Глобалното затопляне: нова глобална идеология или нова глобална лъжа

nd1Нено Димов

„Когато търсенето на истината се обърка с политическата идеология, стремежът към познание се превръща в стремеж към власт.“

Алстън Чейс

 Температурата на нашата планета може да нарасне с 11oC, смятат учени подготвили и реализирали проекта climateprediction.net под егидата на Оксфордския университет. В рамките на проекта (с ръководител Дейвид Стейнфорд) изследователите проучили различни варианти на изменението на климата на Земята. Най-оптимистичният е затопляне с 2 градуса по целзий, а най-песимистичният – с 11 градуса. Тези изменения могат да настъпят в периода 2050-2100 година в зависимост от скоростта на увеличение на съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата.

Организацията International Climate Change Taskforce определя опасната граница на въглеродния диоксид на 400 ppm[1] В момента нивото на газа в атмосферата е 378 ppm (или много близо до нея)

Дефиниране на проблема

Атмосферата позволява голяма част от лъчите на Слънцето да достигнат до земната повърхност и да я затоплят. Част от тази енергия се излъчва обратно в Космоса под формата на инфрачервена радиация, а друга част се задържа от намиращите се в атмосферата молекули на въглеродния диоксид (СО2), водната пара и други, след което отново се отразява към земната повърхност. Това предизвиква допълнително затопляне в ниските пластове на атмосферата. С повишаването на концентрацията на горните газове се повишава и количеството върната инфрачервена радиация, респективно повишаване на температурата и обратно. Това по аналогия с резултата, които се получава от стъклените панели на оранжериите, се нарича „парников ефект“.

Редица учени допускат, че на Земята се наблюдава усилване на „парниковия ефект“ и че причина за това е нарастващата концентрация на СО2 вследствие действията на съвременната цивилизация и преди всичко на индустриализацията и горивните процеси. Затова изследванията в областта се насочват в проследяване динамиката на неговото отделяне в атмосферата. Според тези наблюдения глобалното ниво на СО2 нараства непрекъснато. През 1800 година то е било приблизително 280 ppm докато 150 години по-късно, през 1980 е достигнало ниво от приблизително 350 ppm. Това дава основание да се предполага, че този състав на атмосферата е повишил способността си да поглъща топлина и да я връща обратно към Земята. Предполага се, че сегашната тенденция на разпространение на „парниковия ефект“ и особено нарастването на концентрациите на СО2 ще продължат и през следващите 100 години, което от своя страна ще доведе до непознати до сега климатични промени.

Освен човешката активност винаги е съществувал и друг мощен източник на СО2, а именно разграждането на органичната материя. При това разграждане се освобождава с един порядък повече СО2 отколкото от човешките дейности, но учените, привърженици на антропогенните причини за засилване на „парниковия ефект“ считат, че е имало баланс между количеството СО2 отделяно от тези процеси и поглъщането на този газ от растителността и океаните. Това, което според тях се е променило през последните няколко стотин години, е човешката дейност.

Дали СО2 е газът, върху който трябва да се съсредоточи вниманието и той ли е най-важният парников газ в атмосферата? Всъщност въглеродния диоксид се съдържа в много малки количества в земната атмосфера и влиянието му върху сумарния парников ефект по различни оценки е между 4% до 25% (твърде широки граници сами по себе си). Най-важният парников газ са водните пари. На тях се падат не по-малко от 70% от общия парников ефект. Според привържениците на теорията за „Глобалното затопляне“ нарастването на СО2 задържа достатъчно топлина, така че да влияе върху количеството водни пари, а от там и върху климата като цяло. Опонентите им твърдят, че увеличаването на водните пари води до образуване на облаци, които екранират светлината на Слънцето обратно в Космоса, като по този начин намаляват топлината в атмосферата. И двете страни имат своите аргументи, но за научен консенсус и дума не може да става.

Прогнозите и достоверността на използваните модели

Основният начин да се прогнозира бъдещето повишаване на температурата на планетата е чрез компютърни симулации и моделиране. За да се направи това е необходимо да се ограничат параметрите за симулация, защото нито научните, нито техническите възможности на човека днес позволяват всеобхватен поглед. Привържениците на „глобалното затопляне“, използвайки метода на изключването решават да базират моделите си върху промяната на концентрациите на СО2. Основният алтернативен причинител на процеса – Слънцето – е изключен с обяснението, че не се наблюдава повишена радиация. Моделирайки по този начин те насочват вниманието си само към въглеродния диоксид. Базираните на този подход прогнози показват повишаване на температурата през 2050 с 2оС, 4оС, 8оС и повече. Разлика от 400% показва свръх висока неточност, която сама по себе си би трябвало да постави моделите под съмнение, дори да отхвърли смисъла им. Причината за тези разминавания е в самата идея за моделите. Приложени за минали периоди, те се „нагаждат“ по съществуващите данни. Това се нарича калибриране. Но в ежедневието си сме свидетели, че така калибрираните модели не са в състояние да определят надеждно температурните граници за месец напред.

Всички останали „доказателства“, като топящи се глетчери и полярни шапки, потопи и засушавания, метеорологични аномалии и пр. не са доказателство за причинно-следствената връзка между повишаването на въглеродните емисии и нарастването на температурата. Наивно е да се мисли, че само съвпадението на две явления е доказателство за връзка помежду им.

Методологични грешки на моделите

Има две основни методологични грешки при използването на метеорологичните модели. Първата е, че парниковият ефект е доминиращ изобщо за промяната на климата, а втората – че активността на Слънцето е сравнително стабилна.

Ако се приеме, че климатът, като система, е толкова нестабилен, че промяната на съдържанието на газ, който присъства в незначителни количества, може да доведе до разстройването му, то би следвало да се обясни, как е оставал стабилен през цели епохи, доказателство за което е самата еволюция. По време на изригването на вулкана Laki в Исландия през 1783 г. в атмосферата били изхвърлени над 120 милиона тона серен диоксид – 10 пъти повече от този, който днешната западноевропейска индустрия произвежда за цяла година! Но климатът е останал стабилен и историята не ни дава пример за настъпили глобални екологични промени. Проблем представлява и разглеждането на парниковия ефект самостоятелно. Климатът на Земята е невероятно сложна система. В природата действат многобройни процеси, които водят глобалния климат в една или друга посока. „Лабораторният“ подход при разглеждането на „парниковия ефект“ елиминира сложността на взаимоотношенията на различните процеси т.е. приема се, че нарастването на въглеродните емисии не взаимодейства с други процеси, нищо не му влияе и по същество е доминиращ фактор в една детерминирана физична система.

Статистика и цифри

За последните 150 години от 1860 до днес температурата се е повишила с около 0,60-0,75оС. Както е отбелязано в литературата, половината от измереното повишаване е в периода до 1940 година. От 1940 до 1980 имаме понижение и после отново покачване на температурите. Това изобщо не кореспондира с активността на човешката дейност. След края на Втората световна война, когато промишлеността се възстановява в цяла Европа и изобщо има бум на индустрията в световен мащаб, съдържанието на CO2 се увеличава, а температурите се понижават. Регионалният подход също е интересен – в САЩ, които могат да бъдат наречени „голяма пещ за твърди горива“, затопляне е регистрирано до 1930 г., а след това е започнало охлаждане, далеч по-голямо от това в останалата част на света. В България температурите се наблюдават от повече от 100 години. Резултатите от над 20 метеорологични станции показват, че най-топло е било през 30-те и 40-те години на ХХ век. От тогава температурите се понижават, като зимите стават по-топли, летата – по-студени. През 30-те и 40-те години на миналия век са били и най-топлите лета, и най-студените зими в България. Истински континентален климат. Според научни източници разликата между средните температури през лятото и зимата е била над 25 градуса по Целзий. От тогава насам тази разлика се е стопила до около 16 градуса, но общо средногодишните температури са се понижили с около 0.2 градуса по Целзий. При сравнения между глобалните температури, отчитани от наземните станции и от сателитни, измерени от UAH[2], се оказва, че сателитните данни показват средно 0,40о C по-ниски глобални температури. (Георгиева, 2006)

Сателитите (и по-специално „Агва“) показват още, че след 2003 година повърхността на Световният океан (който е най-големият термичен резервоар на планетата) се охлажда, въпреки че нивата на въглеродния диоксид в атмосферата продължават да нарастват.

Според климатичните модели би трябвало да се наблюдава ясно изразена температурна аномалия на височините между 8-14 км над земната повърхност – те да бъдат по-топли с 3о С от тези непосредствено над повърхността. Това би било пряко доказателство за коректността им, но според реалните данни[3] такова затопляне няма. Всъщност вертикалната структура на наблюдаваните температури от потенциално доказателство се превръща в едно от най-силните опровержения на моделите. Замереното от спътници инфрачервено излъчване от Земята се увеличава със стойности, които надхвърлят три пъти прогнозните за парников ефект. Точно то, инфрачервеното излъчване, трябва да се задържа от парниковите газове, но данните сочат точно обратното.

До края на 90-те години на миналия век съществува разбирането, подкрепено от стотици наблюдения и данни, че в периода между ІХ и ХІІІ век температурите по цялата Земя са били по-високи с цели 2оС от сегашните. Съществуват многобройни източници и методи на изследване, потвърждаващи това твърдение. Най-яркият пример е колонизацията на Гренландия. Днес там не расте нищо, но има запазени викингски ферми за едър рогат добитък. И пак в Гренландия, през 30-те години на ХХ век, температурите са били по-високи от „рекордните“ стойности замерени през 90-те.

Нивото на океана и океанските течения

Не само температурата на въздуха, но и нивото на океана представлява интерес. Американският учен Джеймс Хаузър (James Houser) предвижда, че през XXI век,  в следствие на повишените температури, нивото на морското равнище ще се повиши с 6 метра. (Клаус, 2008) Какво казва по този въпрос ООН?  Първата международната работна група по климата посочи в своя доклад от 1990 г. покачване на нивото с 66 см през XXI век. Втората работна група през 1996 г. намали предвижданията на 49 см. (с диапазон от 13 до 94 см.), третата през 2001 г. се отказа от предвиждане, но намали диапазона от 9 до 88 см, а четвъртата от 2007 г. определи граници от 14 до 43 см. В подобни граници са предположенията и на редица независими от ООН учени.

Това, което се разбира погрешно, е че ледената шапка е в състояние да повиши нивото на Световния океан. Дори пълното стапяне на ледовете не би довело до покачване на морското равнище, защото ледът така или иначе вече го е повишил[4].

Ледниците

Освен нивото на морското равнище и температурните разлики, интерес е и поведението на ледниците. Привържениците на затоплянето прогнозират, че около 80% от ледената покривка в Арктика могат да изчезнат още през лятото 2040 г. вместо през 2100 г – тяхна по ранна прогноза. Тя значително е намаляла в края на лятото на 2007 и 2008 г., когато площта ѝ е била съответно 4,3 и 4,7 милиона кв.км. (всъщност е увеличена през 2008 спрямо 2007). Според същите прогнози ледниците по света са загубили средно 0,67 м воден еквивалент[5] през 2007. Някои ледници в Европейските Алпи за една година са загубили по 2,5 м воден еквивалент. Швейцарски учени са обобщили данните за повече от 80 ледника. (БТА, 2009) Изводите им потвърждават тенденцията за бързо топене на ледовете в света след 1980 г. Данните обаче показват и друго. Ако в Австрия, Франция, Италия, Швейцария ледниците губят маса, то в Скандинавските страни трупат допълнителна. В Норвегия се топят континентални ледници, но нарастват морски (морската температура е по-устойчива от континенталната и това може да се разглежда като индикатор за застудяване, а не затопляне). Аналогично и в Северна Америка се твърди, че в Аляска ледниците губят маса, но в Северните Каскадни планини трупат такава. Според учените има цикли (спори се върху тяхната продължителност), през които поведението на ледниците е лесно предвидимо. Разглеждайки алпийските глетчери, които са загубили около 60% от обема си след 1850 година, ще видим ,че 20% от тях са загубени през 1855-1890, нови 25% са загубите през 1925-1960 и едва 5% след 1980 г. (Димов, 2012) Т.е. топенето на ледовете няма връзка с така наречения парников ефект. А последните няколко години ледниците всъщност трупат маса, а не я губят.

Концентрациите на CO2

Какви са концентрациите на СО2? Данните се четат така: от 280 ppm концентрациите са се повишили на 360-380 ppm или почти двойно. Отчитайки, че става дума за частици на милион, повишаването е стотни от процента – от 0,028% на 0,038%. Данни за нивата на CO2 за периоди от милиони години назад показват, че те в момента са едни от най-ниските изобщо. Нещо повече, разглеждайки графиките на температурните амплитуди и тези на концентрация на СО2, за относително дълъг период от около 400 000 години, се вижда, че промените в температурата предшестват (с над 500 години) промените в нивата на CO2. (http://www.fenomenibg.com/modules/news/article.php?storyid=154) Тази корелация не е задължително причинно-следствена връзка, но ако такава все пак се търси, то логично е да се заключи, че не нивата на СО2 са причина за температурните промени, а обратното.

Планетите от Слънчевата система

Още през 1998 г. д-р Елиът, професор по земни, атмосферни и планетарни науки и директор на Астрофизическата обсерватория Уолъс (Wallace Astrophysical Observatory) посочва, че поне от 1989 година насам Тритон преживява период на глобално затопляне. В процентно изражение това е много голямо повишение. Увеличение с 5% по абсолютната температурна скала, от около –200оС до около –198оС, е равносилно на повишение на температурата на Земята с около 5,5оС.

През 2002 година се появяват данни и за Плутон (отдалечаваща се от Слънцето планета). Според проучванията на екип от астрономи от Масачузетския технологичен институт (MIT), Колеж Уилямс (Williams College), Хавайския университет (University of Hawaii), Обсерватория Ловел (Lowell Observatory) и Университетът Корнъл (Cornell University), Плутон преживява глобално затопляне. През последните 14 години атмосферното налягане се е повишило три пъти и средната температура на повърхността е нараснала с 2оС.

През 2006 в Space.com са публикувани изследвания, които свидетелстват, че Юпитер е по средата на глобална промяна, която може да доведе до повишаване на температурата в различни нейни части с над 5,6оС.

През 2007 г. в „Нешънъл Джеографик“ е публикувано мнение на Хабибуло Абдусаматов, ръководител на Санкт-Петербургската астрономическа обсерватория Пулково в Русия, според което получаваните данни от Марс свидетелстват, че текущото глобално затопляне на Земята е причинено от промени в Слънчевата активност.

Оказва се, че освен на Земята, глобално затопляне има на най-малко четири други тела в Слънчевата система. Ако на тези планети има повишаване на температурата, дали това не означава, че в значителна степен, ако не и цялото затопляне на Земята през последните 100 години се дължи на Слънцето или други космични сили и няма нищо общо с хората?

Глобалното затопляне – икономически поглед

От казаното дотук става ясно, че макар и незначително, затопляне на Земята се наблюдава, но за категорични доказателства, че човешката дейност го предизвиква, не може да се говори. Нещо повече, има убедителни доказателства в полза на обратната теза. Как тогава беше наложена идеята за „вината“ на човека за парниковия ефект водещ до глобално затопляне или появилия се наскоро термин – климатични промени?

Интересът на „Науката“

През цялата човешка история и до втората половина на ХХ век, науката е занимание, което не се ползва особено с държавна (финансова) подкрепа. По време на студената война науката и учените са поставени в принципно нова среда – финансиране от държавния бюджет и то като важно перо! Тази нова среда е предпоставка търсенето на обективни факти да се замени с търсенето на кариерни възможности. Много учени разбират, че за да съществуват и дори да преуспяват, трябва да изглеждат важни за тези, които разпределят бюджета – политиците. Създава се среда на конкуренция, както между учените, така и между техните институции. За разлика от пазарната конкуренция, тук продукта се продава по различен начин. Лесно могат да се сравнят характеристиките на две коли или на два телевизора на терена на пазара. Възможно е да се сравнят или поне дебатират две научни теории на терена на научния спор. Но как да се сравнят две теории на терена на пазара, особено, когато става дума да се продават на точно толкова непазарните (но по други причини) политици?

На фона на огромните пари, изсипвани в космическите изследвания, метеоролозите с право се чувстват застрашени за собствената си дисциплина и в частност от изучаването на слънчево-земните климатични връзки. За спасяването на този клон на метеорологията е необходима заплаха, изучаването на която да оправдае наливането на бюджетни пари. Идея се заражда с резултатите от първите сонди до Венера, които показват една гореща планета обвита с … въглероден диоксид (това е преобладаващият газ в атмосферата ѝ). Естествено за науката е да се замисли за хипотезата, какво би станало на Земята, ако се повиши концентрацията на въглероден диоксид. Но за разлика от много други хипотези, тази има небивало развитие. Тя ще засегне всички правителства по света, защото е пряко свързана с дейността на човека. Тема с огромен политически (а следователно и материален = финансов) потенциал.

Следващата стъпка е институционалното изграждане. ООН го реализира с организирането на Междуправителствения панел за климатични промени (IPCC). Използвайки авторитета на ООН, се започва работа по изграждането на „консенсус“ сред учените по темата „глобално затопляне“. От една страна информацията (базите метеорологични и други данни) е притежание на привържениците на идеята за затоплянето, от друга IPCC формира групи от учени, които да я подплатят с разработки. Тук идва първата пробойна – както и навсякъде другаде, и сред учените, особено авторитетните, има некорумпирани и съвестни представители, които открито заявяват, че върху тях и техни колеги се оказва натиск за представяне на определени данни по недостоверен, но удобен за привържениците на тезата за глобалното затопляне, начин. Като резултат те са отстранени от работните групи на панела. Така се достига и до желания консенсус – с отстраняването на несъгласните. Резултатът е твърдение, че над 2500 учени стоят зад „виновността“ на човека за глобалното затопляне и че само по себе си това е достатъчно доказателство за нея. Това е и втората пробойна – консенсусът е политически, а не научен инструмент! В политиката мнозинството е право, а ако мнозинството е пълно, консенсус, то имаме абсолютното право. В науката няма такова положение. Там всяко твърдение винаги може да бъде подложено на съмнение и в последствие оборено, независимо от броя учени, които са го подкрепяли. Третата пробойна е в начина на писане на самите доклади на IPCC. За ключовата глава от последния доклад, в която се обявява Човекът като най-вероятната причина за глобалното затопляне, са се произнесли със становище 62 души!(http://mclean.ch/climate/docs/IPCC_review_updated_analysis.pdf)  От тях 37 са сред авторите на доклада, 8 са правителствени служители и 17 са независими (за да оформят консенсуса).

Несъстоялото се научно съгласие се компенсира от действията на друга заинтересована група – политиците. Държавното финансиране се насочва към „консенсусните“ учени и институти, за сметка на другите. За този подход свидетелства и бившият министър на финансите на Великобритания Норман Ламонт, който определя като „шокиращи“ опитите да се спре финансирането на онези климатолози, които не отстояват „предизвикваща паника позиция“. Този вид политическа разправа е добре позната в страните от бившия комунистически блок, но не и за хората от „свободния“ свят. Най-престъпното от всички последствия е, че има голяма вероятност хората да загубят доверие в науката. Това може да доведе до пренебрегване на идващи от нея предупреждения за истински важни проблеми и опасности.

Интересът на бизнеса/политиците

Финансирането на учените, колкото и богато да е, не е част от „големите“ пари. Те са в икономиката и разбира се в нейната кръвоносна система – енергетиката. А в световен мащаб енергетиката има сериозни рискове и малки нива на печалба! Последното е факт, ако към разликата между приходите и разходите от счетоводствата на енергийните корпорации се добавят всички косвени разходи за поддържане на трасетата идващи от политически несигурни райони, разходите за войните (Ирак, Чечня и др.), разходите за поддържане на военните сили и марионетни правителства. Голяма част от тези разходи са за сметка на данъкоплатеца, но не е ясно колко дълго правителствата ще са в състояние да обират тези луфтове в световната енергетика. Затова и политиците и енергийните компании осъзнават, че световната икономика е прекалено зависима от неравномерно разпределените енергийни ресурси (нефт и газ най-вече) и че това трябва да се промени. Резултатът от тези промени не трябва да доведе до намаляване на печалбите, а по възможност да ги увеличи. Тук интересът се синхронизира с този на учените-администратори от IPCC. Заплахата от глобалното затопляне е формулирана и се използва от правителствени, неправителствени и надправителствени организации. И като бонус – плаши електората. А ако някой иска да продаде нещо, към което няма интерес на пазара, страхът е сред кандидатите за най-подходящ стимул. В случая това са технологиите предлагащи „зелена“ енергия. Така енергийните корпорации прегръщат идеята за глобалното затопляне, защото им носи приходи от субсидираните от държавата цени и безрисково финансиране на рисковите енергийни технологии. Резултатът за тях ще е доминиране на енергийния пазар и в бъдеще, без за това да са платили с пари от собствените си печалби и без дори да са поели определени рискове. Като бонус е и по-високата печалба, която идва от новите технологии и „зелени“ енергии.

Интересът на медиите

Говоренето за власт и пари не може да мине без присъствието на медиите. Наричани официално „четвъртата власт“, в много случай те са първата. Всеки диктаторски режим е насочвал специално внимание към медиите. Много хора могат да бъдат чути да твърдят абсурдни неща с убедеността на абсолютна достоверност и единствен аргумент – „казаха го по телевизора“. Медиите са мощно средство за информация. Техният интерес е описан по-надолу, но резултат от него е дезинформацията в случая.

Пример за това е скриването от медиите на Хайделбергския апел от 1992 г., (подписан от над 4000 учени, 72 от които носители на Нобелова награда.) и на Лайпцигската декларация от 1996 г., които констатират че: „противно на всеобщото убеждение, не съществува научен консенсус за значението на затоплянето“. Не се говори и за Орегонската петиция от 1998 г., в която се казва че: „не съществува никакво убедително доказателство, че отделянето на парникови газове от страна на човека води към катастрофално затопляне на земната повърхност и промяна на климата“.

Подобна е участта и на проекта за Глобална предупредителна петиция в която над 31 400 учени, 9029 от които професори, подкрепят с подписите си твърдението че: „няма убедителни научни доказателства, че отделяният от човека въглероден диоксид и други парникови газове причинява, или в обозримо бъдеще ще причини, катастрофално затопляне на Земята…“ (http://petitionproject.org)

Глобалното затопляне – политически поглед

Една възможна теория

Според еколозите всички, които поставят под съмнение и отричат ролята на парниковите газове, произвеждани от човека за покачването на температурите, са спонсорирани от петролната, автомобилната или въгледобивната индустрии. Според опонентите им, причината за популярността на теорията за ролята на парниковите газове в затоплянето са интересите на екофондациите, които отдавна са превърнали набирането на средства в многомилиарден бизнес, интересите на учени, които зависят от парите на фондациите, и може би най-вече на съществуването на нещо, наречено ППМК. (Крайтън, 2004) Какво е ППМК? Политико-правен-медиен комплекс, който е заменил в реалното упражняване на власт стария и добре познат от ХХ век военно-промишлен комплекс. Според Крайтън властта в обществото се упражнява чрез състояние на страх – днес от глобалното затопляне, което е заело овакантеното място на врага от епохата на Студената война. (Крайтън, 2004)

Вероятно и двете твърдения имат своите основания, вероятно платени статии и в едната и в другата посока не липсват. Големият недостатък на конспиративната теория е, че не отговаря как е възможно да се постигне такъв забележителен синхрон в манипулирането на обществото при това с такъв висок КПД[6]?

Участието на климатолозите

По-вероятната теория

През 80-те години две научни организации под егидата на ООН, занимаващи се с метеорология основават една нова, също под егидата на ООН, наречена Междуправителствен панел за климатичните промени[7]. Най-вероятно мотивите на този акт са свързани с това, на което обръща внимание Крайтън – желанието за повече субсидии в една наука, наречена климатология. Субсидиите се раздават от политиците, а единственият начин да накараш един политик да ти обърне финансово внимание е да уплашиш електората му. Климатолозите са имали подходящото плашило под ръка. Но колкото и да са се старали да обрисуват страшна картина пред електората на политиците, са им липсвали лостовете да приведат заплахата в такива мащаби. Как обаче са успели?

В природата има процес, наречен резонанс – тогава, когато две вълни с подходяща дължина и честота започват взаимно да се усилват. Нещо подобно може би става и в обществото. (Янков, 2010) Тогава да се запитаме, чий интерес е влязъл в резонанс с апокалиптичните видения на климатолозите и техните интереси за повече пари?

Манипулацията на ООН

ООН създава работна група към Междуправителствен панел за климатичните промени, която се радва на завидно финансиране. Разбира се поради липсата на „безплатен обяд“ тази група има задача – да докаже тенденцията към „глобално затопляне“ и най-вече антропогенната вина за него. Наетите групи експерти и учени подготвят четири доклада в периода 1990-2007 година. Основен показател в тези доклади е очакваното повишаване на нивото на Световния океан през XXI век, което затоплянето би причинило. Цифровото изражение на предвижданията вече беше показано по-горе. Какво още казват докладите на ООН? В третия доклад се признава: „климатът е само частично предсказуем“, „състоянието на науката днес е такова, че могат да се правят само илюстративни примери за вероятни последици“ и още дългосрочните прогнози за климата в бъдеще не са възможни. Въпреки тези констатации, ООН поддържа последователно твърдението за опасността от глобалното затопляне.

Участието на петролните компании

Макар и парадоксално на пръв поглед, петролните компании са заинтересовани от разгръщането на заплахата за глобалното затопляне. Изчерпването на петролните залежи е нещо, което трябва да се очаква рано или късно. Но много преди това добиването им ще става все по-скъпо, най-малко поради трудната достъпност. Разходите по изграждането и поддръжката на инфраструктурата правят класическите горива не толкова привлекателни от гледна точка на печалбата, ако се сравнят с някои нови технологии. Точно тези нови технологии представляват значителен интерес, но все още са твърде скъпи и непопулярни. Единственият начин хората да прегърнат тези нови технологии, е да бъдат уплашени сериозно от нещо. Тъкмо тук интересът на енергийните корпорации и финансовите монополи влиза в резонанс с онази идея на климатолозите, че хората са виновни за глобалното затопляне. (Бритиш Петролиум и Форд дават по 20 млн. $ годишно от началото на XXI век в подкрепа на програми доказващи „вината“ на Човека за глобалното затопляне, а заявената цел на Дженерал Електрик е да достигне приходи от 20 млрд. $ от „зелена“ енергия през 2010 г.)

Участието на политиците

Политиците имат съвсем директен интерес вливащ силата си в ефекта на резонанса. Все по-голяма част от живота на човека в развита Европа и САЩ се случват паралелно или извън обсега на държавата. Преразпределителната ѝ функция силно е намаляла. Глобалното затопляне е прекрасно извинение наблюдаваната тенденция да се забави. Точно, защото проблемът е глобален изисква глобални усилия, а кой друг освен политиците ще ръководи решаването му?

Участието на Медиите

Макар и накрая, но съвсем не на последно място, медиите имат огромен интерес, защото се ръководят от максимата, че само лошата новина е новина (тя продава тиража), а глобалното затопляне е не просто лоша, тя е апокалиптична новина.

Ролята на хората

Глобално затопляне, причинено от хората може и да е плашещо, но Глобално затопляне причинено от хората е и гордост! Човешката суета е прекрасна почва за посяване на идея показваща значимост, величие, интелектуално превъзходство.

Заключение

Повече от 10 години след началото на XXI век нито една от направените преди 20, 30 и 40 години прогнози, свързани с глобалното затопляне, не се сбъдна. Научният консенсус се провали, а политическият остана само сред лидерите на развитите икономически страни, като в САЩ, а от скоро и в Япония, съпротивата срещу идеята за „глобалното затопляне“ е много силна и все по-успешна. Това застави всички изброени по-горе заинтересовани групи да се активизират и смразяващите прогнози от края на ХХІ век се пренесоха за след 25-30 години т.е. в рамките на нашия живот. Европейският съюз си постави цели да ограничи повишаването на температурата с до 2оС, като за целта емисиите на парникови газове трябва да се намалят с 25% до 40% до 2020 г., а до 2050 г. трябва да бъде постигнато намаление с поне 80%. В доклада, а и не само там, се избягват три фундаментално важни въпроса – какъв е очаквания ефект от това намаляване на емисиите в атмосферата, колко ще струва и каква е вероятността да се постигнат резултатите? Кратките отговори на тези въпроси обясняват, защо не се задават. Ако бъдат взети данните на учените, привърженици на затоплянето, а имено че концентрация на СО2 в момента е 380 ppm или 0,038%, и приложим 40% редукция, то ефектът в атмосферата ще е 0,015%. Възможно ли е някой да повярва, че атмосферата е толкова нестабилна система, че подобна малка промяна може да доведе до глобални изменения? И все пак има кой да вярва – криещите отговора на втория въпрос, а именно, че става дума за многомилиарден бизнес. Дали постигането на 0,015% ефект си струва няколко десетки или дори стотици милиарда евро годишно? Това разбира се създава огромен бизнес за всички по веригата – започвайки от научните и неправителствени организации, продължавайки с енергийните корпорации и достигайки до преразпределящите политици – пари отнети чрез данъците от гражданите на ЕС! На последния въпрос отговор не може да даде никой. Но и никой не се опитва. Противниците на глобалното затопляне – защото знаят, че колкото и пари да се похарчат, каквито и мерки да се вземат, температурата на Земята зависи от активността на Слънцето, а вероятността човешката дейност да я промени е нула. Привържениците – поради същите причини.

 

Литература

Клаус, Вацлав, Синя, а не зелена планета, Международни отношения ООД, 2008

Крайтън, Майкъл, Състояние на страх, Бард, 2004

Димов, Нено, Околната среда – от енвиронментализна до свободата,МАК, 2012

Янков, Йордан, Глобалната лъжа, е-Книги, 2010

Георгиева, Катя, Динамика на слънцето и влиянието й върху слънчево-земните въздействия, ЦЛСЗВ-БАН, 2006

Интернет източници

БТА, Ледниците по света продължават да се топят, 2009, http://www.bta.bg/bg/

Феномени, Глобалното затопляне и човешкия фактор, 2007, http://www.fenomenibg.com/modules/news/article.php?storyid=154

Maclean, John, An analysis of the review of the IPCC, 2007, http://mclean.ch/climate/docs/IPCC_review_updated_analysis.pdf

[1] Particle per million – частица на милион

[2] University of Alabama in Huntsville

[3] the U.S. Climate Change Science Program

[4] Закон на Архимед: покачване ще има само, ако се стопят ледените шапки на Гренландия и Антарктида

[5] Изтъняването на ледниците се измерва във воден еквивалент; 1 метър воден еквивалент представлява 1,1 метра дебелина на лед

[6] Коефициент на полезно действие

[7] IPCC – international panel on Climate Change