Първият фалит на комунизма

hh1Христо Христов

По време на своето управление в периода 1944-1989 г. БКП три пъти довежда България до финансов фалит. Този факт остава скрит дълго време от българското общество дори и след краха на комунистическия режим в края на 1989 г. Следите от тези събития лесно могат да се проследят през 1250-те тома по дело №4/1990 г., заведено от Главна прокуратура, за установяване на причините за икономическата катастрофа на БКП. В делото са събрани най-важните документи за икономиката на НРБ в периода 1960-1990 г., както и са разпитани всички висши партийни функционери в този период, членове на Министерския съвет, висши банкови служители и ключови стопански ръководители.

Събраните от прокуратурата документи и свидетелски показания под клетва разкриват, че през 1960 г., 1977 г. и 1987 г. България изпада в състояние на неплатежоспособност. По това време управлява Тодор Живков. При третият фалит през 1987 г. Живков не приема предложенията за икономически промени на тогавашния председател на БНБ Васил Коларов и продължава да управлява още две години, като увеличава външния дълг, трупайки задължения с нови краткосрочни кредити от западни банки. При втория фалит (1977) Живков измолва от съветския лидер Брежнев финансова помощ. Най-интересен обаче е първият фалит от 1960 г., след който България е принудена да продаде на СССР своя златен резерв. На начина по който се стига до това решения е посветена настоящата статия…

„Не зная по какви причини, вероятно от съображения за сигурност, но преди мен златният резерв на страната ни беше изпратен за съхранение в съветски банки. Ние върнахме у нас това злато и забранихме износа. След създаването на златния фонд от България не беше изнесен нито грам от благородния метал“. (Живков, 1997:221-222) Думите са на генералния секретар на БКП Тодор Живков, цитирани в неговите „Мемоари“, издадени след промените в България. Това твърдение обаче не е нищо повече от една откровена лъжа. Истината е съвсем друга. Златният резерв изобщо не е върнат, а човекът, който с еднолично решение го продава тайно на СССР, е самият Живков.

 

Икономическото положение на НРБ в началото на 60-те години

Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те години е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. За да прикрие негативните тенденции в икономическото развитие на държавата, управлението не дава гласност на задлъжнялостта ѝ. Всички документи, свързани с валутния баланс, финансовото обезпечаване на кредитите и  платежоспособността на страната, носят грифове „Строго поверително“ и са известни единствено на малцина в партийното и държавното ръководство. През 1960 г., когато външният дълг на страната е почти 3 млрд. лева  в резултат на  системното неизпълнение на годишните планове от предходните години, правителството изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити не само от западни банки, но и от СССР. Въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. „Задълженията на страната в капиталистическа валута от 115 млн. долара в началото на годината достигнаха 134 млн. в края на месец март. Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР“[1], предупреждава председателят на БНБ Кирил Несторов висшето партийно ръководство в строго поверителен доклад от април 1960 г. С него Политбюро на ЦК на БКП е алармирано, че общият недостиг на валута за посрещане на плащанията надхвърля 50 млн. долара. Банката информира, че въпреки срещите с ръководителите на държавните банки на Чехословакия, Полша, ГДР и Унгария, не е успяла да получи спасителни кредити освен 10 млн. долара, които към април 1960 г. вече са били изразходвани. БНБ прави и усилия да получи 2 млн. долара от банки от ФРГ, но за кратък срок от три месеца. „Други финансови кредити от капиталистически банки не се очертават“, заключава председателят на БНБ. Кирил Несторов подчертава, че партийното ръководство трябва да предприеме сериозни мерки за генерално разрешение на въпроса за държавните плащания във валута.

„Особено внимание следва да се обърне на Министерството на външната търговия, Държавната планова комисия и другите министерства и ведомства за силно съкращаване на вноса и увеличаване на износа срещу капиталистическа валута“, се посочва в доклада. БНБ предлага и други мерки, изразяващи се в съкращения и икономии на валута. Банката обаче заключава, че и „те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година. Поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират на съхранение в Държавната банка на СССР“.(пак там) Партийното ръководство е посъветвано да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв и да помоли за отсрочка на част от задълженията към двете съветски банки в Париж и Лондон поне за две години.

По това време стратегическият златен резерв на България се състои от около 24 тона злато, формиран още преди 9 септември 1944 г. Дотогава, дори и в най-трудните моменти за страната като двете национални катастрофи през 1913 и 1918, никой не си е позволявал да посегне на него. Това, изглежда, не смущава първия секретар на БКП Тодор Живков, който решава подобни въпроси в пълна секретност. Продажбата на златния резерв остава тайна дори за МВР. Апостол Колчев, зам.-министър на МВР през 50-те години и първи зам.-министър на МВР през 1961-1962, посочва: „Нищо не ми е известно за този случай. Като зам.-министър отговарях за дейността на УБО с началник по това време Димитър Гръбчев, но не всички техни въпроси минаваха през мен. Предвид особената секретност в работата Гръбчев съгласуваше проблемните въпроси пряко с Тодор Живков“[2]. Ръководството на БНБ с изключение на председателя също е в неведение за сделката. „Такива операции  със злато бяха строго секретни през онзи период и не бяха довеждани до знанието на непосветени хора“[3], посочва проф. Нешо Царевски, началник на направление „Валутно“ в БНБ от 1959 и зам.-председател на БНБ за периода 1959-1964 г.

Проф. Тотю Тотев, зам.-председател на БНБ в периода 1955 – 1974, който пряко отговаря за трезора със златото, също е сред непосветените: „Нищо не знам за това, че българско злато е било продадено на Госбанк, Москва“[4]. Той посочва, че  редът за влизане в главния трезор на банката, където се е съхранявала златната наличност, е допускал това да става единствено от три длъжностни лица и то едновременно – от него в качеството му на зам.-председател на БНБ и съхраняващ ключа от трезора, от главния касиер на БНБ Начо Николов, който е държал шифъра, и от началника на дирекция „Парично обръщение“ Розалин Чубриев. „Не мога да кажа какъв е бил размерът на златната наличност, защото като станах зам.-председател на БНБ, приех само ключа от главния трезор, но не и самата златна наличност“, признава проф. Тотев.

 

Прехвърлянето на златния резерв в СССР

В случая обаче Живков е улеснен максимално от факта, че не се е налагало златният резерв да бъде изваден от трезора на БНБ, тъй като няколко месеца по-рано той е предаден на съхранение в Държавната банка в Москва. Акцията по прехвърлянето на българското държавно злато в СССР започва през септември 1958 г. Тогава правителството на Антон Югов със строго поверително от особена важност постановление решава ценностите на БНБ да се евакуират от централната сграда, а златният резерв на страната да бъде предаден на депо за съхранение в Госбанк – Държавната банка на СССР. Предложението за това е на министъра на финансите Кирил Лазаров. Поводът е, че по мнение на специалисти от МВР сградата на БНБ не е в състояние да издържи на „пряко попадение на фугасна бомба и на ударна вълна от атомен взрив“ и се налага строеж на запасен трезор. Златото е застраховано и под засилена охрана е транспортирано с влак от София до съветския граничен пункт Унгени през февруари 1959 г. Там представители на БНБ го предават на комисия от Госбанк. В Москва то е претеглено в присъствието на български представители и е констатирано, че тежестта му е 20 153 479,84 грама. За извършената операция председателят на БНБ – по това време Вела Луканова, леля на Андрей Луканов – информира правителството с поверително писмо.

 

Харизване на златния дълг за покриване на кредитите на управлението на БКП

Само 10 месеца по-късно, през април 1960 г., Кирил Несторов, заменил Луканова на председателския пост в БНБ, прави предложението до Живков депозираното вече злато да бъде продадено за спешно покриване на част от дълговете към съветските банки, за които БНБ няма никакви други ресурси. Именно за да се отложи временно неплатежоспособността на комунистическото управление, в която то е изпаднало, Живков прибягва като крайна мярка до продажбата на златния резерв. „По това време на България вече не отпускаха кредити от чужбина, защото бяхме използвали вече много такива. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да плащаме лихвите и кредитите. Причината за продажбата на голямото количество злато на СССР беше, че вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и съветското правителство“, разкрива в показанията си пред прокуратурата през 1991 г. проф. Нешо Царевски, началник на управление „Валутно“ в БНБ от 1959 г. и впоследствие зам.-председател на БНБ, отговарящ за валутните въпроси.

По предложение на банката, освен да купи златния резерв, Живков моли съветския ръководител Никита Хрушчов, България да получи нови спасителни кредити и да отложи плащанията по старите. Хрушчов приема само първото предложение и не отпуска нови кредити, като остро критикува българското партийно ръководство, че води политика, с която не контролира разходите си и поставя в тежко положение не само страната, но и съветските банки, отпуснали заемите. По това време на съветския лидер въобще не му е до комунистите в София. Той е притеснен от масовото преселване на източногерманци във ФРГ. Проблемът ще го принуди да удовлетвори молбата на източногерманския си колега Валтер Улбрихт за построяване на стена, която да пресече достъпа до Западен Берлин. Берлинската стена ще се превърне през 1961 г. в най-срамният и позорен за социалистическия лагер символ на провала на непривлекателния и съпътстван от постоянни лишения и ограничения живот зад  Желязната завеса.

Първият секретар на БКП и неговият премиер обаче са се провалили и няма какво друго да направят, освен да го ударят на молба пред съветския ръководител. Проф. Царевски свидетелства пред прокуратурата:

„Спомням си, че с Кирил Несторов, председател на БНБ, изготвихме доклади – устни и писмени, до Тодор Живков и Антон Югов за тежкото валутно положение на страната и платежния баланс. Тогава се взе решение да се направи обръщение към Хрушчов двете съветски банки в Париж и Лондон да помогнат, като ни кредитират със западна валута. Хрушчов ни изпрати отговор в размер на една страница и с него становище на Госбанк, Москва, която доста критично се отнасяше към българската валутна политика. Предполагам, че тогава се е взело решението да се продаде българското злато на Госбанк.“

В архивите е запазен проект на писмо до първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Никита Хрушчов от Живков и Югов. В него се посочват факти за кризисното финансово състояние, които старателно са крити от българското общество, а именно, че „планът за износ в капиталистическите страни през 1959 г. беше изпълнен само 54,6 процента. Това доведе до сериозен разрив в платежния баланс с капиталистическите страни. В края на 1959 г. общата сума на нашите задължения достигна 115 млн. долара. Поради липса на валутен резерв нашите задължения в края на първото тримесечие на 1960 г. достигнаха 129 млн. долара, от които 44 млн. подлежат на погасяване през второто тримесечие, а 35 млн. долара – през третото тримесечие на 1960 г.“[5].

Задълженията са следните:

  • 60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
  • 20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
  • 18 млн. долара към западногермански банки;
  • 6 млн. долара към италиански банки;
  • 25 млн. долара фирмени кредити.

Живков и Югов допълват унизителната ситуация с признанието:

„Ние си даваме пълна сметка за сериозното положение на нашите плащания, възникнало не само в резултат на обективни причини, но и поради съществени слабости на нашата търговия, и особено поради грешките, допуснати в търговията ни със страните, с които плащанията се извършват в конвертируема валута, където вносът на стоки не е бил строго обвързан с гарантиран износ на български стоки.“ Първият секретар на БКП и премиерът капитулират, като посочват, че въпреки взетите мерки „ние обаче не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.“ (пак там:103)

Операцията по продажбата на българския златен резерв на Москва е оформена с писмо на председателя на БНБ Кирил Несторов от 7 май 1960 г. до председателя на Госбанк Коровушкин, който с отговор от същата дата е дал съгласието си да осъществи покупката. Българското злато е подложено на рафинация в Новосибирск за привеждането му към изискванията на международните златни борси в Цюрих и Лондон, при което е намаляло с 14 кг. Ценният метал, възлизащ на 20,1 т, е продаден от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г., две от които в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция (31,1035 гр) от 35,10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени просрочените задължения на комунистическото управление към съветските банки кредитори в Париж и Лондон.

Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ много по-късно – през март 1964 г., когато първият секретар на БКП вече е и министър-председател. Тогава БНБ е изготвила формален доклад до Живков, с който е предложила на Бюрото на Министерския съвет да одобри продажбата на продаденото четири години по-рано злато, като средствата бъдат използвани за погасяване на задълженията към съветската страна. Първият екземпляр на доклада с резолюцията на Живков, одобряваща продажбата, не е заведен нито в правителствения архив, нито в архива на БНБ, обяснимо защо. Следите на тайното изтъргуване на българското национално златно съкровище обаче не са заличени изцяло. Останала е паметна бележка на БНБ от юни 1964 г., че докладът за продажбата е получил одобрението на първия партиен и държавен ръководител. „Тази продажба на златото на България е престъпление и решението за нея е взето от Тодор Живков. С продажбата българският лев се лишаваше от последното си покритие, въпреки че то не беше достатъчно за цялостно покритие“[6], заключава проф. Нешовски.

Самият Живков, който се слави с изключително точна памет, заявява първоначално пред прокуратурата: „За първи път чувам за такава голяма продажба на злато от България. Честно ви казвам, че това е всичко, което знам. Какъвто и отговор да дам, той няма да е верен, защото не си спомням нищо“[7]. Малко по-късно, след като са му цитирани редица оцелели документи, той признава пред държавното обвинение:

„Предполагам, че за да дам съгласие за продажба на злато, е имало тежки аргументи, изложени от банката пред мен, и това е обусловило решението за продажбата. Вероятно с валутата, получена от тази сделка, са плащани някои разходи, които са били неотменими и не е имало никаква друга възможност.“

 

Живков признава: Бяхме пред пълен финансов банкрут

Бившият първи партиен и държавен ръководител обаче не назовава открито причините, довели до изтъргуването на стратегическия златен резерв на България. Той се оправдава с финансови затруднения в резултат на изплащане на репарациите към Гърция и на стари дългове. От архивните документи се вижда, че със средствата от продажбата на златото са погасявани задължения изключително към СССР, а икономиката не е била в състояние да компенсира валутните разходи на правителството. Притиснат от обстоятелствата да дава обяснения за тайните операции със злато, Живков е принуден накрая да направи признанието: „Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен финансов банкрут“[8]. Бившият генерален секретар на партията този път е напълно прав, бърка само предлога. Страната не е пред, а във финансов банкрут.

Зам.-председателят на БНБ по това време проф. Нешо Царевски разкрива:

„Продажбата на злато стана неизбежна при допуснатия голям пасив на платежния баланс в конвертируема валута. Не биваше да се допуска натрупването на дълг в чужбина, който не сме в състояние да погасяваме. Банката е правила не един доклад по това време с предложение да се ограничи ползването на външни кредити до рамките на възможностите за погасяване. Но въпреки всичко, робувайки на високи темпове на всяка цена, в страната се извършваше внос повече, отколкото са ни платежните способности, което ни доведе още в началото на 60-те години до кризисно положение във валутната област, или неплатежоспособност. Бедата е в това, че необмислената валутна политика ни доведе до невъзможност да плащаме в чужбина и трябваше да се посегне на това малко национално богатство, натрупано в миналото.“[9]

Погасяването на дълговете към СССР е основен въпрос и на първото заседание на междуправителствената съветско-българска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество, състояло се между 2 и 4 юли 1964 г.

 

След банкрута – 16-та република на Съветския съюз

Банкрутът, в който се намира комунистическото управление в началото на 60-те години на миналия век, принуждава Живков да потърси спасение в генерално решаване на въпроса как да се излезе от тежката ситуация, която не само компрометира качествата му като първи партиен и държавен ръководител, но и застрашава оставането му на заеманите постове. Решението е България да стане 16-а република на СССР и то надминава дори определението на Димитров за „слънцето и въздуха“, защото целта на новия партиен лидер е българската и съветската икономика да станат „два организма с една и съща кръвоносна система“. И никак не е случайно, че предложението е направено пред пленум на ЦК на БКП само броени месеци след като Живков е поел министърпредседателския пост. То не е продиктувано от идеологически причини, а истинските мотиви са дълбоко икономически. Защото първият партиен и държавен ръководител ясно е разбрал, че ако Москва приобщи България, икономическите проблеми ще изчезнат, той пак ще е на власт, а фалиралото му управление ще е само лош кошмар.

Живков вече е спечелил доверието на съветския ръководител. През май 1962 г. Никита Хрушчов пристига на официално посещение в България, а няколко месеца след това Живков оглавява и Министерския съвет. Страната обаче продължава да се намира в тежка икономическа ситуация и след като вече е продал тайно златния резерв на Кремъл, първият секретар на БКП и министър-председател прибягва до унизителния и равносилен на национално предателство ход – предлага на Хрушчов България да стане 16-а република на СССР.

Въпросът с присъединяването към СССР е поставен за първи път на пленум на ЦК на БКП през юли 1963 г. На него Живков обяснява:

„У мен има една идея от няколко години. Тук трябва да кажа, че тази идея не е моя, това е идея фактически на другаря Димитров. Като вземем предвид какво представлява Народна република България, тя е малка страна, а в икономическо отношение – изостанала в сравнение с други страни, като вземем предвид връзките на нашата партия с болшевишката партия, ръка за ръка, рамо до рамо с КПСС при всички условия… Всичко прогресивно в НРБ е свързано с руския, със съветския народ, очевидно е назрял въпросът… Ние го обсъждахме в Политюбро, възражения няма и аз искам да занимая пленума сега: да се обърнем с едно писмо към  ЦК на КПСС и към правителството на Съветския съюз, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика в перспектива с нейното сливане. И по-нататък политическо сливане. Суверенитета народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът – щастие и благоденствие за народа.“(Жечев, 1993: 148)

В потвърждение на факта, че зад основната причина за присъединяването стоят чисто икономическите проблеми на страната, са и думите му:

„Тясното икономическо свързване със съветската страна още повече ще увеличи силата на нашата държава, още повече ще издигне нейната независимост. Заедно с икономическата независимост на страната ще укрепне и нейната политическа сила и влияние, защото тя все по-пълно ще се опира на гигантската мощ на Съветския съюз“. (Анакиев, 1994:30-31)

В доклада пред пленума Живков изтъква:

            „Когато условията за сливане бъдат всестранно подготвени, тогава животът ще подскаже формата на обединението. Дали това ще бъде обединение под формата на федерация или нещо по-друго, това няма защо сега да се предрешава. Политбюро смята, че ударението в нашата непосредствена практическа работа през близките години трябва да се постави върху по-нататъшното все по-пълно икономическо и културно свързване на българския народ със съветския народ.“

Хрушчов предварително е запознат с предложението. Живков поставя въпроса пред съветския ръководител при посещението си в Москва през октомври 1963г. „Ние съвсем нямаме намерение да седнем наготово на съветската трапеза като консуматори и… за сметка на Съветския съюз да повишаваме жизненото си равнище“, увещава българският ръководител своя домакин. (Жечев, 1993: 148) Никита Сергеевич обаче му отвръща, че „въпросът не е до българския народ, а външнополитически“. И отхвърля предложението.

 

Продажба на още тонове злато

В тази ситуация и със задълбочаващия се проблем с платежния баланс Живков прибягва до още няколко секретни операции със злато. През май 1962 г. Бюрото на МС в състав Антон Югов, ген. Иван Михайлов, Живко Живков, Станко Тодоров и Георги Дамянов разрешава на БНБ да депозира шест тона злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара. Те резолират с подписите си доклад на председателя на БНБ Кирил Несторов до премиера Югов, в който се посочва, че „недостигът на капиталистическа валута за осигуряване на плащанията към чужбина наложи да бъде проучен въпросът за залог на злато срещу кредит в конвертируема валута“. Предадените общо 5878 кг злато на Унгарската банка обаче по-късно също са продадени за погасяване на кредити[10].

Сериозните проблеми с платежния баланс на НРБ и острата нужда от конвертируема валута за погасяване на взетите кредити продължават и след това. Чрез БНБ и създадената на 1 април 1964 г. Българска външнотърговска банка (БВТБ) българско злато е депозирано в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в български и чуждестранни златни монети. Три месеца по-късно то също е продадено. Теглото му възлиза на 5849 кг, а операцията е съгласувана отново с Живков. Между 1960 г. и 1964 г. с негово разрешение са продадени общо около 31 880 кг чисто злато, като получената конвертируема валута е използвана изключително и само за погасяване на задължения предимно към съветските банки – Ейробанк в Париж и Московската народна банка в Лондон. И за втората операция Живков казва, че не си спомня нищо.

Доказателствата в БНБ сочат друго. „По данни на Главната каса на БНБ 20,15 т злато са продадени на Госбанк – СССР, на 10 декември 1962 г., а 5,85 т злато – на 2 ноември 1964 г. Върху двете счетоводни операции е записано, че са извършени с резолюция на председателя на Министерския съвет Тодор Живков“, се посочва в писмо на проф. Тодор Вълчев до президента на България Желю Желев през 1991 г.24.

Дори и като премиер, Живков старателно пази в тайна тези операции. Те са осчетоводявани в БНБ по специална сметка 105 „Разни дебитори и кредитори“. Какво се е крие зад нея разяснява проф. Тотю Тотев: „Сметка 105 „Дебитори и кредитори“ е „тъмна“ сметка, която не дава представа за същината на извършената и осчетоводена по този начин операция.“25

Очевидно операциите със злато са били крайно необходими за тогавашното управление като източник на валута, защото с поверително постановление №32 от 7 юни 1965 г. ръководеното от Живков правителство се разпорежда да се увеличи добивът на редки метали в България и изкупуването им от БНБ. Българско злато продължава да се залага от Живков и в периода 1967 – 1974. През 1967 г. БНБ е депозирала в Банката за международни плащания в Базел, Швейцария, 4026 кг злато срещу получаване на кредит. Това количество е върнато в БНБ през 1972 г. Асен Златанов, началник на отдел „Валутно-икономически проучвания“ в БНБ в периода 1959-1964 г. и впоследствие зам.-председател на БВТБ, свидетелства:

„Трябваше да получим кредит от Московската народна банка в Лондон за  6 млн. щатски долара, като заложим злато в размер на четири тона в кюлчета в Банката за международни плащания в Базел, Швейцария. Срещу кредита закупихме от Лондонския златен пазар допълнително пет или шест тона злато и също го заложихме в Банката за международни плащания в Базел. Така полученият финансов кредит от Московската народна банка в Лондон и банката в Базел беше използван от нас за текущи нужди.“[11]

Оцелелите в архивите документи сочат, че друга партида златни кюлчета в размер на 3001 кг са били заложени и в Лондонската банка. През 1972 г. това злато е върнато в България.

Проф. Царевски обобщава:

„Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато. Съветският съюз тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше една неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.“[12]

И към края на 60-те години кризисното състояние с валутния баланс продължава, правителството на Живков не е в състояние да осигури необходимата валута за насрещни плащания по чуждестранни кредити, на които се крепи управлението му. БНБ е оставена без злато и на червено. Този факт признава Кирил Зарев, следващият председател на БНБ в периода 1969-1974 г. Когато приема поста от тогавашния председател Несторов, той му обяснява колко затруднено е плащането на дълговете. Зарев си спомня: „Дори той спомена, че БНБ не е изплатила 50 млн. долара с изтекъл погасителен срок на Московската народна банка в Лондон. Това е било може би през 1967 или 1968 г. и на практика означава, че тогава БНБ е фалирала“[13].

 

 

Литература

Анакиев, Пламен,  1963 – Отричането от България, ИК „Огледало”, 1994

Жечев, Тончо, Хайтов, Николай и др., Пантеон на черното безсмъртие: Предатели и предателства в българската история, Български писатели, 1993

Живков, Тодор, Мемоари, Абагар, 1997

[1] Архив на Националната следствена служба (АНСлС), дело №4/1990, т. 39, с. 96, строго поверителен доклад на Кирил Несторов, председател на БНБ, до Политбюро на ЦК на БКП относно „Състоянието на плащанията ни към капиталистическите страни“ от 1 април 1960 г. Посочените две банки в Париж и Лондон са съветски.

 

[2] пак там, т.20, с.4, протокол за разпит на А. Колчев от 6 декември 1991г.

[3] пак там, т.20, с.100, протокол за разпит на проф. Н. Царевски от 11 март 1992г.

[4] пак там, т. 20, с. 26, протокол за разпит на проф. Т. Тотев от 20 декември 1991г.

 

[5] пак там, с 101-102, писмо на Т. Живков и А. Югов до Н. Хрушчов, 1960г.

[6] пак там, т. 39-1, с 91, протокол за разпит на проф. Н. Царевски от 16 декември 1991г.

[7] пак там, т. 39-1, с. 73-74, протокол за разпит на Тодор Живков от 4 януари 1992г.

[8] пак там, т. 16, с. 214, становище на Т. Живков по следствено дело №4/1990 г. на Главна прокуратура от 26 август 1991г.

 

[9] пак там, т. 39-1, с. 106, протокол за разпит на проф. Н. Царевски от 11 март 1992г.

[10] В поверителна справка на прокурора Пламен Цанков до главния прокурор Иван Татарчев от 11 март 1992 г. по дело №4/1990 г. се докладва, че липсват данни за цената на продаденото злато, както и за погасяването на конкретни задължения.

 

[11] АНСлС, т. 39-1, с. 78-79, протокол за разпит на А. Златанов от 30 януари 1992г.

[12] пак там, т. 39-1, с. 94, протокол за разпит на проф. Н. Царевски от 11 март 1991г.

[13] пак там, т. 39-1, с. 122-123, протокол за разпит на К. Зарев от 12 декември 1991г.