившите метрополии. В постсъветското имперско пространство поради вече описаната му уникална структура на „огромна земна маса без строги исторически и географски граници“, постимперските национализми не просто много по-отблизо и по-непосредствено засягат бившата метрополия, но и до неотделимост се преплитат с междуетническите конфликти. За разлика от индийските, египетските, индокитайските „националисти“, които вече нямат на територията на своите страни представители на господствалата върху тях нация, както грузинските, така също и молдовските, и особено украинските и средноазиатските (нови) националисти имат такива, често значителни – руски малцинства – вътре в собствените си вече независими държави, като Русия въобще не би могла да „изтегли“ оттам тези вече поколения наред живеещи свои сънародници. Така, освен че дразни много по-остро и много по-дълбоко пост-империалните национализми, Русия е и много по-уязвима в отношенията си с тях. Защото всеки по-агресивен демарш на тези последните към останалите извън националната си територия руски „колонисти“ не може да не принуждава бившата метрополия и към по-остри ответни реакции в тяхна защита. Но и обратно: за разлика от европейските колониални империи, в метрополиите на които остават само по-големи или по-малки групи от имигранти от колониите, Русия се оказва буквално претъпкана с цели компактни малцинства от народите на бившите си владения. Което пък означава, че пост-имперските „национализми“ живеят и кипят както в земите на новоосвободените си „отечества“, така и в сърцето на самата бивша метрополия.

Третото и още по-опасно преплитане се състои в това, че „спрегнатостта“ на националните противоречия между бившите подвластни и бившите господари с междуетническите им противоречия, на много места в „Евразия“ е неотделимо и от междурелигиозни (междуцивилизационни) противоречия между тях. Така в повечето средноазиатски (нови) държави местните националисти са агресивни не просто към бившата империална метрополия, не просто към нейните етнически (руски) малцинства на своята територия, но и към тях като инорелигиозни (християнски) малцинства. Всичко това прави ситуацията в пост-империята на Русия много по-взривоопасна от ситуацията на всяка друга пост-империя на Новото време.

Изхождайки от тази преценка за състоянието на евразийското пространство, Збигнев Бжежински още в началото на „ерата Елцин“ предвижда две еднакво опасни за Русия възможни ориентации на нейната бъдеща политика. Първата – една, отказала се от имперски амбиции демократична Русия, сама да се окаже в процес на фрагментиране и посочва поне няколко посоки на задълбочаване на сепаративните тенденции вътре в самата бивша метрополия. (Бжежински, 1992:163) Другата възможност (която вече виждаме потвърдена) е възприемането на политика за „някакво възстановяване на империята – може би в нов облик и в не толкова насилнически вариант. (Бжежински, 1992:164) Днес ние вече знаем „новия облик“, под който се прави опит за реинтегриране на пост-имперското пространство, само че през 1991 г. Бжежински предупреждава, че поемането и по този път е точно толкова опасно и трагично, колкото и онова на пълен отказ от имперска реставрация. Заслужава си предупрежденията на големия американски политолог да бъдат припомнени днес, когато двадесет и три години по-късно те напълно се оправдаха и почти напълно се сбъднаха. Според тях всеки опит на Москва да реставрира империята ще се натъкне на сериозна съпротива от събудените локални национализми и това не само ще вкара Русия в продължителен и потенциално дори безкраен конфликт, но и ще я превърне отново в автократична държава. (Бжежински, 1992:164)

Всъщност най-каверзното обстоятелство в постсъветската пост-имперска ситуация на Евразия е това, че за разлика от старата Руска империя СССР действително се опита да съ-общи народите на царската империя чрез чисто идеологическата марксистка „форма“. Ето защо провалът на „съветския човек“ не оставя на Русия друг ресурс за справяне с уникалните ѝ проблеми освен голия великоруски национализъм. А той по определение не може да бъде „споделен“ с никой друг от „евразийските“ народи, с които Русия възнамерява да гради „новия съюз“.

Нека накрая действително се вгледаме по-конкретно в начините, по които през последните десетилетия Русия се опитва да реинтегрира пост-имперското си пространство. В тази връзка ще се опитаме да направим още един финален опит да очертаем и реалния облик на онова, което днешните руски идеолози ни препоръчват като алтернативен на Европейския „Евразийски съюз“.

Да започнем с държавите, които, както исторически така и (гео-)политически би трябвало да съставляват „ядрото“ на този „съюз“ (или, да го кажем така – „евразийските“ аналози на Франция, Германия, Бенелюкс в ЕС).

И тъй, едновременно едноетнични (руско-славянски) и (предимно) едноконфесионални с Русия в пространството на „Евразия“ са две страни: Беларус и Украйна. И двете са от най-дълго в състава на вече бившата империя, и двете са с относително най-добри социални и икономически показатели в нея. Поради това Русия от самото начало на реинтеграционните си усилия от 90-те години на ХХ в. се опитва колкото се може по-тясно да ги обвърже със себе си, да превърне територията им заедно със своята в „единно стратегическо пространство“, от което да се разширява „светът-Евразия“.

Към тези две славянски и православни страни, ще трябва да добавим тук – по причини, които ще посочим след малко – и обширният Казахстан, който както в периода на късната Петербургска империя, така (особено) в периода на Съветската е бил обект на достатъчно продължителна и достатъчно мощна руска колонизация. В резултат – на грамадната му, макар и полупустинна територия, днес живеят поравно както принадлежащите към номадско-степната цивилизация на дълговековния Туран казахи, така и заселените най-вече в индустриалните му агломерации руси. Мнозина наблюдатели не без основание правят дори аналогия между положението на Казахстан спрямо славянския център на Руско-Съветската империя и това на Турция спрямо Европа. Защото, наистина почти така, както следосманска (Кемалистка) Турция, оставайки си базово исторически принадлежаща към ислямската цивилизация, е все пак най-„европеизираната“ и асоциирана с Европа страна от този исторически кръг, така и Казахстан, като принадлежи към степно-номадската цивилизация исторически, същевременно е и най-„русифицираната“ (съветизираната, индустриализираната) страна от нея.

Да, би следвало да се очаква, че назованите дотук страни като най-русифицирани в бившата империя най-леко и най-естествено биха влезли и в „Евразийския съюз“. Това би следвало да се очаква, защото тъкмо в тези страни реактивният пост-имперски местен национализъм би бил и най-малко дълбок, и най-малко враждебен към бившия имперски център. Или пък, доколкото „Евразия“ е все пак пост-империя във всички точки на своето историческо пространство, тя би могла да се изгради по най-оптималния за една пост-империя начин, т.е. като един евразийски аналог на „Британската общност“ от независими държави, именно тук, в общността на Русия, Беларус, Украйна и Казахстан.

Въпреки всичко това, наблюдаваната действителност е друга (при това в най-последно време толкова „друга“, че най-острият и мащабен досега постсъветски конфликт кипи в момента тъкмо в страна от „ядрото“ на проектирания „Евразийски съюз“ – в Украйна). Любителите на теориите за постоянната подривна дейност на „Запада“ в Евразия ще видят в това, разбира се, резултат от дяволски точно прицелени удари, отдавна търсещи дезинтегрирането на „съюза“. Ние обаче виждаме тук нещо друго. Защото и в трите страни след 1991 г. Москва действа по идентичен и еднакво уродлив от стратегическа гледна точка начин. Казано кратко – за да ликвидира в зародиш всеки стремеж към автономна национална политика тя инсталира във всички тези страни подкрепяни от нея авторитарни режими. Тоест, казано метафорично, за да се предпази от национализми и сепаративни тенденции, поддържа (или рекреира) в тях един локален „съветски строй“ след СССР.

Началото е поставено в Беларус. Тази страна с поначало най-слабо съзнание за самостоятелна национална общност и отделна от Великорусия история, след разпадането на СССР едва три години се радва на някакво що-годе национално управление. От 1994 г. насетне обаче, в нея (по пряко вдъхновение от Москва) започва бързо и много мощно настъпление на просъветски настроени сили, които не просто свалят от власт „местния Елцин“, но през юли на същата тази година поставят на негово място радикалния автократ Александър Лукашенко.

Много малко по-късно започва аналогично движение към авторитаризъм и в поведението на поначало „съветския“ по закваската си ръководител на „свободен“ Казахстан, Нурсултан Назърбаев. Наистина у Назърбаев типичният авторитаризъм, за който говорим, проявява и някои специфични, съзвучни на традициите на този исторически регион, характеристики, които го правят по-органичен в сравнение с режима в Беларус. Нека отбележим, че за „Евразийски съюз“, разбиран далеч не тъй мистично и глобалистично, Назърбаев заговаря доста преди Путиновите идеолози.

„Слабото звено“ в този автократичен проруски алианс, който трябва да представлява ядрото на постимперията е, разбира се, Украйна. Ние вече показахме, че още от влизането си в състава на империята в средата на XVII в. тази страна е белязана от дълбок вътрешен разлом – само потиснат, но оказва се, далеч не ликвидиран в периода на комунистическия тоталитаризъм. Ето защо след разпадането на СССР в Украйна тутакси се появяват две дълбоко антагонистични и неподлежащи на примирение тенденции в политиката ѝ – едната към самостоятелно национално развитие, което да доведе до прекратяване на дълбоко травматичното положение да бъдат откъснати от „Европа“, и другата – към съхраняването на всяка цена на интегритета с Русия. Казано накратко: ако за населяващите западната част на Украйна, след падането на руските имперски катинари, страната им в съгласие с името си трябва да стане по-скоро „окрайнина“ на Европа, то за населяващите източната ѝ част „окраинните“ руснаци (у-краинците) трябва да продължат здраво да се държат о „централните“ за да не „изпаднат“ от краищата на матушка-Русь. Но ето, поради този отново оголил се традиционен исторически „разлом“ в Украйна, опитите да се установи и тук местен проруски авторитаризъм от съветски тип се оказват много по-трудно осъществими. Нито историко-цивилизационната традиция (налице в полуазиатския Казахстан), нито чувството за етническа еднородност с великорусите (налице в Беларус) позволяват в Украйна лесното установяване на авторитарен режим с афинитет към бившата метрополия. Ето защо историята на Украйна от последните 23 години е история на борбите за авторитаризъм срещу борбите за демокрация, които тук имат неповторимата специфика и на междунационални борби. Започва се от ожесточената битка на умерения пост-съветски първи украински президент Л. Кравчук да получи втори мандат срещу избрания от руския изток Леонид Кучма (откровен кандидат само на руското малцинство, той започва да учи украински език едва по време на самата кандидатпрезидентска надпревара), за да се стигне до първото почти пълно разделение на украинското население (13-те западни провинции почти 90% гласуват за Кравчук, докато 13-те източни – 100% за Кучма). Така Кучма печели с минимална преднина от 2% и започват годините на все по-засилващи се и откровени опити за връщане на Украйна към Русия, които пък по неизбежност се съпровождат и с увеличаване на авторитаризма на управлението. За разлика от Беларус обаче това увеличаване на авторитаризма води не до задушаване на националното съзнание, а до неговото радикализиране – до взрива на т.нар. оранжева революция от 2003 г. Тя има успех, защото е антиавторитарна, но доколкото пък е (предимно) Киевска, руският изток много скоро се резервира към нея. Изглежда режимът на Путин тъкмо поради тази причина започва борба за разложение на „оранжевите“ (включила дори откровено криминални действия на руските тайни служби като опита да бъде отровен кандидат-президентът Юшченко). В последна сметка се стига до реванша на про-руската „Партия на регионите“ и страната още веднъж се връща към авторитарно управление. Би могло да се каже, че до 2013 г. нещата в Украйна изглеждаха така, сякаш битката за установяването на авторитаризъм и тук е окончателно спечелена. Русия, Беларус, Украйна и Казахстан започнаха да свирят стройно в „оркестъра“, дирижиран от Путин – в „свещения съюз“ на автократите му. Неслучайно за един вече по-голям, обхващащ цялото пост-имперско пространство „Евразийски съюз“ се заговори най-интензивно именно в края на „епохата Янукович“ в Украйна. Докато не избухна революцията на „Майдана“ и последвалата я открита руска инвазия, които ясно показаха, че „съюз“ не се строи на твърди основи чрез персонални автократични режими. Украйна безвъзвратно отпадна от бъдещия „Евразийски съюз“ след извървяването на парадоксалната динамика на все по-радикализиращ се авторитаризъм и в отговор на това, на все по-радикализиращ се проевропеизъм.

Освен съюз на авторитаризми, аналогичен не на Европейския от края на ХХ в., а на „Свещения съюз“ на кралете и императорите от началото на XIX в., Евразийският съюз е и още нещо – принудителен алианс за потискане на определени по-„периферни“ страни.

Защото, ако в Беларус, Казахстан и Украйна Русия реши да установява авторитарни режими, да съхранява СССР след СССР и така да ги държи далеч от „национализма“, то в друга група страни: Грузия, Молдова, Азербайджан и Армения – тя чисто и просто откровено започна да разпалва междуетнически и междунационални конфликти, които да не позволят на тези държави да заживеят самостоятелен политически живот.

Най-накрая, в най-отдалечените бивши централно-азиатски „републики“ Москва още от 90-те години на ХХ век (по-скоро от страх пред ислямски „ренесанс“) приема тактиката да поддържа откровено насилнически тирании, които са дотолкова непопулярни сред населението им, та да разчитат за оставането си на власт единствено на руско военно присъствие. Показателен в това отношение е примерът с Таджикистан, Киргизия, Узбекистан и Туркенистан.

И тъй, какво представлява политическото пространство, на което ще се роди „много по-нравствено здравият“ и „по-близък до нашите традиции“ Евразийския съюз? Схематично казано, следното: 1. Едно ядро от държави-близнаци на авторитарната Путинова Русия – „свещен съюз“ на автократите (Путин, Лукашенко, Назърбаев и довчера – Янукович); 2. Една „близка периферия“ от съзнателно дестабилизирани „упорстващи“ страни, всеки опит на които да поведат самостоятелна политика, включително за излизане от „евразийското пространство“, се наказва с открита инвазия от Москва (1994 г. в Молдова, 1994 и 2012 г. в Грузия, 1997 г. в Азербайджан); 3. По-далечна, азиатска периферия, която след края на СССР се управлява дори по много по-азиатски в сравнение с епохата на комунизма и на царизма начин. Направо трябва да кажем, че Туркменистан, Узбекистан, Киргизия и Таджикистан са в положение изключително наподобяващо на положението, в което се намираха редица латиноамерикански държави до средата на миналия век, когато САЩ поддържаха в тях за своя сигурност абсолютно отчуждени от народите им диктатури (един от най-лошите начини да се поддържа квази-империална общност). А доколкото, за разлика от САЩ, които бяха единствена доминираща сила в Латинска Америка, Русия далеч не е такава в Централна Азия, то тази ѝ политика на поддържане на диктатори, с необходимост я тласка към нуждата да се договаря с другите доминиращи сили в региона – Турция и Иран. Нуждата от такива обезопасяващи съюзи (Дугин говори дори за ос Москва-Истанбул-Техеран) допълнително „азиатизира“ проектирания „Евразийски съюз“.

Нека кажем следователно, че тази чудовищна сплав между автократския алианс в центъра и латиноамериканизацията на периферията не само няма нищо общо с генезиса и характера на ЕС, но вместо да гради евразийския „съюз“ натрупва все повече авторитаризъм във върховете и все повече кървави революционни енергии в подмолите на съставляващите го страни. Само десетина години след прокламирането на проекта, практиките по реализирането му вече доведоха до пълното изгубване на Украйна, до вероятно предстоящото пълно изгубване на Грузия и Молдова, както и до перспективата за антиавторитарни и антитиранични революции в практически цялото пространство на „света-Евразия“. При това положение да се говори за политическа „ана-логичност“ на Евразийския с Европейския съюз или пък първият да се противопоставя на втория като някакъв „съюз на Православието“ срещу „съюза на католицизма и протестантството“, като съюз на „консервативните ценности“ срещу „съюза на моралния релативизъм“ е или съзнателна лъжа, или свидетелство за политическо и историческо аналфабетство, дори когато го вършат люде, солидно начетени в действително високостойностната руска религиозна философия и литература.

 

 

 

Литература

 

Бжежински, Збигнев, Извън контрол, София, 1992

Дугин, Александър, Геополитика, Москва, 2011

Хънтингтън, Самюъл, Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, София,  2006