Трансформации и парадокси на политическия консерватизъм

pn1Петър Николов-Зиков

Животът ни е разположен във време, в което много от нещата, които сме приели за даденост, ще претърпят радикални промени. Сред феномените, за които е неизбежно да бъдат сериозно трансформирани, са трите големи идеологии на модерната епоха (либерализъм, консерватизъм и социализъм), а също и свързаните с тях политически кливиджи, партии и форми на легитимация на един или друг политически режим. От трите идеологически системи, във фокуса на настоящия текст обаче ще попадне най-вече консерватизмът, пред който поради спецификите му (по-скоро на светоусещане, отколкото на доктрина) стоят и най разнообразни варианти за развитие.

Всъщност хипотезата, която ще се опитаме да защитим е, че политическият консерватизъм стои пред прага на петата си голяма трансформация, която вероятно ще го промени до неузнаваемост. За да стане ясно колко големи могат да бъдат промените, е необходимо да разгледаме историята на неговата еволюция до момента.

Трансформация първа: Раждането на класическия консерватизъм

Политическите конфликти и борбата за власт между силите на промяната и силите на статуквото са универсална характеристика на всички общества, съществувала още от зората на човешката история. Независимо дали погледът ни е насочен към древен Египет, към гръцките полиси или към средновековна Европа, ние неизбежно ще съзрем тези конфликти и то като основополагащи за цялостната политическа динамика. В този смисъл е изкушаващо на консерватизма да се гледа просто като на лишен от постоянни политически принципи властови прагматизъм. В общи линии една такава дефиниция би свела консерватизма единствено до реакция (политическа или интелектуална) на всеки един опит за промяна на традиционно установения социален порядък. Тази „ситуационна“ хипотеза е добре развита от повечето съвременни изследователи на политическата десница (Самюъл Хънтингтън, Андрю Винсънт, Клинтън Роситър), но всички те са единодушни, че става въпрос само за един, макар и важен, аспект на консерватизма. И че лишен от ценностната си база, той не би могъл да изиграе тази историческа роля, която изиграва в развитието на модерна Европа. По тази причина, преди да сме в състояние да опишем консерватизма през неговите принципи и ценности, нямаме особено основание да говорим за какъвто и да е „-изъм“, а само за политическите действията на една или друга историческа фигура. Казано по друг начин, в предмодерната епоха консерватори има, но няма консерватизъм. И трябва да се случи нещо, за да го причини. (Huntington, 1957:455-456, Rossiter,1992:56-60)

Поради реакционната им природа, израстването на консерваторите, от бранители на статуквото в защитници на някакъв общ политически светоглед, се е нуждаело от радикално и непознато в дотогавашния исторически опит предизвикателство пред традиционния ред. Именно това се случва в края на XVIII век, когато Френската буржоазна революция не просто обезглавява един крал и една кралица, а подлага на преоценка целия социален модел на Европа.

Историята, прочее, е добре позната. След превземането на Бастилията (1789 г.) новините от Франция са приети с нескрит възторг в цяла Европа. Във Великобритания прогресивните кръгове, само частично удовлетворени от успеха на Американската революция 15 години преди това, с внимание следят как една от най-могъщите монархии на Стария континент рухва под напора на новите идеи. Особено любопитство е насочено и към начина, по който най-талантливите оратори на вигите в Парламента, с речите и перата си ще отговорят на предизвикателствата на времето. По неизбежност една от фигурите, чиято реакция се чака особено внимателно, е тази на дългогодишния член на парламента от либералната фракция на вигите Едмънд Бърк.

Предизвикан да даде оценка за събитията и далеч преди да се знае как ще завърши революцията във Франция, Бърк публикува своите  „Размисли за революцията във Франция“, на които е съдено да обезсмъртят дотогавашния автор на над 600 парламентарни речи в защита на свободата, прогреса и равноправието. (Бърк, 2000) С появата си „Размислите“ предизвикват шок сред английските политически и интелектуални кръгове, тъй като в тях Бърк не само не подкрепя случващото се оттатък Ламанша, а брутално атакува всеки аспект на Революцията, без да спестява нищо от яростта, злъчта и иронията, които така добре владее.

Централно място в книгата, превърнала един либерален политик и мислител в „баща на консерватизма“, представлява критиката на политическия рационализъм, чрез фронтална атака срещу основната идея на Просвещението – всесилието на човешкия разум. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за обществото последствия, а унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, безбожието и отричането на мъдростта на предците, представляват безсмислен и опасен бунт срещу богоустановеното мироздание. Съпротивата срещу идеите на Рационализма и особено на Просвещението дава основание и за най-кратката и сигурна дефиниция на консерватизма като критика на политическия рационализъм. (Малинов,1999:24)

И така, накратко в края на XVIII век консерватизмът преживява първата си трансформация, като надскача първоначалния си ситуационен характер и навлиза в своя класически етап. Парадоксално, но като интелектуално и политическо движение на модерната епоха, консерватизмът е антимодерен, защото макар да се ражда заедно с Модерната епоха, през целия първи етап на своето развитие той е насочен срещу самата идея за модернизация. (Бентон,1992:9–11)

През този първи етап могат да се откроят и няколко базови елемента на консервативното съзнание, а именно традиционализъм, клерикализъм или по-общо вярата, че Църквата защитава независим от човешката воля трансцедентен морален ред, скептицизъм към качествата на човешката природа и към всеки опит в политиката да се прилагат научни или философски постулати[1], йерархизъм и свързаната с него защита на неравенството, еволюционизъм или качеството на консерватизма да се променя с времето, включително приемайки тези, срещу които някога е заставал. Не на последно място, сред основните елементи на консервативното мислене можем да поставим и патриотизма. (Николов-Зиков, 2011)

Проблемът с патриотизма е ключов, защото е пряко свързан с втората (ако броим раждането на класическия консерватизъм за първа) голяма трансформация на десния политически светоглед, случила се някъде в края на XIX век. Причината е, че поради своя генезис, консерватизмът е обречен да бъде реактивен и да превръща в двигатели на своето развитие следващите една подир друга, моди на Модерността. И понеже така както ХVІІІ-то столетие е век на Просвещението, ХІХ-то е век на националните революции, то консерватизмът неизбежно преминава през него под сянката на борбата с национализма, който издигайки в култ нещо твърде абстрактно като нацията, е изглеждал утопичен и неприемлив за класическия консерватизъм. Срещу идеята завещаните ни още от Средновековието княжества, кралства и империи да бъдат унищожени, а границите им прекроени, консерваторите съвсем логично издигат идеята държавите да си останат такива, каквито са. За консерватора от XIX век, патриотизмът, т.е. лоялността към една родина (patria) с нейните специфични традиции, институции и история, с нейната династия, културни постижения и дори природни дадености, е била много по-смислена, отколкото лоялността към една повече или по-малко фикция, каквато е нацията. (Лукач, 2005:38-39)

Трансформация втора: Либерален vs Национален консерватизъм

Така достигаме до второто голямо превъплъщение на консервативното светоусещане, случило се след 70-те години на XIX век. Става въпрос за фактическото приемане на практически всички ключови идеи на класическия либерализъм от XIX век, а именно върховенството на закона, частната собственост, пазарната икономика и дори парламентарната демокрация. Този многократно изследван процес на присвояване на базовите тези на основния политически опонент на десницата, на практика води до трайна маргинализация на либералния вектор в политическия процес и съответно да запазване и дори засилване на консервативния. Освен подсилен обаче, в края на този процес консерватизмът е и непоправимо разделен на две.

От едната страна застава англо-саксонският консерватизъм, здраво стъпил върху основата зададена от Бърк, а впоследствие надградена от Пийл и Дизраели в Англия и от Линкълн в САЩ. По същество това е либерален консерватизъм, съчетал икономическия индивидуализъм на класическите либерали с консервативните възгледи за естественото неравенство и ирационалността на човешкото поведение. (Grigsby,2011:106-112) Може би най-емблематичната фраза за логиката на този „консерватизъм в отстъпление“ е прословутата мисъл на Уинстън Чърчил, че „демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали“. (Churchill,1947)

От другата страна обаче застава континенталната десница, стъпила върху наследството не на жизнерадостния Бърк, а на мрачния Жозеф дьо Местр. Става въпрос за една втора форма на консерватизъм, също повлияна от либерализма на XIX век, но най-вече от един конкретен негов аспект, разказан обаче по много по-различен начин.

Малко известен факт е, че за буржоазния либерализъм на XIX век, нация е означавало не общност на хора с еднаква кръв, език или история, а политическа и гражданска общност. И в този смисъл автентичната кауза на либералния национализъм е била да брани общия срещу частния интерес и общото благо срещу привилегиите на аристокрацията. (Хобсбом,1996:20-52) В този си вид национализмът няма много общо с това, което сме свикнали да разбираме под това понятие днес. След като обаче няколко поколения в Европа стават свидетели на варварски изстъпления в името на Разума, необходимостта от противодействие на рационалистките догми става все по-очевидна.

В първата половина на XIX век, тази задача успешно започва да се разрешава от Романтизма – идейно и художествено течение, което сравнително бързо обхваща литературата, музиката, живописта и скулптурата, но също така правото и философията. За целите на нашия разказ обаче, най-интересна е ролята, която Романтизмът изиграва по отношение на политиката. Там, макар в най-силните си години, да се свързва с либерализма и радикализма, отказът му да приеме вярата в човешкия Разум сродява Романтизма и с консерватизма, като най-безспорно става влиянието му върху зараждащия се национализъм, който романтичното възприятие към света променя до неузнаваемост. (Николов-Зиков, 2011)

Страната, която в най-голяма степен може да бъде наречена родина на Романтизма е Германия, или по-скоро пъстрата мозайка от кралства, княжества и по-малки феодални владения, разположени върху немските етнически и културни територии. По време на Наполеоновите войни Романтизмът дава аргументите, с които германските князе и принцове призовават нацията да се изправи срещу френската експанзия. На немска почва възниква романтичният култ към етнографията и фолклора (братя Грим) – събирането на народни песни, приказки и умотворения, а също използването на древните митове и народното творчество като автентичен исторически извор. В крайна сметка, на немска почва възниква и етно-културното разбиране за нацията, както и концепцията за суверенното право на самоопределение и примата на нацията в държавообразуващия процес.

Именно този национализъм повлиява в най-голяма степен на еволюцията на консерватизма и предизвиква неговата втора трансформация, този път от класически в национален консерватизъм. По този път най-значим е приносът на германския канцлер Ото фон Бисмарк, който освен че обединява Германия, задава и матрицата за изграждане на модерната държава-нация – с териториално и институционно единство, общо чувство за съпричастност, социален мир, национална чест и гаранции за сигурността. Един модел, на който скоро започват да подражават всички европейски държави. Във френския консерватизъм тези идеи са окончателно имплементирани от Шарл Морас и неговия вестник L’Action française. (Бентон, 1992:72-82)

Гъвкавостта на консерватизма от края на XIX век и умението му (и в двете си превъплъщения) да абсорбира идеите на класическия либерализъм, в крайна сметка се увенчават с успех. И в англо-саксонския свят, и в континентална Европа, на границата между двете столетия либерализмът достига до пълен упадък. Парадоксът се състои в това, че именно най-голямата цел на либералите от самата им поява – налагането на всеобщо избирателно право, води в крайна сметка и до маргинализирането им като сериозни участници в политическия процес. Обратно на предварителните очаквания се оказва, че закарани пред урните, представителите на градската средна класа, на селата и дори част от работниците, предпочитат да гласуват за десницата. Която по този начин остава единственият противник на надигащата се нова антиконсервативна вълна, тази на социализма.

Възходът на лявото, с което консерватизмът във всичките си проявления ще е обречен да воюва през целия ХХ век, довежда в крайна сметка и до следващата голяма консервативна трансформация, случила се в периода между двете световни войни. Става въпрос за едно déjà-vu на изземането на ключови противникови тези, подобно на това от втората половина на XIX век, този път обаче насочено към идеите на левицата.

Трансформация трета: Фашизъм vs Християндемокрация

И този път абсорбирането в консервативния светоглед на принципи и идеи на основният политически противник не минава без сътресения. И точно както през XIX век от този процес се появяват две противоположни интерпретации на дясното (либерален и национален консерватизъм), така и през XX-ти на политическата сцена се появяват два противоборстващи „консерватизма“, с коренно различно отношение към достиженията на демокрацията. Става въпрос за фашизма и християндемокрацията.

Създателят на фашизма Бенито Мусолини е социалист, който съзира безсмислеността на международния социализъм и привлекателността на национализма, заради което напуска социалистическата партия и се записва като доброволец в Първата световна война. След края на войната той създава движение на ветераните, което скоро се превръща в партия. Доктрината на фашизма е повлияна от няколко изоставили социализма философи[2], които формулират идеята за търсене на Трети път (Terza via) между капитализма и социализма. (Santomassimo, 2006 и Sternhell, 1990) В тази връзка е разработена и концепцията за т.нар. корпоративна държава, обединяваща с равни права всички работници, работодатели и профсъюзи. Мусолини препоръчва корпоративната система на всички други държави и я нарича корпоративен социализъм, който ще премахне класовата борба и ще хармонизира отношенията между работници и капиталисти.

Въпреки въпросите за социални и икономически реформи в първоначалния фашистки манифест от юни 1919 г., движението започва да бъде подкрепяно от онази част от средната класа, която се страхува от комунизма.[3] Концепцията за Третия път се оказва заразителна и извън Италия и много скоро в редица европейски държави по фашистки модел възникват десни, повече или по-малко авторитарни режими като тези на Салазар в Португалия, Пилсудски в Полша, Франко в Испания, Хорти в Унгария и т.н. Репутацията на самия Мусолини нараства сензационно и кара дори либерални консерватори като Уинстън Чърчил да декларират възхитата си от него.[4]

Макар, често да се сочи като тоталитарен, през тези първи години на своето развитие, италианският фашизъм е по-скоро авторитарен режим. Така например, въпреки някои срамни епизоди на насилие, след установяването си, той в общи линии избягва терора. Управлението на Мусолини не само, че не посяга върху монархията, а заявява респекта си към нея. По отношение на католическата църква, то разрешава дългогодишните спорове между италианската държава и папата, спечелвайки си уважението на католиците от целия свят.

Всичко това обаче има край и той настъпва най-вече заради възхода на германския националсоциализъм на Адолф Хитлер. Докато през 20-те и началото на 30-те години в отношенията Хитлер – Мусолини доминира фигурата на италианския диктатор, то впоследствие политическите и военни успехи на Третия райх принуждават Италия да приеме ролята на негов младши партньор, възпроизвеждайки и съчувствайки в голяма част от чудовищните практики на нацизма. През последните години от управлението на Мусолини, неговият вече тоталитарен, а не авторитарен режим, почти не се различава от национал-социализма, което с най-голяма сила може да се каже за т.нар. Република Сало̀ (коректно Италианска социална република), марионетна на германците държавица на територията на северна Италия, управлявана от Мусолини до неговата смърт през 1945 г.

След войната фашистката идея е напълно компрометирана. За това допълнително спомага и пропагандата на левицата, която умишлено поставя знак на равенство между германския тоталитаризъм и фашистките авторитаризми в Европа, преследвайки едновременно две цели. Първата – да не позволи, каквато и да е форма на фашизъм да се надигне отново, а втората – за да прикрие очевидната истина, че генезисът на хитлеризма е в лявото, а не в дясното политическо пространство. За тази цел например, левите историци и политически изследователи, последователно избягват да използват автентичното име на Германската национал-социалистическа работническа партия и съвършено некоректно от научна гледна точка, го заменят с наименованието фашисти.

И все пак, макар и мимикриращи, някои фактически фашистки режими оцеляват и след края на войната. Става въпрос за управлението на генерал Франко в Испания и на Антонио Салазар в Португалия, а също и по-късно установения авторитаризъм на Хуан Перон в Аржентина. По своята същност и трите режима са консервативно-авторитарни диктатури, вдъхновени от концепцията за Третия път. През 30-те години нито Салазар, нито Франко крият възхитата си от Мусолини и в много аспекти португалското и испанското общества вървят по пътя на фашизацията. След войната обаче, тази тенденция е тихомълком изоставена и двата режима предпочитат да се представят като консервативни. Подобно е положението и със специфичната аржентинска политическа идеология на перонизма, а с известни основания към нея може да бъде приравнен и френският голизъм. (Eatwell, 1999:196)

Освен, че трансформира част от средната класа в привърженици на фашизма и/или на популисткия авторитаризъм, социалистическото влияние от 30-те и 40-те години на ХХ век има далеч по-благотворно влияние върху друга част от десните политически движения. Става въпрос за последователите на клерикализма (едно от развитията на класическия консерватизъм), които под влиянието на католическото социално учение още в края на XIX век започват да се съпротивляват на секуларизацията в западноевропейските държави, опитвайки се да синтезират идеалите на християнството и на демокрацията. Истинският пробив обаче се случва след Втората световна война, когато в цяла Европа спонтанно се надига християндемократическа вълна, при това почти без в отделните страни да се знае, че сходни партии се създават и другаде. (Майер,2006:21)

Първа е Италия, след което последват Германия, Белгия, Холандия, Люксембург и Австрия. Във всички тези страни християндемократите успяват да формират общ идеологически облик, базиран както на либералния консерватизъм, така и на подчертано социални елементи. Левият елемент най-ярко се усеща в основните ценности на християндемокрацията – свобода, справедливост и солидарност, практически идентични с трите стълба на социалдемокрацията, които обаче имат различно (християнско) съдържателно определение. (Банков, 2000:50).Откровено леви елементи има и в икономическата доктрина на християндемокрацията (Социална пазарна икономика или Soziale Marktwirtschaft), формулирана първоначално от Фрайбургската школа и впоследствие приложена на практика от Лудвиг Ерхард. Наред с това обаче, християндемократите се превръщат в убедени антикомунисти и защитници на атлантическите отношения.

Истинският исторически принос на тази десница от ново поколение обаче е, че християндемократическата идея се оказва в основата на създаването на обединена Европа. Не е случайно, че именно християндемократите Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери и Робер Шуман поставят основите на първообраза на днешния Европейски съюз, а именно Европейската общност за въглища и стомана.[5] През 1976 г. християндемократически партии от седем европейски страни се обединяват в Европейска народна партия, която скоро се превръща в доминираща сила във всички европейски институции. Всички тези успехи се дължат на едно убедено приемане на християнската идея за солидарността и надграждането ѝ като солидарност не само между отделни личности, а и между нации.

След 1990 г. лидерът на ЕНП Вилфрид Мартенс и германският канцлер Хелмут Кол свалят летвата за влизане в партията, за да я превърнат в най-голямата европейска политическа структура и да не предадат на социалистите контрола над ЕС. В резултат от навлизането на новите, идейно много различни от старите християндемократи, партии-членки, ЕНП губи идеологическия си облик. (Мюлер, 2014)  На кое консервативно движение принадлежат тези нови партии за да окажат такова унищожително въздействие върху класическата християндемокрация? Става въпрос за едно ново, възникнало в Америка течение в политическия консерватизъм. Какво знаем за него?

Трансформация четвърта: Неоконсервативната революция

В САЩ съответствието на европейските християндемократи са т.нар. палеоконсерватори[6], наследниците на старата десница от времето между двете световни войни, които се придържат към един почиващ върху традицията и християнските ценности, прагматичен прочит на либералния консерватизъм. (McDonald,1999) През 60-те и 70-те години на XX век, най-емблематичната фигура на палеоконсерватизма е Ричард Никсън и именно по тази причина компрометирането му заради аферата „Уотъргейт“ нанася тежки вреди на Републиканската партия, отваряйки заетата от неоконсерватизма ниша за нови политически идеи.

Корените на неоконсерватизма се крият в разочарованието от провала на ляворадикалната критика от 1968 година. То представлява отрицание на лявото общество отдясно, реакция на утопизма на новата левица, както и недоволство спрямо радикалните движения оспорващи традицията и авторитета. Началото е поставено от интелектуалните усилия на двама от най-изтъкнатите професори на 60-те години – Алън Блум (последовател на еврейския философ от немски произход Лео Щраус) и математикът и специалист по военна стратегия Албърт Уолстетър. За разлика от класическите консерватори те не са скептици, а по-скоро политически оптимисти, убедени в универсалната значимост на демократичния американски модел. По тази причина те остро критикуват културния и морален релативизъм на 60-те години[7], а основната им цел е да сложат край на мекия консенсус между ляво и дясно. Във вътрешен план това ще означава да се скъса с доктрината на социалната държава (Welfare state), а във външен – с политиката на разведряване и концепцията за конвергенция между САЩ и СССР, признаваща според тях моралната легитимност на комунизма.

Докато политическата коректност създава впечатлението, че е спечелила войната, неоконсерваторите печелят битка след битка. Осъзнавайки, че позициите им в американските университети са прекалено слаби, те се насочват към създаването на мрежа от десни институти (Think Tanks), която постепенно обхваща целия политически елит на Републиканската партия. Големият им удар обаче идва след спечелването на президентските избори от Роналд Рейгън, в резултат на което идеите им се превръщат в официална политика на САЩ. Впоследствие принципите на тази политика са наложени и в Обединеното кралство от консервативната министър-председателка Маргарет Тачър. А икономическият подем и спечелването на Студената война от САЩ и Великобритания, превръщат неоконсерватизма в модел за подражание на десницата от цял свят.

Последният етап в развитието на тази нова десница е свързан с възхода и спечелването на два поредни президентски мандата от Джордж У. Буш, който успява да осъществи синтез между принципите на неоконсерватизма и ценностите на американския християнски фундаментализъм.

Трансформация пета: Рано е да се каже

Краят на Студената война за кратко създаде илюзията, че неоконсерватизмът не просто е победил един алтернативен международен порядък, а сам по себе си се е превърнал в безалтернативен. Т.е., че либералната демокрация вече е единственият възможен модел за развитие на обществото и е само въпрос на време този модел да се установи в целия свят. И тъй като един свят, състоящ се само от либерални демокрации, би бил свят без войни и сериозни конфликти, това мечтано бъдеще, находчиво беше наречено от американския неоконсервативен политиолог Франсис Фукуяма Kраят на историята (The end of history). (Фукуяма, 2006) За последно тази нова утопия се прояви през 2011 г. в западната подкрепа за т.нар. Арабска пролет, вълната от антиправителствени протести в целия ислямски свят, от които се очакваше да свалят местните авторитарни режими и да ги заменят с демокрации по западен образец.

Налагането на тази фундаментална парадигма доведе автоматично и до сериозни трансформации в света на политическите идеи. На практика в Западния свят, както левицата, така и десницата, достигнаха до прозрението, че времето на идеологиите е завършило и е дошъл етап на идейна кохезия, при която различията между трите класически идеологически системи – либерализъм, консерватизъм и социализъм ще стават все по-незабележими, докато накрая, в резултат на тази политическа кохезия, между партийните фамилии се установи идеен консенсус, някъде на полето на либералния център. В ляво тази убеденост беше дотолкова силна, че накара водещите теоретици на социал-демокрацията да формулират известната концепция за Третия път (Third Way), популяризирана впоследствие от британския лейбъристки лидер Тони Блеър, или по-скоро да претоплят старата фашистка идея за Terza via. (Гидънс,1999)

Днес от края на историята не е останало почти нищо. Четвърт век след промените Русия и Западът отново водят Студена война, а нейните „горещи“ проявления се отразяват фатално върху живота и свободите на немалко хора от района на бившето съветско пространство (Приднестровието, Крим, Донбас, Абхазия и Южна Осетия). По-същото време, отслабените светски диктатури в мюсюлманския свят, наместо в либерални демокрации, започнаха да се трансформират в повече или по-малко радикални ислямистки режими. Тенденция, своеобразен връх на която е джихадистката групировка „Ислямска държава в Ирак и Леванта“, която обяви сливането на контролирани от нея територии в Ирак и Сирия и създаването на Ислямски халифат върху тях, в рамките на който ще действат законите на Шериата. Последва брутален терор и масови екзекуции, в резултат на които хиляди хора загубиха живота си, а милиони бяха прогонени от родните си места.

На практика, наместо прогнозата на Фукуяма, започна да се осъществява далеч по-оспорваната при появата си футурологична концепция на американския палеоконсерватор Самюъл Хънтингтън, предвещал глобален Сблъсък на цивилизациите (The Clash of Civilizations). (Хънтингтън, 2006) Когато „сблъсъкът“ се премести в големите градове на САЩ и ЕС (2001 г. в Ню Йорк, 2004 г. в Мадрид, 2005 г. в Лондон и 2015 г. в Париж), либералният консенсус в тези държави беше сериозно нарушен. В резултат, в политическия процес в Америка и Европа, се засилиха позициите на едно дълго време маргинализирано ксенофобско и антилиберално мнозинство, обявило се срещу мултикултуралистката политика, водена от повечето западни правителства.

В американския политически живот най-мощното проявление на тази нова тенденция[8] се оформи около движението Чаено парти  (Tea Party) на бившата републиканска кандидатка за вицепрезидент Сара Пейлин. Към тезата си, че с Ирак и Афганистан трябва да се води война до пълна победа, последователите на Пейлин изготвиха каталог от десет задължителни точки, по отношението към които да зависи подкрепата за един или друг републикански политик (за намаляване на данъците и на бюджетния дефицит, срещу увеличаване на държавната намеса в икономиката, срещу легализация на хомосексуалните бракове, срещу абортите, срещу евентуалната амнистия на нелегалните имигранти). Бели, религиозни и гневни на президента Обама, привържениците на Чаеното парти постепенно се превърнаха незаобиколим фактор за Републиканската партия и предопределят нейното идейно изместване все по-вдясно.

Каквото и да се случва, американското дясно винаги остава базирано на три ключови фундамента, а именно – защитата на християнските ценности, на националните интереси и на пазарната икономика. Обратно на това, американската левица (при цялата условност на това понятие) полага всички усилия в три посоки – да ликвидира влиянието на религията в обществото, да замени национализма с интернационализъм и да ограничи капиталистическата система, налагайки държавна регулация в икономиката. И така, в Америка кризата на либералната демокрация е пресрещната от едно общество със стабилна идентичност, религиозна вяра и консервативни инстинкти. И ефектът е появата на мощна консервативно-популистка вълна, която не пречи, а по-скоро подпомага традиционната десница.

За разлика от Америка обаче, в Европа процесите няма как да протекат толкова гладко. Причините, разбира се, са много, но най-важните сред тях са три.

На първо място, при цялата си хетерогенност на нация от емигранти, американското общество на практика има единна идентичност, надградена над първоначалната англо-протестантска култура.[9] От друга страна, в Европа за обща идентичност все още е трудно да се говори. Дори и най-захаросаните анализи на европейското бъдеще признават, че националните различия на Стария континент са огромни, а онова което най-крепко изгражда чувството за общност – историята, в Европа по-скоро разделя, отколкото да обединява отделните нации.[10] За да придобием пълна представа за картината, на този фон трябва да добавим и множеството мюсюлмани-имигранти, чиито шансове за успешна интеграция, дори в рамките на няколко поколения, са меко казано спорни.

Второто голямо различие между Европа и Америка е свързано пряко с ролята, която религията играе в тях. На практика от XVIII век насам, в Европа между процесите на модернизация и секуларизация може да се постави знак на равенство. Всъщност немалко съвременни европейци са склонни дори да отрекат християнските корени на Европа и да представят културата ѝ като резултат единствено от традициите на просвещенския Рационализъм, а един от най-подходящите цитати, отразяващи това гледище е крилатата мисъл на Жан Мелие (приписвана на Дидро): „Ако имам право на едно последно желание, то ще е последният монарх да бъде удушен с червата на последния свещеник.  (Taxil,1887:225) На другия полюс е Америка, която през XVII и XVIII век възниква като „обетована земя“ за преследваните заради вярата си английски пуритани; и в която в началото на XXI век над 80% декларират вяра в Бог. (Gallup Organization, 2008) За сравнение в ЕС като вярващи се заявяват под половината анкетирани. (Eurobarometer – Biotechnology Report, 2010)

Третата голяма разлика между САЩ и страните от ЕС, която обуславя различния път на развитие на десния реакционизъм в началото на двайсет и първото столетие, е специфичната консервативна среда в Америка. (Бейкър, Караагач, 2010:91-159). На практика веднага след успеха на своята революция (1776 г.) Съединените американски щати се отказват от всякакви революционни промени и в продължение на  почти два века и половина се развиват еволюционно, избягвайки резките политически промени. В резултат, американската държава и политическият ѝ елит се радват на континуитет и недостижима за нито една друга модерна демократична страна институционална памет. За сравнение, през последните 250 години Европа преживява последователно катастрофата на Френската революция (1788–1789 г.), Наполеоновите войни (1796–1815 г.), Реставрацията на старите режими (1814–1815 г.), Пролетта на народите от 1848 г., Първата световна война (1914–1918 г.), крахът на колониалните империи, възходът и падението на Третия райх (1933–1945 г.) и на комунистическия тоталитаризъм (1917–1989 г.), европейската интеграция и създаването на ЕС. Всяко от тези събития води до гигантски трансформации на европейската политическа система и до фактическо преучредяване на държавността в Европа на всеки тридесет години.

И така, за разлика от Америка, в Европа, общата идентичност е имагинерна, християнската вяра – в упадък, а институционалната среда, която трябва да посрещне кризата – все още в процес на изграждане.[11] При това положение е невъзможно да възникне обща консервативна реакция и точно така, както се е случвало по-рано, възникват две алтернативни консервативни десници. Първата е елитистката десница на европейския политически и бюрократичен естаблишмънт. А втората – популистката реакция на европейската средна класа.

Елитистката десница е продукт на еволюцията и постепенната конвергенция на либералния консерватизъм, християндемокрацията и неоконсерватизма, но с нов идеен фундамент в лицето на европеизма. Парадоксът се състои в това, че тази новопоявила се десница в много отношения напомня класическия консерватизъм от края на XVIII и началото на ХIХ век. На практика, точно както в епохата на буржоазните революции, европейският наднационален елит (тогава аристократичен, а днес бюрократичен) има нуждата да защити съществуващия ред, заплашен поредната популистко-демократична вълна (този път предизвикана от радикално променящата се медийна среда).[12] На практика през сложната конструкция на европейските институции, елитите постигат това до което винаги е водело усложняването на властта – ограничаване на народната воля до разумни рамки и бранене на статуквото (това например е един от смислите на разделението на властите, формулирано като принцип при първата демократична вълна в края на XVIII век). Така, въпреки че почива на демократична легитимност, този нов консерватизъм е в същността си антидемократичен и създаващ една наднационална меритократична система, de facto неподвластна на сменящите се настроения в отделните страни-членки. Или, ако си позволим да перифразираме крилатата фраза на Чърчил, то евробюрокрацията е най-лошата форма на ограничаване на демокрацията, с изключение на всички останали.

Европеизмът, наред с всичко останало, допълнително размива границите между ляво и дясно, като към еврофедералисткия консенсус, освен консервативните и християндемократически партии от ЕНП, се причислят и социалдемократите и социалистите от ПЕС. Общият проект обаче, в чието име се трябва да правят редица компромиси, на практика минимизира ценностните различия между партийните семейства. Така за разлика от ситуацията в САЩ, в Европа отношението към  християнството, патриотизма и капитализма, вече по-скоро обединява, отколкото да разделя лявото от дясното. И по-точно, по първия въпрос и едните и другите застават на леви секуларистки, по втория – на леви глобалистки, а по третия – на десни антиинтервенционалистки (Laissez-faire) позиции.

Срещу този елитистки картел, в началото на ХХI век се изправя популистката крайна десница, напомняща, но не и тъждествена с американското Чаено парти. Разликата е, че макар Пейлин и съмишлениците ѝ да защитават принципа на субсидиарността, те са американски патриоти и по никакъв начин не атакуват единството на САЩ. Европейската дясно-популистка вълна обаче, е в същността си националистическа и като съчетаем това с враждебността ѝ към евробюрокрацията, става неизбежно тя да се разположи в полето на евроскептицизма.

Постепенно от началото на ХХI век, на територията на цяла Европа започват да изникват подобни евроскептични партии, които атакуват брюкселската бюрокрация, а заедно с нея и целия процес на европейска интеграция. По правило тези партии са крайно десни, повече или по-малко свързани с фашизма, и въпреки електоралния си възход заемат една в общи линии маргинална позиция в политическия процес[13]. Съвсем по друг начин обаче изглеждат три партии, сформирани в бивши социалистически страни и за разлика от националистите, демонстриращи едно по-умерено политическо поведение, поставящо ги в златната среда между елитистката и крайната десница. Става въпрос за чешката Гражданска демократична партия на Вацлав Клаус, полската Право и справедливост на братята Качински и най-вече унгарската Fidesz на Виктор Орбан. Клаус и Орбан стигат и най-далече в усилията си да формулират новия проект на европейското дясно, стъпвайки върху тезата за изчерпването на либералната демокрация и необходимостта тя да бъде заменена от нова национална демокрация (макар и много по-плахо, за нов национален демократизъм започна да говори и българският премиер Бойко Борисов).

Възходът на евроскептиците получава неочакван съюзник в лицето на все по-автократичното управление на Владимир Путин в Русия, което от своя страна се легитимира на базата на руското консервативно течение на евразийците от първата половина на ХХ век, възродено за нов живот от идеолога на Путиновия режим Александър Дугин. Оказва се, че в началото на ХХI век, много европейци гледат на Русия като на „последен шанс“ за собствената си цивилизация. Точно като в епохата на Метерних руската автокрация отново олицетворява идеята за империята при положение, че националните държави в Европа са се оказали безпомощни или парализирани. (Беноа, 2013:66) На обратния полюс застават вече традиционните неоконсерватори, които продължават да поддържат трансатлантизма като геополитически отговор на новите предизвикателства.

Това е състоянието на нещата днес. И точно както в лагера на еврооптимистите, и сред евроскептиците, класическите разделения между ляво и дясно започват да губят своето значение и наред с представителите на крайната десница и част от консерваторите, в тази зона място намират и партиите от крайно левия спектър. Дали стоим в навечерието на нова пета поред трансформация на дясното? Със сигурност да.

Какъв точно ще бъде резултатът от тази поредна промяна обаче, все още е рано да се каже. Защото се появяват и нови обстоятелства.

Става въпрос за победата на неокомунистическата ΣΥΡΙΖΑ на извънредните парламентарни избори в Гърция. Възможно ли е този успех да се окаже повратна точка и лявото и дясното да започнат да се връщат по традиционните си места?

На първо място, икономическата криза лиши света от лъжливото усещане, че по пътя на свободния пазар, всички (общества, съсловия, индивиди) едновременно могат да стават все по-богати. И днес отново имаме един суров капитализъм, при който неравенството в доходите е правопропорционално на неравенството във възможностите. На този, защитаван от десницата, капиталистически ред, днес имаме една единствена смела алтернатива и тя се заключава до класическото ляво: „Ще взимаме от богатите и ще даваме на бедните…“. И всяка лява партия в Европа ще трябва да се съобрази с тази нова реалност и да се преподреди според нея.

Далеч по-важен обаче е другият, чисто геополитически аспект на успеха на ΣΥΡΙΖΑ. От него няма как да не се извади изводът, че дрехата на евроскептицизма пасва далеч по-удобно на крайната левица, отколкото на крайната десница, чиито успехи бледнеят не само на фона на постигнатото от ΣΥΡΙΖΑ, но и на очакванията за скорошното представяне на испанците от Podemos. Възможно ли е при това положение да станем свидетели на олевяване на крайната десница и преминаване на тънката граница, която я отделя от крайното ляво? Поне при две от партиите (Националният фронт във Франция и Атака в България), наличието на такава тенденция е очевидно.

Ако крайната десница започне да изоставя териториите на политическия консерватизъм, тогава големите европейски партии ще могат, в по-благоприятна атмосфера да потърсят компромиса между своя елитарен европеизъм и популисткия заряд на Fidesz (която въпреки многото противоречия, продължава да е пълноправен член на ЕНП). При това положение ще можем да очакваме и един нов прочит на идеята за обединена Европа, стъпващ не толкова върху досегашната практика на европейската интеграция, колкото върху самата европейска традиция на съжителство на различни нации. Става въпрос за германския имперски модел от времето на Свещената римска империя и наследилата я Австро-Унгария, които в течение на векове са се придържали към етнически плурализъм в рамките на едно устойчиво политическо единство. (Сунич, 2014:20)

Една такава тенденция ще стане реалност едва когато консерваторите популисти осъзнаят, че историческата мисия на националните държави в Европа е приключила, а евроскептицизмът не е магистрала към бъдещето, а просто детска болест на политическия консерватизъм в навечерието на неговото пето превъплъщение. По същия начин, консерваторите елитаристи ще трябва да се откажат от бюрократичната концепция за бъдещето на Европа, за да не се окажат в положението на своите предшественици от XIX век, предварително обречени да загубят всяка битка на полето на публичния дебат. Ако и едните и другите се окажат на висотата на историческия момент, е само въпрос на време една десница от ново поколение да започне да пише новата политическа история на света.

 

Литература

Бейкър, Р., Караагач,  Дж., Защо Америка не е Европа? Кратко ръководство. София, 2010

Беноа, Ален,  За кризата, провала на либерализма и бъдещето на Европа, сп. Геополитика & геостратегия, бр. 5, 2013

Бентон, Филип, Консерватизмът, София, 1992

Бърк, Едмънд, Размисли за революцията във Франция,София 2000

Гидънс, Антъни, Третият път. София, 1999

Гунев, Иван, Уинстън Чърчил и Балканите, София,  2007

Лукач, Джон, Демокрация и популизъм. Страх и омраза. София, 2005

Малинов, Светослав, Що е консерватизъм,  1999

Мюлер, Ян-Вернер, Краят на християндемокрацията (и какво означава това за Европа), вк. Дневник, 23. 09. 2014

Николов-Зиков, Петър, Раждането на българския консерватизъм, София, 2011

Сунич, Томислва, Бъдещето на европейските народи, сп. Геополитика & геостратегия, бр. 2, 2014

Съст. Банков, Б., Елементи на демокрацията. Парламентарна демокрация и политически идеологии, София, 2000

Съст. Малинов,  Светослав, Произход и основи на християндемокрацията. – В: Германската християндемокрация, София 2006

Фукуяма, Франсис, Краят на историята и последният човек. София, 2006

Хобсбом,Ерик,   Нации и национализъм от 1780 до днес. Програма, мит, реалност, София, 1996

Churchill, W.,  Speech in the House of Commons (11 November 1947). – In:  The Official Report, House of Commons (5th Series), 11 November 1947, vol. 444.

Eatwell, R., Contemporary Political Ideologies. Continuum International Publishing Group, 1999

Grigsby, Ell., Analyzing Politics: An Introduction to Political Science, Cengage Learning, 2011

Huntington, S., Conservatism as an Ideology, The American Political Science Review, vol. 51, iss. 2, 1957

Lowry, Р., Reaganism V. Neo-Reaganism,  In: The National Interest, Spring 2005

Rossiter, Cl., Conservatism in America: The Thankless Persuasion, New York, 1962

Vincent, Andr., Modern Political Ideologies, Oxford, 1992

[1] Консерватизмът е дотолкова отрицание на всяка идеология и доктрина, че се отнася подозрително дори към опитите самият той да бъде дефиниран и мислен като социален проект. По този повод може да сецитира атрактивната мисъл на Клинтън Роситър, че “самото намерение да се изработи теория на консерватизма е в някакъв смисъл неконсервативен импулс”. (Rossiter, 1962: 290–293)

[2] Роберт Михелс, Серджо Панунцио, Отавио Динале, Агостино Ланцило, Ангело Оливиеро Оливети, Мишеле Бианки и Едмондо Росони.

[3] В първата програма на фашисткото движение, приета на 23 март, преобладават искания, под които би се подписал всеки социалист: осемчасов работен ден, осигуровки при болест и безработица, гарантирано минимално заплащане, прогресивен подоходен данък, отнемане на военновременните печалби и т. н.

В приетата през 1921 г. нова програма, преобладават националистическите елементи и идеята за силна фашистка държава. Вж. Дж. Лукач. Кратка история на двайсети век. С., 2014, 92-97.

[4] През 1927 г. Чърчил, на обща пресконференция с Мусолини, заявява пълната си подкрепа за фашисткия лидер. (Гунев, 200:131-132)

[5] Показателно е, че от шестте учредителки на ЕОВС, към момента на създаването му пет се управляват от християндемократи (Франция, Германия, Италия, Холандия и Люксембург), а в шестата (Белгия) има силна християндемократическа опозиция.

[6] Понятието палеоконсерватизъм има по-скоро ироничен произход и е изковано като антипод на неоконсерватизъм. (Lowry, 2005)

[7] За Алън Блум, една част от наследството на 60-те достига до презиране на западната цивилизация от самата нея, тъй като в името на политическата коректност всяка култура се оказва еднакво ценна и много интелектуалци са склонни да приемат посягащи на свободите неевропейски култури, проявявайки в същото време изключителна критичност към западната култура. ( Bloom, 1987)

[8] Чиито корени могат да се потърсят в реакционния популизъм на популярния американски журналист и политик Патрик Бюкенън.

[9] Подробно за американската идентичност и предизвикателствата пред нея вж. в: С. Хънтингтън. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка. С., 2005.

[10] Вж. напр. Ленард, М, Защо Европа ще управлява XXI век. София, 2005, Рийд Т.Р., Съединени европейски щати. Новата суперсила или краят на американското господство, София, 2005, Рифкин, Дж. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява Американската мечта,  София, 2005

[11] Всъщност ЕС влиза в институционална криза през 2005 г., когато Франция и Холандия отхвърлят на референдуми проекта за Европейска конституция. Макар много от принципите на проекта да са защитени в Лисабонския договор от 2007 г., фактът, че две ключови европейски държави се противопоставят на по-сериозната консолидация, компрометира целия интеграционен процес.

[12] „Европеизмът е продукт на елитите – на хората, които не искат да ходят на работа от осем до пет от понеделник до петък – пък и изобщо да имат някаква нормална работа… Такива са политиците и свързаните с тях бюрократи,  както и интелектуалците-общественици, които обикновено гравитират около политиците.“ (Клаус, 2012:15-16)

[13] Първият пробив е направен още през 1999 г. от австрийската Партия на свободата на Йорг Хайдер. По-късно към нейния успех се присъединяват и френският Национален фронт на Марин льо Пен, холандската Партия на свободата на Герт Вилдерс, италианската Северна лига, белгийската Vlaams Belan, Британската партия на независимостта на Найджъл Фараж, Шведските демократи, Финландците, Датската народна партия, гръцката Златна зора, българската Атака и др.